Показване на публикации, сортирани по дата за заявката ловеч. Сортиране по уместност Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по дата за заявката ловеч. Сортиране по уместност Показване на всички публикации

Перничани живеят като прабългари от Аспарухово време

Перник и Ловеч са на воден режим. Големи градове с големи индустриални зони и голямо население. Двадесет години след началото на XXI век. През зимния период, когато безводието се чувства особено болезнено.

Никой не казва колко други по-малки градчета и села са в периодично или системно безводие. Там журналисти не ходят и камери не снимат. Хората са претръпнали, примирили са се и живеят с няколко десетилетия назад в миналото. Сега ще им се наложи и на перничани, и на ловчанлии да заживеят така по този начин. Перничани между другото често влизат в зимните новинарски емисии със системните аварии на парното. Ако това се случи и тази година, ще заживеят като прабългари от Аспарухово време.

За късопаметните да припомним, че месеците април, май и юни бяха изключително дъждовни. Да се чуди човек как дъждът е заобиколили пернишкия язовир. И защо този проблем е крит до изборите и лъсна едва сега при новото кметско ръководство. А областният управител защо е мълчал и не следва ли Ирена Соколова, направила мисловен пробив във физическата наука, обединявайки в едно банани, водород и слънчево ядро, да изхвърчи от поста си. Същото се отнася и за ВИК шефа в града, който вече бе уволнен. Много тежки въпроси има и към министрите на екологията и на икономиката, които имат отношение към язовирите и тяхното състояние. Каква е гаранцията, че подобно нещо няма да сполети и други големи български градове./Пик.бг/

Кирил Пеев, София

Почина Стефан Данаилов!

Големият български артист издъхна след дълго лечение 10 дни преди да навърши 77 години.
Ламбо издъхна след дълго лечение във ВМА. Данаилов бе приета там заради проблеми с белите дробове.  Преди време Ламбо претърпя операция на тазобедрена става, която счупи при подхлъзване. 

Страдаше и от паркинсон. Лекарите прецениха, че е разумно да го поставят в медикаментозна кома. Появи се информация, че той е излязъл от комата и е добре, но в последствие нещата са се усложнили.

Кой бе Стефан Данаилов?

Стефан Ламбов Данаилов, наричан още Ламбо, е български актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията, заслужил артист (1975) и народен артист (1983), дългогодишен преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ, политик от БСП, министър на културата в правителството на Сергей Станишев от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г., избиран за народен представител в XXXIX, XL, XLI, XLII, XLIII и XLIV народно събрание.

Произход и образование С президента Георги Първанов, Роженски фолклорен фестивал, 2006 Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Личен живот Съпруга – Мария Димитрова Данаилова (1937, Горна Оряховица – 22.04.2014, София). Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов (р. 27 юли 1986 г.). Има доведен син от брака си с Мария Данаилова – филмовият и телевизионен продуцент Росен Цанков. През ноември 2018 г. Данаилов разкрива, че е диагностициран с болестта на Паркинсон. На 10 октомври 2019 г. е приет във Военномедицинска академия поради насъбрала се вода в белите му дробове. Седмица по-късно Данаилов е поставен в изкуствена кома.

Той се събужда от комата на 17 октомври. Актьорска кариера Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го съветва да следва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“ (1967 – 1968). Работи в СИФ (1968 – 1973). Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969).

С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“. За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г. През 1973 г. се връща отново на сцената, за да се присъедини към трупата на Театъра на народната армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията. Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стефан Данаилов. Играе и на сцената на Театър 199. На Стената на славата пред театъра има пано с отпечатъците му.

След ролята на майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“. От 1981 г., и почти до промените през 1989 г.,

Стефан Данаилов води изключително популярното тогава радиошоу „Звезди посред бял ден“.

Там той пародира Ален Делон като домакин, на когото гостуват известни звезди от цял свят. Програмата се излъчва всяка събота по програма „Христо Ботев“ на Българското радио (сега Българско национално радио)  След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на „Лоренцачо“ има шумен успех, а ролята в италианския сериал „Октопод“, го прави популярен и в чужбина.

Член е на Парламентарно-обществената комисия за телевизия и радио (1990). Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност – „Олд старс“ ООД (1993). От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация „Авансцена“, а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър. От 1997 е член на Обществения съвет по проблемите на българския футбол. Член е на СБФД, като два мандата е негов главен секретар (1996 – 2004), член е също на САБ и на НСРТ (1997 – 1998). От 1988 г. Данаилов поема класовете по актьорско майсторство за драматичен театър на професор Гриша Островски във ВИТИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г. Политическа кариера Стефан Данаилов е член на БКП от 1975 г. Секретар е на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.[10] Делегат е на 44-тия (2000)[11], 45-тия (април 2005)[12] и 46-тия (декември 2005)[13] конгрес на БСП. В периода 2005 – 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата. На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП./Блиц/

Канибалът от Голямо Буково, който убиваше комшиите си и ги ядеше.Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Повече от 20 години той бе едно от мистериозните страшилища на Странджа. Заради славата на Николай дори бежанците заобикаляха селото, когато мигрантският поток бе най-силен,пише "Флагман"

Десетки се изселиха от Буково заради него, а тези, които останаха и до днес не спят спокойно. Писаха подписки – институциите да си го приберат, за да не ги плаши и тормози. Обаче никой не ги чу.   Откакто селото, което е едно от най-красивите в Странджа, се обви със страшната слава на Канибала – Николай Гьоргов, посещават го само ловци.   Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Бивш моряк, на име Николай убил двама свои съселяни и ял от вътрешностите им. Първоначално никой не повярва. Но от следствието и полицията потвърдиха. Бил шизофреник и смятал, че като яде човешки органи, ще живее вечно.   Истината била, че като моряк паднал и си ударил главата по време на рейс на един от корабите. Оттогава си останал у дома. Четял странни книги. И станало каквото станало. Ченгетата се изумили, като видели доказателствата, че наистина е ял от човешките органи на жертвите си.

След престъплението той лежа само една година в затвора в Ловеч, защото заради психичното си заболяване бе освободен и се завърна на село.   Бил си съставил дълъг списък кого трябва да изяде, за да получи неземна сила, но за щастие стигнал само до първите двама.   В списъка били все хора от Голямо Буково. Срещу имената им записал и „провиненията им“ - кой го излъгал, друг го обидил… Успява да убие една възрастна жена, която живеела в края на Голямо Буково, както и най-близкия си приятел Ангел Дзиров, с когото редовно си пиели ракията. Под №3 бил горският, а под №4 – магазинерката на селото – Анита.

Гьоргов планирал убийствата да станат в една нощ. Но при горския ударил на камък – мъжът излязъл от къщи с пушката си и Николай не посмял да го закачи. Анита пък извадила същински късмет.   Въпросната вечер отишла до града и не се прибрала. Под №7 в списъка фигурирал отец Евтимий от голямобуковския манастир „Свети живоприемний източник”. Попът отначало си умираше от страх от Гьоргов, но после и той забрави всичко и даже редовно си пиеше кафето с него в селото. 

10 лесни за следване съвета,за да работи както трябва любимият на поколения българи мотопед "Балкан"

Мопед Балкан 50 МПМ

Както вероятно Ви е известон, този модел е четвъртата поред модификация на българските мотопеди Балкан 50. Тя започва да се произвежда в Завода за леки автомобили Балкан в Ловеч през 1967 г.  и продължава до 1970.

Могат да се намерят немалко хубави екземпляри МПМ, старателн обгрижвани от своите реставратори, но все още в Интернет се усеща липса от добре подредена и качествена текстова информация за модела. Затова съставихме тази публикация със скромното желание малко да запълним липсата.

Преди време в обширна статия Ви разказахме какво означава разработваме на мотопед/мотоциклет и по-долу отново сме Ви дали линк към  нея. Тези първи пътувания трябва да стават през по-малко оживени места, докато все още не сте напълно опознали мопеда. А за да се намалят чрез икономично пътуване разходите по под­държането на мопеда, даваме следните няколко съвета:

ЗА ДА НАМАЛИТЕ РАЗХОДА НА ГОРИВО

1. При ускоряване (засилване) на мопеда отворете ръкохватката за газ само толкова, колкото е необходимо за достигане на желаната от Вас скорост. Рязкото подаване на газ чрез завъртване на ръкохватката до крайно положение не улеснявя ускоряването, обаче увели­чава консумацията на гориво.

2. След ускоряването (засилването), при по-дълго пътуване, намалете подаването на газ до онова положение, което е необходимо, за да поддържате скоростта;

3. Не пътувайте продължително на пълна газ, понеже кон­сумацията на гориво се увеличава с увеличаване на скоростта.

ЗА ДА НАМАЛИТЕ ИЗНОСВАНЕТО НА ДИСКОВЕТЕ НА СЪЕДИНИТЕЛЯ

4. Задействайте лоста на съединителя само при превключ­ване, защото в противен случай дисковете се трият и износват;

5.  Преди всяко спиране на кръстовище (или когато се наложи да спрете по други причини) винаги се старайте да превключвате на празен ход, без да пътувате по-нататък с изключен съеди­нител;

6. Когато карате на по-ниска скорост (напр. карате по оживени улици или просто пътувате бавно), винаги превключвайте на по-ниска скорост, а не да на­малявате скоростта чрез полуизключване на съединителя.

ЗА ДА ИЗБЕГНЕТЕ ЧЕСТИ РЕМОНТИ

7. Не пускайте двигателя на празен ход или на първа скорост по равни пътища да работи на високи обороти, защото в такъв случай липсва необходимата въздушна струя за охлаждане;

8. Когато карате на на втора и трета скорост, не пътувайте толкова бавно, че двигателят да работи на тласъци, тъй като те претовар­ват лагерите, съединителя, зъбните колела и веригата;

9. Когато заменяте частите на мопеда само с такива, които са описани в каталога резервни части за него като произведени специално за него или поне съвместими с него.

10. Когато намерите някакви стари български проспекти/рекламни дипляни/каталози на заводи за автомобилна техника, Автопром, Автоимпекс, Балканкар, Чавдар Ботевград, Завод 12 София, завод Балкан Ловеч и т.н., се свържете с нас на 0896 625 803, за да Ви ги купим – усилено ги събираме! :)

Източник:sandacite.bg

Вкусен спомен за някогашните колбаси с тридневен срок на трайност

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

Мирчо Спасов се разпоредил в лагера край Ловеч да работят до умиране

О. р. ген. Мирчо Спасов (възрастният вдясно), главен отговорник за лагера по време на съдебния процес през юни 1993 г. | Фотограф: Георги Георгиев.

На 5 април 2012 г. се навършват 50 години от закриването на последните концлагери на комунистическия режим в България край Ловеч и Скравена. На същата дата през 1962 г. Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков тихомълком взима решение да закрие своето тайно творение, което създава през 1959 г. Причината е, че в партийната върхушка гръмва скандал за убийствата в лагерите и това застрашава властта на Живков.

Сайтът Държавна сигурност.com  отбелязва годишнината с публикуването на поредица, която разкрива малко известни или забравени факти за последните лагери на комунизма. Материалите са час от документалната книга на журналиста Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, която наскоро издателство „Сиела” преиздаде.

В част 1 от поредицата беше представена политиката на комунистическото управление след 9 септември 1944 г. за създаване на концлагери в страната и въдворяването на „политически опасни лица” в тях, както и на хора, оценявани от ДС като потенциални врагове на „народната власт”.

Част 2 е посветена на началото на лагера край Ловеч през 1959 г. В нея се осветляват разпорежданията на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов за създаването на изключително тежък и жесток режим. .



Първите  лагеристи са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира на около 3 км от Ловеч по посока Троян в близост до разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), за кратко е полк. Иван Тричков, началник на лагера в Белене. След това за началник е назначен Петър Гогов, дотогава зам.-началник на Белене.


Началото на Трудовата група

Бившият лагерист Тодор Минков от София, задържан през 1957 г. по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са докарани в лагера край Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10 септември  1959 г.:

"Вкараха ни в дълга барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."

Първата група от новопристигнали лагеристи наброява около 40-50 души.  Само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера – старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.


Режимът в лагера

Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагеристът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом.

Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин – студен чай с парченце мармалад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава:

"Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."

Назначената през юли 1990 г. от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на Медицинска академия, прави потресаващи изводи:

„Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."


Устните заповеди на Мирчо Спасов

Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на Трудовата група сочат, че са действали единствено по усти указания на близкия на Тодор Живков зам.-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит през март 1990 г.:

"Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пункт се създаде през ноември 1961. Чакъров  (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, б. а.) от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобед на реката – това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.”

Цвятко Горанов, началник-обект в лагера, заявява пред прокурора:

"С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писмени заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си.

Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!" Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе."

Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Георги Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване", към което се водят лагерите и изселванията. По този начин Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място.

За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 г. лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би на централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".

След арестуването му през март 1990 г. от военна прокуратура Мирчо Спасов признава:

"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от Политбюро на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната. От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от Политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков.


Такъв тежък режим беше създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, аз бях само един изпълнител".


Надпреварата в издевателствата между Газдов и Горанов

По време на съществуването на лагера зам.-началникът Цвятко Горанов и офицерът на Държавна сигурност в лагера Николай Газдов си съперничат в побоищата и издевателствата. Бившият лагерист Александър Златарски от София  описва много садистичните им наклонности така: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека".

Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС от ТВО Белене през 1960 г. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им".

Бившият бъчвар, роден през 1920 г. в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945 г., обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагеристите. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не", заявява бившият лагерист Георги Йосифов. Той цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"


Признанията на началника на лагера Гогов

Началникът на лагера Петър Гогов признава пред прокуратурата:


„Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началник на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре – умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагеристите, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склонността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите – най-изявените криминални затворници, докарани от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Узукчиев-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки от Враца, Благой Гайтанджийски – Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров – Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престараване са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 г. Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 г. се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието.

На партийно бюро в присъствието на началника на Окръжно управление на МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене". "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен през ноември 1961 г. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни", казва в показанията си бившият лагерист Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961 г., защото пътувал без причина с влак от София до Ямбол, като най-точно характеризира, онова, което е ставало преди 50 години в последния лагер на комунизма край Ловеч.

Източник:desebg.com

Труп на 23-годишна французойка е открит тази сутрин в центъра на Ловеч.

Районът около сградата на Областна администрация в момента е отцепен. Има засилено полицейско присъствие.

В РУМВР-Ловеч е образувано досъдебно производство във връзка с намерена мъртва млада жена в ниша на сградата на Областна администрация –Ловеч, съобщиха от прокуратурата. При огледа е установено ,че жената виси на кабел, преминаващ по стената на нишата.

Починалата е френска гражданка, на 23 г., пристигнала на 1 ноември Ловеч със свой приятел. През нощта срещу 2 ноември е била в заведение с приятелите си, откъдето си тръгнали след полунощ.

Извършен е оглед на местопроизшествието, провеждат се разпити. В ход е и проверка за наличие на записи от камери за видеонаблюдение. Предстои извършване аутопсия на тялото. Обсъждат се всички възможни версии във връзка с настъпването на смъртта. Разследването се води под ръководството на прокурор от Окръжна прокуратура-Ловеч.

С Родното Балканче от Мездра до Бургас и обратно

Родното балканче, най-голямата юношеска мечта!

С Балканче тръгнах от Мездра и минах през Роман, Ловеч, Габрово, Шипка, Казанлък, Петолъчката, Карнобат и Бургас. Почивах 14 дена в Лозенец и после Лозенец, Бургас, Казанлък, Сопот, Араба конак, Ботевград, Мездра, към морето пътувах 3 дни, обратно се върнах за 13 часа!

Тези красиви изживявания няма да ги забравя никога, това се случи през 1986 година, тогава бях на 23 години, безкрайно съжалявам че скоро го продадох, ако си намеря друго ще го купя, жалко че няма да е това с което ходих до морето.

Митко Йорданов

Трите фалита на България за които никой от нас не разбра..

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg

История на безмоторните самолети летели у нас

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.

За времето когато здравеопазването беше напълно безплатно

През 1944 г. България разполага със слаборазвита здравна мрежа – с 1,6 болнични и 0,3 санаториални легла на 1000 жители и с 5 лекари и 1 стоматолог на 10 000 жители. Значителни райони от страната практически са лишени от медицинска помощ. През 1951 г. с Указ на Президиума на Народното събрание е въведена всеобща безплатна медицинска помощ.

 По съветски модел у нас и в целия социалистически лагер, в здравното осигуряване е въведена т.нар. система „Семашко”. Здравната система носи името на руския учен-медик Николай Александрович Семашко – западен възпитаник повикан в СССР да създаде основите на здравеопазването в младата съветска държава. Системата „Семашко” е твърде проста за разбиране: всеки гражданин със самото си раждане е здравно осигурен и на това основание има право на всестранна безплатна медицинска помощ. Основана е на факта, че малцинството от знаещите и можещите ще бъде в услуга на населението за техните здравни нужди. Всеки който е болен може да отиде на лекар и да бъде лекуван, доколкото има възможности икономиката да си го позволи. При тази здравна система парите за лечение пак идват от данъците на населението, но не съществува изрична здравноосигурителна вноска. Лекарите получават твърдо заплащане за извършвана дейност, а не за всеки отделен случай. Характеризира се още с централизирано вземане на решения и администриране на здравния сектор както в областта на общественото здраве, така и в областта на лечебното здравеопазване.

 Според чл. 47, ал. 4 от Конституцията на НР България от 1971 г. „Всеки гражданин има право на безплатна медицинска помощ”. Така точно и ясно в основния ни закон се регламентира правото на безплатна медицинска помощ за всеки гражданин. Това, което е записано в Конституцията, отговаря и на самата обществена действителност. Властта изхожда от презумпцията, че всички хора са равни и всички еднакво имат право на медицинска помощ. Лечението се осъществява при всички лекари по съответната здравна верига абсолютно безплатно. За да бъде  лекуван човек, единствено е необходимо да е болен, продължителността и естеството на лечението се определят от състоянието на пациента.
На следващата година съгласно Указа на Държавния съвет за изменение на Указа за правата и професионалната работа на медико-санитарните работници от 1.10.1972 год., окончателно е премахната частната медицинска практика. Всички наченки на здравен пазар са унищожени, ликвидирана е конкуренцията между лекарите и лечебните заведения. Без възможности да конкурира съвременната социалистическа поликлиника със занаятчийските си методи, частната практика паразитира върху обществената здравна служба. Нейното окончателно премахване е една напълно назряла социална мярка, но не се съпровожда със съответно диференцирано заплащане на лекарите според извършената дейност и нейното качество. Болниците и поликлиниките получават пари на остатъчен принцип – колкото им се задели от Бюджета. На практика се създава прослойка от титулувани лекари във всяка специалност , които са верни на Партията и държат целия процес в медицината под око, с репресии където е нужно, където е нужно с отказ от израстване в кариерата. След приключване на обучението във висшите медицински институти, завършилите лекари се разпределят на работа в различни кътчета на страната за определен период от време и ако искат да израстват в кариерата трябва да са роболепни на създалата се система. Специализациите са зависели най-вече от от това, кой на кого е човек, връзките са преди всичко, а синовете и дъщерите на приближените до партията са в първите в редиците на израстващите в медицинската кариера.

Въпреки всички вътрешни неуредици и недомислици в системата, през 70-те години в здравеопазването са отпуснати колосални суми за капиталовложения. Здравеопазването получава 290 000 000 лв., за да се започне изграждането на крупни обекти с републиканско значение, и 60 000 000 лв. за доставка на нова апаратура и съоръжения. Планирано е показателят за обезпеченост на 1000 жители с болнични и санаториални легла да се увеличи, местата в детските ясли да се удвоят от 33 215 до 63 000, осигуряването с лекарски длъжности да нарасне. Изградени са крупни здравни и лечебни заведения: окръжни болници в Ловеч, Плевен, В. Търново, Бургас, Варна, Кърджали, Смолян и Крумовград, София, Михайловград (Монтана), Видин, Благоевград, Ст. Загора и районни болници в Лом, Омуртаг, Казанлък, Ботевград, Каварна, Балчик и другаде. Едни от тях се изграждат изцяло, други са пристроявани и разширявани. Наред с тези болници са изградени 26 модерни поликлиники в София и общо 47 в страната.


В заключение бихме могли да кажем, че през социалистическия период българското здравеопазване завоюва значителен международен авторитет, който се дължи на големите успехи, постигнати в опазването и в подобряването на здравето на народа. НР България стои в челните редици на страните с най-добри здравни показатели. По развитие на здравните мрежа и ресурси, България поддържа за периода 1947-1989 г. такива темпове, които я поставят на едно от първите места сред напредналите страни.

Тайните военни подземни бази в България

Снимка:Даниел Янев-tupekc.blogspot.bg
В един обикновен есенен ден Митко Манолов от родопския град Неделино събирал шума и внезапно греблото му попаднало на дънер. След като го премахнал внимателно, под него зейнала огромна дупка. Озадъчен, той извикал кмета, полицая и най-добрия алпинист в местността, а малко по-късно на мястото се стекли националните медии, които искали проверят с очите си дали наистина тя е дълбока 20 метра, широка 2 и стените ? били "гладки като огледало".
От времената, когато "Царичина" бе централна на националната телевизия, българите са болни на тема дупки, които хипотетично водят към таен подземен свят. Подобна е и асоциацията на гражданите на Неделино. Като изключим шеговития коментар, че за дупката са виновни софиянците, които с копаенето на метрото стигнали чак до Родопите, повечето мнения са, че странното образувание води към тайна база на военните, прокопана е от извънземните или е причинена от скрити проучвания за шистов газ.


Преди дни пък, уфологът Стамен Стаменов заяви по TV7, че пришълците са прокопали 15 километра подземни тунели под Витоша.
"Тези тунели и до днес се използват от враждебни на човечеството космически цивилизации. Те имат апаратура и генератори, с които облъчват София. Изпълняват специална програма по ликвидация на човечеството и ни влияят пагубно", с абсолютна категоричност каза той.

По правило у нас темата за подземния свят стана все по-актуална с наближаването на изборите. Същото важи за популярността врачките и възраждането на "стари" предсказания на Ванга и Дънов, повечето, от които изобщо не са били изричани от тях. Каква обаче е истината за всичките тайните локации, възбудили въображението на медии, екстрасенси и немалка част от българския народ. В последните дни на светло отново излезе темата за или строгосекретната военна база край Лесидрен, където преди около 10 години се беше озовал не кой да е, а самият Соломон Паси.

Именно край мистериозния "Обект 17" беше арестуван Соломон Паси, който наскоро обяви, че трябва да се готвим за среща с извънземни. Бившият министър на външните работи призова в ефир някои от тайните на Варшавския договор да станат обществено достояние, след което разказа и някои подробности от неговата прелюбопитна случка:

"Преди 10 години се разхождахме със семейството и с приятели край Лесидрен. Попаднахме край една ограда, влязохме и бяхме арестувани. Моят най-голям син, който тогава беше на 10 години, ме попита дали военните няма да ни разстрелят. Не само, че не ни разстреляха, но ни дадоха камион и ни казаха да се махаме. Поинтересувах се какво се крие в тези тунели, а отговорът беше - документи. Не мога да спекулирам какво има там. Често ми се е случвало да ме прибират в погранични бази".
Според него тайните на Варшавския договор са много интересни и трябва да бъдат изнесени на всяка цена. Той посъветва властите у нас да се поучат от опита на САЩ, където много ясно се знае кое може да е тайна и кое не.

Подземен тунел 

Оказва се обаче, че никой не може да каже какво се крие зад базата край Лесидрен. Мистериозните тунели са една от най-добре пазените тайни на България. Знае се още, че цели подземни градове има край Ловеч, Плевен, Етрополе, Самоков и Лесидрен. От институциите отказват да дадат информация за "Обект 17", а на мястото не се допускат случайни минувачи или медии.
Местните легенди разказват, че зад оградата има пещера, в която са излети тонове бетон. Изградена е верига от тунели, които имат стратегически център - нещо като мини "Пентагон", който се намира на около 30 км от "Обект 17".

Подземният ад 

В друго телевизионно интервю военният репортер Пламен Григоров стига още по-далеч в тълкуванието на мистерията, казвайки, че в подземните градове се правят "чудовищни експерименти с хора". Самите градове пък били захранвани с атомни генератори и били снабдени с летища, гари и заводи.
В следващите си реплики Григоров е по-умерен, "Дали във военните подземни бази е имало ракети с ядрени бойни глави, не мога да твърдя, но при всички случаи там са изградени командни центрове, средства за подслушване, складове, бази за специална продукция, оръжия за масово поразяване. След 10 ноември някои от тези обекти прекратиха своята дейност или преминаха под друго управление. Нормално е тези обекти да са свързани с националната сигурност", добавя авторът на книгата "Подземна академия на КГБ".

Под всяка дупка - извънземно 

За подземния роден свят са изписани много книги като "Тайните подземия на България", дело на бившия случител на МВР Милан Миланов, която излиза в цели 10 тома. Неговият сборник обаче прилича много повече на фантастична поредица, отколкото на научен труд.
Там можете да прочетете, че Троя се намира в неговия роден град Царево, някъде на о-в Св. Иван е заровена първата Библия, а на о-в Св. Анастасия до Бургас се намира част от книгите на изгорялата Александрийска библиотека.


Но да се върнем на т.нар. подземни градове. "Те са много. Подземните бази са строени да бъдат секретни щабове на армейските части на тогавашната българска армия, която на практика е била филиал на съветската. Днес обаче те не представляват тайна нито за НАТО, нито за противниците му", пише в свой коментар по темата Николай Колев - Босия.

Той посочва и някои от най-важните подземия, ползвано от родната армия. "Етрополе – с. Бойковец (основен команден пункт на Върховното командване), до гр. Елин Пелин (запасен пункт на Върховното командване), до Копривщица (тилов пункт за управление на Върховното командване), Сливенски минерални бани – С. Гаврилово (команден пункт на Варшавския договор), с. Едрево, Казанлъшко (команден пункт на КСВ), проходът Витиня (команден пункт на министъра на отбраната), кв Бояна (команден пункт на ВВС), Варна-Бяла-Галата (команден пункт на ВМФ), Горна Малина -Чаралица, (команден пункт на Генералния щаб) и кв "Хладилника" в София, команден пункт на НСО и НСС.

"През 1978 г. се създава "Генерална дирекция Опазване на държавните ценности и съкровища" към Министерския съвет. По заръка на Политбюро и Държавния съвет дирекцията чрез поделенията 18720 и 46320 се построяват за нуждите на комунистическата върхушка подземни градове за оцеляването и. Разбира се, там трябва да бъдат и националните ценности", твърди още Босия.

Според него луксозни подземни градове за комунистическата върхушка има под връх Баба край Копривщица, край с. Бойковец, Етрополско и до Сливенските минерални бани. Става ясно, че е бил планиран огромен подземен град край с. Рибарица, Тетевенско. Там дори е работено под връх Вежен в продължение на две години и след това поради липса на средства обектът е бил замразен, а по-късно и закрит. Той трябвало да бъде най – големият и на целия Балкански полуостров.


Въпреки различните мнения по темата за "подземния свят" на България, които често граничат с конспирацията и въображението на някои автори, факт е, че липсва държавна политика по разкриване на засекретените обекти. В Германия например подземните градове на бившите ФРГ и ГДР излезоха наяве и те се превърнаха в туристически обекти.

Божидар Димитров: "Царичина" е чудовищна измама 


Експериментът "Царичина" е най-голямото мошеничество, което съм наблюдавал в съзнателния си живот, твърди директорът на Националния исторически музей (НИМ) проф. Божидар Димитров, който е бил част от държавната комисия, назначена от правителството, за да разследва разкопките. Димитров добави, че техният доклад не е бил огласен, а е останал за ползване в Министерството на отбраната.
"Самата операция започва в нарушение на българското законодателство, по-специално на Закона за културно-историческото наследство", категоричен е директорът на НИМ. По думите му копането започва след докладване от Кекеменов - екстрасенс от Пловдив, който е имал връзки с властта.
"Не намират нищо, разбира се. Разкарват Кекеменов, сядат и започват да мислят какво да правят. А жената на един от офицерите - Елена Логинова, изведнъж започнала да получава съобщения от извънземна цивилизация. Въпросната цивилизация съобщила, че Вселената се управлява от българи, а самите ние сме едно семе, пръснато на Земята, на определена територия и нещо като спяща клетка на тази извънземна българска цивилизация", спомня си Божидар Димитров.
Това не е всичко. Директорът на НИМ добави, че според разказа на Логинова е трябвало да ни събудят, за да се справим в голяма опасност - без да е уточнено каква точно, но ние, българите, сме призвани да спасим планетата. "За целта трябва да копаем на Царичина дупка, защото неизвестно на колко метра дълбочина там има заровен кристал с формата на пирамида, който е натъпкан с технологична информация за нови машини и военно оборудване", каза още Божидар Димитров.
По думите му пророчеството е казало, че трябва да се копае само на ръка и само от четирима офицери, които обаче не са копали, а са възложили тежката работа на "трудоваци".
"Трима министри щедро субсидираха тази операция "Слава". Общо с 16,5 млн. лв., което са много пари. Доколкото разбрах офицерите са приключили проекта с много добри придобивки", твърди Димитров. Той цитира професори по геология, според които скалите са били с шисти, които се копаят много леко - "почти като кашкавал".
"Това е чудовищна измама. Беше уволнен само един полковник. Умът ми не побира как може да се случи такова нещо", завърши Божидар Димитров.

Източник:pan.bg
Снимки:airgroup2000

Месопромишлеността в България от 1944 година до 1989 година

След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Сподвижник на Васил Левски е бил кмет на Бургас

Иван Цанков е бил сред най-близките на Апостола

В Държавен архив-Бургас се пази оригинална снимка на Васил Левски, разказа Данка Георгиева, директор на регионалното звено на архивите и председател на Общинския комитет "Васил Левски".

"Засега са известни седем различни пози на Левски. От тях има по няколко оригинала и един от тях се намира и при нас. Той е с група участници във Втора българска легия в Белград през 1867-68 г. Снимката се съхранява в личния фонд на Иван Цанков, сподвижник на Левски и също участник във Втора българска легия", обясни тя. Цанков е бил околийски управител на Бургас. Георгиева посочи, че архивът съхранява документи и на други негови сподвижници.

"Документите от личния фонд на семейство Хъшнови са при нас. Величка Хъшнова е една от най-ревностните укривателки на Левски в Ловеч", допълни тя. Семейството на Величка Хъшнова се мести в София и след това в Бургас. Нейните наследници са предимно лекари и архитекти, които имат значимо място в развитието на града. Нейната внучка, която носи името й, предава документите през 70-те години на миналия век в Държания архив.

"Други документи са на семейство Илич, който също е сподвижник на Левски в Хасковския район. Освен това при нас се съхраняват документи, които показват как е изграден паметникът, бюстът на Левски в Морската градина", посочи още тя. По инициатива на спортен клуб "Левски", който е основан 1921 г., се образува фонд за изработване на паметник, събират се средства от клубните приходи, от дарения на членовете на клуба. Паметникът е изработен от сливенския скулптор Васил Вичев и на 28 октомври 1938 г. с тържествен молебен са осветени бюстовете на българските революционери, които се намират на една алея в Морската градина.

"Погрешно е да се казва, че Бургас не е район на Левски", смята Георгиева. "Ние нямаме писмени свидетелства за пребиваването на Левски, но имайки предвид неговите обиколки, пребиваването му в Цариград и връщането от там неизбежно Левски е бил в района, но просто няма открити писмени свидетелства", допълни тя като посочи, че се надява да бъдат открити такива.

"Сподвижник на Левски, участвал в Старозагорския революционен комитет, е Сава Хаджидечев, който става кмет на Бургас. "Дори да нямаме изричните писмени свидетелства за пребиваването на Левски в района, категорично негови сподвижници са били и са работели в тази посока", категорична е Георгиева.

Източник:Фокус

Как Борис Велчев-старши закрива зловещия лагер в Ловеч (СТАТИЯ)

Когато си тръгвали за в къщи освободените лагерници скандирали: „БКП, БКП…!”

След 10 ноември 1989 г. обществото научи (почти) цялата истина за лагера край Ловеч, известен с жестокия си режим и наречен с парадоксален хумор „Слънчев бряг”. През 1959-62 г. Там са били въдворявани (повечето без присъда) противници на властта, бивши депутати-земеделци и младежи, изпращани там от милицията като „зози” и „суинги”. По тогавашната терминология лагерът се нарича ТГ (трудова група) или ТВО (трудово-възпитателно общежитие). За трите години от съществуването си ловешкият лагер оставя мрачна статистика: от 1501 души, минали оттам, 155 стават жертва на убийства и на изкючително тежките условия. През 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена.
През зимата на 1961 г. двама затворници успяват да избягат през бодливата тел на лагера.


  Милицията успява да ги задържи чак в София – тръгва следствие. Бегълците са разприказват и разкриват ужасяващи подробности за тежкия труд и боя, на който всекидневно са подложени. Висши офицери от ДС успяват да подадат сигнал до ЦК какви безобразия стават зад лагерната ограда. Пряк началник на тогавашните ТВО е генерал Мирчо Спасов, любимец на Тодор Живков. Следователите, които информират висшето партийно ръководство всъщност го заобикалят. Работата се размирисва – пък и политическите ветрове, които духат от Москва по това време са вече други. ХХ конгрес на КПСС е заклеймил сталинизма и ГУЛАГ, в СССР започват да се закриват сибирските лагери. В Политбюро решават, че е дошло времето да се сложи кръст на „свързаните с култа към личността” трудови лагери. На бърза ръка се сформира комисия на ЦК, която трябва да направи проверка в ловешкото ТВО. Така на 24. III. 1962 специалната група оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев е готова с доклада си.
В него се казва: "Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. … Предлагаме ТГ в Ловеч и Скравена да се разформирова.”
Бързо по доклада се събира на заседание Политбюро. От запазените днес протоколи личи, че партийните бонзи са имали една цел – хем вълкът да е сит,

хем агнето цяло.

Главният виновник за физическия тормоз на лагерниците Мирчо Спасов припомня думите на своя патрон Тодор Живков: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"  Истината е доста неудобна,но докладът, внесен от дядото на бившия главен прокурор Борис Велчев-старши е еднозначен – ловешкият лагер трябва да се закрие.
Красноречиви са изказванията на членовете на Политбюро, запазени в стенограмата:
Тодор Живков: Трябва занапред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.
Антон Югов: Това е недопустимо при нашата власт. Не бива да прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи…Мирчо Спасов трябва да се прати на друга работа.
Райко Дамянов: Там са усвоили такива методи, които трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са толкова злостни.
Тодор Живков: Да се ликвидира лагерът. На времето сме се увлекли… Лагерът да се разпусне!”
През април 1962 г. без много шум, както е заповядано отгоре, лагерът в Ловеч бил закрит. Преместили „златният човек” Мирчо Спасов от МВР на работа в ЦК – де факто не го наказали, а го издигнали в йерархията. И една историческа ирония: когато на освободените лагерниците прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Ловеч и Скравена, всички скандирали в един глас: "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!"

Валери БОЯНОВ Наборе.бг

Главорези тероризират България след Първата световна война (СТАТИЯ)

След края на Първата световна война в пределите на България върлуват разбойнически чети, съставени от закоравели престъпници, отличаващи се с изключителна жестокост. Голяма част от тях са били дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, проповядващи безвластие, както и типове с психически отклонения, за които насилието било начин на живот.

Изключително тежката следвоенна ситуация в България, изживяваща своята национална катастрофа, е причината за появата на тези бандитски формирования. Номер един от поставените извън законите в царството престъпници бил известният Васил Попов-Героя, следван от ловешкия главорез Дочо Узунов, а в четата им влизали още: Йордан Михайлов-Сърбина (един от най-жестоките серийни убийци в българската история), Тинко Симов, Вълчо Шанков, Илия Стоилов, Боян Георгиев, Тошо Севански, Михаил Коцев, както и любовницата на Дочо Узунов – Йонка Курделска (Палето), която ходела винаги облечена в мъжки дрехи. В този си състав разбойническата шайка грабела и убивала предимно на териториите на тогавашната Ловешка, Севлиевска, Троянска, Тетевенска и Луковитска околия.


През декември 1922 г. по време на управлението на Ал. Стамболийски е приет Закон за изтребление на разбойниците в Царство България. Десетки престъпници са избити и заловени, а други преминават границата със Сърбия, където тамошните военни и полицейски власти ги подпомагат и екипират за нови набези у нас. Кой е Васил Героя? Васил Стоянов Попов-Героя е роден на 4 август 1889 г. в село Микре, Ловешко. Произхожда от чиновническо семейство. Като гимназист в Ловеч бил един от най-силните по успех. Потърсен от властта през 1923 г. Васил Героя минава в нелегалност. На 12 юни 1924 г. той екзекутирал в град Плевен полицейския пристав Сербезов. С това жестоко убийство Героя се прочул като един от най-известните анархисти в района. Прозвището Героя според сподвижника му Георги Башикаров получил още като ученик в Ловешката гимназия от учителя по математика, след като единствен решил много трудна задача.


 Васил Попов и дружината му са участвали в избиването на военни – офицери и генерали, в Арабаконашкия проход при опита за покушение над цар Борис III, извършен на 14 април 1925 г. Освен Героя в групата анархокомунисти влизат Васил Икономов, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов. Царят успява да се спаси, но загиват пътуващият с него ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев. Героя участва и в най-кървавия атентат в нашата история – в църквата “Свети Крал” (дн. “Света Неделя”) в столицата през 1925 година. След тези кървави събития, разтърсили страната, групата му преминава първа в съседна Сърбия, откъдето след едногодишен престой се връща отново в България.


Ловешкият анархист е участвал и в убийството на околийския началник Тифчев през 1925 г.; в нападението и обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян през юни 1926 г., когато били убити и тримата придружаващи пощата стражари; в нападението над село Голяма Желязна, когато били ограбени общината и държавният бирник, а секретар-бирникът бил убит; в убийството на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешов; в убийството на Пенчо Илиев от село Шанкая на 3 август 1927 г.; в нападението и обира на пътниците по шосето Севлиево – Ловеч на 6 септември 1927 г.; в убийството на секретар-бирника на село Голяма Брестница; в обесването на говедаря от село Блъсничево (Луковитско); в убийството на Банко Киров на 19 септември 1927 г.; в отвличането и екзекутирането на радювенския кмет Петко Цанков на 21 септември 1927 г., измъчван жестоко, по чието тяло следователите открили 42 рани от нож.


Едно от убежищата на разбойническата чета през есента на 1927 г. е била Гознишката колиба, която се намирала на най-високия хълм вдясно на шосето между махалите Изворджика и Шанките (Ловчанско). Собственикът на колибата, Георги Ненов от село Гозница, бил стар приятел на един от бандитите – Дочо Узунов. В средата на ноември 1927 г. в махалите Изворджика, Шанките и в селата Радювене, Хлевене, Ябланица, Голец и Микре били настанени бойни ядра, всяка от които била съставена от шест младши стражари и един старши от резерва на полицейския ескадрон в София. Центърът на разузнаването се установил в град Ловеч. На 16 ноември 1927 г. следеният от полицейски агенти Георги Ненов тръгнал за Ловеч. Веднага била издадена заповед “да бъдат блокирани разбойниците в широк мащаб”.


Към Гознишката колиба потеглили стражари, военни части и доброволци от съседните села. Когато нахлули в колибата намерили само раницата и куртката на Васил Героя. Той и петимата му другари надушили опасността и се изнесли към Ябланица. Там груповият полицейски началник Иван Найденов, щом разбрал, че анархистите се навъртали около колибата на връх Голяма Берая над селото, решил да ги нападне. На 18 ноември 1927 г. повел две групи по десет доброволци, а стражарите оставил в селото за охрана на държавния бирник, който бил отседнал там. Първата група доброволци били пленени от разбойниците.


Те ги накарали да седнат покрай колибата и да запеят песни, сякаш нищо не са открили горе. Тази хитрост заблудила стражаря Иван Найденов, който прескочил плета и чак тогава видял цевите на пушките. Държали го на мушка. – Слагай оръжието! – извикали едновременно Васил Героя и Дочо Узунов. Иван Найденов вдигнал карабината си и куршумите им го покосили. – Да живее България! – успял да извика предсмъртно. От думите му четниците се втрещили. – Защо го убихте?! – обадил се един от селяните. – Добро момче беше… Бандитите нищо не отговорили. Взели си по навик всеки нещо за “муска” от убития и изчезнали с наведени глави. Почувствали се сразени от факта, че застреляният стражар в очите на селяните бил наистина герой, поразен от тях – хората извън закона. На 5 април 1928 г. Васил Стоянов Попов-Героя при нападение на банката в град Троян бил ранен и обграден от полицаи. За да не попадне жив в ръцете им, той се самоубил. По-късно при огледа на трупа в джоба му била намерена снимка на полицейския стражар Иван Найденов. На гърба й Васил Героя написал: “Умря сиромахът, геройски загина на връх Голяма Берая.” Според тогавашните полицейски експерти текстът на снимката не изяснявал нищо, но съдържал учудваща сантименталност, проявена от лице, убило по изключително жесток начин толкова невинни хора.
Източник: ТРУД
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен