Споменът за кухнята на мама.Защо тази ретро снимка, породи толкова нажежени спорове във фейсбук

Това е майка ми в нашата кухня, някъде през 1982 година. Родила ме е, когато самата тя е била на 19, и ме е отгледала сама, без ничия помощ. 

Не разполагахме с много – достатъчно е човек да погледне мебелите, онова златисто кошче за боклук, шарените пердета и обикновения ламиниран плот, за да разбере. Бяхме „обикновени“, както казваха хората тогава. Но днес, когато се връщам към тази снимка, не виждам липсите – виждам изобилието, което сме имали. Защото, макар животът ни да не беше луксозен, ние бяхме истински щастливи.

Мама вече не е до мен, но това, което остави след себе си, продължава да ме води всеки ден. Това е онзи начин на мислене, към който се връщам все по-често напоследък – особено в свят, в който сякаш хората, а най-вече децата, не винаги умеят да ценят онова, което имат.

Спомням си как се въртеше и танцуваше из онази малка кухня, докато приготвяше вечерята. Имаше дарбата да превърне най-обикновеното ястие – дори пакет макарони със сирене – в истински празник, само защото го поднасяше с толкова смях и топлина. Носеше онези разкроени дънки сякаш дефилира по моден подиум, дори когато просто посягаше към чаша от шкафа. Тя ме научи, че „достатъчно“ не е цифра в банковата сметка, а състояние на духа.

Днес, когато виждам хора, които непрекъснато гонят следващото „по-голямо нещо“, или деца, които се разочароват, защото нямат най-новата джаджа, мислено се връщам в тази кухня. Виждам как слънцето пада върху жълтите пердета и как майка ми се усмихва. Тя ми остави най-ценния дар – способността да откривам радост в най-обикновените мигове и да бъда искрено благодарен за покрива над главата си и любовта в сърцето си.

Тя живя скромно, но обичаше с цялата си душа. И именно това богатство нося със себе си и до днес.

Автор: К. Георгиева

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉