Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉