Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката ловеч. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката ловеч. Сортиране по дата Показване на всички публикации

Палачът от лагерите Юлияна Ръжгева се обесила в банята (СТАТИЯ)

Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Защо убиха Сашо Сладура и пратиха в лагер Леа Иванова (Статия)

В първите години след войната в България се разиграва изключителна драма.  Въпреки купонната система, мизерията и   строгите , налагани от тоталитарната власт, младежите, както навсякъде по света, искат да се забавляват и да танцуват. Модата диктува суингът – един вид жизнерадостна пулсация, която придава онази специфична уникалност на композицията и те кара механично да потропваш с крак или да правиш въртеливи движения с показалец. „Суингове“ се наричат и почитателите на този вид музика. Те ходят с едни широки ризки, известни като „хулиганки“, тесни панталони тип кюнец и трандафори. Жените пък са „зози“. Те имат дълги конски опашки, три четвърти панталони с цепка и блузки, чиито пешове се връзват на възел на корема. Има само един проблем, но сериозен –те са трън в очите на новата комунистическа власт, за която тази мода е олицетворение на „американския“ начин на живот.Отношението на управляващите ясно личи от Протокол № 81 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 26.03.1963 г.
В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика.
С тревога комунистическите вождове отбелязват тежки констатации за разпространението на „заразата“ сред младежта:
„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти. В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр. На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“
И още:
„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас. Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето
на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.Само че години преди тези изводи комунистите са се разправили жестоко с изпълнителите и почитателите на омразната за тях музика.
Много скоро след кървавия терор и разправата с парламентарно представената опозиция комунистическата партия бързо завзема тотално властта и започва насила да налага идеологията си във всички сфери на обществения живот. С пълна сила това важи и за изкуството. Разбира се, с особена непримирост активистите на ОФ се заемат да громят „упадъчната музика“, под което в онези години се разбира джазът. Започват страшни репресии. В крайна сметка любими на народа изпълнители, като Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градин на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад, „Чатануга чучо“ …, аплодирана от многобройна въодушевена публика.На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.
Учудващо, но вече в началото на 50-те властта привидно се примирява. Сталинският режим на Червенков се опитва някак да канализира нещата. Дори допуска джазовите оркестри да свирят в някои заведения в големите градове.В София това са ресторант „България“ и бар „Астория“. Нещо повече – с типичното си двуличие самите комунистически управници са чести гости на забавите, отказвани на народа, чието място според тях е в заводските цехове и строителните площадки. Така в хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз лично и Вълко Червенков с антуража си. Още по-често в заведението е гост и брат му – Борислав Червенков, виден столичен бохем. Пиротехник по професия, братът на вожда е известен софийски пияница. Той е приятел с музикантите и персонала, но докато не стане от масата, никой няма право да си тръгне. Иначе е щедра душа – черпи всички наред, а огромните сметки праща да бъдат осребрени за сметка на държавния бюджет. Разбира се, след всеки запой, брат му го гълчи, но накрая все пак сметките винаги са оправени с пари от хазната. Любимецът на публиката в „България“ е цигуларят Сашо Сладура.Той не само е добър музикант, а и веселяк, неуморен и безстрашен разказвач на вицове, и то от най-опасните. Те са толкова забавни, а и славата му толкова е пораснала, че понякога се случва дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, обърнали по някоя чашка и в изблик на „демократизъм“, да го помолят да им разкаже по някой за тях самите.
Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта даже на публични места. Свидетелствата са безброй.
Веднъж например, както се разхождал с приятел в центъра на София, на една трамвайна спирка видели свой далечен познат. Винаги готов за шеги и знаейки колко голям е страхът на хората някой да не ги натопи, Сашо се обърнал към приятеля си: „Искаш ли да го накарам тоя тип да бяга като луд само с два лафа?
Отива при него и направо го попитал: „Колега, здравей, имаш ли свободен половин час? „Имам, защо?“, отговорил онзи.
„Ами да отидем и да свалим правителството от власт !“ Познатият на Сашо се обърнал и като ракета се изстрелял надолу по тротоара.
И вицовете му са кой от кой по-пиперливи:
„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?
– Ами братушките са кацнали на Луната бе!
– Ама как така, всичките ли?!“
Те са толкова много, че и до днес се води спор заради кой точно анекдот бохемът е изпратен в затвора, а после зверски е убит в лагера в Ловеч.Особено опасно става за бохема, когато през 1956 г. на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да ги следи – Сладура, Леа и Асен Овчаров. Някои музиканти са интернирани в други градове. „Уши“ и „очи“ на службите са навсякъде по петите му и тръгва река от доноси срещу „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му. По стар навик обаче цигуларят не жали и новите управници:
„Т.Ж. щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.
– Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.
Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезне само сако и жилетка, ама тесни. Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига. Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни. Пристигнал Тато в Ню Йорк и веднага при шивач Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:
– Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.
– Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?
И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“
За мнозина точно този виц е затрил таланта.
Емануил Дойнов, майстор на устната хармоника, който от години живее в Лас Вегас разказвал, че при една от последните си срещи с музиканта на банкет след концерт, късно след полунощ, през 1961 г. Тодор Живков попитал прочутия разказвач на политически вицове: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?“ А Сладура му отвърнал с остроумно двусмислие:
„Ние след малко, а вие кога ще си ходите, другарю Живков?!“Според други спомени Сашо Сладура е арестуван, защото се пошегувал с партийния дом, като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов, който твърди, че е присъствал на задържането на Николов. То става на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.
Случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом-„отсреща е горящият цирк, а в него се намира и главният циркаджия.“
Така или иначе, на 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.
„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в поредица на „24 часа“, посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца. Той обаче не се радва дълго на свободата си.
На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС. Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да съставя списък за ликвидирането на „упадъчни елементи“. На първо място в него е Александър Николов, следват Иван Карадочев (бащата на певицата Богдана Карадочева), депутатът земеделец Любен Боянов и още 14 души.Така, вместо да бъде интерниран, по заповед на лагерния генерал, който по това време е и зам.-министър на вътрешните работи и дясна ръка на Тодор Живков, Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на „българския ГУЛАГ“ Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.
Газдов само му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.
Според някои там е издържал само няколко дни, но според Никола Дафинов, който разказа в интервю за „168 часа“ истината за концлагера, той е убит още в деня на пристигането му. „Докараха го една сутрин. Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов, веднага бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.
Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Дафинов.
В смъртен акт № 272, издаден от градския съвет на Ловеч, е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26 септември 1961 г. Място на смъртта – трудова група в кариерата в Ловешко, причина за смъртта – ангина.
Макар и без да са говорили срещу властта, на репресии са подложени и други изявени джазмузиканти.
Асен Овчаров, който през 1942 г. създава първата джазформация на Балканите, пък е обвинен, че се опитал да джазира мелодията на „Интернационала“ и така се подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После тай е въдворен в концлагера Белене.
Освободен от Белене през 1952 г., Овчаров веднага пак е арестуван и осъден на шест години затвор в някакъв скалъпен политически процес. Сетне не му разрешават да се завърне в София, установява се в Пловдив, където работи като диригент и композитор на Ансамбъла за песни и танци при тамошното радио. Ръководи и естрадния състав при Дома на транспортните работници. Раздал се докрай, Асен Овчаров умира в Пловдив на 61-годишна възраст. За да остане завинаги като родоначалник на българския джаз.Блестящата певица Леа Иванова
също е пратена в концлагер. Там тя едва се спасява от трагичната участ на Сашо Сладура. Леа е сред най-следените от Държавна сигурност наши интелектуалци. В донесенията за нея пише, че е проститутка, лесбийка, пее на английски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян. Отказват й се участия в турнета, концерти, дори в циркове и селски събори. През 1949 г. заради покана за турне от САЩ е затворена в женския лагер в Ножарево, Силистренско. Освободена е само след клетвена декларация, че няма да споменава на никого за престоя в концлагера. Съученикът на Сашо Сладура в някогашния френски колеж д-р Георги Лазаров, който е емигрирал в Балтимор, САЩ, инициира вдигането на негов паметник в Пловдив през 2002 г.
По предложение на автора – скулптора Данко Данков, фигурата е седяща и държи в ръцете си цигулка. Паметникът е монтиран в началото на Стария град, пред една от сградите на Академията за музикално и танцово изкуство.
Източник:jivko1128.blog.bg

История на безмоторните самолети летели у нас

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.

Как на 26 август 1987 г. Русенци се оказаха жители на Разградска област..(Статия)

На 26 август 1987 г. жителите на близо 200-хилядния тогава Русе се събудиха жители на Разградска област.

Тогава, в духа на т.нар. Юлска концепция, с Указ 2704 на Държавния съвет, одобрен от политбюро на ЦК на БКП и гласувано в Парламента, беше определено ново териториално деление и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по големина град в България, стана вилает на Разград. Или, както се шегуваха зевзеците, Разград се сдоби с пристанище. Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подведомствен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени съответно на Михайловград, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били определени новите областни центрове и до ден днешен остават неясни. Като една от основните причини за новото административно делене тогава се посочва, че над 3/4 от финансовите потоци, насочени към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на разпределение на ресурсите в страната задълбочава и изостря противоречията между центъра и периферията. Според други – надделели са местническите чувства на част от тогавашния партиен елит. Специално за Разградска област се говори, че е надделяло становището на родения в Лозница Пенчо Кубадински. Според трети, „реформата“ е била опит на Тодор Живков „безкръвно“ да се освободи от някои местни партийни феодали.Противопоставянето на разполагащите със значителен икономически, административен и кадрови потенциал утвърдени центрове (над 80 на сто от ръководния състав на новоизградените областни, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в битката и населението. Хората от новите областни центрове се почувстваха ощастливени, тези от загубилите статута – унизени. Защото нищо особено не се бе променило – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, само губернаторските местоседалища се промениха. И цялата местническа пара под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
През 1990 г. Разградска област е преименувана на Русенска област, а седалището е преместено в гр. Русе. Административната карта на България в този си вид съществува до 1998 год., когато правителството на Иван Костов възстановява броя на старите окръзи, вече под името „области”.„Нешка няма грешка“ – казваха хората в годините на нейната най-голяма слава. Живков пращаше телеграма след телеграма до нея и гимнастичките й, след всяка тяхна победа ги приемаше така, сякаш са ни освободили от Съветския съюз. Дори си позволявал да каже и по някоя шегичка срещу братушките, за да поощри момичетата още повече. Но когато Нешка наистина сбърка – според партийните канони – изведнъж всичко се обърка.
Именно тя гласува срещу едно от най-гламавите решения на вече обърканото Политбюро, с което родният й Русе мина в Разградска област. Нешка гласува „против“ в Народното събрание – нещо нечувано в комунистическата история на България, след унищожаването на опозицията в края на 40-те години. И веднага започнаха да й търсят цаката. Но не можаха да я сломят. Тя се изправи сама срещу системата, чийто идеали споделяше, но беше непримирима срещу неправдата, фалша и лицемерието й. Беше оплюта, но остана несломима, така както й днес!   

Малкоизвестни любопитни факти за култовият от времето на соца автомобил "Москвич"




Отрасналите през 70-те и 80-те вероятно още пазят ярки спомени от Москвич-412 - колата на дядовците ни. Тази година се навършват 55 години от раждането на този автомобил, който не само доминираше по българските пътища навремето, но бе и първият съветски модел, произвеждан серийно у нас. 

Произвеждаха го и на Запад, и всъщност 412 бе единствената кола от СССР, успяла да постигне относително видими продажби във Великобритания. Общо бяха сглобени над 2.3 милиона екземпляра, а последната бройка слезе от завода в Ижевск... едва през 2003 година. Ето още 15 любопитни факта за Москвич-412, които може и да не сте чували досега.

Драмата на всички производители на автомобили от бившия соцлагер винаги е била недостигът на средства. В архивите на компаниите могат да се видят множество интересни, модерни за времето си, естестечески издържани концептуални модели. Но заради "икономическата съобразност" заводите са принудени с десетилетия да произвеждат едни и същи стари модели, периодично леко "освежавани". Точно такъв е и Москвич-412, един от най-популярните автомобили в България през 70-те и началото на 80-те години. Дебютирал през 1967, той не е нов модел, а само усъвършенствана версия на познатия Москвич-408. Разликата е в двигателя: 408 ползва 1.3-литровия агрегат, стъпил върху довоенен мотор на Opel. 412 e с нов, 1.5-литров двигател.

Всъщност в Московския завод за малолитражни автомобили (МЗМА, прекръстен по-късно на Автомобилен завод на Ленинския комсомол - АЗЛК) двата модела дълги години се произвеждат успоредно. Но понеже някои възли в 412, като например по-големият радиатор, не пасват на старото шаси, в началото се налага платформата да се адаптира ръчно в завода. По-късно конструкцията е унифицирана така, че да отговаря на нуждите и на двата модела.

В първите години на производство 412 е със същите кръгли светлини като 408, след това са въведени характерните квадратни фарове.

Неизкоренима легенда е, че по-мощните москвичи са били с двигатели на BMW. Някои ще ви кажат даже, че са правени по лиценз. Това не е вярно. Конструктивните прилики между съветския агрегат УЗАМ-412 и четирицилиндровите мотори на баварците М10 и М15 са очевидни, и е документирано, че в завода в Уфа са изучавали германските мотори, преди да разработят своя. Но има и някои съществени разлики, наложени от икономически и практични съображения. Германските мотори са с чугунен блок, докато този от Уфа е с алуминиев, и със стоманени гилзи на цилиндрите, които доста улесняват ремонтите.

Двигателят, с кодово име УЗАМ-412, има работен обем 1.5 литра и развива 75 конски сили - доста за онова време, особено отсам Желязната завеса. Но понеже агрегатът е по-обемист от 1.3-литровия на Москвич-408, мястото под капака не му стига и се налага да се монтира с лек наклон надясно.

Москвич-412 е първият автомобил на московския завод, който има хидровакуумно усилване на спирачките, по лиценз на Lucas, както и напълно синхронизирана скоростна кутия. Самата скоростна кутия, произвеждана в Омск, обаче се оказва едно от слабите места на модела. Доста от трансмисиите едва издържат по 60 000 км пробег, а гарантираният от завода ресурс до основен ремонт е едва 100 000 км - двойно по-малко, отколкото при скоростната кутия на ВАЗ.

През 1969 в ловешкия завод "Балкан" започва производството на Москвич-412 и Москвич-408, под марката "Рила" (Рила 1500 и Рила 1400) Това е едва вторият случай, в който съветски модел се прави зад граница, след полския лиценз за "Победа".

В началото това в Ловеч е само сглобка от готови съветски комплекти, но с течение на времето все повече компоненти започват да се правят у нас. През 1976 от поточната линия в Ловеч започва да слиза Москвич-2140, а от 1988 - Москвич-2141 Алеко.

За Западна Европа Москвич-412 се сглобява в Белгия, в предприятието на Scaldia, от готови машинокомплекти. В страната моделът се предлага под името Moskvitch Scaldia 1500. Тук 412 дори има дизелова версия, с агрегати на британския производител Perkins и на френския Peugeot-Indenor. Интериорите на москвичите за "капиталистическите пазари" също са доста по-лъскави от тези за социалистическите.

Москвич-412 се прави и във Финландия от компанията Konela, която също си позволява доста доработки върху съветската машина, преди да я предложи на пазара. От съображения за безопасност финландците изместват гърлото на резервоара - по начало то е зад задния регистрационен номер, но те го поставят отстрани на колата. Заменят и ръкохватките на вратите с такива от ВАЗ-2101.

Московският завод не е единственият, който прави 412. От края на 60-те моделът се сглобява и в Ижевск, под марката ИЖ. Всъщност конкуренцията между двата завода е и основната причина по-скромният Москвич-408 да остане в производство - фабриката в Уфа, която прави двигателите за 412, не успява да задоволи нуждите и на Москва, и на Ижевск.

Впрочем в Ижевск постепенно създават свои, отличаващи се версии - примерно комби (ИЖ-2125 Комби) и фургон/пикап (ИЖ-2715). Последният се продава и във Финландия като Elite PickUp.

Също като германския си първообраз, и агрегатът на Москвич-412 има добър потенциал за форсиране. За целите на моторния спорт са създавани най-различни негови версии - включително с увеличен до 1.8 литра работен обем и дори с два разпределителни вала и по 4 клапана на цилиндър. Мощността при тези двигатели достига 130 конски сили - близо двойно над серийния вариант. Но и животът им, разбира се, е по-кратък.

Заради новия мотор Москвич-412 е на практика първият съветски автомобил, годен за участие в международни състезания. Дебютът му е през 1968 в прочутото рали Лондон-Сидни (на снимката). И четирите стартирали москвича успяват да финишират в пословично тежкото рали, от което отпадат 43 екипажа от общо 99. Още по-добро е представянето през 1970 в ралито Лондон-Мексико сити (26 000 км). Там Москвич се класира трети отборно, изпреварен само от Ford и British Leyland.

Белгийската компания Scaldia-Volga е основната платформа за мечтания износ на съветски автомобили в Западна Европа. През 1971 с рекламни цели Scaldia пуска два Москвич-412 в нашумялото състезание "24-те часа на Спа". В него завършват едва 19 автомобила - включително и двата москвича! Вярно, че са 16-и и 17-и в класирането. Но за дилъра е важно да покаже надеждността, а не бързината им.

Инвестицията в спортни състезания, особено маратонски ралита, започва да се изплаща в началото на 70-те и Москвич започва да продава по 3500 коли годишно на британския пазар (независимо, че 412 е на практика на същата цена като местния Morris Marina например). Специално за британския пазар е направен и лекотоварният Москвич-434.

През втората половина на 70-те обаче, след петролната криза, съветският автомобил вече е твърде старомоден и неикономичен, и продажбите падат драстично.

През 70-те германската компания активно си партнира със съветската автомобилна индустрия. Един от първите съвместни проекти е доработка на Москвич-412, макар и не толкова радикална като по-късните редизайни на германците върху Лада. При москвича промените са основно дизайнерски - с черна решетка, допълнителни лайсни, преработени врати и съвременни за епохата предни седалки с подглавници. Проектът се харесва в Москва, но междувременно идва време за производството на обновения Москвич-2140. В Ижевск продължава да се прави 412, но само за вътрешния съветски пазар, а за там идеите на Porsche се приемат като излишен лукс.

Източник:automedia

Кой е Генерал Скобелев

Роден е на 29 септември 1843 г. в Санкт Петербург, Русия в семейството на потомствения дворянин генерал Дмитрий Иванович Скобелев, чийто род произлиза от мешчьорските казаци. Завършва пансион в Париж (Франция). Учи в Петербургския университет, но е изключен поради участие в студентски вълнения (1861).

Ориентира се към военна кариера. Служи в Полша и участва в потушаването на Варшавското въстание (1863-1864). Завършва Николаевската военна академия на Генералния щаб в Санкт Петербург и през 1868 г. е изпратен в Туркестан. Там прекарва по-голямата част от службата си. Участва в превземането на Хива (1874) и в похода срещу Коканд (1875), по време на който превзема град Андижан. Повишен във военно звание генерал-майор. Скобелев е първият руски губернатор на Фергана.



При започването на Руско-турската война през лятото на 1877 г. генерал-майор Михаил Скобелев е прехвърлен в Дунавската руска армия. В нейния състав командва Кавказката казашка бригада при Обсадата на Плевен. Разработва плана за атаката на Ловеч и командва лявата колона при превземането му. Участва в третата атака на Плевен. Участва с успех в зимното преминаване на Стара планина и в битката при Шейново в началото на 1878 г. Военните му умения създават войнишката поговорка „Където е Скобелев, там е победата“. Повишен е в звание генерал-лейтенант (1877), генерал-адютант (1878), генерал от пехотата (1880).

След войната
След Руско-турската война Михаил Скобелев се завръща в Туркестан, където ръководи завоюването на голяма част от днешен Туркменистан. В началото на 1881 г. превзема крепостта Гьоктепе, където избива цялото мъжко население в околността. Докато напредва с армията си към Ашхабад, е отзован и е назначен за командващ армейския корпус в Минск.

В края на живота си Скобелев се ангажира с активни политически позиции. След като в началото на 1882 г. произнася речи в Париж и Москва, в които се застъпва за крайния панславизъм и предрича сблъсък между славяни и германци, предизвиква недоволството на правителството и е извикан в Санкт Петербург. На път към столицата Скобелев умира от инфаркт в Москва.

След Руско-турската война в Плевен, на мястото на някои от най-тежките боеве по време на обсадата на града, е създаден „Парк Скобелев“, в който се намира Плевенската панорама и негов паметник. Село Скобелево и улици в Русе, София, Варна, Шумен, Плевен и Ловеч носят неговото име.

10 лесни за следване съвета,за да работи както трябва любимият на поколения българи мотопед "Балкан"

Мопед Балкан 50 МПМ

Както вероятно Ви е известон, този модел е четвъртата поред модификация на българските мотопеди Балкан 50. Тя започва да се произвежда в Завода за леки автомобили Балкан в Ловеч през 1967 г.  и продължава до 1970.

Могат да се намерят немалко хубави екземпляри МПМ, старателн обгрижвани от своите реставратори, но все още в Интернет се усеща липса от добре подредена и качествена текстова информация за модела. Затова съставихме тази публикация със скромното желание малко да запълним липсата.

Преди време в обширна статия Ви разказахме какво означава разработваме на мотопед/мотоциклет и по-долу отново сме Ви дали линк към  нея. Тези първи пътувания трябва да стават през по-малко оживени места, докато все още не сте напълно опознали мопеда. А за да се намалят чрез икономично пътуване разходите по под­държането на мопеда, даваме следните няколко съвета:

ЗА ДА НАМАЛИТЕ РАЗХОДА НА ГОРИВО

1. При ускоряване (засилване) на мопеда отворете ръкохватката за газ само толкова, колкото е необходимо за достигане на желаната от Вас скорост. Рязкото подаване на газ чрез завъртване на ръкохватката до крайно положение не улеснявя ускоряването, обаче увели­чава консумацията на гориво.

2. След ускоряването (засилването), при по-дълго пътуване, намалете подаването на газ до онова положение, което е необходимо, за да поддържате скоростта;

3. Не пътувайте продължително на пълна газ, понеже кон­сумацията на гориво се увеличава с увеличаване на скоростта.

ЗА ДА НАМАЛИТЕ ИЗНОСВАНЕТО НА ДИСКОВЕТЕ НА СЪЕДИНИТЕЛЯ

4. Задействайте лоста на съединителя само при превключ­ване, защото в противен случай дисковете се трият и износват;

5.  Преди всяко спиране на кръстовище (или когато се наложи да спрете по други причини) винаги се старайте да превключвате на празен ход, без да пътувате по-нататък с изключен съеди­нител;

6. Когато карате на по-ниска скорост (напр. карате по оживени улици или просто пътувате бавно), винаги превключвайте на по-ниска скорост, а не да на­малявате скоростта чрез полуизключване на съединителя.

ЗА ДА ИЗБЕГНЕТЕ ЧЕСТИ РЕМОНТИ

7. Не пускайте двигателя на празен ход или на първа скорост по равни пътища да работи на високи обороти, защото в такъв случай липсва необходимата въздушна струя за охлаждане;

8. Когато карате на на втора и трета скорост, не пътувайте толкова бавно, че двигателят да работи на тласъци, тъй като те претовар­ват лагерите, съединителя, зъбните колела и веригата;

9. Когато заменяте частите на мопеда само с такива, които са описани в каталога резервни части за него като произведени специално за него или поне съвместими с него.

10. Когато намерите някакви стари български проспекти/рекламни дипляни/каталози на заводи за автомобилна техника, Автопром, Автоимпекс, Балканкар, Чавдар Ботевград, Завод 12 София, завод Балкан Ловеч и т.н., се свържете с нас на 0896 625 803, за да Ви ги купим – усилено ги събираме! :)

Източник:sandacite.bg

Филмът „Вчера“ и неговата снимачна история (Статия)

Години след премиерата си “Вчера” продължава да е любим на поколения български зрители. Но преди да се окъпе във всенародната зрителска обич, филмът преминава през много драми и перипетии.
Историята тръгва от новелата на Владо Даверов “Седмица в живота ти”, която писателят публикува през 1986 г. в сп. “Пламък”. После развива новелата в роман и върху него написва сценария.
Всъщност Даверов е описал историята на своята младост и годините в немската езикова гимназия в Ловеч. В образа на Ростислав той обединява черти от характерите и образите на Бриго Аспарухов, бивш шеф на българското разузнаване, и на бъдещия банкер Атанас Тилев, дълги години зет на финландския премиер. Самият Даверов е прототип на Иван.
Когато Иван Андонов се съгласява да стане режисьор на филма, поставя условие да вкара в историята и нещо от своето училище и студентство. И особено преживяванията с любимия си бял албум на “Бийтълс”, с който като младеж успява да се сдобие само 3 дни след излизането му.
Даверов и Андонов намират ключа точно в музиката на бийтълсите като един от най-важните пробни камъни на ХХ век, обединяващ трите младости.“На финала на сценария двамата се разплакахме. Просто усетихме, че сме напипали златоносна жила и ударът ни е в десетката”, призна ми преди време Владо Даверов. “Накрая аз наистина повярвах, че това е моят филм и че аз съм и ученикът, и учителя, и директорът, и старият артист”, каза пък Иван Андонов.
При подбора на актьорите Андонов отнова залага на част от любимците си – Георги Русев като директора Цончев, Надя Тодорова като чистачка в гимназията и др.
В този филм той вкарва в действие и актьорската стихия на колегата си режисьор Никола Рударов. Андонов признава, че бил впечатлен от Руди в епизодичната му роля на оператора, която той изиграва във филма “Един снимачен ден” на Борислав Шаралиев още през 1968 г. Почти 20 години Андонов помни това и без колебание го взема за учителя по математика Баръмов.
“С Иван бяхме на кинофестивал в Белград и спяхме в една стая - разказа своя вариант на
историята Рударов. - И една сутрин той ме попита искам ли да се снимам в новия му филм. Отговорих, че нямам самочувствие на актьор и той ще си носи отговорността.”
Рударов призна, че започнал снимките доста спънато, но Андонов нито веднъж не му направил забележка. Което го вдъхновява постепенно да се почувства добре в кожата на този малко странен учител и да го очовечи по някакъв начин.“Започнахме с по-леките сцени. А когато актьорът усети одобрението на режисьора и на екипа, на него сякаш му порастват криле и става все по-добър и по-добър”, обяснява Иван Андонов успеха на колегата си.
За ролята на учителката по английски той кани Кристин Бартлет, която преподава езика в софийската английска гимназия. Нея Андонов я е гледал в ролята на мис Стоун в “Мера според мера” на Георги Дюлгеров.
На вечерята при запознанството г-жа Бартлет казва на симпатичния си български: “Ето, г-н Андонов, аз пия вино, значи съм една виновна жена…”
След това чудесно чувство за хумор отпадат и последните съмнения на режисьора.
За образите на учениците обаче той прибягва към пробни снимки, на които идват много студенти от ВИТИЗ и младежи от софийските училища. Сред тях е и Петър Попйорданов. След пробите главно заради лошия си говор Чочо е пратен в масовката евентуално като ученик от класа на главните герои Иван и Ростислав.По сценария ролята на ученика Костов е малка. Обаче с много хъс, идеи и актьорски хрумвания Чочо дообогатява образа. Той е толкова борбен по време на снимките, че почти изравнява героя си с двамата главни образи.
Георги Стайков е първият от младите актьори, за чието участие във “Вчера” режисьорът Иван Андонов няма колебание. Той го е снимал в малка роля в предишния си филм “Мечтатели”, а с участието си в “Те наделяха” и особено с ролята на глухонямото момче в “А сега накъде?” Стайков е дал сериозна заявка за една от новите звезди на българското кино. Андонов обмисля да му повери ролята на главния герой Иван.Появата на Христо Шопов обаче обърква нещата. “Дойде един такъв темерут, малко рогач, пък вътре в него има нещо и ти се иска да проникнеш, за да видиш какво е и защо се държи така”, разсъждава Иван Андонов. А и по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен, не със слънчево излъчване като на Стайков. И режисьорът прави една от най-щастливите трампи в българското кино, от което филмът само печели.
Лека драма спохожда и избора на актриса за ролята на Дана, момичето което идва от чужбина и става причина и за любовния сблъсък на двамата приятели съперници.
Фаворитката на Андонов е студентката във ВИТИЗ Евелина Борисова. Със сините си очи и стройна фигура тя е направо красавица. Владо Даверов обаче настоява за София Кузева. “За мен това е Дана”, казва писателят и режисьорът приема претенциите му – все пак негови са главните преживявания и герои, влезли във филма.Спор между двамата има и коя актриса да изиграе ролята на Марина – съблазнителната интригантка в елитното училище. Тук се налага Андонов.
“Светла Тодорова ми приличаше на италианка, загадъчна една такава, подкупваща, още не съвсем станала жена, а пък носи в себе си нещо от женската стихия” – при тези аргументи на режисьора сценаристът отстъпва.
Сред надписите на актьорите ще видите и името на Борис Луканов, тогава една от звездите на Народния театър. А във филма няма и секунда кадър с него. Той е екранният баща на Иван (Христо Шопов) и според сценария идва при сина си за да му обясни защо е свален от поста главен редактор.Иван Андонов сам маха сцената по художествени причини. Тя е снимана в малка кръчма край Марица в Пловдив и е единствената, заснета извън територията на училището.
Според режисьора някак си нарушава целостта на филма, издържан в принципа на единството на място и действие.
“Вчера” е сниман най-много в Пловдив, спалното помещение на учениците е в София, а
удавянето е заснето на същото място край Ловеч, където наистина преди години се дави момче от местната немска гимназия.
Когато в нея е ученик Владо Даверов, ги водят на екскурзия в Пловдив на гости на английската, която тогава се помещава в сградата на семинарията.“Спахме в стаите - разказа Даверов – и в един момент си казах: “Ако някога се прави филм по мой сценарий за историята на немската гимназия, ще го снимаме тук. Разбира се, нямам доказателства за това, бяхме само аз и бог.”
Любопитното е, че Иван Андонов, който е пловдивчанин, избира за снимки същото място, без въобще двамата да са се договаряли предварително.
Най-голямото премеждие се случва, когато снимат сцените с удавянето. За да се презастрахова, Иван Андонов нарежда да заварят здраво решетката към юзината, вика и охраняващ водолаз.
Героят на Стайков е повлечен от течението към решетката, актьорът потъва, после излиза на повърхността, пак потъва и изчезва за доста дълго под водата. Настава паника, скачат и другите водолази.Оказва се, че решетката не е заварена добре, водолазът е повлечен от водата и само здравата ръка на добре тренирания млад актьор го задържа пред водната бездна. Слава бог, всичко завършва щастливо.
Има и още един драматичен момент, в който “жертва” без малко да стане самият режисьор. Според идеята им с оператора филмът трябва да е издържан в сиво-черна гама, в която да изпъкват човешките лица. Един ден от лабораторията идва проявена лента, на която Андонов вижда такава шарения, че решава да си стегне куфарите за София.Положението спасява операторът Красимир Костов – “голям дявол и много смешен човек”, както го определя Иван. Двамата са в ресторанта на “Новотел – Пловдив”, операторът Костов знае, че Андонов много обича палачинки, вика количката с лакомството и му поръчва на корем. А той самият звъни по телефона в лабораторията. Оттам обясняват, че е станала грешка, която няма да се повтори за истинския материал за филма.Държавната комисия с председател Николай Хайтов дава на “Вчера” втора категория. Филмът е определен като кичозен, някои от началниците са кисели и недоволни: какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата! След прожекцията Владо Даверов казва на Андонов: “Мани ги тия дърти тенджери, не ги слушай! Филмът е станал…”
Първият човек, който предусеща огромния зрителски успех на “Вчера”, е режисьорът Зако Хеския. Иван Андонов и операторът Красимир Костов гледат част от монтирания филм, когато в залата малко неканен влиза Хеския.
Материалът дори не е от най-силните сцени, след прожекцията режисьорът и операторът си подхвърлят шеговито: “Ето, филмът лека-полека се лепи, може и да излезе нещо. Зако Хеския обаче казва на колегата си Андонов: “Иване, да знаеш, че този филм ще има страшен успех сред младежите…”Премиерата на “Вчера” е на 25 януари 1988 г. и критичните рецензии по негов адрес бързо надхвърлят позитивните. Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канал, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него…
Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета. Предсказанието на Зако Хеския започва да се сбъдва!
На 24 май асистент режисьорът на филма Лили Станишева звъни на Андонов: “Иване, разбра ли с коя песен абитуриентите се разделят с училищата? С нашата песен от филма “Вчера”!”Текстът на “Клетва” е написан от сценариста Владо Даверов, музиката е на Кирил Маричков, но песента не се изпълнява от “Щурците”, а от една почти неизвестна младежка група.
На варненския кинофестивал през есента на 1988 г. “Вчера” е тотално подминат от кинаджии и критици. След като са раздадени основните призове, идва ред и на наградата на публиката. Тя се връчва последна, защото трябва да се преброят подадените гласове. Филмът на Андонов и Даверов печели категорично.
Тогава към режисьора се приближава кинокритичката Л. К. и ехидно подмята: “Кога пък успяха да изчислят гласовете, та да ти дадат тази награда?! Приеми я като утешителна премия за лошия ти филм…”“Вчера“ обаче продължава да пълни киносалоните, а отличията от чужбина валят едно след друго: награда за режисура от международния фестивал за детско-юношески филми в Москва, голямата награда от МКФ в Сан Ремо, Италия…
Съюзът на българските филмови дейци дава наградата си за сценарий на Даверов. Заради всичко това “Вчера” преминава в първа категория, после получава и международна.
“Това не е автобиографичен филм – казва сценаристът. – Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч. А ме изключиха, защото нацепих чина и запалих печката, за да стопля гаджето. Почти нищо не съм измислял – всичко във филма някога с някого се е случвало в тези гимназии. Затова и всички езикови училища припознават тази история като своя”, обяснява успеха на “Вчера” Владо Даверов.
Още стари филми вижте ТУК>>>
Автор: Пенчо Ковачев
Източник: socbg

Перничани живеят като прабългари от Аспарухово време

Перник и Ловеч са на воден режим. Големи градове с големи индустриални зони и голямо население. Двадесет години след началото на XXI век. През зимния период, когато безводието се чувства особено болезнено.

Никой не казва колко други по-малки градчета и села са в периодично или системно безводие. Там журналисти не ходят и камери не снимат. Хората са претръпнали, примирили са се и живеят с няколко десетилетия назад в миналото. Сега ще им се наложи и на перничани, и на ловчанлии да заживеят така по този начин. Перничани между другото често влизат в зимните новинарски емисии със системните аварии на парното. Ако това се случи и тази година, ще заживеят като прабългари от Аспарухово време.

За късопаметните да припомним, че месеците април, май и юни бяха изключително дъждовни. Да се чуди човек как дъждът е заобиколили пернишкия язовир. И защо този проблем е крит до изборите и лъсна едва сега при новото кметско ръководство. А областният управител защо е мълчал и не следва ли Ирена Соколова, направила мисловен пробив във физическата наука, обединявайки в едно банани, водород и слънчево ядро, да изхвърчи от поста си. Същото се отнася и за ВИК шефа в града, който вече бе уволнен. Много тежки въпроси има и към министрите на екологията и на икономиката, които имат отношение към язовирите и тяхното състояние. Каква е гаранцията, че подобно нещо няма да сполети и други големи български градове./Пик.бг/

Кирил Пеев, София

Как политбюро 2 часа обсъждало развода на Нешка Робева (Статия)

След протеста й срещу обгазяването на Русе решили да запушат устата на именитата треньорка с нов апартамент


Вечната бунтарка в спорта и живота Нешка Робева през 80-те години на XX век съвсем естествено и логично бе намерила мястото си в неформалните движения за обществен протест. Властимащите преди 10 ноември 1989 г. без съмнение са смятали, че националната треньорка по художествена гимнастика си е заслужила постовете и привилегиите. Но са грешили в едно – че могат да й ограничат свободата да говори и протестира.
Народната представителка и герой на социалистическия труд Нешка Робева размътила блатото на глупавите политически решения още в тогавашния български парламент. Когато се приемало новото административно деление на страната, само тя и приятелят й художникът Светлин Русев

гласували срещу готвения закон.

За времето това било чудо невиждано – стари депутати от онова време още разказват, как в залата се възцарила мъртва тишина, след вдигнатите за “против” десници на треньорката и живописеца. Административното недомислие наистина било въпиющо – България се разделяла на 9 области и областни центрове ставали Разград (вместо Русе), Ловеч (вместо Плевен) и Хасково (вместо Стара Загора).
Двете “черни овце” – Нешка и Светлин не пропуснали случая да се включат и в новосформирания комитет за защита на град Русе от обгазяване. Задушаваните от румънския бряг няколко години поред русенци видели в неформалното екозащитно сдружение възможност най-сетне да дишат чист въздух.
Светлин Русев предложил Съюзът на художниците да приеме писмото - призив “Вик за Русе”. Около неговата платформа постепенно се събрал кръгът от интелектуалци, които учредили Комитета за защита на град Русе. (Това наименование на подготвената за регистрация организация се използвало в официалните документи на Политбюро на ЦК на БКП).

Партийната върхушка веднага взела на мушката

и Нешка Робева. Нейното име също стояло в “черния” списък на учредителите на русенския комитет.
С гръм и трясък партийният Олимп – Политбюро се събрало на 27 март 1988 г., за да накаже екозащитниците. Понеже ставало дума преди всичко за “провиненията” на интелектуалци, точката в дневния ред на заседанието била законспирирана така: “За някои актуални проблеми на състоянието на духовната сфера”. За разглеждане от партийните шефове бил внесен и поверителния документ “Справка относно ролята на Светлин Русев за насаждане на монополизъм в Съюза на българските художници и за създаването на т.нар. Комитет за защита на Русе”.
След като изброили всички “грехове” на Светлин Русев (тогава той е директор на Националната художествена галерия), членовете на Политбюро пристъпили към решаване на съдбата на всеки поотделно. За художника мнението било почти единодушно – трябвало незабавно  да излезе от състава на ЦК на БКП и да бъде свален от директорското място в галерията.      
В това време разделно (тогава вървяла перестройката в Съветския съюз и у нас също се събуждали обществено ангажираните хора), в личния си живот Нешка Робева изживяла криза. Бракът на суровата и рядко усмихващата се треньорка се поразклатил здраво. След като видяла, че нещата стават непоправими, световната вицешампионка по художествена гимнастика стигнала до зала 13 на Съдебната палата,

където се гледали бракоразводните дела.

В същото време из цялата страна нараствали като търкулната снежна топка слуховете за връзката на Нешка със Светлин Русев. Интригата била още много гореща за народонаселението, защото ставало дума за двама изключително популярни личности.
Мълвата прескочила и дебелите стени на Партийния дом. Това се вижда и по запазените до днес протоколи от заседанието на Политбюро. На най-високия етаж на властта без да се срамуват, че влизат в личния живот на треньорката и художника, членовете и кандидат-членовете на Политбюро обсъждали до най-дребни подробности тяхната връзка. Всичко ставало с доста загрижен тон за Нешка. Прелюбопитно е да се цитират днес

няколко реда от стенограмата

от това заседание, което почти два часа се занимавала със случая Нешка Робева:
Георги Йорданов: Водих разговор с нея, беше мъчителен, защото смята, че неправилно я обвиняваме. Казва: “Майка ми е оттам, аз съм от Русе, как мога да бъда безучастна”. Подробно й обясних, питах дали е разбрала за какво става дума. Тя: “Няма да се занимавам. При мен идва един млад човек с мустаци и ми показа някаква съветска статия, която аз не съм чела”. След това аз отново обърнах внимание на отговорностите, които тя има като треньор за Европейското първенство, за Олимпиадата и т.н. И друго, което каза: “Вие убивате един талант”. За Светлин става дума. Казах, че никой не го убива, ние само го освобождаваме от Художествената галерия. С това приключи разговорът.
Чудомир Александров: Сега към нея да не предприемаме мерки.
Димитър Стоянов: Снощи получих една молба от нея, в която моли да й се даде жилище, тъй като се е развела със съпруга си и старото жилище остава за него.
Чудомир Александров: Да й се даде жилище.
Георги Йорданов: Тя ми каза: “Стига сте се занимавали с моя личен живот”. Аз казах, че за пръв път чувам за тази работа.
Димитър Стоянов: Аз смятам, че тя е убедена в нашите мерки.
В красноречивата дискусия, висшите партийни функционери се опитали да затворят устата на гневната треньорка с обещания апартамент. Опитът им останал без резултат.
Само година след репресивното заседание на Политбюро от 27 март 1988 г. Нешка Робева пак беше в авангарда на промените. Тя продължи да създава ядове на политиците, в това число и на своята тогавашна партия – БСП.

Д-р Боян ЗАХОВ
Източник:Наборе.бг

Автомобилен завод Балкан, гр.Ловеч в 2 снимки


С Родното Балканче от Мездра до Бургас и обратно

Родното балканче, най-голямата юношеска мечта!

С Балканче тръгнах от Мездра и минах през Роман, Ловеч, Габрово, Шипка, Казанлък, Петолъчката, Карнобат и Бургас. Почивах 14 дена в Лозенец и после Лозенец, Бургас, Казанлък, Сопот, Араба конак, Ботевград, Мездра, към морето пътувах 3 дни, обратно се върнах за 13 часа!

Тези красиви изживявания няма да ги забравя никога, това се случи през 1986 година, тогава бях на 23 години, безкрайно съжалявам че скоро го продадох, ако си намеря друго ще го купя, жалко че няма да е това с което ходих до морето.

Митко Йорданов

Перник-някогашния център на тежка промишленост.Възход и разруха (Статия)

Колкото повече се отдалечаваме от датата  10.11. 1989 г., все повече се чудим, да празнуваме ли или да оплакваме. Причината е очевадна за всички. 25 години след 10-и страната  ни върви към дъното – икономическото, демографското, културното…
Някога Перник е бил сред водещите промишлени центрове в страната, а жителите му са били сред авангарда на работническата класа в България.

Индустриалното развитие на Перник започва непосредствено след Освобождението от османско иго, благодарение на въглищните залежи. Въглищният басейн наоколо предопределя и неговата по-нататъшна съдба. От 1892 до 1926 г. Перник бележи един от най-големия за България прираст на население – от 1 413 на 12 296 души, за да достигне в края на 80-те близо 100 000 души.
Експлоатацията на въглищата дава тласък за развитието на Перник. Разраства се строителството на минни предприятия, а в самия край на по-миналия век там е построена първата електроцентрала у нас, което позволява да започне електрифицирането на Перник и околните селища. Именно тук за пръв път е светнала електрическата крушка.
С бързи темпове започва благоустрояването на селището. Перник е първият град в България с модерен градоустройствен план, с водоснабдяване и канализационна система. Жилищният комплекс “Твърди ливади” завършен през 1928 г. е първият съвременен работнически квартал в България. Перник добива облика на индустриално селище, подобно на много миньорски селища в Западна Европа.Тук е и първата масова политическа стачка на индустриалния пролетариат в България, която извоюва на пернишките работници въвеждането на 8-часов работен ден – за първи път в България. През 1929 г. Перник е обявен за град, а Пернишката селска община става градска.
Превръщането на Перник в индустриално селище води до разкриването на нови промишлени предприятия. През 1931 г. с български и белгийски капитали започва строителството на фабрика „Кристал“ за производство на плоска и куха стъклария. Започва и изграждането на първия машиностроителен завод в България, функциониращ първоначално като Машинна служба при мини Перник. Открита е и фабрика за сушене на плодове и зеленчуци, която през 1951 г. прераства в единствения завод на Балканите за производство на пектин. През 1934 г. в експлоатация влиза брикетната фабрика. Всички природни изкопаеми на България в продължение на десетилетия са били управлявани от пернишката минна дирекция, а пернишкият въгледобив до началото на седемдесетте години е основен източник на българската енергетика.В годините на социалистическо строителство Перник продължава своето промишлено развитие, като се превръща в един от най-големите индустриални центрове в НРБ. Този период  е характерен  с мащабните си градоустройствени решения (“Строим нашата нова родина!”). Създават се големи промишлени комплекси, дори цели нови градове като Димитровград. Такива архитектурни и градоустройствени примери стават емблеми на тоталитарното строителство.
Миньорският град, който между 1949 – 1962 г., носи името Димитрово, става един от символите на стремежа към ускорена индустриализация и планово стопанство.
През 1951 г. Влиза в експлоатация ТЕЦ “Република” и започва строителството на Металургичния завод “Ленин”. На 6 ноември 1957 г. там е излята първата българска стомана. Тази дата става Ден на металурга. Бурното индустриално развитие на Перник продължава и през следващите години. Открити са заводите за токоизправители, заваръчни машини, феромагнити, за голямогабаритни металорежещи машини (ЗГММ) ,  за специални стоманени профили “Благой Попов”.Изграденият през 1969 г. по германска технология завод „Бл. Попов“ се е ползвал с името на един модерен завод. Завод без комин, както го определят тогава.
Другият голям завод с водещо значение за икономиката на Перник е машиностроителният „Струма“, който се е намирал в самия център на града. Създадените и произведени в него  български машини, са се изнасяли на три континента. А с разработването на новите рудници и откриването на новите промишлени заводи градът се разраства многократно, обхващайки съседните села.В края на 70-те години, Партията решава да започне изграждането на големия  Пернишки промишлен комплекс,  а районът става най-голямата строителна площадка в България. От ЦК на БКП е изпратен пълномощник, който да контролира и координира действията на всички строителни фирми, за да може да се извършва ритмично огромното по мащаби индустриално строителство в района. Най-големите специалисти са били докарани тук, за да доизградят индустриалната мощ на Родината.Обектите включени в комплекса са Завода за тежко машиностроене – Радомир, Електростоманодобивния комплекс на днешната „Стомана” – Перник (СМК „Ленин“), новия циментов завод в Темелково (ДЦЗ „Васил Коларов“), Стоманолеярен завод „Струма” – Перник, Завода за голямогабаритни металорежещи машини – Перник, ТЕЦ „Република“, завод „Благой Попов”, който прераства в Промишлен комбинат“, а някои от заводите са обединени под единна административна шапка.
Емблема на т.нар. Пернишки промишлен комплекс става заводът за тежко машиностроене Червена могила, в близост до Радомир. Заводът за заводи е открит в средата на 80-те, инвестициите в него са колосални, но той така и не успява да заработи с пълния си капацитет и да си изплати вложенията. Специално за него на влизане в Радомир е бил изграден жилищен комплекс от панелни блокове за работниците в завода. А самият завод е представлявал нещо като град в града. Това е и последната мащабна стопанска инвестиция в социалистическа България.Наред с него се започва и с разширението на Металургичният комбинат „Ленин“. Изградени са нов Електростоманодобивен цех (ЕСДЦ), модерни  лаборатории, Вародоломитен цех, допълнителни цехове за  добиването на стомана. Разширени  и модернизирани са завод „Струма“ (построени са нови леярни), циментовият завод в Темелково (дн. Батановци) е издигнат почти наново край градчето, а в завод „Благой Попов“ е доставена уникална ротационна пещ на стойност сто милиона долара. Строителството в големия промишлен комплекс продължава почти до падането на Тодор Живков.Огромните за мащабите на страната ни инвестиции в пернишката тежката промишленост, правят Перник най-мръсния
град в България. По-възрастните перничани и до днес си спомнят, как прането им по балконите е почернявало от саждите бълвани от пушещите десетки комини.Въпреки изградените множество жилищни комплекси, обществени сгради и заведения, оформлението на днешния център от 1982 г., откриването на множество техникуми, които е трябвало да задоволят непрестанните нужди от квалифицирана работна ръка за огромната промишленост (вж. филма „Най-добрият човек, когото познавам“(1973)), почти всички пари от пернишкия експорт се инвестират в градове, където Живков води дипломатическия корпус – Толбухин, Благоевград, Ловеч, Смолян, докато перничаните живеят в мизерни условия в жилища, приличащи на складове за хора и работят в мръсните производства при доста незавидни условия.Перничани посрещат демократичните промени от края на 1989 г. с надежда, че условията им на живот и труд ще се подобрят. За съжаление обаче става точно обратното. Перник е връхлетян от чудовищна безработица и мизерия. Започват да се ширят невиждани до тогава престъпления, алкохолизъм, наркомания, а единственото спасение за жителите му и до днес си остава близостта със столицата.
В началото на 90-те икономиката на града бива тотално съсипана, а оборудването на много заводи разграбено и продадено за жълти стотинки и скрап. Примерите, които могат да се дадат в подкрепа на това твърдение са твърде много, ето някои от тях: Ротационната пещ в „Благой Попов“, струваща милиони долара е продадена десетки пъти по-евтино- както си е докарана в сандъците, а в света е имало само две такива пещи, изхранващи хиляди хора. Скелетът на първия машиностроителен завод в България – завод „Струма“ – стърчи призрачно в самия център на града. А някога е имал изградени канали за продукцията си по целия свят.  Затворен е и стъкларският завод „Кристал“, построен от белгийски инженери през трийсетте, въпреки че едва ли някъде по света да има губещ завод за стъкло. Врати затварят заводите за токоизправители и феромагнити, ЗГММ, завод „Пектин“, все рентабилни производства с осигурени пазари.Откритият и закрит въгледобив са разпарчетосани и харизани заедно с обогатителната фабрика и ТЕЦ „Република“. Основанието е нерентабилност – обаче само сградата на минната дирекция с изключителна архитектура, проектирана от италиански архитекти през 30-те, е струвала десетки пъти над тръжната цена. Затворена е голямата шивашка фабрика (тежката промишленост била безумна, а леката?).
Най-абсурдно е продаден циментовия завод в Батановци. През 80-те той е построен наново извън града. През 90-те е купен от германска фирма и нарязан моментално за скрап, тъй като скрапта е струвала многократно повече от дадената сума за него.
Така единствен стожер в пернишката индустрия остава металургичният завод „Стомана“, който макар и с намален капацитет продължава да работи за износ, работниците получават заплати, както беше логично да се случва в повечето гореизброени предприятия.Разбира се не липсват и аргументи, че заводите са били морално остарели и е било невъзможно тяхното спасяване за работа при новосъздадените пазарни условия. С две думи България не е строила модерни заводи, които да издържат на световната конкуренция, а тяхната продукция е била пригодена само за рамките на СИВ. А както се казва, истината, като за повечето неща е някъде по-средата.
Източник:www.socbg.com

Вкусен спомен за някогашните колбаси с тридневен срок на трайност

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

Почина Стефан Данаилов!

Големият български артист издъхна след дълго лечение 10 дни преди да навърши 77 години.
Ламбо издъхна след дълго лечение във ВМА. Данаилов бе приета там заради проблеми с белите дробове.  Преди време Ламбо претърпя операция на тазобедрена става, която счупи при подхлъзване. 

Страдаше и от паркинсон. Лекарите прецениха, че е разумно да го поставят в медикаментозна кома. Появи се информация, че той е излязъл от комата и е добре, но в последствие нещата са се усложнили.

Кой бе Стефан Данаилов?

Стефан Ламбов Данаилов, наричан още Ламбо, е български актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията, заслужил артист (1975) и народен артист (1983), дългогодишен преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ, политик от БСП, министър на културата в правителството на Сергей Станишев от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г., избиран за народен представител в XXXIX, XL, XLI, XLII, XLIII и XLIV народно събрание.

Произход и образование С президента Георги Първанов, Роженски фолклорен фестивал, 2006 Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Личен живот Съпруга – Мария Димитрова Данаилова (1937, Горна Оряховица – 22.04.2014, София). Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов (р. 27 юли 1986 г.). Има доведен син от брака си с Мария Данаилова – филмовият и телевизионен продуцент Росен Цанков. През ноември 2018 г. Данаилов разкрива, че е диагностициран с болестта на Паркинсон. На 10 октомври 2019 г. е приет във Военномедицинска академия поради насъбрала се вода в белите му дробове. Седмица по-късно Данаилов е поставен в изкуствена кома.

Той се събужда от комата на 17 октомври. Актьорска кариера Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го съветва да следва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“ (1967 – 1968). Работи в СИФ (1968 – 1973). Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969).

С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“. За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г. През 1973 г. се връща отново на сцената, за да се присъедини към трупата на Театъра на народната армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията. Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стефан Данаилов. Играе и на сцената на Театър 199. На Стената на славата пред театъра има пано с отпечатъците му.

След ролята на майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“. От 1981 г., и почти до промените през 1989 г.,

Стефан Данаилов води изключително популярното тогава радиошоу „Звезди посред бял ден“.

Там той пародира Ален Делон като домакин, на когото гостуват известни звезди от цял свят. Програмата се излъчва всяка събота по програма „Христо Ботев“ на Българското радио (сега Българско национално радио)  След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на „Лоренцачо“ има шумен успех, а ролята в италианския сериал „Октопод“, го прави популярен и в чужбина.

Член е на Парламентарно-обществената комисия за телевизия и радио (1990). Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност – „Олд старс“ ООД (1993). От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация „Авансцена“, а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър. От 1997 е член на Обществения съвет по проблемите на българския футбол. Член е на СБФД, като два мандата е негов главен секретар (1996 – 2004), член е също на САБ и на НСРТ (1997 – 1998). От 1988 г. Данаилов поема класовете по актьорско майсторство за драматичен театър на професор Гриша Островски във ВИТИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г. Политическа кариера Стефан Данаилов е член на БКП от 1975 г. Секретар е на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.[10] Делегат е на 44-тия (2000)[11], 45-тия (април 2005)[12] и 46-тия (декември 2005)[13] конгрес на БСП. В периода 2005 – 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата. На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП./Блиц/

Спомен за първият български космонавт - Георги Иванов



На всеки е известно името Юрий Гагарин – първият човек, полетял в Космоса. По-малко обаче са хората (особено сред младите), които могат да кажат кой е първият българин в Космоса. За него казват също, че е човекът с най-светкавична военна кариера в света – преди да излети към Космоса е с чин капитан, със стъпването си на кораба е произведен в майор, в космическото пространство го издигат в подполковник, а още в деня, в който се приземява на Земята, получава звание полковник.


Той носи обикновеното и доста често срещано име – Георги Иванов, и е родом от Ловеч. Всъщност Иванов е неговото презиме, а фамилията му е Какалов, но поради неблагоприятното значение на руски език (превежда се "Посерков"), е доброжелателно посъветван от съветските колеги да използва второто си име. Роден е на 2 юли 1940 година и от малък проявява силен интерес към полетите и летенето – в ученическите си години усилено се занимава с парашутизъм. Влечението му към небето го отвежда до Висшето военновъздушно училище, където завършва специалност "Инженер-летец" и "Пилот I клас". Започва работа в Българската армия като пилот, а впоследствие става и старши пилот. Става един от първите в бойната авиация и всички го определят като първокласен летец. Най-вероятно вече овладените въздушни пространства развиват стремежа да се надникне и над тях, в космическия простор.

Точно в този момент – през 70-те години, развитие получава руската програма „Интеркосмос“ – международна космическа програма на СССР, която дава възможност на пилоти от приятелски на Съветския съюз държави да участват в мисии в Космоса. Всъщност, преговори за подобни действия и участия на български пилоти има още преди това – българската космонавтика води своето начало от 1964 година, когато военният аташе при посолството на Народна република България в Русия – генерал-лейтанант от авиацията Захари Захариев, разговаря с министъра на отбраната на СССР за полети на българи в Космоса със съветски космически кораби. Идеята се проваля поради отсъствието на подходящите за целта кораби. Само няколко години по-късно обаче СССР стартира програмата „Интеркосмос“, с която се дава именно такава възможност. Съюзът отваря вратите на своя Център за подготовка на космонавти „Ю.А.Гагарин“ и започва да приема кандидати за бъдещите мисии. Първата група държави, които имат право да изпратят свои пилоти, са Чехословакия, Полска народна република и ГДР. Във втората група влиза и България, поради което през 1977 година у нас започва усилен подбор. Основното изискване към кандидатите е да бъдат военни летци. Разбира се, желание изявяват стотици пилоти. Вторичните изисквания, свързани със здравословното състояние на желаещите, намаляват значително броя на кандидатите. Изискванията са сурови и строги, а желаещите преминават обстойни и задълбочени изследвания във Военномедицинска академия, които продължават няколко седмици. Георги Иванов попада сред избраните 15 души. Впоследствие тази група се съкращава до четирима, сред които е и той. Избраните българи заминават за своето обучение в Москва, но след обстойни изследвания от съветските лекари и специалисти, на 1 март 1978 година, за основен кандидат е определен Георги Иванов. Той започва своето обучение в центъра „Юрий Гагарин“ и на 10 април 1979 година в 20 часа и 34 минути московско време поема към Космоса с изстреляния в орбита около Земята космически кораб „Союз-33“.

Георги Иванов остава в Космоса 1 ден, 23 часа и 1 минута, като за това време прави 31 пълни обиколки на Земята. Полетът му е динамичен и драматичен – мисията на кораба му е да излезе в открития космос и да се скачи с орбиталната станция „Салют-6“, но малко преди скачването единият от двигателите на кораба се самоизключва. По разказа на ръководителя на полета – съветският летец-космонавт Алексей Елисеев, на двеста метра от станцията един от двигателите на кораба „Союз“ се изключва. Оказва се, че скоростта на сближение на кораба до станцията е била значително по-голяма от разчетената и системата за управление на „Союз-33“ реагира автоматично. За да намали скоростта за 6 секунди, тя включва двигателна установка, коригираща сближаването, но двигателят реагира по непредвиден начин и след четири секунди се самоизключва заради прегоряла странична стена на горивните камери. 

Допълнително усложнява положението фактът, че точно в този момент корабът е над Атлантическия океан и няма връзка със Земята и Командния център. Според специалистите това е моментът, в който Георги Иванов и спътникът му – Николай Рукавишников, са на косъм от смъртта. Червените аварийни лампи на кораба светят, връзката с Центъра е трудна, изработена и проиграна предварително схема за излизане от такава ситуация все още няма. Тази авария – така тежка, внезапна, неочаквания и случваща се за пръв (и останал единствен) път, поставя под въпрос не просто успеха на мисията, но и самото завръщане на космонавтите на Земята. Скачването с орбиталната станция става напълно невъзможно и се налагат аварийни мерки за придвижване към Земята. Съветските специалисти оценяват полета като изключително сложен, а държавната им комисия стига до извода, че е дал много важни данни за по-нататъшното развитие на космическите полети. Те признават, че ако това се бе случило с някой от другите космонавти, изходът е можело да бъде съвсем друг. Американските астронавти също са категорични, че полетът на Георги Иванов е допринесъл изключително много за развитието на космонавтиката.

Ключово за успешното излизане от създалата се ситуация се оказва спокойствието и самообладанието на двамата космонавти в кораба. Въпреки създалото се напрежение и непредвидената ситуация, руснаците отчитат пълното спокойствие у българския космонавт Георги Иванов и са възхитени от неговото поведение и самообладание, както и от факта, че пулсът му остава нормален и не се променя дори и в най-напрегнатите моменти. В крайна сметка, управляваният от него космически кораб „Союз-33“ се приземява успешно на 320 км югоизточно от Джезказган.

Съвсем наскоро, в началото на тази година, полковник Иван Апостолов, военен пилот първи клас, определи полета на Георги Иванов като „полет на изпитание на човешките възможности, полет с проявен героизъм и себеотрицание.“

С Георги Иванов България става шестата страна, която изпраща космонавт в Космоса. Българинът поставя и рекорди в световната космонавтика – пулсът му е най-спокойният в историята на пилотираните полети – между 72 и 74 удара в минута, и не се променя дори и в най-драматичните минути – нещо, което дотогава никой не е виждал. Жителите на Звездното градче (градчето, където се намира Центърът за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“) пък са развили свои собствени романтични легенди за полета на българския космонавт и разказват, че когато спасителните екипи намерили мястото на приземяването на Союз-33, руснакът от мисията лежал в безсъзнание, а българинът Георги Иванов гледал небрежно и спокойно в далечината. Дали е било така, или не, е малко вероятно да разберем, имайки предвид, че наред с многото му други качества, българският космонавт е познат и с пословичната си скромност.
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен