Показване на публикации, сортирани по дата за заявката кино. Сортиране по уместност Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по дата за заявката кино. Сортиране по уместност Показване на всички публикации

Помните ли Сандокан с двата ножа? Вижте как изглежда Малайския тигър днес

 

Кабир Беди и Карол Анрде като Сандокан и лейди Мариана, кадър от филма

Със сигурност поколението на 50-годишните помни култовия за времето си италиански филм „Сандокан“, който тогава не беше за пропускане. Който не го е гледал, да не се издава, а да го потърси в нета, макар че сега въздействието няма да е същото. 

За това поколение в България „Сандокан“ беше нещо като филмите за супергерои за сегашните деца и младежи.Образът на малайския Робин Худ бе много ярък и за това говори фактът, че ако идеш да гледаш филма в едно кино с малки ромчета, го гледаш два пъти – едни път на екран и втори път след прожекцията, когато те го изиграват още след излизането от салона. Разбира се, всички са Сандокан, ако са момченца, и лейди Мариана /в ролятя бе красивата Карол Андре/, ако са момиченца. Някои момиченца, впрочем, също искаха да са малайския пират и от време на време им се позволяваше.

Истинският Сандокан, Малайският тигър, може да е само един и този образ принадлежи на индийския актьор Кабир Беди, който доби известност заради него в цяла Европа и в родината си и е първата му запомняща се роля в дългата му и интересна кариера. Самият филм по романа на Емилио Салгари е режисиран от Серджио Солима и е всъщност 6-серийна поредица от 1976 година, от която тук видяхме само началото. През 1996 година излезе и „Завръщането на Сандокан“, но вече не беше същото…

Кабир Беди, който освен децата покори със зелените си очи и множество женски сърца в Европа и Азия, е роден в Бомбай /сега Мумбай/ през 1946 година. 

Освен като Сандокан, е известен най-много като принц Омар Рашид в „Дързост и красота“ и Гобинда във филма за Джеймс Бонд „Октопуси“. 

Става дума обаче за популярността му извън Индия, защото в страната си той е много обичан, играл е в около 60 продукции на Боливуд.Кабир е женен три пъти и има две деца, но синът му Сидхарт е починал на 26 години при нещастен случай. Актьорът е успял да продължи с кариерата си след тази трагедия, а е имал и още съжителства с известни жени, включително бивша Мис Индия, но без брак. 

Дъщеря му от първия брак, Поя Беди, е бивша актриса в индийски филми, а сега е журналистка.През 2015 година Кабир Беди беше в България, гостува в „шоуто на Слави“ и даде и други интервюта. Той признава, че именно ролята на Сандокан е била тази, която му е отворила пътя за кариера не само в Боливуд, но и в Европа и дори Холивуд. Той смята, че популярността на сериала се дължи на това, че той изразява битката с колониализма и носи послание за силата на любовта.Днес той е изглежда отлично за възрастта си и продължава да живее едновременно в родния си Мумбай и в спомените на вече добре порасналите деца от 70-те. Неговият съвет: никога не приемайте, че сте на повече от 50.


Кабир Беди  /снимка: mid-day.com/

Непреходната стойност на филма за Сандокан пък се потвърди и през 2008 година, когато групата „Лолуги“ пусна клип, явно вдъхновен от него, с песента „Сандокан“. Оттам идва и неувяхващият припев: „Сандокан, мале, с двата ножа!“.

Източник:debati.bg

През соца с връзки можеше да получиш това, което не можеше да имаш с пари и още...


По времето на социализма хората бяха други, добронамерени, услужливи, не се заключваха или ако, то всички знаеха, че ключовете са под чергата. Рейсовете бяха препълнени от ученици втора смяна с различни униформи, от работници, чиновници, морски офицери, милиционери, лекари, учители, инженери и пенсионери. Разговорите се въртяха или около това, къде има хляб, месо, или портокали, кой какъв филм е гледал в кино „Благоев“ и „Република“, какво са ни дали за домашно, кой по какво са го изпитали или на кого ще ходим на рожден ден. Тихо си шепнехме по някой политически виц и негодувахме против строя.


Публично никой не смееше да се целува и прегръща. Младите правехме място на възрастните в автобусите и не се обръщахме на „ти“ към тях, а да не говорим за учители, или треньори. Респектът беше важен.


Вятърът брулеше често в студените зимни нощи и ушанките, абите, балтоните, ботите и ватираните шушлякови якета затопляха варненци и никой не зъзнеше. Звездата на Морското училище, фарът на Галата и на Вълнолома, светлините на търговските кораби, танкери и сивите военни фрегати, изгладените като на китайци, изпънати, изрядни униформи на морски офицери, моряци и студенти от престижното Морско училище сияеха.


Механите гъмжаха от шум, излизащите от опера, театър, или балет бяха винаги с костюми, а жените с копринени блузи, тъмни поли с високи ботуши, начервисани, ухаещи най-вече на руски или български парфюм. Някои се прибираха у тях си, а други сядаха в култовите ресторанти „Севастопол“, „Варна“, „България“, „Казиното“, „Хоризонт“, „Орбита“, „Черно море“ с панорамата или в механа „Евксиноград“. Най-фините ходеха в клуба на архитектите или в този на художниците. И за двата трябваше да имаш връзки, а връзките в онези години означаваха повече от пари. С връзки можеше да получиш това, което не можеше да имаш с пари.

 

Краси Енчев, Варна

В памет на Гинка Станчева!


Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. 


Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. 


На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.


Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомня си актрисата.


Актрисата Гинка Станчева ни напусна завинаги на 4 февруари 2023 г. на 90-годишна възраст.


Тъжната новина разпространи Съюзът на артистите в България в своята Facebook страница. В публикацията си САБ пише: „Една от най-обаятелните актриси от българската сцена и кино ни напусна на 90 годишна възраст. Сърцата ни са разбити!“

Тодор Колев – български актьор, певец, шоумен Какво не знаехте за него


Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.

Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет


Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.

Изобретателят на уличния телефон спести на държавата над 6 млн лева


За Димитър Сеизов не е писано много, няма го и в библиотеките. Може би защото дейността му е стратегически важна за социалистическия строй и трябва да остане засекретена и осигурена откъм империалистически посегателства. А това е много трудно. Само до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект за режима на Тодор Живков за над 3 милиона тогавашни лева.

Още като ученик Сеизов често ходи при баща си – майстор в жп работилницата в София. Там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявява голямо влечение към физиката и изработва редица модели и прибори за физическия кабинет на гимназията, в която учи. След завършване на гимназия през 1923 г. по липса на средства не можел да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Централната телеграфна станция в София. Благодарение на добрата си обща и техническа култура бързо изучил наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Интересувал се живо от новостите в областта на свързочната техника и следял за постиженията на техниката в чужбина.


През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприемник, който демонстрира в тогавашното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След няколко години създава първото си изобретение – нов вид телеграфен апарат, с помощта на който може да се предават окръжни телеграми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ помества снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възможност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телеграми само чрез един морзов манипулатор. Това прави чест както на българската техника, така и на българския работник.“Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Дирекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Париж. Поради липса на средства Сеизов не може да замине. През периода от 1940-1941 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишещата връзка в България.

Пострадал със здравето през време на бомбардировките над София, той е принуден за дълго време да напусне работа. 

През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната пощенско-телеграфна работилница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпросът за производството на улични телефонни апарати. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апарат, след като избраният номер-абонат се обади, за да се проведе разговорът, трябва да се пусне определена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чужда валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати са задоволени. Апаратите са произвеждани (от ЗАТ-София) и монтирани из България още от края на 50-те години, преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951-1952 г. Сеизов създава няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560 хиляди тогавашни лева; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, чийто икономически ефект е 380 хиляди тогавашни лева; уред за отваряне и затваряне на нов модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“ с икономически ефект тогавашни 180 хиляди лева.

С цел да се автоматизират напълно уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е конструирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват отделни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токовите кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигурността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на задържащото и касиращото реле като отделни органи и опростяването на схемата довежда до значително опростяване на механичната конструкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апарата е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачването на слушалката за момент каналът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пуснатите предмети, чрез които се избягва задръстването на апарата.

Този апарат е признат за изобретение и на Сеизов се издава авторско свидетелство от тогавашния ИНРА (Институт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването само на това изобретение ще се реализират икономии над 3 милиона лева в чужда валута.

Любов води талантливия руснак Владимир Смирнов в България


В Тълковния речник на българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа. През 1994 г. “по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори – Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело. По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона, и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее… Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, когото смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол. 

Дори агенция ВВС не подмина с безразличие този тъжен факт. Това се случи на 10 август 2000 г. Точно преди шестнадесет години.Филмът “Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 г. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма, ипубликата се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът, изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят “Тримата мускетари”, “Сезонът на големите дъждове”, “Оливър Туист”.

“В мюзикъла по Чарлз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него,

Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. (Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва). Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят. Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си дете на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. (Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина.)

 Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в “Театъра на комсомола”. Но въпреки успешното начало,на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър.

И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по погубената в родината му кариера.При пристигането “ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чиито панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 г. руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата “Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото.

Идват успехите и с тях завистта

Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек. Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, той напуща семейството си и отива при жената, която ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт

Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 г. Богдана е човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно, за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.Владимир Смирнов си отиде на 58 години

Стига сте ни връщали в пещерата!

… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха “Добър ден” и аз казвах “Добър ден”. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма “Добър ден!”. Е, тук-таме някой познат… някой приятел – “Как си?”, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма откъде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г.,когато Владимир Смирнов навършва 55 години.

Източник:www.blitz.bg/снимка:artday.bg

Живков урежда първата прожекция на филм за възрастни у нас още през 1952 г.


Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО

На дискотека през 80-те и как непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите


За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова

Кои бяха забранените филми у нас по времето на соца в НРБ

Навремето беше популярен един руски виц – в някаква деревня дошло подвижното кино и обявили, че вечерта ще дават шведския сексуален филм „Баба дала солдату“.

Събрало се цялото село вечерта, излязъл механикът и обяснил:


– Станала е малка грешка. Първо: филмът не е шведски, а е съветски. Второ: не е сексуален, а е социален. Трето: казва се „Балада о солдате“, а не „Баба дала солдату“.Горе-долу така мина детството ни, че и младежките ни години – все чакахме шведски филми, а ни пускаха съветски. В съветските, естествено, нямаше почти никакъв с*кс.


В една от новелите на комедията „Операция ЬI” героинята-студентка, увлечена в подготовката за някакъв изпит, неволно се събличаше и лягаше до непознат свой колега, но след като смъкваше роклята си, се оказваше, че вместо еротично бельо носи отдолу нещо като бански костюм. Изглежда голямо мислене е паднало докато се вземе такова компромисно решение – хем да има нещо като стриптийз, хем да няма „порнография“.


Американските филми бяха не по-малко целомъдрени. В уестърните след кадъра с първата целувка следваше кадър в църквата, в който направо се разменяха пръстените.


Ако все пак ни пускаха благосклонно нещо по-така, трябваше да гледаме филма още в понеделник. Защото до петък сексуалният филм можеше да стане социален. Операторите, които прожектираха филмите, имаха навика да си поизрязват по някое кадърче – за спомен. Разправяха, че един оператор имал сериозна колекция с кадри на поразголени звезди. Сега си мисля – какво ли би могла да съдържа тя?Помня, че във „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип Джина Лолобриджида беше с малко по-голямо деколте и стегнат сутиен, та циците й се подаваха по начин, който вълнуваше публиката повече, отколкото сцена на групов секс днес. По-щастлив беше Жерар Филип в “Опасни връзки“ – съвременен вариант на прочутия епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло. Там той пишеше домашното на своята приятелка ученичка, полагайки тетрадка та върху голото й дупе. Изглежда сцената се е сторила доста смела ма цензорите, защото филмът се прожектираше само в студийните кина.


В „Опасни муцуни“ имаше една креватна сцена, в която за секунда се мяркаше цяла гола гръд – виждаше се даже зърното. Няма човек който да е гледал филма и да не си спомня вълнуващия кадър.


Тогава нямаше силикон и известните актриси трябваше много да внимават със заголването. Някои на Запад си имаха дубльорки, но у нас не съм чул да е имало такива неща. Мисля, че в „Езоп” Доротея Тончева си показваше циците, но не представляваха нищо особено.


Полската руса звезда Барбара Брилска също се съблече във „Фараон” но и нейните цици бяха гола вода.


В много филми героите рано или късно стигаха до леглото, но точно след като настъпваше сюблимният момент, камерата срамежливо се отместваше към някаква картина, свещ или към камината, чийто огън символизираше страстите, които се разиграваха само на няколко метра встрани – тоест зад кадър.


Анджей Вайда в един от филмите си беше направил нещо по-интересно – камерата панорамираше от кревата нагоре, стигаше до някакви окачени паунови пера, които започваха многозначително да треперят под въздействието на любовните въздишки на героите.


По принцип от креватиите сцени (доколкото ги имаше) ставаше ясно, че партньорите предпочитат мисионерската поза.


Много неочаквано в някакъв филм на ГДР героинята доста смело възседна своя любим. Но неговото щастие свърши дотук – човекът беше граничар на Берлинската стена и на другия ден империалистите го убиха. Филмът беше силно пропаганден и очевидно сексуалната сцена е била пусната като примамка – да се привлекат повече зрители и покрай другото да им се обясни кои са добрите и кои са лошите в Берлин.


Чак в „XX век” на Бертолучи имаше нещо като шведска тройка и намек за нещо като орален секс. Режисьорът май беше комунист и това е била причината да се пусне филмът в този вариант. Как да се реже творбата на наш човек?!Преди това от прочутия филм на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове” научихме какво означава „еякулация прекокс”  – бяхме на възраст, когато този проблем беше особено актуален. От филма разбрахме, че няма нищо страшно, просто трябва да си намерим по-зряла жена.


С първата зряла жена първо отидох на кино, държахме се за ръце и при някаква любовна сцена усетих как дланта й става влажна. Предположих, че това е добър знак, а то така се и оказа, и още същата вечер…


Няма как – стигаме до днешното порно по телевизията. И в най- смелите си мечти не сме допускали, че ще преживеем подобно нещо. А дали това е кино, или не – не мога да преценя.


Колко души го гледат – не съм срещал точна статистика.


В началото на новия век – мисля, че беше 2001 година – за пръв път получих българска пийпълметрия.


Ужасих се, когато видях срещу колко телевизионни предавания стоят кръгли нули – като аудитория. На авторите обаче не им пукаше – утешаваха се, че всичко е платено и нагласено.


Колкото повече разучавах отчетите на социолозите, толкова повече се убеждавах, че не може всичко да е лъжа. Докато най-накрая направих ужасяващо откритие.


Новата тогава телевизия 6ТВ имаше невероятно високи рейтинги през нощта. А програмата й все още не беше станала денонощна. Какво по-голямо доказателството от това, че хората на Мърдок си плащат.


С тогавашните майстори на пийпълметрията имахме общи познати, които помолих да предадат моето откритие – за да не се излагат повече.


Оказа се обаче, че няма никаква далавера.По много кабелни мрежи пускали порното точно на канала на 6ТВ, който не предавал друга програма през нощта. И всъщност нощните рейтинги сочели ясно обема на тази специфична аудитория.Та има и добри неща във времето на демокрацията.Лежиш си в леглото и гледаш на воля. Само дето няма превод.


Един колега преди време разправяше, че по някакъв нов канал хванал порно, което май имало и дублаж на български.

-Че ти не разбра ли имало ли е, нямало ли е? – попитах заинтригуван.

-Порно гледам само с изключен звук – призна си колегата. – За да не събудя жената.

Източник: „Наръчник на носталгика“, автор: Евгени Тодоров.

Вече три десетилетия "Вчера" продължава да бъде филм-легенда

 

-И раз,и два и три...
Надя Тодорова и Георги Русев

„Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1987 година на режисьора Иван Андонов. Сценарият на Владо Даверов се основава на неговия едноименен роман с автобиографични елементи.

Филмът разказва за учениците от елитна гимназия-пансион в края на 60-те години на XX век. Най-известната сцена от филма става полагането на кръвната клетва. Тя популяризира песента „Клетва“, която малко след прожекцията на филма започва да се изпълнява от абитуриентите. Песента, както и останалата музика във филма е композирана от Кирил Маричков, а текстът е на Даверов.

Премиерата на „Вчера“ се състои на 25 януари 1988 година. Държавната комисия го поставя във втора категория и определя като кичозен, но филмът предизвиква положителни отзиви от критиците и зрителите. Получава „Наградата на публиката“ във Варна, „Наградата за сценарий“ на СБФД (1988), „Голямата награда“ в Санремо и „Награда за най-добра режисура“ на МКФ за детско-юношески филми в Москва (1989). В резултат на това „Вчера“ цензурата го премества в първа, а след това — и в международна категория.

През 2009 година издателство „Сиела" публикува продължение на романа — „Prime Time". През 2015 година „Вчера“ е определен за четвъртия най-велик български филм на столетието след гласуването на зрители в класацията „Лачените обувки на българското кино“ на БНТ. По същото време е заснет „филм за филма“.

70- те години на миналия век бяха най-силното българско десетилетие


Тогава е създаден шедиьовърът на нашето кино „Козият рог”/1972 г./ ненадминат и до сега и незнайно кога ще бъде надминат!Ако не знаете – в едно квартално кино в Мадрид този филм е гледан две години при препълнен салон! Людмила Живкова отвори вратите на културата към света – международни театрални прегледи, международни писателски срещи, българският глас кънтеше на световните оперни сцени! Да си творец беше престижно, защото „омразната” соцдържава харчеше луди пари – за реставрация на селища!

Тогава бяха завършени реставрациите на Боженци, Жеравна, Стария град в Пловдив, Етъра… Сега това е невъзможно! Имахме над три хиляди киносалона – с хиляда повече от страната на киното – Франция, над две хиляди и петстотин библиотеки, стотици самодейни състави…Тогава имах 6 хиляди лева, държавата ми даде още толкова и си направих апартамент в кооперация – сто квадрата, с гараж и тавански кабинет!

Шестте хилядарки от държавата трябваше да ги изплащам 25 години по 20 лева на месец – играчка, независимо какво работиш!

Баща ми беше главен готвач на най-големия комбинат за телфери на Балканите – в Габрово, 7 хиляди души се хранеха на смени в огромния търбух на стола! А цените бяха: всички постни чорби – 6 стотинки, всички месни чорби – 10 стотинки, всички готвения стия с месо 25 стотинки…

Сами смятайте обикновените работници какво плащаха за храна! Почти 90 на сто от населението почиваше на смешни цени – картите бяха от 30 – до 50 лева, а в санаториумите – 20 лева за 20 дни! Зъболечението – задължително и безплатно! Големите фургони флуорографи обикаляха и най-малките селища за медицински прегледи! Това са само някои от по-едрите щрихи на най-силното българско десетилетие

Николай Николаев Николов

Спомен за легендарния Джулиано Джема-Сбогом Гринго!


Джулиано Джема е италиански актьор, чийто пик на популярност е през 60-те и 70-те години на 20-ти век. До края на дните си Джема беше в отлична физическа форма и ако не беше трагичният инцидент, той вероятно би снимал филм и до днес.

 Джулиано е роден през септември 1938 г. в столицата на Италия - град Рим. Когато започва Втората световна война, заедно с родителите си, Джулиано Джема се премества в малкия град Реджо Нел Емилия, където прекарва детството си.Една година преди края на войната семейството се завръща в Рим. По това време бъдещият актьор имаше невероятно желание за спорт и кино. С 12-годишна възраст Джулиано се занимава сериозно с гимнастика а на 15 години е пристрастен и към бокса. Джема преминава отлична физическа подготовка не само в спортните секции, но и в противопожарните сили, където служи няколко години. Всички тези умения впоследствие помагат на Джулиано да овладее професията на каскадите.

Началото на филмовата кариера

След завръщането си от армията, Джулиано Джема сериозно се замислял да се опита в киното. През 1956 г. той успява да си намери работа в филмовото студио на Chinechitta като актьор. Тогава младият Джулиано показва забележителните си атлетични способности и се преквалифицира в каскадьор.Джема играе в различни филми, включително арт-хаус предложения като Валерио Зурлини 'с Пустинята на татарите (Il deserto dei tartari) през 1976 г. Същата година Джема печели Давид ди Донатело, италианският еквивалент на Оскар, за неговото изображение на майор Матис през Пустинята на татарите.

Джема участва и в уеб комикс на име „Man Born Again“ (2012) от Eclypsed Word.Негова дъщеря, Вера Джема, също е актриса. Джулиано Джема също е работил като скулптор.

На 1 октомври 2013 г. Джема починава след автомобилна катастрофа близо до Рим. Той е откаран в болница в Чивитавекия и обявен за мъртъв малко след пристигането му. Другите двама пътници, мъж и синът му, също са ранени при инцидента.

Българи са откриватели на редица неща за създаването на съвременната човешка цивилизация

Асен Йорданов 

Какво са дали съвременните Българи за създаването на съвременната човешка цивилизация: Компютърът изобретен от Джон Атанасов. Цялата съвременна цивилизация се развива благодарение на компютризацията.

Създаването на първия в света пътнически самолет от Асен Йорданов от София. 

В момента самолетния транспорт е най-бързия и напреднал начин на транспортиране на хора и товари.

Бащата на телевизията е Атанас Тодоранов от Русе. 

Той създава първия "апарат за далечно виждане" прототип на телевизора.

Откриването на фотокопирането (ксерокса) от академик Георги Наджаков. 

Откриването на най-отдалечената планета, известна на астрономите от проф. Димитър Съселов.

От трудовете на Никола Димков от Българското село Горно Броди (Сега на територията на Гърция) се създават 14-те точки за омиротворяване на света 

и се полагат основите на Обществото на народите (ООН).

Откриването на шестия сърдечен тон от професор 

Иван Митев от с. Крушовица, Врачанско. Откритието води до революционни промени в кардиологичното лечение. Световните учени го определят като "огромен принос за цялото човечество".

Реактивните двигатели на космическият кораб "Аполо 11" (с който се каца на луната) са изобретени от инж. Иван Ночев от Карлово.

Космическата храна. Само три държави в света могат да произвеждат храна за космоса: България, САЩ и Русия.

Електронният часовник изобретен от Петър Петров от Берковица.

Телефонния секретар и конферентния разговор в телефоните.

Създаването на виртуалното кино (филма Матрицата и цялото ново Холивудско кино) от Георги Боршуков от София.

 Статуята на Леонардо Да Винчи в Рим е създадена от Асен Пейков от Севлиево.

 Създаването на сюрреализма от Жорж Папазов от Ямбол (заедно с Пикасо).

Първата жена пилот на боен самолет - Райна Касабова от Карлово. Разпръсква над Одрин позиви за мир.

Създаването на въздушната възглавница в автомобилите. Скоростна кутия и двигател от ново поколение създадени от Румен Антонов от София. 

Създаването на монетите от 1 и 2 евро от Снежана Русева-Хойер и съпруга й.

Най-добрите математици в света са Българи. 

Използването на водата,като гориво изобретено от проф. Илия Вълков.

Създаване на системата за регистриране на ядрените експлозии от проф. Кръстю Кръстев.

Използването на слънчевата енергия за отопление и за охлаждане е създадено от проф. Димитър Чернев.Има още стотици Българи, като тях.

Людмила Живкова създаде Асамблея на Мира за децата по целият свят .За тези деца има място в България. 

През 1905 г. българския микробиолог Стамен Григоров открива млечно-киселият организъм,който предизвиква ферментацията,необходима за получаване на киселото мляко.Наскоро немски учени откриха,че българското мляко може да помогне при лечението на Паркинсон.

В Япония е издигнато в култ..."

Носталгия по стая и чадър до гроб! Почивните станции надживяха соца


Разбира се волята за демократизиране на почивката не е само социалистическа. Детските ваканционни колонии възникват в развития свят към края на 19-ти век по идея на швейцарски пастор, потресен от ужасните условия за децата в големите градове.

Ваканционните села са от същото време – те са за богатите, които искат да прекарат лятото край някое езеро или минерален извор. През трийсетте във Великобритания възниква веригата от ваканционни лагери на Били Бътлин с широка гама от цени, така че и най-скромните доходи да могат да се вместят.Най-мащабна е операцията на нацистката държавна организация „Сила чрез радост“, която има за цел да печели населението за идеите на националсоциализма. Тя става основният туристически оператор: организира крузове и екскурзии, а към края на трийсетте започва да строи грандоманския проект за почивна база „Прора“ на остров Рюге в Балтийско море с 20 000 легла.

Недовършена, базата от почивна се превръща в окупационна – там съветски войски квартируват до 1955, като впрочем изпотрошават всичко.

Грижата за почивката на работника надживява и неолиберализма – днес „Рено“ предлага на работниците си чекове за заплащане на ваканции, валидни в 170 000 туристически обекта във Франция.

Последният пример ни води към главната специфика на социалистическата почивна станция: тя е една. Е, хайде да кажем, две – една от службата на мама, една от службата на тате. Дали си го е представял така Ленин, когато през 1921 е подписвал декрета за почивните домове? Там се предвижда към домовете да се създават селскостопански предприятия за изхранване на почиващите, което май подсказва бъдещето.

Плажният чадър до гроб

Постепенно почивните станции се прикрепват към определени организации, учреждения или предприятия и стават елемент от общата ре-феодализация на уж модерното комунистическо стопанство. Ликвидацията на пазара на недвижимости прави така, че кой каквото вземе (национализира, построи, измоли…), това е.

Както през високите средни векове, това неминуемо води до разслояване – почивните станции на ЦК са с водни ски и кокетни барчета на плажа, тези на художници и писатели са творчески домове с по-свободен режим, заводските – по-рудиментарни, понякога с вечерен час за децата и телевизор, който се отключва от управителя. Покрай морето често йерархията си личи по това дали станцията е на първа, втора или трета линия (тогава седма и осма още не бяха открити).

Не забравяйте също, че в онази епоха човек рядко сменяше работата си, а социалните придобивки като почивната станция бяха едно от средствата за привързване на работната сила към предприятието и спиране на текучеството. И тъй, не само банцига и пишещата машина, но дори плажният чадър сякаш беше до гроб.

Станцията беше евтина, леглото без пари, храната с купони, пиенето на нормирани цени. Хотел малко хора можеха да си позволят, за почивка в чужбина не говорим до след 90те. Наистина имаше станционни дисиденти – любители на дивото палатково преживяване, имаше семейства, които се вдигаха на село – не тяхното си село при баба, а при хазяи.

Но енергията, която икономиката на дефицита изискваше тогава за осигуряване на най-прости потребности като кафе, тоалетна хартия или мазило за слънце беше колосална. В станцията (дали името идва от станциите в Антарктида, в Хималаите?) почивката беше осигурена, включително почивката от работата по оцеляването. Пълна, инфантилизираща безметежност – малко като френския Клъб Мед по същото време, където не мислиш за нищо, но в соц-вариант.

„Вашата“ станция, „вашата“ стая

От гледна точка на съвременния потребител, боготворящ разнообразния избор, няма нищо по-абсурдно от това да работиш с едни хора цяла година и после да идеш на почивка пак с тях, отново и отново. От друга – почакайте! Летните компании не се покриваха с отделите в службата и дори осигуряваха едно вътре-ведомствено смешение, където портиерът можеше да попълни карето белот на зам-директора, а машинописката да танцува със заслужилия писател.

Говорим за големи соцпредприятия, не за съвременния среден и дребен бизнес. На почивка се завързваха полезни връзки, пламваха статусно-екзогамни симпатии. И гражданинът взимаше карта отново и отново за трета смята, станала елемент от идентичността му.

А за децата, неизкушени от служебните неща, станцията беше рай, защото там се изсипваха потенциални приятели за всички възрасти – родителите ги пускаха в периметъра на двора или занималнята и давай! Ставате първи приятели за 15 дни – до следващото лято може изобщо да не ги видите – и догодина пак първи приятели.

Представата на хората беше, че станцията е тяхна – че имат права над нея. Едни не пускаха чужди хора в своето барче (дума от епохата), други мобилизираха инженерния състав да прокара водопровод, трети събираха пари да закупят кино-машина. Може да е било поредната идеологическа хватка на режима, но хората така го чувстваха – впрочем по същия начин, както „ваша“ става стаята в Ахтопол, която хазяите пазят тъкмо за вас. Какво е собствеността, ако не повторително отношение към вещта?

Ще кажете – нищо не пречи и днес на летните компании да си наемат някаква къща или хотелче и да си ходят там само с когото им е приятно. Не е така просто. Сигурно сте се опитвали да се комплектувате с поносими познати с деца на възраст колкото вашите – това едва ли ще се най-близките ви приятели. Ако пък имате голямо и малко, трудността на задачата се повдига на квадрат; с две семейства, с по две деца… – истинска геометрична прогресия!

Защо хората продължават да си искат станциите

Въпросът не е  просто в това, че деца в света има все по-малко. Не е и във все по-трудната съчетаемост между нас, възрастните, от които едни слушат чалга, други – джаз. Проблемът е в самата свобода на избора, която дестабилизира общностите. Ако всеки път трябва да решавам с кого да почивам, има голяма вероятност ситуационен гняв да ме пренасочи към друга компания.

Или пък изведнъж да ми потръгне финансово и да реша да ида на скъпа екзотична почивка, която довчерашният ми приятел не може да си я позволи. Да се запаля по рибарлъка и да зарежа картаджиите… Свободата е вълнуваща, но в перспектива тя постепенно разбива компаниите, свежда ги до самотни семейства, които се взират в таблетите си на „ол инклузива“.

Почивната станция е съдбовна, малко като националната територия, в която сме се озовали без да сме я поискали. Трета смяна – всички са там. Тази година ще се скараш, догодина ще се сдобриш, къде ще идеш? Обречен си да се сблъскаш се с хора, които не си поканил, някои те изненадват приятно, други неприятно.

А не е ли преживяването именно когато ти се случва нещо, което не си пожелал? Малко мазохистично – но интензивно преживяване, трудно разбираемо за милениълсите, израснали не в двора на станцията, а в социалните мрежи, където избираш другия според желанието си и във всеки момент можеш да го отпишеш.

Ще се учудите ли след всичко казано, че у нас толкова много почивни станции надживяха социализма? Вече не са чак толкова евтини, вече има огромен избор, а и тоалетната хартия отдавна не е проблем. Дали защото законите са тромави и учрежденията стискат ненужни имоти, наместо да завъртят парите и да увеличат доходите на служителите си? Икономически абсурдни, скъпи за поддръжка, омръзнали до смърт – а хората продължават да си искат станциите.

Може би тайната е в носталгията – по времето, в което (както е в детството) не избирахме, а просто се озовавахме заедно.

/Коментарът е на културолога Ивайло Дичев за „Дойче веле“/

Красивото лице на българското кино! Ролите, заради които Ламбо винаги ще бъде помнен


Да си припомним някои от филмовите заглавия, с които ще го помним завинаги:

В култовия сериал „На всеки километър“ от края на 1960-те и началото на 1970-те години, Стефан Данаилов изпълняваше ролята на майор Никола Деянов – Сергей / Серж Омон, и участва в 12 от общо 26-те серии на филма – от втора до 13-а.Сред сценаристите на филма са Павел Вежинов и Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, а темата е партизанска. Деянов е сборен образ на дейците на БКП през годините на комунистическата съпротива. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България.

Той е млад, емоционален и силно въздействащ образ, с който Стефан Данаилов остави емблематична роля, независимо от политическите пристрастия и промени, които настъпиха в по-ново време. Младият и дръзновен майор Деянов от „На всеки километър“ е ярка роля във филмографията на актьора. Майор Деянов и Димитър Атанасов (Митко Бомбата), в изпълнението на Григор Вачков, остана ненадминат пример за партньорство на екрана. И до днес кадри с двамата от филма едновременно  разсмива и трогва зрителите.„Черните ангели“ е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев, оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа“ на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Стефан Данаилов отново е в ролята на ярък герой от съпротивата – младият дръзновен „Пантер“ – Георги Михаилов Аргиров.„Дами канят“ е любима българска комедия от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е на Георги Генков. В главната роля – на инструктора Яким Донев играе Стефан Данаилов. Много реплики от този филм станаха култови и се нанесоха трайно в хумора на всекидневието ни.

Сюжетът на филма се развива в годините, когато инструкторите по шофиране бяха важни персони. Героят на Данаилов – Яким , е разведен чаровен мъж, готов за всякакви авантюри. Те не представляват трудност, защото всяка от неговите „ученички“ зад волана се опитва да го впримчи, но Яким си знае цената. Младият Дон Жуан си има ядове с ревниви съпрузи, но много по-сериозни се оказват проблемите му с преследващите го влюбени жени.Стефан Данаилов изигра провинциалния добряк Панчо Върбанов във филма на Никола Рударов „

От нищо нещо“ / 1979 г. / – сложен образ, който ще се трансформира в хода на сюжета в един деформиран свой „събрат“. Ревността ще промени Панчо. Той не може да повярва, че кротка биволица е изяла ризата на приятеля му и той от уплаха е паднал в ямата, където Панчо го заварва заедно с жена си. Тя пък е паднала там, докато прави опит да спаси госта им, но на Панчо не му се вярва – той иска доказателство за опазената семейна чест. И решава да заколи биволицата, за да види дали в стомаха й ще се открие ризата на софиянеца?…И смешно, и тъжно!… Една трагикомична роля, изпълнена с много непосредственост от Стефан Данаилов.„

Обич“ е български игрален филм (драма) от 1972 година на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Александър Карасимеонов. Оператор – Борис Янакиев. Създаден е по романа „Обич“ на Александър Карасимеонов. Филмът донесе много награди на българското кино и превърна в легенда актрисата Виолета Донева. Стефан Данаилов играе в ролята на Николай, в когото се влюбва 20-годишната Мария. Момичето не се разбира с родителите си и баща й я завежда да си почине в една хижа на Витоша. Там й досаждат много мъже, но Мария има идеал в лицето на леля си и мечта – също като нея да стане лекар.

Лелята Ирина е нейният еталон за нравственост, но не присъства в живота й – обявена е за безследно изчезнала. Когато Мария се влюбва в Николай, без да подозира за чувствата й, той й споделя, че има приятелка, която е бременна от друг. Мария му дава кураж и той се оженва, но няма къде да живее. Тогава Мария му дава ключа от апартамента на леля си, убедена, че тя би одобрила този жест на истинска обич. Само че жестът става повод за скандал в семейството й…

„Топло“ е българска комедия от 1978 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев и музика на Симеон Щерев. Живущите в една софийска кооперация решават сами да си осигурят парно отопление. Договарят се с трима майстори и дори им предплащат услугата. И започва голямото пробиване на дупки в стените, в подовете и по таваните. Разрушителната стихия на майсторите с прякори Динго, Лебеда и Сопола, превръща кооперацията в руина, но пък сплотява съкооператорите. В ролите на майсторите се изявяват трима знаменити актьори, за жалост и тримата вече покойници – Григор Вачков, Стефан Данаилов и Тодор Колев.„24 часа дъжд“ е български игрален филм (драма) от 1982 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Владислав Икономов и Никола Тихолов, изграден по разказа на Йордан Йовков „Частният учител“ от цикъла „Вечери в Антимовския хан“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Сюжетът ни въвежда в пусто, гранично село с разкаляни улички от 30-те години на 20-и век. Появата на една красива жена от пътуваща театрална трупа нарушава монотонния ритъм на всекидневието и смущава мъжката компания на офицера Васил Алтънов, фелдшера Марински, кръчмаря Сандьо и учителя Станчо Палазов.

В рамките на двадесет и четири часа, през които непрестанно вали дъжд, се разкриват характерите на присъстващите. Стефан Данаилов играе в ролята на капитан Васил Алтънов, който се напива и решава да ухажва Елиза. Но има съперник в лицето на невзрачният романтик – учителят Станчо Палазов. Капитанът забранява на даскала да цитира Горки, защото това име звучало опасно, а той бил офицер на Негово Величество и мразел болшевиките. Вече порядъчно пиян, капитанът принуждава госпожица Елиза Барбиери да танцува с него и разкъсва дрехите ?. Станчо се намесва да защити дамата от непристойното поведение на капитана. Алтънов от своя страна намира за засегната честта си и изважда пистолет. Останалите не го спират…„

Зарево над Драва“ е военна драма от 1974 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Рангел Игнатов и Павел Вежинов. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Сюжетът ни препраща към ранната пролет на 1945-а. Бившият политзатворник Боян Василев е изпратен като политически командир на фронта в Унгария. Преди да замине, той се разделя със съпругата си Вера, обвинявайки я, че се е свързала с друг мъж, докато той е бил в затвора. Василев пристига в труден момент – войниците от полка са се разбунтували. Започват тежки боеве край Драва. В тях ще видим и поручик Блажев – героят на Стефан Данаилов.„След края на света“ е български игрален филм (драма) от 1998 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Анжел Вагенщайн. Оператори са Георги Николов и Тошко Каменов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. Сюжетът ни отвежда в най-бедният квартал на Пловдив от средата на 20-и век. Там цари истинска етническа хармония между българи, евреи, арменци, турци, гърци и цигани. Поп, равин и ходжа – трима служители на древни богове, и един антихрист, наричан Къркача, са влюбени в една и съща едрогърда ханъма. 

Покрай смешните случки на тяхното съперничество, кавги и другарство, се случва и една красива любов – между еврейско момче и арменско момиче. Политическите ветрове разбиват идилията и разделят влюбените 12-годишни връстници на Ромео и Жулиета. Но минават години, и в Бачковския манастир те случайно се срещат: той е вече професор, а тя учителка по пиано. В ролята на проф. Алберт Коен /Берто/ – Стефан Данаилов.„Няма нищо по-хубаво от лошото време“ е български игрален филм (драма, трилър) от 1971 година на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е на двама колоси на филмовата музика – Борис Карадимчев и Милчо Левиев. Във филма звучат парчета на Grand Funk Railroad, Creedence Clearwater Revival и др. Сюжетът ни пренася в света на една световна шпионска история. Морис е търговец, работещ за голяма холандска корпорация. Заедно с внос/износа, фирмата се занимава и с допълнителна дейност – появяват се предложения за специални поръчки, свързани с шпионаж. Каква е играта на Морис и знае ли ЦРУ кой е той? Всъщност, той е български разузнавач – Емил Боев. Година преди това негов колега, на име Любо /Стефан Данаилов/ е разкрил, че зад фирмата се крие шпионска централа, и заплаща за това с живота си…

Почина един от най-добрите актьори на златното родно кино – Георги Наумов


Роден е на 11 септември 1941 г. в София. Още като дете се снима във филма „Следите остават“, в който си партнира със своя почти връстник Стефан Данаилов.

Героят му се казва Чарли и това име му остава като прякор за цял живот.

Георги Наумов не завършва ВИТИЗ, но продължава да се снима в киното. Играе малки роли в „Хайдушка клетва“ и „Звезди“ – филм по сценарий на Анжел Вагенщайн, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1959 г.През 1960 г. на екран излиза филмът „Първи урок“ в който Пешо е Ромео от работнически квартал в София, а неговата Жулиета е Виолета – ученичка от образцова гимназия.

Любовта им показва сблъсъка на два свята – на бедните и богатите. Корнелия Божанова в ролята на Виолета също е непрофесионална актриса, но режисьорът Рангел Вълчанов превръща сценария на Валери Петров в изключително силен и мъдър филм.

Само след две години тандемът Петров-Вълчанов създават нов шедьовър – „Слънцето и сянката“. В него Георги Наумов е момчето, а момичето е полякината Анна Пруцнал. Филмът печели много български награди, както и призове от световни фестивали в Карлови Вари, Сан Франциско, Москва, Мелбърн, Лос Алмос и др.

Режисьорите на забравят Георги Наумов той се снима във филмите „В края на лятото“, „По тротоара“, „Бягаща по вълните“, „Скорпион срещу дъга“ и др. В знаменития филм „Кит“ е телеграфистът, който съобщава за рибния улов на кораба „Перун“.После в киното навлязоха нови поколения актьори, а в средата на 80-те години Георги Наумов можеше да бъде видян като управител на магазина за хранителни стоки, който се намираше в партера на сградата, в която сега се намира профсъюз „Подкрепа“.

През 1953 г. София Лорен позира на българския скулптор Асен Пейков в дома му


Снимките са направени от съпруга на актрисата, продуцента Карло Понти.

Година по-късно Асен Пейков изработва изящната двуметрова статуя на Ава Гарднър в "Босата графиня". След снимките на филма, Франк Синатра купува статуята и я поставя в градината си. 

През по-голямата част от живота си, израсналият в Севлиево Асен Пейков живее и работи в Италия. През 1960 г. в Рим откриват негова статуя на Леонардо да Винчи, която и до днес посреща пристигащите туристи на летището. След смъртта му през 1973 г., кръщават площад в Рим на негово име.

Коя е София Лорен?

В цялата си кариера София Лорен изиграва над 80 екранни роли. За близо 60 години в киното се снима във филми, заснети в различни страни от различни режисьори, като доказва умението си да се вписва във всякакъв екип и да създава безспорно ярки и запомнящи се образи. Героините ѝ впечатляват с удивителната си достоверност и жизненост. Всеобщо призната е като една от най-красивите жени и най-известната актриса от Италия,a запазеното ѝ амплоа е на типична италианка в романтични комедии, и по-рядко трагедии.

Притежава множество международни филмови награди. Носителка е на призове от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Наградена е с пет награди Златен глобус и два Оскара – съответно за „Най-добра главна женска роля“ в чуждоезичния филм „Чочарка“ от 1961 г. и „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 г.

През 1999 г. Американският филмов институт включва Лорен под Номер-21 в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино.

Ходехме на кино за 20 ст., партията ни пазеше от влиянието на западната култура

Помните ли фразата -Филмът хубав ли е, или съветски?

Наскоро по телевизията излъчиха епизод от предаването „Ничия земя“, в който разговор се водеше с омагьосания от красотата на киното квартален киномеханик бай Митьо. С такъв патос и носталгия обясняваше обаянието на стойностните филми, които е прожектирал на зрителите от недалечното минало, споменавайки с лекота велики заглавия, а също и имената на незабравими наши и чуждестранни артисти, които ще останат недостижими за дълги времена. 

Не бяхме лишени и от присъствието и на епичните съветски филми, за които може много да се говори, отдавайки им дължимото внимание. Но в един момент се появиха и такива с колхозна и партийна тематика, които до такава степен ни наводниха, че се появи фразата: „Филмът хубав ли е, или съветски?“. Просълзявайки се на моменти, киномеханикът спомена и за преобладаващото насилие в западните филми напоследък и подражанието на които от младото ни поколение доведе до не един и два трагични случая. Дори зададе въпрос за качеството на родните ни кинопродукти, визирайки последните няколко години, които според него са под всякаква критика.

Така си спомних за детските и юношеските години, когато ходенето на кино наистина доставяше удоволствие. Много от филмите задържаха вниманието ни и се коментираха дълго време, след като бяха вече изгледани. Имам по-малък брат, с когото като деца често се карахме и дори посбивахме понякога. 

Това не се харесваше никак на баща ни, който всячески се стараеше да ни внуши, че сме най-близките в семейството и трябва да се отнасяме „по братски“ един към друг. Така според неговите представи за семейна педагогика дойде и решението да ни заведе цялото семейство на нашумелия в онзи момент индийски филм „Двете ваксаджийчета“. Целта му беше да се поучим от този своеобразен урок по нравственост, от обичта и взаимоотношенията на малките брат и сестра, преминали през трудните условия за оцеляване. 

Не си спомням дали това ни е оказало някакво въздействие тогава, но с течение на времето израствахме и нещата си идваха на място от само себе си. И до днес с брат ми продължаваме да се радваме на отлични отношения, да си гостуваме, както и да си помагаме с каквото и доколкото можем.

Обичахме да ходим на кино. Редовните прожекции бяха от 2, 4 и 6 часа след обяд и вечерни от 8, на които не се допускаха ученици. За някои от филмите понякога имаше забрана, която допълнително се изписваше на афишите, разлепени из града. Пред входовете на кината, на специални остъклени витрини, се поставяха рекламни снимки от всеки нов филм, пред които се трупахме и коментирахме разпалено. В неделните дни преди обяд, от 10 часа, се прожектираха детски филми ( приказки, анимационни ).

Цените на билетите бяха от порядъка на 10 ст. за детските и по 20, 24, 26, 28 и 32 ст. за балкона. Предлагаха се и абонаментни карти с по десетина билета на по-ниски цени, които трябваше само да се заверят в деня на прожекцията на съответния филм. По училищата се организираха колективни посещения на цели класове, също на по-ниски цени.

Със сигурност знам как в съседния ни град Горна Оряховица имаше кинобаза, в която специална комисия предварително преглеждаше филмите, преди да се пуснат за гледане от простолюдието, като основен критерий е бил комунистическият подход и изкривените представи за естетика, морал и демокрация. За състава и компетентността на нейните членове няма да говоря, съпоставяйки ги с тези на техните началници – предани на партията послушковци, с връзки и примитивни разбирания за елементарните духовни ценности. Свидетел съм и на изрязани на места филмови ленти по тяхно усмотрение, което влошаваше и без това не особеното им качество, само и само да ни „предпазят“ от влиянието на Запада и нещата, които в цивилизованите страни се смятат за нормални и не правят негативно впечатление на никого.

Имаше, разбира се, и свестни хора, с по-съвременно виждане и разбиране, които не досаждаха с вмешателството си в свободата на словото и културата, макар и в смутните времена, в които живеехме. Учих дълго време в град Русе – техникум, институт, и тогава имах възможността да посетя организираните късни вечерни прожекции на току-що доставени филми, без превод и субтитри, без да са преминавали през задължителната козметична цензура. 

Превеждаха се и се озвучаваха в момента, по микрофон от седнал в първите редове владеещ съответния език диктор. Запомнил съм дори встъпителните му думи – „Добър вечер творческа интелигенция!“, след което в резюме ни запознаеше със сюжета, участващите артисти и започваше филмът. Нещо повече! След завършване на прожекцията пред киносалона чакаха осигурените от градската управа два икаруса, за да извозят зрителите в по-крайните квартали в късните часове.

По-късно се появи една вълна на видеофилмите, касетки за които вземахме за ползване вкъщи и разменяхме помежду си, но бързо отшумя, а и това изискваше закупуването на допълнително оборудване, което не беше никак безобидно.

Днес трудно човек може да разчита на кината, ако реши да се забавлява. Добре е, че от време на време са изборните кампании и медийни изяви на кандидат-мераклиите за власт, които понякога засенчват възможностите на забавните жанрове, а особено у нас тази година дал Господ.

Иначе болшинството от кината са превърнати в бинго-зали или офиси и магазини с търговска цел, а доста от тях са затворени и се рушат. Има все още някъде по-модерни с 3D екрани, предимно в моловете, но подборът на филмите е по-специален. А и цените са от порядъка на 8-10 лв., което невинаги е по възможностите на всеки. Основно гледаните филми са по телевизията, където, предполагам, всеки се е докоснал до сапунената помия на съседните и по-далечни нам страни, които са изпълнени с пошлост, безвкусица и насилие. Все пак за нормалните хора с вкус има някаква възможност да се насладят на някой от предишните филмови шедьоври на родната и чуждестранната киноиндустрия с помощта на съвременните интернет канали, което е някакво решение в днешната безнравствена обстановка.

  Антон Цаневски, Велико Търново/ретро.бг/

Тежките думи на Великият Васил Михайлов в ролята на Петко Киряков във серийния филм "Капитан Петко Войвода" 1981г.


" Както са го ударили през просото нашите управници, като Апостол Савов - трупат ли трупат, пара върху пара, лозе върху лозе. Лакомо око човешко! Адашко, адашкооо, ний гръмнахме Калъм Тома, че взимаше лихва от бедните хора по десет на стоте, сега по двайсет на стоте лихва си вземат и хич окото им не мигва. Двайсет на стоте!... да не говорим за далаверите"


„Капитан Петко войвода“ е български 12-сериен телевизионен игрален филм (биографична историческа драма), реализиран през 1981 година. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел.

Произведението разглежда живота на българския революционер Петко Киряков (1844 – 1900). Състои се от 12 серии, условно разпределени в три части: Хайдутин, Комита и Мирен живот. В началото на всяка серия, сценаристът Николай Хайтов извършва въведение към историческите факти, застъпени в съответния епизод. Продукцията е осъществена по случай 1300-годишнината от основаването на българската държава. Сериалът превръща актьора Васил Михайлов, изпълняващ главната роля, в една от най-големите звезди на българското кино от тези години.

По едноименното произведение на Николай Хайтов. В началото на всяка серия сценаристът Николай Хайтов разяснява политическата обстановка в Османската империя и специално в Източните Родопи, предопределила действията на Петко Киряков, известен в българската история като Капитан Петко войвода.

Надя Тодорова, която измисли „Роднина – милиционер“


Всички помним тази крилата фраза от култовия филм „Опасен чар“ на режисьора Иван Андонов. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.

„Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер (бел. ред. – в ролята Тодор Колев). Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: „Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер“, разказваше приживе Надя Тодорова, известна като „голямата актриса на малките роли“.

Тя винаги грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни персонажи в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.


Надя Тодорова е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса, а славата я застига едва на близо 50-годишна възраст. Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. Участва в над 40 филма, между които „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Двойникът“, „Господин за един ден“.

Чаровната и характерна актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Но тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива и киното. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-те години. В нея всичко беше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Тодорова. Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му „любими артисти“.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

Със съпруга ѝ Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-ра отбелязват златната си сватба с църковен брак. След кончината му през 2009 г. Надя Тодорова замина да живее в Прага, където дъщеря ѝ Антоанета работи. Голямата актриса си отиде от този свят в чешката столица през 2016 г.

Нека си спомним част от незабравимите ѝ реплики в киното:

 

. Вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека.


. Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва.

 

. Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка няма.


. Един мъж трябва да яде много.


. Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат.


. Малко грис халвичка?

Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен