„Мамо, по-добре да умрем“

Изминаха 82 години от смъртта на заместник командира на Търговищкия партизански отряд Иван Кривлев, загинал в бой с войска и жандармерия в гората край село Дългач.

Три месеца по-рано, след жестоки мъчения, край село Дългач са убити съпругата на Кривлев Димка и шестнадесет годишния им син Васил.

Мъченията и убийствата са заповядани и ръководени от подпоручик Йорданов.

Същият, който две седмици по-късно нарежда и ръководи разстрела на осемнадесет човека от село Ястребино, сред които шест деца.

В знак на признателност от членове на Български антифашистки съюз и БСП от град Търговище

„Мамо, по-добре да умрем, отколкото да станем предатели!“ – са последните думи на Васил Иванов Кривлев (17 г.) , роден 30 август 1926 г. в с. Дългач, Търговищко, ятак, разстрелян с майка си Димка Иванова Кривлева на 16 декември 1943 г.

През онзи ден село Дългач осъмна в блокада. Гъмжеше от полиция и жандармерия. Безпокойство беше свило гнездо във всеки дом. Хората, изтръпнали от тревожно предчувствие, едва-едва надничаха иззад плетищата. Не е на добро, не е на добро, прошепваха на себе си, а примката на неизвестността стягаше гърдите им. По невидими пътища из селото вече обикаляше черната вест: арестували Димка и Василчо.

После в общината се разиграла страшна драма. Били Васил, докато загуби съзнание. Прицелили се в майчиното сърце, да го разкъсат от мъка и жал по чедото й, пък то, сърцето, само ще отключи пътя на предателската дума… Но майчината уста останала няма. Окървавен, с разбити зъби и подпухнали крака, Васил опълчил срещу мъчителите своето юношеско мъжество.

Освирепели пред твърдостта на момчето и мълчанието на майката, полицаите се нахвърлили върху Димка. Сипели безмилостни удари по цялото й тяло. Тъпчели с подкованите си ботуши пръстите на ръцете, скубели косите й, пукали костите на извитите й ръце. Само за миг очите на майка и син се срещнали, за да се врекат: „Ще мълчим!“ И мълчаха…

След обяд ги извели от общината. Измъчени, те прегазили ледената вода на реката и поели към лозята и гората. Скоро гората ги скрила от притулените в дворовете погледи на дългачани. Автоматен откос разкъсал надвисналата над гората тишина. Много сърца в селото трепнали – това е краят.

Денят беше 16 декември 1943 г.

Васката, любимецът на дългачани, верният ятак, куриер и снабдител на Търговищкия партизански отряд, остана завинаги на своите 17 години.

Беше весело и жизнерадостно момче. Търсеха го за другар и в училището, и в лудориите, защото пръв се притичваше да помогне на изпадналите в беда. В момчешките игри беше изобретателен и всеотдаен, а на читалищната сцена – незаменим артист. Беше роден с хубава и искрена усмивка. Докоснеше ли любимата мандолина, от струните й потичаше нежна мелодия, запееше ли песен заедно с нея, сякащ с песента си прогонваше тъгата от бедния си дом. В този дом още като дете Васил е видял не едно и две тайни и опасни неща. 

Неведнъж у тях са си давали срещи партийните функционери от Търговище и Шумен. И докато връстниците му разтягали ластиците на прашките, той седял мълчалив и сериозен на пост, да охранява тайна среща или пък да разнася нелегална литература, или да носи съобщения до съседните села. Често му се случвало още като момче да тича до Осен, Наджево, Руец, за да отнесе навреме срочно съобщение. Във възрастта, когато другите питат, разпитват и бъбрят пред всекиго за своите чудати преживелици, Васил се научил да мълчи и да пази тайната на възрастните. Неведнъж е отстоявал на опитите на разни непознати чичковци да го подлъжат да им каже какви хора идват у тях, с какво се занимава баща му.

След като завършил прогимназия в Наджево, Васил се записал да учи в Търговищката гимназия. Попаднал в средата на будни и прогресивни младежи. Приели го в РМС и често ги виждали на ремсови събрания и акции. Той бил сред най-активните членове на въздържателното дружество в гимназията. Вече не само с юношеска дързост, но и със самочувствие на опитен в тези дела той разнасял забранена литература, уреждал нелегални срещи на партийни ръководители, а по-късно – на партизани с техните близки.

В края на септември 1943 г. в няколкодневен отпуск от запас си идва баща му. С цялото си въоръжение той преминава в редиците на Търговищкия партизански отряд. На бащата Иван Кривлев поверяват отговорен пост – заместник-командир на отряда. От този миг за Васил и майка му започват дългите нощи на бдение и очакване. В малката им къща по тъмно идват и по тъмно си отиват хора, поели опасния път на въоръжената борба. Тук, в дома на верните ятаци, те намират подслон и храна, очакват ги мигове на отмора. На няколко пъти Васил носи с кобилица вода от селската чешма, пълни големия казан, за да има топла вода за късните нощни гости. През нощта Димка пере партизански дрехи, а рано преди обяд е опекла хляба, който по мрак Васил ще отнесе на определеното място в гората или на определената среща.

Той, Василката, мечтаеше да учи, да избере любима професия и да бъде потребен и обичан от хората в едно друго и справедливо време. Мечтаеше с момчешка пламенност и вяра в по-доброто. Но остана завинаги на седемнайсет години…

Автор: Тодор Димитров/Източник: вестник ДУМА, 30.08.2006

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉