Спомени от соца:Когато отидох да уча в града учителите 99 % бяха прекрасни специалисти и хора

Учехме изключително полезни неща, получихме високо образование и висока обща култура. Ако някое дете усвояваше по-бавно материала-практиката беше  към него да  се прикрепи друго дете да му помага. 

-Водеха ни на екскурзии, лагери, имахме карнавали, празнуваха се нашите прекрасни български празници, подготвяхме за целта литературно-музикални програми, играехме пиеси, народни танци, все неща интересни, които направиха детството ни незабравимо. 

-Учебният процес беше така направен, че нямаше нужда родителите ни да ни доучват в къщи по нощите или да ходим на допълнителни уроци. Не бяхме претоварени с излишен материал, не учехме глупости и растяхме нормални и умни деца.

-Голяма част от нас станахме станахме добри и стойностни  хора. Никой не ни е биел и стрижел в училище за провинения.Намаляха поведение на побойници за отсъствия и други подобни неща.

Сава Василева,Ловеч

Научете повече

Завръщането на любимото ни колело "Балканче" (Статия)

Всички си спомняме легендарното колело „Балканче”, което всички карахме в нашето детство и с което покорявахме големите баири. Ето го отново!

От март месец колелото започва да се продава из магазините у нас. С немалки подобрения, но все пак репликата на колелото носи мириса на детството. От фирмата, която винаги го е произвеждала, „Балканвело” – Ловеч, наричат новия модел на колелото „реплика”.

Макар и модернизирана, визията на велосипеда е почти същата каквато я помним в „доброто старо време”.

През седемдесетте и осемдесетте години

от този модел са произведени

и продадени повече от милион и половина броя

Все още някои от антиките се движат по улиците с пълна сила. Новият модел е замислен и още миналата година изработен от специалистите на ловешката фирма. Новото “Балканче” ще се предлага в два модела – „Класик” и „Комфорт”.

Новото Блаканче

Моделът „Класик” е без скорости, има контра и предна спирачка и е по-близък до стария модел. Версията „Комфорт” е с три скорости – тип „Shimano Nexus” – скорости, подходящи за градско каране. Предимството е, че скоростите са доживотно центровани, вътрешни, а не външни, които постоянно трябва да се центроват. Вложени са и функционални компоненти от световно наложени марки велосипеди.

Едно от най-големите предимства на така милото ни „Балканче” е, че както преди, така и сега, то може да се кара от цялата фамилия. Велосипедът е измислен така, че да пасва, както на двуметровите татковци, така и на малките им наследници.Интересно е, че и старото, и новото „Балканче” са сгъваеми, а също така кормилото (което не можем да сбъркаме с никое друго колело!) е пресъздадено едно към едно и в новия модел.

Източник:http://www.lifebites.bg/

Научете повече

Месопромишлеността в България от 1944 година до 1989 година

След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Научете повече

По следите на един недостроен „хотел“ от 70-те и загадката ,,Обект 17” /Снимки/

Това е военната база “Обект 17” – и “хотелът “ е само маскировка. Никога не е имало намерение да работи като хотел . Все още го охраняват военните , а какво има отдолу …. никой не знае.,Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! 

Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това казват всички, колчем човек ги попита какво има в подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен,станал известен и като обект 17. Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният министър на България Соломон Паси. ,,Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: ,,Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам.Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в граничните райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина.

Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете.” Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. ,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Съмненията за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там. ,,Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. 

Там се пропуска само микробус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти. ,,Желателно е да са технически грамотни” – е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.След знак ,,Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща всеки с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови. ,,Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5,000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава Богу, поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.

Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон,гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. ,,В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изграждани в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково. През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичните промени осуетили това намерение.

Със сигурност в обект 17 са излети тонове бетон, твърди бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов. Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка с още 4 етажа под земята да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски миньори.

И макар че за колосалният комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169,296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

Цяла седмица служители от дирекция ,,Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него. В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му – нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, дори и днес – 25 години след края на комунизма, загадката остава като строго пазена държавна тайна.

Росица Христова

Научете повече

Трите фалита на България за които никой от нас не разбра..

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

Научете повече

Посещение на Тодор Живков в автомобилния завод „Балкан“ в Ловеч и разходка из цеховете в 9 снимки

В своята история заводът носи следните наименования: Държавна самолетна фабрика, Велосипеден и мотоциклетен завод, Завод за леки автомобили „Балкан“, Обединено стопанско предприятие „Балкан“, Обединени заводи „Балкан“, Машиностроителен комбинат „Балкан“, „Балкан“ ЕООД, „Балкан“ ЕАД, „Балкан“ АД.

Към края на 1950-те години в тази атмосфера на висока техническа култура и професионализъм се заражда идеята за разработка на български лек автомобил, като целта е евентуалното усвояване на това престижно и перспективно производство да оформи основния профил на бившата авиационна фабрика.

Предварителната подготовка за създаването на първия прототип започва в края на 1958 г. По същото време в двора на завода е държан лек автомобил Volkswagen, чийто двигател и шаси са използвани за образец. Към процеса на предварителна подготовка се включват и специалисти от „Завод 12“ в София, които успяват да изработят абсолютно идентично и най-важното функциониращо копие на предоставения им оригинален двигател (след 1956 г. производството на всички двигатели за мотоциклетите „Балкан“ е възложено именно на „Завод 12“).

С оформянето на каросерията се ангажира екипът на инж. Дамянов, който по това време включва Юли Костов, инж. Кънчо Кънчев, инж. Иван Петров (заместник-главен инженер), Георги Филипов, Пейчо Пейчев, Георги Лазаров и още няколко души. Изковаването на отделните компоненти на каросериите от тънколистна ламарина се извършва изцяло на ръка, с помощта на дървени чукове върху кожени възглавници, пълни с пясък.

Това, което особено затруднява екипа , е така наречената „геометрическа разработка“, която се разчертава върху огромна маса в мащаб 1:1. Именно от нея впоследствие се свалят всички мерки за изработването на шаблони, от които пък се правят детайлите на дървения макет. Последният етап от работата е свързан с разрязването на дървения модел на отделни части, от които се отливат металните щампи за външните форми на каросерията. Основният отговорник по изработването на моделите е Марин Радев, а с изковаването на отделните външни елементи е натоварен Георги Лазаров.

Научете повече

Изграждането на Димитровград (Статия+Видео)

Първият социалистически град на България е замислен мащабно като инфраструктура и градоустройство. Началото му е поставено на 10 май 1947 г., когато пристигат 40 младежи, за да изградят „града на мечтите“. Те са последвани от десетки хиляди други младежи.

Основан е на 2 септември 1947 г. с указ на тогавашния министър-председател и лидер на БКП Георги Димитров, като се свързват селата Раковски, Мариино и Черноконево. За изграждането му е сформирано младежко бригадирско движение, в което младежи от различни краища на страната работят безплатно.

Бившето село Раковски възниква в началото на XIX век на мястото на 2 турски чифлика. През 1873 г. край селото се изгражда гара на железопътната линия на барон Хирш и това ускорява развитието му.

Градът е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. Част от тях стават жители на новия град. От 1948 до 1950 г. те работят в самостоятелна бригада, наречена „Млада гвардия“. Техният девиз е: „Ние изграждаме града, градът изгражда нас!“. Бригадирите построяват десетки жилища, химически заводи, фабриката „Вулкан“, азотно-торовия завод, пътната мрежа на днешната община Димитровград, както и обекти в цялата страна: пътя през прохода Хаинбоаз, железопътни линии (Ловеч – Троян, Перник – Волуяк, Самуил – Силистра), язовирите „Александър Стамболийски“, „Георги Димитров“ и др.

Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „съветски ампир“ или „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в.

В настоящия момент усилено се работи по идеята (и проекта) Димитровград да бъде обявен за паметник на културата от национално значение. Целта на проекта е градоустройствените, архитектурни и паркови ансамбли от 1950-1970-те год. да придобият статут на национални културни ценности. Именно заради уникалната си архитектура, градът е поканен да участва в европейския проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва 15 града.

Научете повече

От мазетата на "Московска 5" до лагера в Ловеч (Статия)

Един разказ на Божидар Витанов публикуван от сайта www.24chasa.bg
Божидар Витанов, който е син на известен радиоговорител отпреди 9 септември 1944 г. Едва 18-годишен през 1960 г. и след като седем пъти е пребиван в мазетата на сградата на ул. "Московска" 5 той е изпратен на кариерата в Ловеч.

- Господин Витанов, защо станахте неудобен за комунистическата власт?
- Баща ми, Петър Витанов е бил говорител по радиото преди 9 септември 1944 г. Спечелил е второ място на международен анонимен конкурс за радиоводещи през 1937 г., а на първо място се е класирал известният Левитан от СССР. Искаха да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи.

- Как ви арестуваха?

- Първо арестуваха брат ми, през 1957 г. По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети:
"Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!"

Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. "Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!" Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.

Върна се чак след две години - закарали го в Белене. Не ни даваха никакви свиждания, а писмо получихме чак след 6 месеца. Майка ми плачеше постоянно, подадохме жалби в съда и прокуратурата, но оттам ни казаха, че не бил при тях и трябва да се обърнем към МВР. След като се върна, го пратиха в казармата, а за прехраната се грижеше баща ми, който беше режисьор, сценарист и артист.

- Вас как ви задържаха?

- В периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. "Московска" 5 Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. "Гочо Гопин". Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на "Московска" 5. Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. "Сваляй бързо панталоните бе, копеле!" извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: "Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои." "Я го карай долу тоя!", каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. "Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него една врата, в която влязохме.

"Московска" 5

По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: "Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете.

" После изщрака ключ: "Излизай!", извика някой. Изкараха и други "Лягай! Вдигай краката!" Страшни писъци огласиха тъмницата. "Не викай, твойта мама, брой до 50!" Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.

Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно ще се спасиш и ще те пуснем." Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - неописуеми болки.

Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. "Ставай!", изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. "Дай ръцете!" Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. "До 20 ще броиш!", нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. "Сега отивай в банята.

До един час ще има преглед, който има някаква следа от боя, ще го бием пак!" Затътрих се по корем в указаната посока до "банята". Вътре имаше десетина души, които лежаха по цимента, а един от пазачите ме предупреди да не пия вода.
Ходилата на краката ми се бяха подули като напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя.

"Лечебната процедура" беше следната: трябваше да си мокрим ръцете, да ги разтриваме и да пляскаме до изчезване на отока. Мокрех краката си на един маркуч, който течеше по пода, и ги натисках към пода - нещо невероятно болезнено. Накрая трябваше да тичаме на място, а след това в кръг около палачите. Някои не можеха да се изправят, за да извършат оздравителната гимнастика. Биячите ме подложиха на "преглед", който мина благополучно.

Един от тях ме изведе навън и на изхода ми рече: "Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тука." Прибрах се у дома. Беше 4 часа сутринта. Не казах нищо на родителите си, защото не исках да ги тревожа.

- Били сте малолетен, не трябваше ли да има поне формално решение от съда?

- Когато разказах на приятели, те ме посъветваха да се оплача в съда и прокуратурата. Добре, че не ги послушах. Виждал съм след това какво става с тези, които са се оплакали. Имаше и някои, които от страх и ужас не държаха краката си вдигнати или удряха главата си в пода, с което пречеха на биячите да си вършат "работата". Тях ги връзваха за столове и тогава ударите сякаш бяха по-болезнени.

- Как ви изпратиха в лагера?

- Бил съм общо седем пъти в мазето на "Московска" и биячите вече ме познаваха. Към 1960 г. палачите станаха по-дръзки. Просто освирепяваха и удряха с бичовете по цялото тяло - гърдите, гърба и т. н. Последния път беше в края на 1960 г., но този път след побоя не ме пуснаха да си отида, а ме качиха в една кола и ме закараха в управление на МВР. Там прекарах новогодишните празници за новата 1961 г. Държаха ме 20 дни. Тогава навърших 18 години и станах пълнолетен. Изглежда, това са чакали, но не съм и помислял да питам джелатите защо съм арестуван.

Между 10 и 12 януари 1961 г. ме закараха на гара София, в етапното отделение. Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак, без да ми кажат за къде пътувам. Милиционерите, които ме охраняваха непрекъснато се сменяха. Стори ми се, че някои от тях ме гледат състрадателно. Един дори ми свали белезниците и ми каза, че съм леко облечен и е трябвало да ми разрешат да си взема дрехи. Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. Стояхме известно време така, а до нас милиционери, облечени с огромни шуби и с автомати.

Тази зима беше много студена, а бях облечен много леко и с обувки на бос крак. После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък...

После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика.

Видях по врата му кръв. Донесоха един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, които взеха чувала и го понесоха нанякъде. И когато мислех, че идва и моят ред, милиционерите ни поведоха към едно помещение, където ни дадоха раирани дрехи с номера и цървули.

Взеха цивилните ни дрехи и през една врата с огромни бодливи съоръжения ни вкараха в новия ни дом - лагера на смъртта.
След обяда, който се състоеше от бобена чорба без хляб, защото хляба го раздавали вечер, четирима милиционери с автомати ни поведоха към работните места.

След около километър стигнахме до една кариера, която наричаха Силозите. Там прекарах повечето време в лагера, макар че съм работил и на Голямата кариера, както я наричаха.
Тя беше широка около 100 м и висока около 50-60 м. Цивилни бомбаджии гърмяха скалите, а ние трябваше да трошим огромните късове на "по-дребни" парчета от по 40-60 кг.

Товарехме ги на вагонетки и ги карахме на около 150-200 м до каменотрошачката. На нея работеше цивилен майстор, който записваше броя на вагонетките на една черна дъска. Нормата беше 15 вагонетки на човек. На забой бяхме по двама до пет човека, но това се изменяше често в зависимост от текучеството в лагера. Инструментите бяха огромни чукове, вили, лопати и лостове. От каменотрошачката камъните отиваха в бункери и оттам по улеи се товареха на вагони. Товаренето изостряше обстановката.

Охраната с огромни кучета се засилваше и, ако, не дай Боже, някой камък паднеше на релсите, това се считаше за саботаж и по тази причина десетки намериха смъртта си
под ударите на тоягите.

Някои от товарачите падаха от преумора или неопитност и това беше причина да загинат. Най-малкото забавяне предизвикваше задръстване, а това означаваше забавяне на маневрата - провинение, което също се заплащаше с живота. Камъкът се трупаше на големи рампи, а кап. Газдов казваше: "Трупайте, таван няма!" Камъните се товареха на 20-тонни вагони във вид на късове от 30 до 70 кг. Един вагон се пълнеше от 5 души.

Ръководството беше избрало бригадири-убийци, четни, отрядни и множество други "привилегировани". Бригадирите ходеха задължително с огромни тояги и бяха облечени в по-нови дрехи и военни обувки. Контролираха изпълнението на нормите и биеха или убиваха набелязаните жертви по указание. Те също не бяха вечни и някои от тях също бяха убити. Всичко се ръководеше от тримата офицери и най-вече от капитан Газдов. Този палач отговаряше по линия на Държавна сигурност.

Какъв беше режимът в лагера?

- Две огромни дървени помещения с нарове на три реда. В тях прекарвахме няколко часа от денонощието.
Дрехите ни бяха скъсани, целите се бяхме увили в дрипи и парцали
Нямаше чорапи, а цървулите на повечето от нас се бяха скъсали. През студените зими на 1961 и 1962 г. имаше много боси, а тези, които намираха парцали, си увиваха краката, връзваха ги с конци и така ходеха. Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: "По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!" По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си, но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва. Сутрешна доза бой за разсънване - така го наричаха.
Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме.

После измиване, "тоалет" и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, в зависимост от сезона. Вечеря на плаца - прави или седнали по земята. След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ. В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме "представлението" изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас.

Снимка:www.24chasa.bg

Избираха си някого по указание от някъде другаде или по тяхно желание. Обикновено за това, че не е работил достатъчно и не трябвало да живее, както казваха те. Майор Гогов беше повече зрител. Виждал съм го да бие, но не и да убива. Активните действащи лица бяха Газдов и Горанов и техният верен помощник - сакатият циганин Шахо. Всеки инквизитор би им завидял на квалификацията и особената жестокост. Между убийците бригадири и палачите офицери имаше и някои пароли.

Например Газдов посочваше жертвата и когато лично не се занимаваше с нея, казваше: "Този много да работи!" По натам вече бригадирите започваха да го бият "на почивки" през целия ден и обикновено до вечерта, когато вече се прибирахме, го носехме в чувал. Изнемощели, гладни, с кървящи рани и загнили гърбове ние работехме и когато се прибирахме вечер, мислехме само за вечерната проверка.

Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загиваха първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равностойно на сигурна смъртта.

Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 за ден, оставени в тоалетната  или зад нея. Години след това съм чел и препрочитал литература, свързана с репресии и инквизиции - за Френска Гвиана, за концлагерите на Хитлер и Сталин, но според мене те не бяха постигнали това, в което успяха много от служителите на ДС от онова време. Те бяха и съдии, и палачи. Жестоките убийства бяха ежедневие. Например един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра, и му отряза и двата крака, но беше още жив. Старшината от охраната попита звеновия Левордашки какво става, а той взе един боен чук, изтегли го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца.

- Били сте едва осемнадесетгодишен, имаше ли и други на вашата възраст в лагера?

- На пръсти се брояхме най-младите момчета между 18 и 20 години. Освен мене и Никола (Никола Дафинов, с когото "168 часа" публикува интервю в предишен брой - бел. ред. ) имаше и един Бойко. Той оцеля само 10 дни. Уби го бригадирът Благо Гайтански от Пловдив. Той беше двуметров гигант с много тежка ръка.

Малко след като ликвидира Бойко, започна да ме побива и мене всеки ден
Някой му бил казал, че съм приятел с Бойко, както ми обясни самият той. Бях получил от него няколко натъртвания на гърба и всеки момент можеше да се появят червеи. Той ме удряше нарочно там, въпреки че виждаше състоянието ми.

Чудех се дали му е наредено, или го прави по собствена инициатива. Ако беше първото, спасение нямаше, но ако идваше от него имах искрица надежда. Пешев, главният бригадир на Силозите, се държеше добре с мене. Казах му за Благо и му показах раните си. Веднага ме разбра и ми спаси живота, като ме прати на работа под каменотрошачката
Каза ми да не ходя изобщо на кариерата, където беше Благо.
Цивилният майстор на каменотрошачката също се застъпи за мене и след това понякога го замествах на машината. Междувременно през май и юни 1961 г. лагерът се беше напълнил. Нямаше къде да се спи, защото в помещенията бяхме над 1000 души. Аз бях стар лагерист, вече наближавах година, а такива живи бяхме останали малко. Наказаха бригадира Пешев и Благо пак ме започна. Но после, в късната есен, смениха ръководството, забраниха боя и убийствата и така останах жив.
От Иван Бутовски Източник:www.24chasa.bg

Научете повече

24 декември 1974 г.Ученик психар убива 6 и ранява 10 човека в Студентски град в София (Статия)

Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си
 Наръган с нож, бере душа в болницата, Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик

Навръх Коледа 1974 г. 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм “Кръстникът”. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по “заобиколни пътища” да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет “Валтер” на баща си Дончо Дончев, зам.-генерален директор на ДСО “Стара планина”, със 75 патрона в пълнителя. Както и една остра финска кама от богатата “хладна колекция” на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието й в Студентския град. Нахълтва в стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича “жълти муцуни” и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът й Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.
Равносметката е смразяваща: шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от “финката” на серийния убиец.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.
Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебно-медицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били… фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975г. убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено е покосен от милиционерските куршуми. “Дали е така, не мога да кажа”, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.
Малцина знаят, че студентът, който спасява няколко човешки живота и в крайна сметка обезврежда превъртелия килър, се казва Исмет Север, български турчин от Исперихския край. Тогава той е бил здрав физически младеж, футболист, обожаващ Гунди, и студент по българска филология в СУ. Човек на народното издание записа уникалната му изповед за онази черна Коледа преди 32 години.
“Тогава живеех в първи блок в “Дървеница”. Една декемврийска вечер, оживлението по повод празника беше видимо. Заехме места пред телевизора в клуба, за да гледаме поредния епизод от нашумелия сериал “17 мига от пролетта”. Точно когато звучеше прочутата мелодия от филма, в коридора чухме изстрели. Аз не ги оприличих на изстрели. Някакъв удар, силен шум. Защото изстрели по онова време бяха нещо немислимо. Повториха се. Бях близо до вратата и единствен излязох от клуба, защото инстинктивно усетих, че става нещо лошо.
В момента, в който излязох, видях един от нашите студенти с окървавено рамо. Държи се за рамото и тича по стълбите надолу. Вцепених се. Защото картината беше много тежка. По стълбите бягащите слязоха на първия етаж. Клубът ни беше на втория. Проехтя още един изстрел долу. Аз исках да разбера какво става и да помогна. Когато слязох на първия етаж, видях, че те бягат по левия коридор – този с пистолета гони другия. А той се опитва да влезе в една от стаите, но всички стаи са заключени. В дъното на коридора една от стаите се отвори и един колега извика: ”Ела тука”, на този, който бягаше. Той влезе в стаята, а този с пистолета го последва.
Чуха се три изстрела.
И понеже бягах по коридора, той навярно е чул стъпките ми – след изстрелите изскочи и застанахме очи в очи пред вратата. Със силен замах извади дясната си ръка иззад гърба. Видях, че блесна пистолет. Тогава спортувах много активно и с вродена реакция скочих и хванах пистолета. За съжаление точно в този момент той вече беше дръпнал спусъка.
Явно съм успял да отклоня ръката му със сантиметри. Куршумът вместо в гърдите попада в ябълката на крака ми. Но все пак успях да хвана пистолета. И го държа далече от мен. Не знаех, че в другата ръка имал нож. Докато аз съм наведен и държа пистолета, той с ножа три пъти ми намушква гърба. В този момент колегите виждат, идват и го отблъскват от мен. Видях, че са го прилепили на стената и му държат ръцете. Но той под въздействие на шока, а и беше много силен младеж, се съпротивляваше. Реших да стана да помогна. Направих крачка и в този миг една болка се заби буквално в мозъка ми. На панталона ми имаше дупка като изгорено от цигара. И голямо петно кръв. Погледнах към лампите на тавана. Те почнаха да се люлеят. Посегнах към гърба си. Погледнах ръката си – цялата в кръв. Паднах. Подробностите след това вече ги зная от колегите. Суматохата е била голяма, защото телата, които изнасяли пред блока – 9 убити и 16 ранени – тази кървава картина за младите хора е била цяла трагедия.
В “Пирогов” били шокирани. Целият коридор се изпълнил с млади тела. Заради прободните рани, които съм имал в гръдния кош, той се напълва с кръв. Пулсът и дишането спират. Затова и при първия преглед ме слагат при умрелите.
Много тежка операция ми направиха. Не изваждат куршума от бедрото ми, защото той заседнал между вената и нерва и това можело да доведе до ампутация. Досега той си е там. С него имам проблеми по летищата, уредите пищят, та всеки път трябва да обяснявам защо.
В течение на два месеца имаше сериозно усложнение на състоянието ми. Беше ми направена торакотомия – отваряне на гръдния кош. Започнал процес на инфекция, на гноене. Всекидневно се правели съвещания на най-високо равнище. След години тогавашният ректор на Софийския университет ми разказа тези подробности. Седели в стаята на политбюро – другарят Живков, тогавашният министър на образованието, давали информация на Тодор Живков за състоянието ми. Обяснили му, че има усложнения, които тревожат медицинските кръгове. Евентуално би могло да се ползва едно ново тогава лекарство, но те го нямали. Тодор Живков вдига телефона и казва: “Свържете ме с посланика ни в Америка!” И нарежда антибиотикът да бъде купен и за 24 часа да бъде изпратен в България. Казвали са ми, че по тогавашни цени един пакет струвал много долари, но те били заплатени. Посланикът изпраща лекарството. По такъв начин за мен човекът Живков е този, който може би ми спасява живота”, завършва изповедта си оцелелият по чудо Исмет Север.

Венера ВЕНКОВА

ДОСИЕ
След като прескача трапа, Исмет отново тръгва на лекции. Куцука на патерици. Докато е по болници, пропуска 2 години от следването. Въпреки това с много упоритост успява да навакса. През 1977г. се дипломира, получава като награда за проявената храброст златен часовник.
Тогава е подписана Изселническата спогодба между България и Турция. Редовите хора обаче не получават никаква информация. В един момент на Север и неговите сънародници им казват, че са включени в спогодбата, връчват им се задгранични паспорти и в рамките на един месец трябва да се изселят.
В Истанбул младият филолог записва второ висше. Насочва се към строителния бранш. Избират го за шеф на Българската изселническа организация в Турция. По време на протестните демонстрации в Истанбул срещу “възродителния процес” гори портрета на своя “спасител” Тодор Живков. “За мен обаче човекът Живков е едно, а политикът Живков е съвсем друго”, уточнява човекът, обезвредил най-масовия килър в новата българска история.

Източник:http://politikata.net/
Още криминална хроника>> ТУК

Научете повече

9 стари български филма, които промениха животите ни /ВИДЕО/

Днес ще ви припомним няколко популярни стари български филма от „едно време“. Една приятна възможност да ги гледаме отново и да се върнем в златните години на българското кино. А понеже сме сигурни, че най-доброто тепърва предстои, предричаме една платинена епоха за настоящото поколение български актьори и режисьори. Предвид факта, че български филми все по-често вземат призови места на много чуждестранни фестивали, тази наша прогноза изглежда все по-реална.

1. Опасен чар „Опасен чар“ е български игрален филм от 1984 година, криминална комедия на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

Комедия, в която главният герой се препитава чрез най-различни измами. Обикаляйки из цялата страна, той омайва доверчиви жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията започва да го издирва, се обявява за умрял.

2. Крадецът на праскови „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964г.

3. Осъдени души „

Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма, романтичен) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Филмът печели златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975, награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна, 1976 и други.

4. Куче в чекмедже „

Куче в чекмедже“ е български игрален филм (драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

Родителите на Миташки са разведени, майка му работи по цял ден и той си стои сам вкъщи с телевизора. Голямата мечта на момчето е да има куче. Заедно с двама приятели събират последните си стотинки, купуват Рошко и започват да се редуват у кого да нощува кучето. Това довежда до редица бели и усложнения.

5.С деца на море „С деца на море“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1972 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви.

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела „Фотолюбител“ децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров.

6. Дами канят „Дами канят“ е български игрален филм (комедия) от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев.

Чаровен инструктор по шофиране след развода си се отдава на лекомислени авантюри. И въпреки че всяка от жените, които го ухажват, се опитва здраво да го впримчи, неотразимият Дон Жуан успява да излезе от всякакви капани.

7. Оркестър без име „Оркестър без име“ е български игрален филм (комедия) от 1982 година на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев.

Четирима самодейни музиканти: Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев), завладяни от мечтата да прибият на музикалните сцени на българскато черноморие, правят оркестър и заминават на турне. Но успехът им не зависи само от таланта. Филм, в който се разказва за море, любов и още нещо.

8. Вчера „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1988 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Иван Андонов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.

Краят на 60-те години. Времето на Бийтълс, Ролинг Стоунс и настъпването на сексуалната революция. Според информацията, която имахме за филма тези събития имат своето ехо и в софийската английска гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Реда в училището непрестанно провокира свободолюбивите характери на неговите възпитаници.

Наш читател даде коментар, че филмът не описва софийската английска гимназия. Оригиналната любовна история, по която се гради сюжетътът, е за немската гимназия в Ловеч. Говореше се дори, че става дума за случка, свързана с наш политик държавник от близкото ни минало. Иначе е сниман основно в Пловдив и само част от кадрите (тези с песента на Щурците) са снимани в 120-то училище в София.

9. Изпити по никое време „Изпити по никое време“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1974 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Братя Мормареви.

Филм за родителските амбиции без реално покритие. Майката смята, че синът й трябва на всяка цена да се научи да свири на цигулка, защото има талант. Детето няма никакво желание за това и изпраща при учителя по музика едно свое другарче. В края на годината децата дават концерт пред своите родители и учители. Митко се проваля, но майката решава, че той трябва да свири на пиано, щом е претърпял неуспех с цигулката.

И като бонус добавяме първата част на триологията за Хан Аспарух, в чийто образ винаги ще помним страхотната игра на незабравимия Стойко Пеев. Българският сериен филм (драма) от 1981 година е дело на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева.

Резюме на този филм не е нужно. Един от шедьоврите на българското игрално кино, създаден по случай 1300 години от основаването на българската държава.

Научете повече

Палачите на елита правят завидна кариера в социалистическа България

Фердинанд Козовски станал зам.-министър, посланик и председател на Народното събрание, а Лев Главинчев – шеф на Гранични войски

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Софийските централни гробища се разиграва грозна сцена. Група екзекутори са се събрали за последни инструкции преди да разстрелят представителите на бившия политически елит. Командата от професионални убийци е организирана от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев и дори си има партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, близък съратник на зловещия Мирчо Спасов.В наказателния отряд са включени жестоки палачи – Фердинанд Козовски, бивш интербригадист, приближен на самия Георги Димитров, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в I-ви отдел на ДС и шефа на спецотдела полковник Лев Главинчев, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това са хората, които отговарят

“работата” да се свърши

с нужната бързина

и дискретност

На самото гробище началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията.

После взема думата Лев Главинчев. Изправен до огромен трап, изровен от съюзническите бомбардировки, той възторжено заговорил какъв късмет са извадили, че в крайна сметка се решило осъдените да бъдат разстреляни, защото имало предложение да ги бесят…

Но веднага възникнали пререкания кой кого да убие.Сцената е подробно описана в книгата на Христо Троански „Убийствено червено“:

„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“

Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики…“

Разиграват се и срамни сцени на мародерство.Палачите грабят всичко по-ценно, което може да се намери у труповете на убитите – часовници, пръстени, златни халки, дори дрехи.

А един от тях – Фердинанд Козовски, даже изува от убития княз ботушите му.Казват че след това често го виждали да се разхожда с тях из центъра на София.

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба “Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите.

Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите.

“Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов.

Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите.После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно.

Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора.

Уби го Главинчев” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години. Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се “отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями.Камиони със сгурия са изсипани върху тях.

На всичкото отгоре след това физическите убийци стартират успешна кариера за дълги години по върховете на тоталитарната държава.

Всъщност машината за убийства е задействана със страшна сила веднага след деветосептемврийския преврат. Направо е чудно как екзекуторите смогват да избият толкова народ в такива кратки срокове.

На 10 септември 1944 г. княз Кирил Преславски и генерал Михов са арестувани в двореца от самия Лев Главинчев, придружен от подпоручик Любен Ванков, по известен с прозвището си Люши Авантюрата. В началото явно са се уточнявали списъците на жертвите. През този ден Главинчев е забелязан да влиза с двама души с каскети и шмайзери и в така наречения щаб на Народната милиция в хотел “Славянска беседа”, ръководен от Тодор Живков. Вечерта вече е в Банкя, където го чака част от бандата му и привиканите в привидна мобилизация набелязани. Извеждат ги извън градчето и повече никой не ги вижда.

По-късно пък често отива във Военното комендантство на бул. „Патриарх Евтимий“ 22, където се установило командването „със специални функции“ на съветския генерал Желтов.През следващите дни се установяват още няколко репресивни центъра – в две къщи на бул. „Евлоги Георгиев“, в ІIV участък на МВР и в Дома на слепите.

На 11 септември от Лъвов мост пак към Банкя потегля една камионетка. Тя е пълна с наивни полицаи, които са повярвали на съобщението по радиото, че никой няма да ги закача, ако се върнат на работа и продължат да изпълняват задълженията си.

Още тогава новата власт дава ясен сигнал, че убийствата водят до бързо израстване в йерархията. На тази дата военният министър подписва заповед, с която Главинчев е произведен в чин полковник, а Люши Авантюрата – майор. Със същото нареждане Тодор Живков и Славчо Радомирски стават подполковници, а Антон Югов – генерал-майор.

Дали поради скромност или защото от многото „специални задачи“ не е имал време да се преоблече в униформата, Левчо, както на галено са наричали палача, дълго време ходил цивилен по домовете на набелязаните жертви.

Всички запазани свидетелства за него го характеризират като изпечен садист – изпитвал върховно удоволствие лично да се среща с жертвите си, с някои от които се познавал в миналото.

Такъв е случаят с известният журналист и редактор на вестник “Щурец” Райко Алексиев. Главинчев лично го арестува в сладкарница “Цар Освободител” и го предава в ръцете на биячите си. След две седмици на свиждане в болницата съпругата му едва го познала и това е последния й спомен за него.

В същото време отечественофронтовското правителство на Кимон Гергиев излиза с лицемерни обещания по радиото, че “властта е здраво стъпила на краката си”

и “от ничия глава няма да падне и косъм” – това щял да преценява подготвяният “народен съд”. Всъщност саморазправата е в разгара си и е поощрявана тайно от висшето ръководство на комунистическата партия. На 16 септември Георги Димитров изпраща телеграма от Москва с предписание: „Да се гори с нажежено желязо великобългарският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”, а четири дни по-късно ЦК на БРП (к) издава окръжно № 6 с призив за масова саморазправа и ликвидиране от комунистите на „враговете на народа“. В провинцията физическото унищожаване на набелязаните е прикрито зад лаконичното „да се изпратят в столицата“. На практика това означава да се отведат в определените места за разстрел и заравяне в масови гробове. При това често палачите дори не хабят патрони, а зверски чупят главите на нещастниците с кирки, лопати и колове или дори ги запалват на импровизирани аутодафета.

В същото време в София пред сградата на Лъвов мост непрекъснато спират камионетки и дори каруци с арестуваните, които зловещият полковник трябва да отметне в списъците си, за да могат да преминат в графата на „безследно изчезналите“.

По правило убитите са интелектуалци – журналисти, адвокати, предприемачи, учители, държавни и общински чиновници, духовници. Също и обикновени хора, и граждани и селяни, които по някаква причина са били неудобни на някой от новите властници.

На 21 септември по време на заседание на Духовния съд е арестуван неговият председател архимандрит Ириней. Първоначално го откарват в „Славянска беседа“, а после го дават в ръцете на Главинчев.

И до днес не се знае с положителност мястото на неговото мъченичество. Според някои сведения той е бил включен в група, избита на “Редута”. Но има и още по-зловещи версии за кончината му. Интересно е, че след една публикация за него през 90-те години, при един от племенниците му дошъл 60-70-годишен човек от

Пернишко и развълнувано разказал, че видял убийството на човека от снимката, приложена към текста на статията.

Той разказал, че като бил дете, пасял овцете на един рид. Видял кола, от която изкарали в синорите един духовник като този на снимката. След като го изхвърлили от колата, започнали да се гаврят с него. Дърпали му брадата, блъскали го в земята. Той паднал на колене, понеже ръцете му били вързани отзад.

Накрая го залели с бензин и го запалили.Проф. Радко Поптодоров споделя друга версия. Той слушал да се говори, че някъде към Годеч и Трън в отдалечено място бил накладен огън. Наредили се мъчителите в кръг, а в средата оставили отец Ириней. Блъскали го поред към огъня. Той политал, побягвал опален, олюлявал се и от изтощение паднал в пламъците. Докато горял, те играели хоро.

За Главинчев този случай не е някакво изключение. Казват, че подобен метод е използвал и при убийството на бившия македонски деец Васил Василев. С него полковникът имал сметки за уреждане още от 1932 г. Василев е доведен при Главинчев от Варна на 28 септември и оттогава се води изчезнал. След години на една “другарска среща” в ДС някой попитал зловещия екзекутор за участта на Василев. Палачът се обърнал въодушевен към Тома Трайков:

„Кажи му, кажи му как скачаше в огъня…“

Друга от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие мрачна слава с дейността си в МВР-ДС, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова.

Палачът, когото виждали да се разхожда с ботушите на княз Кирил в центъра на София също не бил кой да е – генерал Фердинанд Козовски. Участник в ръководството на Септемврийското въстание, интербригадист и офицер от Червената армия, Козовски се превръща бързо в ръководен кадър у нас. Първоначално се издига за зам.-министър на отбраната, а впоследствие е изпратен като посланик с ранг на пълномощен министър в Унгария и Полша. След завръщането си е „избран“ за председател на Народното събрание и на този пост поставя истински рекорд – цели 15 години.

В спомените на съвременниците си обаче той не е оставил нищо за разказване. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.

Не по-добре завършва и бързото издигане на избилия стотици, ако не и хиляди българи Лев Главинчев. След като го направили камандващ на Гранични войски, той бързо проявил порочния си нрав. Измислил чудовищна схема за мародерство. С подставени агенти примамвал хора, които искат нелегално да напуснат страната срещу заплащане, а след като ги обирал до граничната бразда, ги убивал на място. Накрая явно някой от приближените му завидял за „лесната“ печалба, казал където трябва и началниците го разжалвали. Дори го изпратили на лагер в Белене, но там бившият заслужил екзекутор все пак се ползвал с някакви привилегии и бил при значително по-добри условия, отколкото другите затворници. После пък през 1956 г. Тодор Живков го реабилитирал и дори станал кум на една от дъщерите му. Умира от рак в страшни мъки през 1970 г.

инфо: 168chasa.bg

Научете повече

Как НРБ уби разнообразието в кухнята

Преди 1944 година българската кухня е разнообразна и отворена към света. В НРБ обаче поне осем вида сирена и редица други продукти изчезват от трапезата. А на тяхно място идват „вкуснотиите“ на столовете.

С навлизането на европейските търговски вериги в България и покрай конкуренцията в хранителната и аграрната индустрия хранителните навици на българина се промениха. На масата му днес има италиански сирена, европейски колбаси и много други чуждестранни специалитети. Само преди 30 години нещата изглеждаха другояче: до края на 1989 в българските магазини можеха да се открият само по два-три вида сирене и кашкавал. Подобно беше и разнообразието от трайни и малотрайни колбаси – разбира се, не наведнъж.

Преди идването на съветските войски и налагането на „народната власт“ обаче изобилието от местни и вносни продукти по пазарите в България е било много по-голямо. Стандартизацията на храната по съветски модел, затварянето на пазара в рамките на СИВ, индустриализацията и налагането на любимия на Ленин модел на обществено хранене са довели до изчезването на десетки традиционни за България продукти. Продукти, които в наши дни вече не съществуват, поне не и масово.

Поне осем български сирена са практически изчезнали и днес са непознати, пише в книгата си „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ професор Петър Груев, публикувана през 1994 година. 

В рецепти от ловешката кухня от 1893, издадени от Регионалния исторически музей в Ловеч, откриваме продукти като октопод, миди, охлюви и китова мас. А това означава, че те са били нещо обичайно за пазара в първите години на Третата българска държава. От реклами на търговци в стари вестници се вижда, че в магазините и кръчмите е имало отбрани алкохолни напитки, вина и бири от цял свят.

Тънката книжка „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ на проф. Груев е написана с цел да се възстановят технологиите за производство на изчезналите млечни продукти. Шанс за това Петър Груев вероятно вижда в завръщането на частното животновъдство и малките мандри в началото на 1990-те.

Кои са изчезналите български сирена?

Да започнем с Куртмач (Куркмач) и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството на този продукт е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, което узрявало при съхраняване в стомна. Поставянето му в този съд позволявало да се транспортира на далечни разстояния и да има необходимата за това трайност. 

Преди употреба стомната се чупела. Производството е възможно и в други съдове. Негов братовчед е катъкът – при него се добавяло бяло саламурено сирене. Сегашният катък по магазините няма много общо с оригинала. Разновидност на катъка е тулумското сирене, тоест катъкът узрява в тулум (торба от животинска кожа, наричана още мях). Смята се, че рецептата е останала от каракачаните. 

В Централните Родопи това сирене е известно и като „мяхово сирене“ или като „ядково сирене“ – заради това, че се образуват своеобразни ядки, в които са съчетани няколко консистенции и вкусове – от този на извара, през бяло сирене и кашкавал. Малки количества от него могат да се опитат и в наши дни – като атракция за туристи. Разбира се, тулумското сирене сега не се съхранява в мях, а в буркани.

Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза. По пазарите в Пловдив е било известно и като Рупско сирене, тъй като предлаганото там се е правело в района, наричан Рупчос – около селата Хвойна, Павелско и Орехово.

Освен тулумското сирене, каракачаните приготвяли и сирене Стромботири, известно още като „кремик сирене“ или „жилавец“, което траело цяла година.

Освен изброените в книгата на проф. Груев сирена, преди 1944 в България са били популярни и рецепти за млечни продукти от съседните страни, чийто вкус отдавна е забравен. Каймакът например, който все още е специалитет в Сърбия, е бил част от българската трапеза до 9-ти септември.

Столовете като „кълнове на комунизма“

„В утвърдения от третата редовна сесия на Народното събрание доклад „За ускоряване на развитието на народното стопанство“ ние си поставихме задачата да подобрим и разширим мрежата на общественото хранене с оглед в перспектива постепенно всички наши съграждани да получават готова, евтина и питателна храна“, пише в доклад, изнесен пред Политбюро на 18 май 1959 година. В документа се прогнозира, че през близките няколко години ще се премине от „индивидуално-семейния към обществения начин на хранене“. „Този начин не само осигурява икономия на материални и трудови ресурси, но изменя коренно бита на семейството, освобождавайки жената от тежестта на домакинския труд“, се посочва още там. Както в почти всеки документ от соца, така и в този доклад се цитира Ленин, който наричал столовете „кълнове на комунизма“ и ги смятал за важен фактор за „социалистическото преустройство на бита на народа“.

Голяма част от работещите в столовете в НРБ нямат готварско образование, храната в повечето заведения за обществено хранене е с голяма надценка, а освен това съществуват и проблеми с необходимата техника.

От документа, намиращ се в дигиталната колекция на Държавна агенция „Архиви“, не става ясно кой е неговият автор. За негово съжаление, но пък за наше щастие „индивидуално-семейният начин на хранене“ е оцелял, а с него и част от кухнята и кулинарията. Общественото хранене в годините на социализма обаче е довело до почти пълно унифициране на рецептите и изчезване на много традиционни продукти.

Научете повече