На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание

ЛЕГЕНДА ЗА АПРИЛ 1876

Пролетно вълнение. Очакване на промяна. Страх и трепет. Българите се събуждат като природата след дълбокия зимен сън. Априлският аромат на разцъфнали дръвчета се смесва с миризмата на барут. В очакване на промяна. Българите се готвят за съпротива.
Много селища все още помнят стъпките на Левски, но малцина са онези, като Миткалото, които остават верни на делото. На сподвижниците им убягва мащабността и дълбочината на идеята за постигане на мечтаната свобода.
В края на 1875 г., в Гюргево се събира група от ентусиазирани луди глави и създава комитет, който решава да вдигне въстание в Българско. Минават тайно Дунава младите апостоли, за да стигнат до определените им места и да внушат на българите, че е време за борба и себеотстояване.
И започва „пиянството на един народ”…
Жени и девойки шият знамена, майстори правят черешови топчета, мъжете купуват оръжие. Еуфорията е заразна. И като предзнаменование за промяната е предсказанието „ТУРЦIЯ ке падне!”

Надеждата като че ли обединява българите. Поне така изглежда в Четвърти, замислен като Пловдивски, но останал в историята като Панагюрски революционен окръг.
Събранието, проведено на местността „Оборище” взема решение въстанието да започне на 1 май. Предателство предизвиква Каблешков да развее българското знаме на конака в Копривщица още на 20 април 1876 г. и да напише „Кърваво писмо” със заклинанието: „Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример!”

Бенковски и Бобеков вземат властта в Панагюрище и провъзгласяват „Временно правителство”. Куриери разнасят из окръга „Възвание към българския народ”, в което се прокламира целта на въстанието: „От днес, от името на нашия народ ние обявяваме пред целия цивилизован свят пълна свобода или смърт!”
Сформираната „Хвърковата чета” обикаля селата югозападно от Панагюрище. Двеста въоръжени конници отстояват временно свободната българска територия.
Освещава се знамето, ушито от Райна Попгеоргиева, българската княгиня. Въстаниците са окрилени от мощта на изправения лъв, извезан на зеления байрак.


Но еуфорията е привидна. Трудно се разделят с домовете си селяните, а възприетата въстаническа тактика залага на изоставянето на селата и създаването на няколко отбранителни пункта, като този на връх Еледжик. И докато харизматичният Бенковски се опитва да мобилизира и организира въстаническите сили, османската власт се готви за решителен удар. Башибозушките орди настъпват към въстаналите селища. Първи падат Стрелча и Клисура. След четири дни съпротива Панагюрище е превзето и опожарено. Копривщица е изоставена. Бенковски, начело на конницата, неуморно снове между Еледжик и Панагюрище. Силите на укрепения въстанически лагер са недостатъчни и той пада под напора на редовната турска армия.


Настъпва краят на въстанието в Средногорието.
Няколко села в полите на Родопите стават жертвени олтари на борбата за свобода. Васил Петлешков превръща Брацигово в укрепен лагер. Въстаниците удържат башибозушките набези повече от седмица. Гръм на черешово топче оглася планината. Под напора на артилерийския обстрел на редовната армия на Хасан ага, бунтовниците са принудени да се предадат, за да спасят селището.


Църквата в Перущица и до днес помни решителността на Кочо Честеменски и Спас Гинев, които убиват жените и децата си, а след това се самоубиват. Разорена и озлочестена, Перущица влиза в героичния пантеон с непреклонността и самопожервованието на българите в името на свободата.


Батак попада под ятагана на Ахмед ага Барутанлията. Хиляди деца и старци, мъже и жени са изклани с нечовешка методичност от този „долен и неграмотен скот‘‘.„Навред ужаси, ужаси и само ужаси!‘‘ – пише Макгахан, кореспондент на английския вестник „Дейли нюз”.
В началото на май 1876 г., в Четвърти революционен окръг, пролетните надежди за промяна са покосени от огън и разруха. Въодушевлението е попарено от скръб и покруса. Останалите живи апостоли се оттеглят към Стара планина. От връх Лисец, според разказа на летописеца Захари Стоянов, Бенковски, вперил взор в опожареното Панагюрище, произнася пророческите думи: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“ И няколко дни по късно, след поредното предателство, пада убит в Тетевенския Балкан.


В Първи Търновски революционен окръг въстават няколко села, между които Бяла черква, Мусина и Михалци. Поп Харитон и Петър Пармаков оглавяват чета от 200 бойци и превръщат Дряновския манастир в бойна крепост. Девет дни се сражават срещу 10 000 османска армия, оглавявана от Фазлъ паша. Въстаниците отказват да се предадат. Няколко души успяват да пробият обръча и да се измъкнат от обсадата. За да бъдат предадени, заловени и обесени.
Цанко Дюстабанов сформира чета в Соколския манастир, в която влизат доброволци от Габровско и Севлиевско. Отправят се към Кръвеник, Батошево и Ново село. След деветдневна съпротива срещу многократно превъзхождащ ги противник, трите села, дръзнали да въстанат масово, са разгромени и опожарени.
В Търновско четническите акции вземат превес във въоръжената борба.


Втори Сливенски революционен окръг се оказва недостатъчно подготвен за въстание. След новината за началото на бунта, местната власт арестува ръководителя на комитета Нено Господинов. Само четата на Стоил войвода прави опит да се включи в борбата, слабо въоръжена, неподкрепяна от местното население, обречена.


Трети Врачански революционен окръг не въстава… Но идва Ботевата чета. Преходът на слезлите на Козлодуй около 200 горди момци до Врачанския Балкан е тъжен и мъчителен. За да дойде онзи трагичен 20 май, когато при неизяснени обстоятелства, загива воеводата, там, в подножието на връх Вола. За да поеме пътя към безсмъртието, защото „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…‘‘


Априлската одисея показва мъдростта на Апостола, който бленува сътворяването на свободата като резултат от добре подготвено, технически обезпечено и организационно синхронизирано общонародно въстание.
Априлската епопея не постига дълго чаканата, желана промяна. Миризмата на пепел поглъща пролетните аромати на цъфнали плодни дръвчета и гюл, но остава надеждата…

Ваня Донева, историк

Картините към статията са:
„Робство”, 1966 г. маслени бои, платно
Йоан Левиев/1934-1994/
ХГ Стара Загора
„На оръжие, братя”, 1965 г. маслени бои, платно
Евгени Поптошев
ХГ Стара Загора

Уляна Кьосева  dolap.bg

Научете повече

Вижте как да си приготвим боза като от едно време

Бозата от нашето детство.Растейки я пиехме в различни чаши - първо от 6 ст., после от 9, после в халба от 15, наливна можеше да се купи в кана или бутилка, за в къщи.

Освен неподражаемия си вкус, тя е и много полезна. Ето как можем да си приготвим боза по традиционна рецепта. Продуктите, с които трябва да се снабдим са 2,5 литра вода, 1 и половина чаена чаша брашно, 1 и половина чаена чаша захар и половин чаена чаша закваска. Приготовленията започват като в сух тиган запичаме за малко брашното, като бъркаме през цялото време, за да избегнем загоряването. Трябва да внимаваме да не препечем брашното, за да се сгъсти бозата достатъчно. Хубаво е да се използва пълнозърнесто брашно без добавки. След като брашното придобие леко златист цвят го махаме от котлона и оставяме да изстине. След това кипваме 2 литра вода и щом заври я махаме от огъня. В нея добавяме на тънка струя брашното, което междувременно сме разтворили в половин литър вода. При нужда може да се пасира.


Оставяме сместа да поври десет минути и след това изчакваме да се охлади. След това добавяме закваската. Закваската може да е приготвена вкъщи от вода и брашно или от останала от предишен път боза. За първия път най-удобно е да използваме купешка боза, а за следващите - да си заделяме от нашата. След като разбъркаме сместа я наливаме в шишета и я оставяме да престои. За да стане истинска боза, може да се наложи да изчакаме 2-3 дни, като ще знаем, че е готова по мириса и леко
киселия вкус. Това е така, защото протича ферментация, която снабдява напитката с млечно-кисели бактерии, които са много полезни.

Научете повече

18 необходими пособия на ученика от 1-ви до 4-ти клас през 80-те

1.Тетрадки с тесен и широк ред 

2.Тетрадки с голями квадратчета 

3.Химикали – 2 бр.

4.Гланцово блокче

5.Ножичка

6.Блокче за рисуване

7.Водни бои

8.Четки /тънка,средна,дебела/

9.Палитра и чашка

10.Молив НВ и В

11.Линия и триъгълник

12.Цветни моливи

13.Флумастери

14.Гума,Острилка

15.Тефтерче

16.Лепило

17.Пластелин,Дъска и ножче

18.Етикети

Вижте още:Стар запазен ученически бележник от 80-те разказва интересни неща

Научете повече

Военна книжка на редник от столично поделение,72220-МВР:Права и задължение на военнослужещите и запасните

ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИТЕ И ЗАПАСНИТЕ

1) Военната книжка е документ на военнослужещия и му служи:

а) За удостоверяване самоличността, до като отбива военната си служба;

б) За отразяване преминаването на военната служба във въоръжените сили на НРБ;

в) За вписване на дадените поощрения и наложени наказания.

2). Военната книжка, през време на редовна военна служба на лицето се съхранява от старшината на ротата (батареята) и се дава на срочно-служещия само при напускане на частта по различни случаи (отпуск. командировка, изпращане на лечение, като куриер, преместване в друга част и др). не в команда. След завръщането си в частта или пристигането в новата част срочно-служещият е длъжен да предаде при явяването си на прекия началник и военната си книжка.

3).Военнослужещият предава военната си книжка за проверка или справка при поискване от старшите и комендантските органи.

За удостоверяване самоличността си военнослужещият е длъжен да показва книжката си на органите на народната милиция, а също така при необходимост и на административните служебни лица.

4).В тридневен срок от уволнението си срочнослужещият е длъжен да се яви във военното окръжие за зачисляване на отчет по запаса и за получаване на личния си паспорт.

След изтичане на тридневен срок от уволнението на срочнослужещият,военната книжка престава да му служи като документ за самоличност. Същата остава само като документ по венння отчет на запасния.

5).Запасният е длъжен:

а) Грижливо да съхранява военната книжка и да я предава при нужда на офицерите от военните окръжия, на служителите от военноотчетните бюра при народните съвети, на органите на народната милиция, а така също и на ръководителите на предприятията и учрежденията, в които работи. *

б)В тридневен срок от приемането му на отчет по запаса във военното окръжие да се яви з народния съвет за зачисляването му на отчет в съвета.

в)При напускане за позече от 3 месеца народния съвет, в който пребивава, да се яви лично в съвета и се отчисли от военен отчет.

г)При установяване на ново местопребиваване за повече от 3 месеца в района на друг народен съвет, в срок от 3 дни да се яви лично в народния съвет, като представи военната книжка и личния си паспорт за зачисляване на военен отчет.

д)Във военно време или при обявяване на мобилизация запасният е длъжен да се зачисли на военен отчет незабавно след пристигането си на новото място независимо от срока за установяване на новото местопребиваване.

е)При промяна на адреса, партийната принадлежност,* образование, мястото на работата и длъжност, в 7-дневен срок да съобщи за това на началник военноотчетното бюро при народния съвет, където се води на военен отчет.

ж)При извикване от военното окръжие или народния съвет да се яви точно в срок и мястото, указани в повиквателната заповед или съобщението.

з) В случаи на прекарваме тежки заболявания, отразяващи се рязко на здравословното му състояние, да подаде заявление до председателя на народния съвет с молба да бъде изпратен на медицинска комисия при военното окръжие за освидетелстване.

Научете повече

Разказа на един моряк:Как с Йоан Шопа купувахме пердета в Португалия през 80-те

Това беше през 1982 година. Бях на работа като радист на риболовния кораб „Цикония“. Свърши се шестмесечният ни риболовен рейс с добър улов.  Пристигнахме на пристанище Порто в Португалия, където дадоха  четири дни почивка на екипажа. Направих си разходка първия ден из Порто. Когато се върнах на кораба, ме посрещна ремонтния механик Йоан Шопа. Той поиска да отидем в града и да си купим пердета, защото добре се пласирали в България. Съгласих се. Намерихме адреса на магазина и отидохме там аз, Йоан Шопа и още двама моряци.  Спазарих се със собственика на магазина да ни даде пердетата по-евтино. Дойде време да разделим стоката и какво се оказва? Йоан Шопа взел три топа, останалите моряци по два топа и за мен нищо не останало. Ядосах се. Бях съсипан от ядове и се чудех защо се е получило така.


Прибрахме се в България. Починахме шейсет дни и отново ни повикаха в Бургас. Качиха ни на самолет, който трябваше да лети за Португалия. На кораба видях и Йоан Шопа и ми стана неприятно, но реших, че просто ще си върша работата, а той -  неговата и така ще изкараме на кораба. Минаха три-четири месеца и един ден колегата ми каза да викна Шопа, за да му предаде важно съобщение. Казах му, че не си говорим, но ще предам на помощника му. Оказа се, че жената на Йоан е катастрофирала и счупила два крака, била в тежко състояние. И след малко той дойде разтревожен, с голяма молба – да го свържа с Бургас. Категорично отказах и му припомних случая в Порто. Той започна да се извинява, но аз не се разубедих. През мен минаха няколко началници, които настояваха да изпълня молбата на Йоан Шопа, но аз не ги послушах. Той плака в радиостанцията, моли ми се, но аз бях непреклонен.  Така приключи случката с Йоан Шопа, който забогатя с продажбата на 150 метра пердета, а на мен не отстъпи и метър.

*/В статията е използвана илюстративна снимки от www.airgroup2000.com/

Васил НАЙДЕНОВ, Созопол

Научете повече

Един ден от занятие в родната казарма:Рано сутринта тръгнахме в атака!

Рано сутринта тръгнахме в атака. Гъста снежна завеса покриваше всичко наоколо. Краката затъваха до глезените, но сивата  войнишка колона вървеше напред.

Реката ни посрещна с глухо бучене. Вълните със силен плясък се удряха в брега. Двете десантни лодки бяха готови. Погледите се отправиха към ротния командир, който нетърпеливо чакаше заповядането време. Трудно е в такива минути да разбереш мислите на командира, но всички знаехме, че те бяха насочени към образцово изпълнение на поставената задача.
- Момчета, премръзнахте, а и снегът непрекъснато се увеличава... Дано всичко мине добре...
И вглъбен в своите мисли,

командирът погледна часовника си.

Времето за форсиране наближаваше.
Над реката блестяха ракети. Ротата на капитан Мариников започна форсирането. Взводовете един след друг заемаха места в лодката, а вълните като бясна хала напираха върху ни. Не след много на отсрещния бряг се носеше мощно войнишко „ура”, ехото го поемаше и многокртно повтаряше.
Върхът ни посрещна със силна снежна виелица. На няколко метра едва се различаваха очертанията на дърветата и хората. Някои леко подхвана песен, поехме я всички, а думите се носеха над редиците и на нас ни ставаше леко. В такива минути забравяш студ и умора,

вървиш с удвоени сили.

- Янтра! Янтра! Тук Плиска, как ме чуваш? - с пресипнал глас радистът редник Димитров осигурява свръзка с ръководителите на занятието.
Навели глави над картата, офицерите Ванов, Мариников и Стоянов проследяват всеки милиметър. В такова време никак не е трудно да се объркаш. Затова честите проверки на картата никога не са излишни.
- Стой на място! - заповедта на командира се предава по колоната бързо и точно. Няколко бойци са изостанали.

Трябва да се изчакат.

Редник Василев високо се провиква:
- Другари, да запеем напук на противното време.
Гласът му се понася над притихналата снежна пустиня. Всичко замръзва, а той пее. Пее, за да стопли сърцата на другарите си. Нима това не е подвиг! Малък подвиг в мирно време. И негови герои са обикновените бойци, които живеят и се учат, за да защищават скъпата ни родина.

Стефчо КИРИН

Научете повече

Спомен за един Гергьовден на нашата улица

Едва ли има българин, с име Иван, Йордан, Петър,  Никола, Атанас, или с някое друго, който да не признава, поне  пред себе си,  че Гергьовден е  измежду   най-личните  празници, създадени в   прослава на християнските светии.  От памтивек този ден  изразява  радостта на селянина от отишлата си зима  и от идването на пролетта, с която се  възраждат надеждите за добра и плодородна година. Запазил съм от малък ярък спомен за  него. За съжаление,  честването на Свети Георги днес в селата, се сведе, почти единствено,  до масата с печеното агне - който може да си го позволи, разбира се, макар и веднъж в годината. Което, по сегашните стандарти, е супер, но някога  за мнозина,  особено за децата, яденето и пиенето бяха последното, с което го свързвахме.

Най – ранните ми впечатленията са от началото и средата на петдесетте години на миналия век. Помня  вълнението, с което го очаквахме. Брояхме с нетърпение дните до шести май. Когато  най-после той дойдеше, въпреки, че сънят упорито ни дърпаше към постелите, тръгвахме още в ранното утро към полето за цветя. Майките ни вече бяха измели улицата пред къщите.  Те правеха винаги това в  неделя и по празниците, а някои, особено младите булки, всеки ден. В  нивите имаше много от  красивите гергьовчета, великденчета и синчец. След като набирахме достатъчно, още по пътя за  вкъщи, момичетата изплитаха малки венчета, с които  закичваха  всички пътни врати в махалата. През това време младежите бяха направили люлка  на бряста. На тях се качваха момите и ергените. И онези от децата, на които много им се искаше да пораснат. Този, който ги люлееше, не спираше и увеличаваше скоростта, докато не чуе, изречено на висок глас, името на момчето, или  момичето,  за което люлеещият се   мисли постоянно...

Тогава нямаше фурни на улиците. Хората си имаха свои в домовете, в които  изпичаха два пъти седмично хляба за семейството, а на Гергьовден - агнетата. После излизаха всички   на общата трапеза.  Селото ни нямаше регулация и улиците не бяха така прави, каквито са сега, но пък бяха  доста живописни. Баба Рашка и дядо Цанго си бяха построили своята кирпичена къщичка насред пътя. Когато понякога се е налагало по улицата да мине каруца, е трябвало да я заобикаля и да  внимава, някоя от щъкащите кокошки да не попадне под колелата. Не, че ще стане зян, но ще се намалят яйцата, на които семейството разчиташе - можеше и да се изкара някой лев от тях. Леля Пенка – Димовичка, ги купуваше и  ги препродаваше след това в града. За нас, децата, нейното малко магазинче, беше любима „дестинация“. Често претърсвахме полозите в къщи и с яйца в джобовете търчахме натам.

Със спечелените стотинки си купувахме халва, локум, или марципан от сладкарницата. Но най вече ползвахме наличния капитал за  „тенгери“ – любима игра, при която удряш монетата в  камък, или дърво и ако другият прати своята на педя разстояние от нея, става негова. Срещу Кодошеви, почти по средата на улицата, беше израснал бряст, на който връзвахме люлките на Гергьовден, а чичо Иван  налбантина -  конете, които подковаваше. До къщата на дядо Пенчо Ганчев,  където улицата беше най – широка, се подреждаха масите с яденето и пиенето...  Бил съм твърде малък, за да опиша подробно тези общи софри, но във всички случаи, комшиите се веселяха здраво... След като в центъра на селото вече се продаваше хляб, нуждата от отделни малки фурни по къщите отпадна. Пък и хората бяха дали нивите си в ТКЗС и нямаха редовно брашно. Започнаха да бутат домашните си фурни и да строят във всяка улица по една обща.
 
Нашата я изградиха  по-късно. Чичо Тошо Тютюков,  Бог да го прости,  чиято градина започваше от края на  уличката,  отстъпи няколко квадрата и въпросът беше решен.  Вечерта, срещу Гергьовден, фурната   се опалваше. Дърва осигуряваха съседите, на  които бяха останали от зимата. За подготовката  и за изпичането на агнетата на другия ден,  се грижеше човек, за когото знаеха, че е тертиплия и притежава нужните умения. Той си избираше един, или двама помощници, с които стояха до късно среднощ, като периодично хвърляха дървета  и с железен прът ги разпределяха. Съседи им носеха  вино или ракия, за да се стоплят,   защото  в началото на месеца, само  на метър от  фурната, се усещаше хлад. За компания, някои оставаха за  дълго и почти сами си   изпиваха шишетата... На сутринта всяка домакиня   пълнеше агнето с полусварена дроб - сърма и го зашиваше, преди да го постави в тавата.  След което го покриваше с булото („кърпата“), или с тесто, а често и  само с листа „лападиц“,  за да не прегори.  Преди да се „нахвърлят“ във фурната, в тавите се наливаха по 2-3 литра вода, която се превръщаше в превъзходна чорба.

За злоядите, като мен, деца, тя  беше съвсем достатъчна, за да напълним стомасите.  След това на входа на фурната  се слагаше връшник и той се зазиждаше. Докато всички чакаха агнетата да се изпекат по – добре, отколкото в днешните многозвездни ресторанти, насядалите по масите  пийваха ракия и похапваха   марулени салати, с варени яйца и деликатесните, за времето, маслини. Някои пригласяха на   песните, които се носеха от грамофона, други шумно играеха на карти и табла, заобиколени от компетентни  кибици. На моменти се чуваше от към люлката, силен момчешки глас : „Чалъкова Ивана, Стояна - поп Ивановата дъщеря “...  Празникът  се усещаше и във въздуха.  Тези, които носехме името Георги, бяхме с  по - високо самочувствие, чувствахме се горди, че това е нашият имен ден. Всички ни честитяха, а ние ги черпехме с  бонбони „Карамел му“.  След около три часа, агнетата се изваждаха от пещта.  Тавите, след като поизстинат на земята,  се поставяха  на масите, при баниците и питите, които сръчни домакини бяха направили покрай другото и до дамаджаните с вино и шишета с ракия.

Тогава още  чашите бяха лукс – ракията се пиеше направо от бутилката, а виното - от прясно калайдисаните, с тънки стени, медни тасове. Този момент съвпадаше с идването на гостите от Пловдив.  Те не биеха път до село, само заради едното ядене и пиене, а защото бяха петимни за атмосферата, в която са живели, преди да се преместят, поради различни причини,  в града. По онова време хората нямаха телефони по домовете си. Поканата „и да не забравите за Гергьовден“, които калояновци са им отправяли, при събирания по различни поводи – весели или тъжни - е важала за  години напред...  След като всички заемаха местата си на дългата  трапеза, празникът за възрастните навлизаше в същинската си част.   Избираше се водещ -   „тамада“, който даваше думата на всеки един от къща –  да изпее  песен, или да разкаже  интересна история. Които не умееха, се задоволяваха с вдигане на тост за здраве и берекет. След обилния обяд хората ставаха да се разкършат с  хоро или ръченица. После се разотиваха  да починат, за  да са готови за вечерта.След като вече бяха изпратили гостите си, самите те  тръгваха по  „честито“. Не бяха нито гладни, нито  жадни, но така  изразяваха уважение...
 Отдавна не е същото. Няма ги люлките.  По тротоарите, пред домовете си, живеещите на оредялата ни улица, са си засадили  плодни  дръвчета, които не стават за тази цел. Пък и никой вече не се сеща за обичая „люлеене“. Няма и цветя по вратите.  Днес  оживлението около  фурните,  донякъде само напомня  за онзи Гергьовден. Но, след като пещите се отворят, вместо да се отправят към  масите, хората се прибират с пълните тави по домовете си. На улицата се възцарява тишина. Само  по паркираните отвън коли личи, че празникът продължава... Те, роднините, естествено, спомагат за гергьовското настроение, но не могат  да заменят общото махленско тържество.  Вечерта много калояновци, уморени след празника, си лягат  рано, като преди това, някои включват скайпа, за „да се видят“ със синовете и дъщерите си, тръгнали по широкия свят...                                                                                                                                                                                                                                    Днес по -  напредналите  държави ни сочат  с пръст и  казват: “ Българите колят   животни по домовете си, това е недопустимо“.  Нищо чудно, нашите безгрижни управници, да се опитат да забранят тяхното отглеждане  в селата - освен като  домашни любимци. Щяли да ги развъждат само в големи ферми, при много по-добри условия, където едва ли не, ще посрещат смъртта с радост... А ние ще си ги купуваме   разфасовани,  от търговската мрежа. Замразени. Само, че - ще има да вземат!    Селянинът винаги ще тачи този ден,  защото така са му  завещали дедите.   Още от езически времена. Ще чества Гергьовден, макар и не така пищно, както моето поколение. И друг път, през вековете, е имало  трудни  моменти.  Но, не случайно, Свети Георги е наричан Победоносец...След 10 ноември 1989 година, комисията за смяната на тоталитарните имена в Калояново, в която участвах и аз, преименува нашата малка уличка, с двайсетина къщи в нея, на  „Синчец“ . Едно от  цветята, с които кичехме пътните  врати  на Гергьовден.    

Георги СЛАВКОВ nabore.bg

Научете повече

Бай Тошо-от каскета до бомбето в продължение на десетилетия

Живков и Брежнев – с общ шивач!
Не свършат излизащите на светло малко известни и уникални факти от биографията на Тодор Живков - човекът, управлявал България повече от три десетилетия. Често някои от тях са комични на фона на историческия контекст, но при всички случаи те допълват образа на правешкия диктатор.

Какво ще сложиш на главата?

По време на своето властване Тодор Живков сменил няколко пъти модата на обличане. Най-видни са тези метаморфози в шапките му. Първоначално, като излязъл от нелегалност след 9 септември 1944 г. бай Тошо носел небрежно кривнат каскет. Тогава партийните функционери на БКП не обръщали голямо внимание на облеклото - с това се подчертавал пролетарската същност на властта. Тато рядко обличал костюми, да не говорим за вратовръзки.
Каскетът бил общоприетата соцкапа за мъжете и Живков го носил чак до 60-те години, когато в Москва дали тон на новата мода - меката филцова шапка, покрила главите на висшите функционери на КПСС. Живков има 7-8 бомбета и ги слагал най-често, когато отивал на визити в чужбина. У нас слагал шапка, само когато се налагало да стои на церемониали навън и времето било хладно - митинги, срещи с народа или събития на летището. Бомбетата му били в класически фасон (тип “борсалино”) и в три рацветки - черно, сиво и бяло. През големите горещини на морето, в двореца “Евксиноград”, Тато слагал бяла панамена капела от изкуствена материя.

 “Както го пие другаря Живков!”

Любимият ритуал на бай Тошо бил сутрин рано около 9 часа да си пие кафето с най-близките си съветници. Това ставало в неговия кабинет на втория етаж на Партийния дом. Тато бил известен кафеджия, никога не пиел сам и повече от 2-3 кафета дневно. Обичал го шекерлия - казват, че слагал в чашката повече от 3 лъжички захар. Така се родил лафът между народа:
- С колко лъжички захар искате кафето?
- С колкото го пие другаря Живков

Вратовръзките на Първият човек

През 60-те и 70-те години, когато официалните ни делегации на най-високо равнище безспир обикаляли света, се наложило Първият човек да си попълни гардероба с нови костюми. С тази задача се заели във варненския завод за мъжка конфекция “Дружба”. Майстор-шивачът Петър Балевски и дизайнерката Веска Марешка взели мерките на Живков и му ушили няколко представителни костюма за всички случаи. За дрехите на първия секретар на ЦК на БКП се грижила личната му медицинска сестра Ани Младенова. Тя му купувала ризите и ги комбинирала с вратовръзки. Младенова го перяла и гладела. Веднъж човек от охраната на Живков й направил забележка: “От 2-3 месеца Шефът се появява на официални места все с една и съща вратовръзка…Срамота е, все пак това е държавен глава!”
Забележката била отправена и към шефа на държавния протокол д-р Борис Джибров, който бързо поправил пропуска. Джибров започвал да си записва в бележника в кой ден от седмицата Живков каква вратовръзка си слага. Понякога го карал да сменя по три пъти дневно вратовръзката си.

Леонид Илич му завидял

Веднъж, когато шефът на КПСС Леонид Илич Брежнев бил у нас, харесал много един от костюмите на бай Тошо. Хванал го за ревера и го попитал направо: “Даваш ли секрета?”
На бърза ръка извикали в резиденция “Бояна” майстора Васил Манолов, който ушил забележителния костюм на Тато. Шивачът взел мерките на Брежнев и докато траело официалното посещение у нас му ушил два тоалета. След това дори го извикали за две седмици в Москва, където облякъл още няколко важни персони в Кремъл. Манолов ушил няколко костюма и на съветския посланик у нас.
Това подразнило малко Тато и той казал на д-р Джибров:
- Ти май се грижиш повече за Брежнев, отколкото за мен,а?!    
В историята е документирано, че Тато облича фрак само два пъти в живота си - веднъж, когато е в Ню Йорк на една от сесиите на ООН и в Париж, когато генерал Де Гол дава прием в негова част в Елисейския дворец.

Във вихъра на валса с шпори

Известният журналист-историк Михаил Топалов пише в своите мемоари, че не е виждал през живота си по-голям танцьор от Тодор Живков. Топалов, който в младините си е бил певец в софийските кабарета, разказва как го поканили на вечеринка в резиденцията на министър председателя Георги Димитров в Княжево. Един от главните герои на вечерта става Тодор Живков. Мишо Топалов пише:
“В един момент пристига жената на Георги Димитров, Роза Юлиева, 45-50-годишна жена, хванала я вече критическата, мераклийка и няма с кого да танцува, другарите нали смятат за партиен принцип да не се танцува. Тодор Живков там, върти той танц с Роза Юлиевна, ама той беше коце, подполковник от милицията, с шпори. Можете да си представите, с шпори, кон не е качвал. Обичаше, като танцува, да чука шпорите, особено на валсовете. А пък хубаво танцува, елегантен, фин. Така го гледаш недодялан, но голям танцьор. Хванал той Роза Юлиевна, като подминат Политбюрото, в залата я насвие и притисне, ще се изядат. Като минат пред Политбюрото - ще се отдалечи. А в другия край на залата - става каквото става…”
И други съвременници на Живков разказват, че в танците нямал равен на себе си…

Д-р Боян ЗАХОВ

Научете повече