Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.


През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.


Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com



На 76 години почина един от най-големите китаристи на българската рок музика – Илия Караянев. Известният като Личо Стоунса виртуоз е роден на 27 юли 1949 г. в любимия си Пловдив. Свири на китара от 14-годишен, като първите му уроци са от Ерик Клептън, Джими Хендрикс и група Shadows.

Първата китара прави заедно с баща си, който е дърводелец. През 70-те е най-известният соло китарист у нас, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова. Има тригодишен любовен романс с примата, след което се разделят.


После свири в авангардния тогава джаз оркестър „София“. През 1984-та емигрира в Швеция, след това свири по корабите, в оркестри в Германия и Норвегия. След тежка катастрофа през 1996 г. едва остава жив. След това се завръща в България, а последният му проект е Litcho Stones band заедно с пловдивските музиканти Кольо Брадата и Сашо Каменаров.

Свирил е във всички стилове и с всички родни величия. Летящият му старт е с Емил Димитров и Митко Щерев. С тях свири 6 месеца през 70-те години, а после се оказва в оркестър „София“. Навлякъл си куп неприятности заради дългата коса. Там също изкарал половин година. Малко след като ги напуснал, бендът тръгнал на турне, но самолетът, с който летял, паднал и момчето, заело мястото му в оркестъра, загинало. После се озовал във формация „6+1″ начело с Иван Пеев. Там се сработил с Марги Хранова и Борис Годжунов. Бандата вървяла страхотно, планували участия в чужбина, но една щура вечер завършила с милиция заради ревността на един от музикантите към Марги и всичко се разпаднало. После свирил с Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Изкарал и три години с Лили Иванова.


„Такава като нея още 100 години няма да се роди. Щом може на тия години да събере 15 000 души. Ако спре да пее, трябва да умре – това е животът й. Страшни концерти правехме навремето в Съюза. Бяха велики времена“, споделя Личо в едно от последните си интервюта, но не иска да разказва подробности около битието си с примата.

Екипът на bgspomen.com изказва съболезнования на семейството и близките на Илия Караянев.

Светъл път, маестро! И благодарим за музиката!

Източник:marica.bg




23-годишните Явор Проданов и Христо Янашков, които ограбиха около 460 000 лева от инкасо автомобил край гарата в Ихтиман, си оставили телефоните вкъщи преди удара, за да не бъдат засечени по мобилните клетки. 


Това, както и фактът, че предварително са проучили маршрута на бронирания автомобил и са си осигурили дегизировка на строителни работници, показва, че са планирали удара съвсем внимателно и стореното от тях съвсем не е било игра, продиктувана от младежки порив, коментираха пред „Телеграф“ разследващи случая. 


Удар 

Грабежът бе извършен на 16 януари следобед в района на жп гарата в Ихтиман. Тогава двамата студенти, дегизирани като строителни работници -  с каски, светлоотразителни жилетки, очила и маски, спрели инкасо автомобила на известна охранителна фирма. Насочили оръжие срещу служителите на фирмата и ги накарали да легнат на земята.


Единият нападател, който по-късно ще се окаже Явор, крещял на английски „Не мърдай“ и „Легни“ на колегите си. Вързали служителите със свински опашки и отключили бронирания автомобил.


По-късно ще стане ясно, че Явор като служител на въпросната фирма е знаел комбинацията от кодовете, с които да отвори и да вземе парите. Извадили няколко касети и прибрали пачките в два сака. Взели и оръжието на охранителите, което захвърлили в тревата. 


План 

След това хукнали да бягат през полето, нарамили двата сака с парите. Целта била да стигнат автомобила, с който евентуално да се оттеглят. Той бил паркиран на няколко километра от мястото на удара. Така било планирано, тъй като колата била лична и искали да избегнат камерите на АПИ, за да не стигнат ченгетата до извършителите. Не пресметнали обаче, че докато бягат, единият охранител ще съумее да повика помощ.


Сигналът към тел. 112 бил подаден от телефон на жена, която се озовала в района. Когато на ченгетата било съобщено в каква посока са се отправили грабителите, те просто направили заградително мероприятие и ги чакали от другата страна на полето. Били закопчани за нула време заедно с парите. 


Обвинение 

Софийската окръжна прокуратура ги обвини във въоръжен грабеж, като обвинението предвижда включително доживотен затвор. Пръв пред разследващите обяснения дава Христо, който си казва всичко. Дори участва в следствен експеримент. В съда се оказва, че двамата са студенти.Явор учи редовно в Международното бизнес училище, а пък Христо бил студент по „Бизнес логистика“ в Икономическия. Той също работел като охранител преди, а сега си имал собствена фирма. И двамата обвиняеми са от Русе, но живеят и учат в София.


Досега нямат никакви криминални регистрации и се водят от добри семейства. В съда става ясно още, че двамата са приятели още от детската градина. Пред магистратите отронват само по едно „Съжалявам“ и настояват за по-леки мерки за неотклонение като „домашен арест“ или „парична гаранция“.Защитата и на двамата твърди, че въоръжен грабеж на практика няма, защото оръжията били играчки. Твърденият автомат всъщност стрелял с топчета. 


Контра 

Прокуратурата веднага контрира, като се позовава на свидетелски показания. Първо един от пострадалите охранители казва, че е разпознал „Глог 17“, а пък част от полицаите, които са ги преследвали, разпознали, че оръжието е бойно. Споменава се и автомат „Калашников“.


Предстои да бъде назначена експертиза, за да се види дали оръжията са истински. В обясненията си Янашков твърди, че не са. Съдът обаче прие казаното от него като защитна версия. Според магистратите има достатъчно данни за участието на двамата в грабежа. Освен това може да се укрият или да извършат престъпление.


Въпреки чистото съдебно минало и крехката възраст - деянието, което планирали предварително, се откроява с изключителна дързост и е обществено опасно. Така Окръжният съд ги остави на топло.


Определението обаче не е окончателно и идната седмица може да се атакува пред Софийския апелативен съд. 


Източник:БЛИЦ



Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.


Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.



Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"





Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.



Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.


Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.



НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: