Златните години на София: Винили, приказки и любимото Писателско кафене /Снимки/

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка

Какво по-хубаво от това човек да може да се пренесе във времето, към спомените за една различна реалност. Просто да си припомни някогашна София – от 60-те и 70-те години и после да направи острия контраст с днешния облик на столицата.

Разликите са очебийни, но и носталгията със сигурност е факт в мнозина в социалните мрежи, особено тези, които често наминават през фейсбук групата "Наше Минало".

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка. А спомените оживяват като на филм, но от онези, правени по действителен случай.

Ще видите леко прашни витрини и музика от винили, които вече правят само истинските ценители на музиката. Един неподражаем привкус на автентичност, почти загубен в днешната модерна визия.

Поколения софиянци се връщат в спомените си към три емблематични места: руската книжарница "Ленин", фотосалоните и сцените около ЦДНА и легендарния бул. "Руски" със старато Писателско кафене.

Руската книжарница "Ленин" – домът на най-красивите книги и винили

За мнозина тя не беше просто книжарница, а истински портал към друг свят. Потвържденията за това не са едно или две, и присъстват в днешните фейсбук коментари

"Най-хубавите винилови грамофонни плочи бяха там";

"Там научих руски – защото намирах книги, които никъде другаде нямаше";

"Приказките… Боже, какви красиви илюстрации! Като малък влизах само, за да ги разглеждам", гласят само малка част от реакциите;

София като филмова лента

Ако се върнем отново за малко и към ЦДНА през 70-те, ще видим София като филмова лента.

Днешният Централен военен клуб е впечатлявал тогава с една особена мекота, която модерната фотография отдавна е изгубила.

"Истинска творческа фотография", пишат хората. И са прави!

Някой е уловил игра на светлина по фасадата, а друг – група млади хора, които се смеят с такава непринуденост, че сякаш времето е спряло. Трети пък е снимал балконите, знамената, паважа – онзи паваж, който звънтеше под обувките.

ЦДНА в онези години не беше само институция, а и културна точка. Там се случваха концерти, изложби, литературни събития. А София беше и по-малка, и с по-голяма култура от това, което е днес.

Изгубената аристократичност

Обиколката ни засега стига до булевард "Руски" и емблематичното старо Писателско кафене.

"Влизал съм като ученик в старото Писателско кафе. Не зная защо го събориха. Може би е засенчило кафето на Соц-съюза на писателите, където седяха „помазаните“ псевдо-интелектуалци“, пише един от коментиращите в "Наше Минало".

Булевард "Руски" през 70-те е бил някак празничен всеки ден. Хора с костюми, балтони, шапки. Витрини с тежки завеси. Обноски, които днес са почти изчезнали.

Писателското кафене е онзи тип място, което можеш да почувстваш, само ако си го преживял – разговори за книги, клюки от литературния свят, дим от цигари и аромат на силно кафе. Сигурни сме, че много хора се връщат от време на време в мислите си там, особено ако наистина някога са били.

Днес сградата не съществува. Според някои е съборена нарочно, за да не засенчва новото кафене на Съюза на писателите. Други просто поклащат глава и казват: "Унищожиха чар, който не може да се върне".

Мнозина се питат защо не се възстановяват такива емблематични места в столицата ни. Защото старите снимки доказват, че София е имала атмосфера, близка до европейските столици – с малки културни оазиси, неподправени магазини и ресторанти, с улички, в които живееше дух.

/БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1928 г. свиня стръвница изяжда 3 годишно дете в софийско село

 Преди почти век свиня изяжда 3 годишно дете в софийско село.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса

„Свиня стръвница“ – така вестник Будилник през 1928 г. озаглавява една от най-ужасяващите си новини.

Разказва се за 3-годишно дете, оставено вкъщи, което спокойно си хапвало круша. В следващия миг се случва трагедия – свинята в двора напада и изяжда детето.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса като реален случай.

На 21 септември,1928 година в село Добърчин, Софийска област, се е разиграла ужасяваща трагедия. Тригодишно дете е било нападнато и изядено от домашната свиня на семейството, докато е било само вкъщи.

Според местни източници, детето е консумирало круша, когато животното го е нападнало. Майката е отсъствала поради участие в събор в съседното село Искрец, а по-големите деца са били на паша с добитъка.

Медицинските власти са потвърдили, че свинята не е страдала от бяс и е била напълно здрава. 

Според експертите по онова време, причината за агресията може да се крие в силен глад и жажда, отключили необичайно хищническо поведение.

Случаят е предизвикал сериозни дискусии относно безопасността на отглеждането на животни в домашни условия и необходимостта от постоянен надзор над малките деца пише тогавашния вестник "Будилник"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как през 1971 г. една незаконна радиостанция отприщи смърт, обир и бягство от България на висш началник в МВР

Перник, 1971 година. Млад и амбициозен милиционер засича незаконна радиостанция, която излъчва от блока на тогавашния шеф на МВР. Впоследствие милиционерът "се самоубива". Месец по-късно е убит главният касиер на ГУМ-а, а междувременно МВР началникът офейква в чужбина с парите и никога не се завръща.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век България живее в особен ритъм – тоталитарна държава на реда, дисциплината и строгата йерархия, която зад фасадата си пази множество неизказани истории. Перник по това време е град, в който тежката индустрия измъчва белите дробове, но ражда силни характери. Град на работници, които вечер в домовете си или навън разказват истории, оглеждайки се инстинктивно преди да заговорят. Именно в такава атмосфера се развива една от най-обсъжданите и до днес криминални легенди на пернишкото минало – история, която обединява незаконна радиостанция, странна смърт, неизяснен обир и бягство, което и досега поражда въпроси.

Годината е 1971-ва. В районното управление на Перник работи млад милиционер – едва на 24 години, тих, дисциплиниран, амбициозен. Службата му върви добре, колегите го уважават, а началниците му го смятат за примерен служител. Понякога остава след работа да учи – записал е да следва висше задочно и мечтае за кариера в системата. Животът му върви по план, без да дава каквито и да е поводи на околните да създават опасни теми за клюки.

Една вечер по време на рутинна проверка той засича незаконна радиостанция. Честота, която не фигурира в никакви служебни списъци. Силен, чист сигнал, идващ не от покрайнините, а от блок в централната част на града. Източникът води към жилищната кооперация, в който живее тогавашният шеф на МВР другарят Свръдлев – човек, чието име по онова време се споменава с респект и страх.

Младият милиционер не се поколебава и прави това, което правилникът повелява: – пише докладна. Не шуми, не пита, не търси сензация. Просто описва това, което е открил. За него това е просто част от работата – видял е нарушение, изпълнил е задължение. Около него колегите усещат напрежението, но никой не си позволява да коментира. В онези години дисциплината е желязна, а въпросите – ограничени до строго необходимите. Но онези, които познават невидимите хищници в системата, твърдят, че именно това е била грешката му.

Няколко дни по-късно младият мъж е намерен мъртъв в тоалетната на районното управление. Официалната версия е кратка и рутинна: самоубийство със служебното оръжие. Без предсмъртно писмо, без необичайно поведение преди това, без сянка на лични проблеми. Докладът е кратък, заключението – неудобно бързо, а колегите му – мълчаливи.

Семейството му отказва да повярва. Според тях синът им е бил спокоен, уравновесен, изпълнен с бъдещи планове и амбиции. Нито финансови проблеми, нито любовна драма, нито какъвто и да е личен срив. Дори приятелите му твърдят, че в последните дни е звучал оптимистично – говорил е за предстоящи изпити и възможно повишение.

В отчаянието си те търсят помощ от Ванга. По разказите им тя заявява, че младежът „нямал никакъв повод“ да посегне на живота си. Но в онези години подобни думи не отварят врати – напротив, затварят ги още по-силно. Случаят остава записан като самоубийство и бавно потъва в праха на забвението.

Месец по-късно Перник отново е разтърсен. Зимата е сурова, градът – обвит в смог, а работниците – в умора. В един студен зимен ден главният касиер на ГУМ е нападнат и застрелян. Парите изчезват, извършителят – също. Убийството е хладнокръвно и извършено така, сякаш човекът е познавал отлично навиците, маршрута и работата на жертвата.

Още същия ден в града тръгва слух. Неофициален, но упорит. Сочи към човек, чието име вече се е появявало преди това – МВР началникът, в чийто блок е засечена онази незаконна радиостанция. Хората го описват като строг, властен, амбициозен човек, който винаги знае как да действа във всяка ситуация. Някои от по-възрастните перничани твърдят, че той често е имал необясними за онова време странични интереси – техники, радиостанции, апаратура, която не всеки може да се сдобие по това време.

Когато след първите проверки започват да се задават неудобни въпроси, другарят Свръдлев изчезва. Не временно, а завинаги – забягва в чужбина и повече не се връща.

От този момент нататък историята се усложнява. Нищо официално не е доказано, но градската памет свързва трите събития като перли на една и съща нишка: радиостанцията, смъртта на младия милиционер и обира на ГУМ.

Появяват се различни версии. Една от най-разпространените твърди, че незаконният предавател е бил използван за комуникация с лица извън страната – схема, опасна и строго преследвана в онова време. Други предполагат, че предавателят е бил част от дръзка система за координация на незаконни финансови операции, а младежът – случайна жертва, попаднала в пресечната точка на нечии интереси.

Някои висши МВР служители от онези години неофициално признават, че случаят винаги им е изглеждал съмнителен. Спомнят си, че младият милиционер е бил познат като „твърде праволинеен“ – човек, който не би си затворил очите, дори когато така е по-разумно. И че точно това го е погубило.

Така постепенно историята се превръща в легенда. Не защото е измислена, а защото никога не е изцяло осветена. Документите мълчат. Участвалите лица – също. Но перничани помнят. Помнят онова странно самоубийство. Помнят радиосигнала. Помнят, че целият град е говорил за бягството на другаря Свръдлев в чужбина.

За едни това е просто градска криминална история. За други – предупреждение, че понякога най-опасната грешка е да бъдеш честен в неподходящотовреме. А за трети – болезнен пример за това как истината понякога не умира, а просто чака десетилетия, докато някой отново се осмели да я потърси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Поколението, което растеше между панелните блокове, пустите полянки и игрите, които не се нуждаеха от интернет

Ние сме децата, които знаеха стойността на уважението.

Носехме сини престилки, връзвахме червени и сини връзки и в чантата ни имаше повече тетрадки, отколкото изкушения.

Пишехме съчинения на ръка, а всяка дума идваше от сърцето, не от търсачката.

Правехме пищови, но рядко ги използвахме — защото, докато ги пишехме, вече знаехме урока.

Тичахме навън, играехме до тъмно.

У дома ни чакаше строг поглед, ако закъснеем — но зад този поглед стоеше любов,

Ние сме поколението на уличните телефони, които понякога гълтаха стотинките ни.

На касетите, които превъртахме с молив.

На радиото, което слушахме с търпение — чакайки точно нашата песен, за да я запишем.

На лексиконите, в които пазехме най-сладките тайни, и на снимките, които се чакаха с дни от фотото.

Да, ние нямахме баркодове, смартфони и социални мрежи.

Но имахме детство, което се живееше, а не се снимаше.

Мечти, които само фантазията  раждаше, а не рекламата.

И домове, в които лампата светеше до късно, защото семейството говореше, смееше се — заедно.

Имаше ожулени колене, протрити кецове, черни ръце от катерене по железата на площадките.

Имаше приятели, които звъняха по вратите, а не по телефона.

Имаше игри, които не се нуждаеха от кабели… само от детски сърца.

Ние сме поколението, което играеше на криеница до тъмно, караше велосипеди без каски и падаше, но ставаше и продължаваше. Което си правеше колички от лагери и се спускаше по- стръмни улици, рискувайки да се пребие.

Ние сме поколението, което се научи да поправя нещата, вместо да ги изхвърля. Което знаеше как да си направи хвърчило от вестник и лепило, и да го пусне в небето.

И болката идва оттам —

че това време няма да се върне.

Че днес улиците са празни.

Че децата гледат в екрани, а не към залеза.

Че смехът от площадките се е превърнал в носталгия, която душата ни носи като белег.

Ние сме поколението на ХХ век.

Поколението, което порасна в свят, където имаше малко, но беше достатъчно.

И ако боли — боли, защото беше истинско.

Боли, защото го обичахме.

Боли, защото знаем, че никой след нас няма да разбере какво е да се прибереш уморен, мръсен, гладен… и щастлив.

Димитрина Янакиева../Соцносталгия

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Живот, отдаден на сцената-актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България

На 21 ноември 2025 г. се навършват 18 години от кончината на Сотир Майноловски – актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България. Време е да си спомним за неговата вътрешна светлина и човешко достойнство.

Роден на 31 октомври 1930 г. във Варна, Сотир Майноловски произхожда от семейство на изселници от костурското село Косинец, Егейска Македония. Завършва актьорско майсторство през 1958 г. във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) – институцията, която формира новото поколение български актьори след Втората световна война.

Театралният му път започва в Добрич, където играе в Драматичния театър от 1959 до 1964 г. След това се премества в София и става част от елитните трупи на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ (1964 – 1967), Театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър „Николай Бинев“, чийто директор е до пенсионирането си през 1997 г.

В киното Майноловски участва в няколко запомнящи се продукции, сред които:

• „Васко да Гама от село Рупча“ – в ролята на радиста

• „Цар и генерал“

• „Мъже в командировка“

• „Вик за помощ“

• „Закъсняло пълнолуние“

Освен театралната и филмова кариера, той участва и в шоупрограми на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското радио, доказвайки своята гъвкавост и чувство за хумор.

Стената на славата пред Театър 199 пази неговите отпечатъци, шарж и послание – символ на признание и уважение към творческия му принос.

На 21 ноември 2007 г. Сотир Майноловски напуска този свят на 77-годишна възраст, оставяйки след себе си не само роли, но и спомени за един благороден човек, отдаден на изкуството. Погребан е в Централните софийски гробища.

Времето не изтрива спомена за артисти като него. Той бе част от поколението, което превърна сцената в огледало на човека и времето – с дълбочина, морал и вътрешна светлина.

Нека тази статия бъде нашият скромен поклон пред Сотир Майноловски – актьорът, който не търсеше шумна слава, а остави трайна следа в сърцата на зрителите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват 2-годишния Николчо Чампоев и майка му с 12 куршума – най-жестоката проява на варварство у нас

 

Известно е, че българските фашисти не са спазвали международната конвенция и нормите на международното право за закрила на децата. Като прохитлеристка държава, при депортиране на евреите от Беломорска Тракия – 4058 души, Македония – 7144 души, и Пиротско – 185 души, или общо 11 387 евреи са изпратени в лагера на смъртта Освиенцим (Аушвиц), в това число и деца. У нас при антифашистката нелегална съпротива са загинали също деца. Трябва да си спомняме за тях, тъй като бе прекършена съдбата им. Нищо и никой не е забравен!

На 22 февруари 1944 г. в Русе нелегалната ремсова ръководителка Ана Вентура (еврейка), ученичка от френската гимназия, влиза в семейство Чампоеви. Предателка сигнализира в полицията. Жилището е блокирано и следва една от най-дивашките прояви на фашисткото варварство у нас. Със шмайзери убиват Ана Вентура – 18-годишна, застрелват ятачката Цветанка Тотева Чампоева, нейното невръстно 2-годишно дете Никола (Николчо) Чампоев и неговото любимо коте. Накрая убиват и дядото на Николчо по майка – Тотю Николов Тотев.

На 2 срещу 3 май 1944 година в Етрополския Балкан, в местността Сухата река, са закарани девет нелегални, като след средновековни инквизиции, вързани двама по двама с бодлива тел, ловната рота на капитан Горчилов, Нако Бандата и други разстрелва арестуваните. До тях Вълко Ганчев Печурката по същото време реже с нож гърдите на жена с малко четиригодишно момченце. Печурката хванал детето за крачето и с все сила пръснал главичката му в буково дърво. 

Това той признава пред Народния съд 

След това убил и жената. Главите на партизаните били набучени на колове и разнасяни по селата. През октомври 1944 година останките са взети и транспортирани до с. Трудовец, Ботевградско, и препогребани в мемориален комплекс в центъра на селото. При ексхумацията на телата е открито и женско тяло. Мълва се носела, че жената е от Горнооряховско, но и досега не се знае нейната самоличност.

На 29 март 1944 година сутринта са арестувани в с. Крушево, Севлиевско, десет души, посочени от секретаря на селската община, че са носили храна на партизани. Полицаи ги изкарват извън селото и в близката местност Бряста ги застрелват. Единият от тях е 16-годишният Стефан Цвятков Станев. Акцията се води от стражаря Стефан Ненов Влайков. В съставения акт е записано, че разстрелът е бил при „опит за бягство“.

Жертва е и Еленка Б. Манова – на 14 години, от с. Калнище, Търговищко. При блокада на селото от полицията на 19 януари 1944 година Еленка наблюдавала с ужас произвола при претърсване на домовете. Един полицай я ритнал с ботуша си в корема. След няколко часа детето починало.

На 1 април 1944 година се разиграва трагедия на местността Осеникова поляна в Севлиевския балкан, близо до с. Купен. В землянката – скривалище на това място са двама ранени партизани – Иван Петков (Гошо) от с. Кормянско, ранен в битката при с. Химитлии, и Минко Андреев (Младен) от с. Букорово, ранен в коляното. За двамата младежи се грижат Ганка Палаузова и нейния 13-годишен син Димитър Трифонов Палаузов – Митко. Полиция и войници, водени от горския надзирател Кольо Кръстев и полицая Русчо Тончев Русчев, претърсват района и откриват скривалището. Русчо започва да стреля с картечница. Ганка се провиква силно с молба: „Дете има тука! Спасете детето!“ Това не възпира озверения полицай и стрелбата продължава. Партизаните стрелят с два пистолета, които скоро заглъхват. Тогава Русчо Тончев хвърля гранати и скривалището става страшна гробница на двама младежи, дете на 13 години – Митко Палаузов, и майка му Ганка. 

Настава гробна тишина 

Убийците са весели, че ще получат 200 000 лева за четири глави на шумкари, и отиват в една кръчма да се черпят… 

След шест месеца Русчо Русчев е пред Народния съд. Свидетелят Кольо Кръстев казва: „Не ми се спомня за този случай… Убийството на дете е голям позор!“ Свидетелят Иван Недялков (горски надзирател) казва за полицаите: „Всички бяха въоръжени с пушки и картечници, коланите им бяха увиснали от бомби. Свалиха пръстена на жената.“ Русчо Тончев надвикваше всички: „Аз я претрепах, мамицата ?!…“ Свидетелят Кольо Кръстев заключава: „Убийците не бяха хора, а изверги!“

Сега фашизоидите с презрение говорят за Народния съд, а имената на садистите-убийци са на стената на „невинните“ жертви на комунизма в сърцето на София, до Националния дворец на културата.

На 24 март 1944 година, след акция на отряд „Георги Бенковски“ в град Копривщица, са арестувани 52-ма антифашисти, заподозрени в помощ на партизаните. Подложени са на жестоки мъчения по командата на главореза ген. Кочо Стоянов. Сред тях е гимназистът Иван Кривиралчев на 16 години, измъчван по командите на кървавия поручик Каназирски. На 31 март 1944 година край Копривщица полицаят му казва, че ще си прави мезе от негови части. Изтръгват сърцето му и вземат отрязания език за мезе. Трупът на младежа е изгорен на огъня. Сега Иван Ралчев е представен като терорист, а палачите – като жертви.

Съдбата на децата от Белица

Паметник на Васил и Сава Кокарешкови в Белица

На 19 декември 1943 година, в района на с. Ястребино, Търговищко, се разиграва нова трагедия. Под командата на поручик Йорданов се извършват арести и убийства на заподозрени ятаци и помагачи на партизаните по донос на служители. Убити са край Ястребино в навечерието на Коледа и Новогодишните празници 18 души. Сред тях са един възрастен човек, инвалид от войните, и шест деца. Това са Надежда Петрова Калайджийска (18.12.1931- 19.12.1943), чийто брат Рангел Калайджийски е партизанин, братът на Надежда – Иван Петров Калайджийски (19.12.1934 – 19.12.1943), най-малкият брат Стойне Петров Калайджийски (18.12.1936 – 19.12.1943). Бащата, майката, чичото и стринката на трите деца също са разстреляни на 19.12.1943 година. Убити са и Цветанка Иванова Димитрова (05.03.1930 – 19.12.1943), Ценка Иванова Димитрова (15.03.1930 – 19.12.1943), Димитринка Петкова Стоичкова(07.11.1932 – 19.12.1943) – родителите й са убити същия ден.Васил Николов Кокарешков и Сава Николов Кокарешков, по на 16 години, е ужасна. Двамата братовчеди са заподозрени за връзки с партизани от отряд „Никола Парапунов“, за носене на храна и предаване на сведения на нелегалните. След донос на предател Васил Кокарешков на 7 юли 1944 година е заловен, инквизиран по „ритуала“ на жандармерията и заклан. Братовчед му Сава Кокарешков, козарче в планината, е арестуван. Обвинен е, че снабдявал партизани с храна и ценни сведения за полицията. След средновековни инквизиции е заклан, насечен на късове и хвърлен на жандармеристките кучета.

Българският фашизъм унищожаваше всички другомислещи, като използваше всякакви мерки за насилие и варварщина, погазвайки християнски и общочовешки ценности. В тая кървава разправа не бяха пощадени и децата – цветът и бъдещето на нацията. Сега поругават техните кости и памет.

Доц. Гено МАТЕЕВ,  Севлиево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ