Къде е сега майор Ани Младенова – личната медсестра на Тодор Живков ?

Какво се случва с личната медицинска сестра на Тодор Живков, която бе много известна в края на 80-те години на миналия век?

Скъпотията я е принудила да вземе крути мерки и да се премести в околията на София, където животът е по-евтин и икономии се правят по-лесно. 76-годишната майор Ани Младенова признава, че пести от много от хранителните продукти, чиито цени през последните месеци литнаха в Космоса.

Соцлегендата, която се грижеше за здравето на бившия Първи почти до сетния му дъх, казва, че в двора на къщата си в Банкя отглежда както зеленчуци, така и животинки, пише Ретро.

Майор Младенова била силно възмутена от галопиращите цени в магазините. Особено и правели впечатление високите цени на яйцата и млечните продукти които, които станаха златни последно време. Тя обаче слага на трапезата само домашни яйца, защото си е купила 6 кокошки, които ? снасят достатъчно, за да разполага винаги с пресни яйца.

Славната лична сестра на Живков води обикновен пенсионерски живот, макар някога да е била сред най-важните хора в държавата.

От публичния живот тя се скрива след промените през 1989 г., когато е позорно уволнена от поста си, макар да отдава цели 16 години от живота си на Тато.

Ани е плътно сред най-верните му хора от 1973 до 1989 г. Срещата им е съвсем случайна, но и по време на службата си, а и досега бившата медицинска сестра продължава да пази реномето му и да спазва стриктно професионалната си клетва, че няма никога и на никаква цена да издаде най-съкровените лични тайни на БКП величието.

2022 година бе изключително тежка за майорката от УБО, която дълго борила последствията от коварния Ковид-19, който я извадил извън строя.

„Пущината не ни подмина и нас. Разболяхме се и аз, и мъжът ми, а чрез внучето, което ни гостуваше, предадохме бацила и на сина и снахата.

Слава Богу, те тримата изкараха много леко болестта. Детето дори нямаше никакви симптоми“, каза тогава Младенова.

По време на тежката болест била силно притеснена за съпруга си, който не се повлиявал от никакви лекарства, включително най-силните антибиотици. Единствено известният доц. Атанас Мангъров успял да го спаси.

Някогашната лична сестра на Тодор Живков не е успяла да се облагодетелства с почти нищо освен с чина си по време на дългогодишната си вярна служба. След 1989 г. дълго време стои без работа и разчита само на съпруга си. Сега и двамата са пенсионери, а за миналото тя рядко се сеща.

„Родителите ми бяха санитари във ВВМИ, никога не са били членове на БКП, както и аз дълго време. След като завърших, почнах работа като операционна сестра в Александровска болница, в Клиниката по уши, нос, гърло.

Шефът проф. Кабакчиев ми даде идеята да кандидатствам за работа в Правителствена болница. Одобриха ме след 6-месечно проучване. От Тодор Живков се страхувах, не смеех да допра памука, камо ли да пробода кожата му. Но той ме успокои: „Е, не съм изял никого досега, влизай, не се притеснявай“, спомня си с носталгия Ани за първата си среща с бившия Първи, след която става един от най-важните хора в обкръжението му. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Споменът за кухнята на мама.Защо тази ретро снимка, породи толкова нажежени спорове във фейсбук

Това е майка ми в нашата кухня, някъде през 1982 година. Родила ме е, когато самата тя е била на 19, и ме е отгледала сама, без ничия помощ. 

Не разполагахме с много – достатъчно е човек да погледне мебелите, онова златисто кошче за боклук, шарените пердета и обикновения ламиниран плот, за да разбере. Бяхме „обикновени“, както казваха хората тогава. Но днес, когато се връщам към тази снимка, не виждам липсите – виждам изобилието, което сме имали. Защото, макар животът ни да не беше луксозен, ние бяхме истински щастливи.

Мама вече не е до мен, но това, което остави след себе си, продължава да ме води всеки ден. Това е онзи начин на мислене, към който се връщам все по-често напоследък – особено в свят, в който сякаш хората, а най-вече децата, не винаги умеят да ценят онова, което имат.

Спомням си как се въртеше и танцуваше из онази малка кухня, докато приготвяше вечерята. Имаше дарбата да превърне най-обикновеното ястие – дори пакет макарони със сирене – в истински празник, само защото го поднасяше с толкова смях и топлина. Носеше онези разкроени дънки сякаш дефилира по моден подиум, дори когато просто посягаше към чаша от шкафа. Тя ме научи, че „достатъчно“ не е цифра в банковата сметка, а състояние на духа.

Днес, когато виждам хора, които непрекъснато гонят следващото „по-голямо нещо“, или деца, които се разочароват, защото нямат най-новата джаджа, мислено се връщам в тази кухня. Виждам как слънцето пада върху жълтите пердета и как майка ми се усмихва. Тя ми остави най-ценния дар – способността да откривам радост в най-обикновените мигове и да бъда искрено благодарен за покрива над главата си и любовта в сърцето си.

Тя живя скромно, но обичаше с цялата си душа. И именно това богатство нося със себе си и до днес.

Автор: К. Георгиева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През соца вдигахме къщи на няколко етажа – да има и за сина, и за дъщерята.Разказ от първо лице

Днес за годините на социализма се пише обикновено негативно. И това е главно заради липсата на свободата да се изразяваш, да казваш истината, такава, каквато е в действителност, по онова време. Свободата наистина е непреходна ценност и наистина се намира на върха на копието, както казва героят на Сервантес Дон Кихот. В същото време обаче всяко едно залитане и необективно представяне на нещата е бягство от истината.

Не всичко през соца беше лошо, недомислено, отрицателно. През втората половина на 60-те и през 70-те основно се промени обликът на българското село, на малкия и средния български град. Хората се позамогнаха, а и държавата положи огромни усилия за тази промяна. Напълно се електрифицира цялата българска територия, изгради се водоснабдяване и канализация, построиха се шосета, асфалтираха се улиците. Изгради се транспортна мрежа, която осигуряваше връзка от малкото село и градче с всяка една точка от страната. Изградиха се киносалони, стадиони и спортни съоръжения. Появи се мащабно частно строителство, хората масово замениха старите кирпичени малки и схлупени къщета с големи и просторни къщи по на няколко етажа. В тях имаше място за всички, за стари и млади, за синове и дъщери. Градяхме вече не само за себе си и за своето поколение, а и за децата си – отделен етаж за сина, за дъщерята, за старите.

Започнаха да се закупуват телевизори, появиха се, макар и нарядко, и първите автомобили. Тези две десетилетия бяха на мотоциклетите, имаше българско производство, не лошо като качество, и мъжете масово се придвижваха по този начин. Читалищата развиваха бурна дейност, на много места се изградиха детски градини, училищни сгради. Дворовете на хората бяха препълнени буквално със зеленчуци и плодове собствено производство, асми с едри увиснали гроздове, животни, отглеждани за лични нужди…

Днес всичко това си стои. За жалост, изоставено, тъжно. Училища и детски градини без деца. Читалища без читатели, празни, разрушени и ограбени киносалони. Къщи с катинари и буренясали дворове. Тихи улици, няма детски глъч, няма млади хора. За сметка на това големи, претъпкани до задушаване големи градове. И една носталгия по онзи за някои несвободен, но безоблачен, тих, осигурен с всичко необходимо живот.

  

Валери Шиваров, Пловдив

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През соца да си прокараш домашен телефон беше като да си купиш кола.Разказ от първо лице

В днешно време хората носят по два телефона в джоба си, а някога и повече. Комуникациите не са проблемни, винаги можеш да чуеш децата си, възрастните си родители, близки и приятели.

Не така беше обаче по време на соца. Вярно е, че в онези години техниката не беше напреднала толкова и мобилните телефони не съществуваха, а се използваха само стационарни. Да си прокараш телефон вкъщи си беше истинско събитие, както примерно да си закупиш жилище или кола. Линиите винаги не достигаха и телефон можеше да имаш само срещу много силни връзки или след 10-15-годишно чакане. Хората, живеещи около Орлов мост в София, помним дългогодишното чакане на строежа за разширение на четворката, за да ни прокарат домашни телефони. Обикновено когато в някой апартамент от входа имаше телефон, това означаваше, че човекът е голям връзкар, голям шеф или голям партиец на висока длъжност. Пред него всички изразяваха почит и особено внимание. Често телефонът в семейство от входа се ползваше от всички, естествено за някакви спешни случаи, а домакините не само че не се сърдеха, но проявяваха разбиране и оказваха съдействие. Това беше нещо като неписано правило.

Често пъти се случваше хора от едно поколение да подадат молба за телефон, а от него да се възползват техните деца. Телефонните линии бяха дуплекс, т. е. една линия обслужваше два апартамента, две семейства. Неудобството беше, че когато едните говорят по телефона, другите не можеха, а чакаха да свърши разговорът. Това, естествено, създаваше неудобство, но никой не се гневеше, защото се приемаше за даденост на системата по Татово време. Все пак по-добре е да изчакаш няколко минути, отколкото да нямаш телефон.

В провинцията прокарването на телефон зависеше от изграждането на телефонна мрежа и местна централа. Имаше случаи, когато там беше по-лесно да имаш телефон, отколкото в големите градове и столицата. Все пак може да се каже, че в началото на 80-те години вече имаше изградена телефонна мрежа, благодарение на която в почти всеки български дом имаше телефонен апарат.

 

Никола Маринов, София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За нея Емил Димитров написа и изпя песента Джулия.Бягството и от България е било рисковано и напълно необратимо

Тя бе една от най-интересните артистични и светски персони у нас през 90-те и първите години на новия миленуим. Съпруга е на Жан Бул – една от най-влиятелните личности във френския медиен свят и шоубизнес.

Не е широко известно, че тази изключително елегантна българка е учила заедно с Ив Сен Лоран в Школата към Синдиката на висшата мода в Париж. Още по-малко са онези, които знаят, че именитата ни сънародничка е работила в ателието на мадам Карвен в Париж цели две години.

По-известен е фактът, че безсмъртната песен „Джулия“ на Емил Димитров е посветена на нея.

Джулия Бул (Юлия Христова) е родена в Пловдив – град с дълбока историческа памет и особена аристократична атмосфера. Произходът й от семейство с аристократични корени я поставя още от ранна възраст в среда на възпитание, култура и усет към изкуството и обществения етикет. Това не е било просто въпрос на статус, а на начин на мислене – уважение към словото, мярка в поведението и естествено чувство за стил.

Младостта й преминава в години, в които подобен произход е по-скоро бреме, отколкото предимство. След установяването на комунистическия режим животът за хора от подобни среди става все по-ограничен, а перспективите – все по-тесни. Именно в този контекст се ражда едно от най-драматичните решения в живота й – напускането на България.

Бягството й от страната е било рисковано, почти авантюристично, и напълно необратимо. Тя напуска не само държавата, но и досегашния си живот. Оставя след себе си семейство и минало, за които дълго време се говори само с шепот. Слуховете за оставена малка дъщеря никога не са официално потвърждавани, но са част от онзи трагичен ореол, който неизменно съпътства името й и подсилва усещането за висока лична цена, платена за свободата.

Париж я посреща без сантименталност. Първите й години във френската столица са белязани от несигурност, самота и борба за място в общество, което не прощава слабостите, но разпознава стойността. Джулия обаче притежава рядко качество – способността да се движи естествено в различни социални пластове, без да губи себе си. Именно това й отваря врати, които остават затворени за мнозина.

Срещата и бракът й с влиятелен френски бизнесмен бележат нов етап в живота й. Съпругът й е фигура с огромно значение за френската и международната медийна среда – директор на разпространението на френската преса, издател на вестника на Ватикана и създател на престижния музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Това не просто я въвежда в най-високите европейски среди, но я поставя в центъра на културния и интелектуалния живот на континента.

Животът й в Париж е изпълнен с срещи с личности от изкуството, политиката и аристокрацията. Апартаментът й на авеню Фош се превръща в място за изискани разговори и приеми, а присъствието й в пространства като хотел „Риц“ е напълно естествено – не показно, а органично. Джулия никога не играе роля; тя е това, което е.

След 1990 г., когато България започва да се отваря към света, Джулия Бул се завръща в родината си. Появата й в светския живот на страната има почти символично значение – като завръщане на изгубена връзка с една прекъсната традиция. Заедно с Христо Куртев тя става част от новоформиращия се елит на прехода, но винаги стои леко встрани от суетата.

В продължение на повече от 25 години Джулия е сред най-ярките и същевременно най-дискретни фигури на българския обществен живот. Тя не налага, не поучава, не демонстрира превъзходство. Вместо това възпитава чрез пример – как се седи на маса, как се говори, как се мълчи, как се уважава другият. Неслучайно мнозина я наричат „учител по добър вкус“ в години, когато подобни уроци липсват.

Един от най-запомнящите се моменти е рожденият й ден, на който присъстват цар Симеон Втори и царица Маргарита – събитие, което ясно показва мястото й в кръгове, където приемането не става по покана, а по принадлежност.

В по-късните си години Джулия Бул избира отново Париж – не като бягство, а като естествено завръщане у дома. Там завършва житейският й кръг – далеч от показност, но близо до същността й. Умира през 2021 г. на 86-годишна възраст

Фактът, че Емил Димитров й посвещава песента „Джулия“, е още едно доказателство за магнетизма й – не шумен, а дълбок и вдъхновяващ.

Животът на Джулия Бул остава свидетелство за една изгубена класа хора – такива, които не се нуждаят от титли, за да бъдат аристократи, и които носят достойнството си като втора кожа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Всеки ден се моля да има утре“

Петър Хубчев, който на 26 февруари навърши 62 години, от близо 3 години се бори с коварно заболяване. В живота му днес има болка, но и надежда. Ето го интервюто на Хубчев пред агенция Блиц (със съкращения).

Петьо, да поговорим за теб и за битката, която водиш…

– Да. Истината е, че страдам от много коварна болест. Приел съм съдбата си и знам какво водя. Водя дълга и упорита борба. Не се заблуждавам, но не се и предавам. За съжаление човечеството не е измислило как да бъде излекуван ракът на 100 процента. Ясно ми е, че всичко може да се случи. Лекуват ме във Франкфурт – града, в който живея със семейството си. Или по-точно в Униклиник. Университетската клиника във Франкфурт е най-добрата в лечението на заболяването, което имам. Знаете ли кой, като изключим прекрасното ми семейство и роднините, е най-близко до мен от самото начало – Стилиян Петров. Прекрасен човек. Неговите съвети са ми най-полезни. Той отдавна ме караше да обявя за болестта. Каза ми: „Направи го и ще ти олекне“.

Когато новината беше обявена, повечето хора останаха с впечатлението, че страдаш от същото заболяване, което имаше Стенли – левкемия?

– Не е левкемия. Имам туморно образувание на главата. Те са над 200 вида, а моето е едно от най-лошите. Злокачествено е. Операция не ми е правена, защото туморът се намира на място, което не е подходящо за хирургическа интервенция. Лечението е медикаментозно. През три месеца съм на ядрено-магнитен резонанс. Хубавото е, че няма нарастване на тумора, даже има намаляване Но всеки един момент нещата може да се обърнат. Но няма как. Живея и се боря. Ще го правя, докато мога. Знам, че никой няма да ми даде стопроцентова гаранция, а и не съм искал. Знам, че има хора по света, които години наред живеят с подобна диагноза и не се предават. Важното е човек да вярва, да има сили и да не се предава. И да се радва на позитивна енергия. А аз я получавам. Получавам я от толкова много хора. Искам да благодаря на всички. Знаеш ли, Стилиян се оказа прав. Не само ми олекна, но и се радвам на огромна подкрепа. Когато видях кадрите от мача, който той организира, когато видях как всички носят фланелки в моя подкрепа… Нямах думи. Онемях. Когато толкова много хора ми желаят доброто, няма как да не се обърна към всички и да им кажа: Благодаря ви от цялото си сърце!

След като напусна треньорския пост в Берое през септември 2022 година, тръгнаха слухове. Че заради безпаричието в клуба си хвърлил оставка…

– Виж, аз през целия си съзнателен живот съм се стремял да стоя настрани от разни такива слухове. Как няма да стоя настрани, след като това не беше вярно. Причината да си тръгна беше туморът. Беше състоянието ми. Бяха симптомите.

Какви бяха те?

– Всичко започна с умора. Уморявах се даже когато се движех най-нормално. И в същото време започна да ми се спи. Непрекъснато ми се спеше, независимо коя част на денонощието е Престанах да излизам. Само сменях дивана в хола със спалнята. Е, как при това положение да изпълнявам функциите на треньор. Работата на треньора не е само да седи на пейката. Той води целия тренировъчен процес, има огромна отговорност. Човек трябва да има сили и енергия да се справя с ежедневните си задачи. При мен те бяха започнали да се изпаряват. Престраших се и отидох в Плевен на преглед. Там ме прегледаха, направиха ми подробни изследвания ми поставиха диагнозата. В същия този ден или по-скоро в същия този миг моят живот се преобърна изведнъж… Преобърна се на 180 градуса. Даже не се разплаках. Туморът беше унищожил сълзите ми. Изведнъж престанах да правя планове. От този момент започнах да се моля да има утре. Да се събудя утре… При мен вече няма вдругиден, другата седмица или другия месец. Има само молба да има утре.

Предполагам, че лечението е много скъпо?

– Да, да. Много е скъпо. Не искам да изпадам в подробности и да споменавам суми. Големи са… Справям се. Помагат ми и много истински приятели и роднини. Роднините и приятелите ми са чудесни хора!

Искаш ли да пуснем в нашата агенция дарителска сметка…

– Не, не. След като тогава Стилиян Петров обяви новината, не може да си представиш колко хора ми се обадиха. Включително и доста непознати. Казах ти, че когато чух диагнозата, не се разплаках, но едно писмо на непознато момиченце докосна силно душата ми Беше ми изпратило текст и една банкнота от 50 лева. Това дете погали сърцето ми. Момичето едва ли е предполагало колко радост ще ми донесе нейната благородна постъпка.

А как приеха всичко родителите ти?

– Очаквах това да ме попиташ… Най, ама най-голямото ми притеснение, когато чух лошата новина, беше за реакцията на майка и татко. Как да им кажа, как ще реагират, какво ще се случи с тях от притеснение – тези въпроси не спираха да ме притесняват. Те са вече над 80-годишни. Пък и са хора от село. Малко по друг начин разбират живота. Очаквах драми. Останах обаче безкрайно удовлетворен и изненадан от реакцията ми. Те ми помогнаха най-много с думите, които ми казаха, с подкрепата, която ми оказаха – без да изпадат в паника. Тогава ми падна огромен камък от сърцето. Благодаря на Господ и че жена ми и децата ми са до мен. Поли, Криси, Валери – те са моята опора, моят щит, без които няма да успея При такава болест най-важното е да не се пада духом. Ако се затвориш в хола с наведена глава, няма да можеш да се изправиш. Ще ти дам един мъничък пример, но за мен той е огромен колкото цялата планета. Аз от година и половина не съм шофирал, не съм карал кола. Никога, ама никога не ме е оставяло моето семейство да хващам такси. Винаги ме карат с колата там, където трябва да отида. Отстрани звучи като нещо мъничко, но за мен е огромно това отношение.

Какво е отношението на лекарите към теб?

– Това ми повтарят всеки ден – духът ми да е над всичко. Да вярвам… Аз бях прегледан включително и от български медик, който живее и работи в Мюнхен. Това е професор Николай Райнов. Родом е от Ловеч, така че сме и земляци. Невероятен специалист именно в областта на моето заболяване. Радва се на голяма почит в Германия. Няколко пъти съм ходил при него, въпреки че разстоянието от Франкфурт до Мюнхен не е малко – 500 километра е.

Получи ли подкрепа от бившите ти отбори в Германия?

– Разбира се – и от Хамбургер, и от Айнтрахт. Даже ме канят на мачове, включително и на този с Левски през есента, но аз тогава нямах възможност да отида заради интензивния курс на лечение. Феновете във Франкфурт също не са ме забравили, макар че минаха доста години, откакто бях футболист. Това ме крепи. Не очаквах да срещна толкова огромна подкрепа в България. Не вярвах, че толкова хора ме уважават и искат да пратят положителната си енергия към мен. Ще бъда откровен – на моменти отношението ми към журналисти и някои хора не е било правилно. И наистина се изненадах от огромната подкрепа. Футболните клубове у нас – също, начело с Берое, Левски, Литекс, всички, както и БФС, разбира се. Ръкопляскаха в петата минута по време на мачовете футболисти, треньори, ръководители, зрители. Трогнат съм и до днес. Благодаря още веднъж на всички до един за финансовата и моралната подкрепа. Всъщност, тази битка, която водя, знаеш ли с коя я сравнявам?

С коя?

– С „Парк де Пренс“. Със 17 ноември 1993 година. Тогава никой, почти никой не вярваше, че ще успеем. Процентът да победим Франция и да се класираме на световните финали беше нищожен, дребен, невидим. Но го имаше, нали. Имаше го. И ние хванахме шанса, не го изпуснахме и спечелихме! Сега водя такава битка. Тя е по-сериозна, защото касае живота ми. Шансът да успея е малък, но го има. Има една надежда. Блещука. И аз гледам да я хвана, искам да я хвана… Ще се опитам да спечеля своя „Парк де Пренс“… Пък каквото Господ е казал, това ще е.

Петьо, силно те прегръщам и ти пожелавам да спечелиш своя втори „Парк де Пренс“. Бъди сигурен, че ще получиш още и още положителна енергия от още и още хора.

– Дано…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ