Той изигра блестящо полицая Гешев

95 години от рождението на гигантския актьор Георги Черкелов (25 юни 1930 – 19 февруари 2012)!

Роден е на 25 юни 1930 г. в град Хасково. След като учи 3 години право в Софийския университет, решава да завърши ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1956 г. се дипломира със специалност актьорско майсторство и режисура при професор Моис Бениеш. Започва кариерата си като артист във Врачанския театър (1956 – 1959).

Играл е и на сцените на Народен театър за младежта (1960 – 1968), Сатиричния (1959 – 1960) и Народния театър (1972 – 1985) и (1989 – 1991), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ Плевен (1985 – 1989), театър „Барбуков“ (1994 – 1995), Нов драматичен театър „Сълза и смях“ ((след 1995) и в СИФ (1968 – 1972) и (от 1975-). През 1982 – 84 г. е художествен ръководител на Хасковския драматичен театър, на чиято сцена се изявява не само като актьор, но и като режисьор. От 1985 до 1990 г. е директор на Плевенския драматичен театър, докато продължава да играе в Народния театър „Иван Вазов“. Режисьор е на постановките „Полет над кукувиче гнездо“, „Спасителят в ръжта“, „Хъкълбери Фин“, „Борци“ и др. Сценичните адаптации на „Хъкълбери Фин“ и „Спасителят в ръжта“ е направил сам. През 2010 г. излиза негов сборник с разкази („Разкази и имейли“), издаден от Locus Publishing.

Дебютът му в киното е през 1961 г. Черкелов добива широка популярност с ролята си на Богдан Велински от сериала „На всеки километър“, където играе събирателен образ на Никола Гешев – шеф на отделение „Борба с комунизма“ в страната до 1944 г. Това е една от най-запомнящите се роли в историята на българското кино.

Мощния интензитет на екранното си присъствие изгражда с просветеност и харизма, обрана от външни хватки и емоционални изблици. С режещ тембър, властен поглед и бавни жестове, той с еднаква плътност може да излъчва надменност и покруса, сарказъм и топлота, низост и смелост. Много му прилягат отрицателните персонажи, които изпълва с нюанси и превръща в магнит. Неслучайно емблематичната му роля е на интелигентния полицейски началник Велински в телевизионния сериал „На всеки километър”.

Георги Черкелов е в киното от 1961 и „Последният рунд” – дебютира заедно с режисьора Людмил Кирков.

За 50 години Черкелов е създал над 100 роли в театъра и около 70 роли в киното. Пресъздал е най-много централни герои в Шекспирови пиеси. Изиграл е почти целия репертоар на британския класик. Стилът на Черкелов е интелигентен, с пестеливи изразни средства, базиран на фини нюанси в интонацията, на тежките паузи и на солидно произнесените фрази. Негова запазена марка са вътрешното достойнство и достолепие.

Незабравими са изпълненията му в ролите на Крал Лир, Ричард II, Сократ, Хлудов и много други. Участва във филми като „Съдията“ (1986), „Цар и генерал“ (1966), „Бялата стая“ (1968), „Мъже в командировка“ (1969), „Князът“ (1970), „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), „Топло“ (1978), „Черешова градина“ (1979), „Аспарух“ (1981), както и във филмови копродукции в Италия („Галилео Галилей“ – 1969) и Германия. Режисьор е на телевизионния филм „Спирка Берлин“.

Член на САБ и СБФД (1970).

Черкелов е женен за кратко за ученическата си любов Лиляна, но двамата се развеждат.

През 1956 г. Черкелов се жени за пулмоложката д-р Виолета Мишева, с която имат 2 дъщери и един син – Иван Черкелов.

От 1973 до 1980 г. Георги Черкелов има 7-годишна връзка с Лидия Вълкова, докато е все още женен за съпругата си. Дъщеря му Боряна почина на 16 години при пътнотранспортно произшествие през 1978 г. През 1984 г. Георги и Виолета се развеждат.

До смъртта си е женен за третата си съпруга изкуствоведката Зина Стругова. През 2011 г. той претърпява инсулт.

Георги Черкелов умира на 81 години от дихателна недостатъчност на 19 февруари 2012 г. Оставя след себе си съпругата си Зина, дъщеря си Ирина, сина си Иван, както и доведените дъщери на Стругова. Черкелов надживява с 33 години дъщеря си Боряна.

Награди

Заслужил артист (1970)

Народен артист (1974)

Орден „Кирил и Методий“ – II степен (1967)

Орден „за заслуги“ към БНА (1974)

Орден „Стара планина“ за приноса му в българската култура (2001)

Награда „за мъжка роля“ (Велински) от филма „На всеки километър“ (Варна, 1969)

Награда „за мъжка роля“ (Бижев) от филма „Мъже в командировка“ (Варна, 1970)

Награда „за мъжка роля“ за (полковник Демирев) от филма „Зарево над Драва“ и (партинийят секретар) от филма Трудна любов (Варна, 1974).

Награда „Аскеер“ за цялостно творчество (2009)

Голямата награда „Златна роза“ за филма „Допълнение към закона за защита на държавата“ (Варна, 1976)

Наградата на 17-ия филмов фестивал „Любовта е лудост“ за цялостен принос (2010)

Източник:Филмотечно кино „Одеон” и hilife.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момчето, което обичаше да играе „принцесата“

Елза Парини е едно от най-разпознаваемите имена в българския артистичен живот след промените. За широката публика той е символ на екстравагантност, смелост и неподражаемо сценично присъствие. Но преди да се превърне в Елза — дръзката, бляскава и освободена персона, позната от клубовете на 90-те, стои един момък, роден през 1973 г., чийто път минава през обикновено детство, социалистическо училище, казармата и вътрешни битки за самоопределяне.

Елза Парини всъщност се ражда като Ивайло Иванов в град Попово на 24 декември 1973 г. Нейният път започва в класически условия на социалистическо детство, но вътре в Ивайло гори артистична искра — наблюдателен, чувствителен, нетипично нежен за момче в средата, в която живее.

Още в детската градина в Попово възпитателките помнят Ивайло като дете, което е „по-нежен и артистичен“ от връстниците си и често го обличат като момиченце за детските тържества. Според самата Елза, имало снимка, на която я облeкли като „доста хубаво момиченце“. Тези ранни моменти на игра и преобразяване са, както самата тя казва, първите стъпки към сценичната й идентичност.

Когато започва училище, Ивайло вече усеща, че не съвпада напълно със социалните очаквания за момче: в пети клас споделя, че осъзнава, че е „на другия тротоар“. Той се справя отлично по хуманитарни предмети — литература, изкуства —, докато за „мъжките“ предмети, като спорт, няма особен афинитет. Способността му да наблюдава и да имитира го прави фаворит при училищните програми и тържества — учителите често разчитат на него, за да създаде скечове, рецитира или просто да озвучи част от програмата.

След училище идва казармата — етап, който според Елза е „преживяване, което е трябвало да мина“. Тя сама заявява, че е решила да служи, въпреки че е усещала различността си, „не е искала да бяга или да се крие“. Според нейни спомени, физическата подготовка в казармата й е била трудно предизвикателство, тъй като „не обичала спорта“. Напомня, че не е типичният боец — служи, но задачите й са главно „канцеларска работа“. Има и комични епизоди: в медийни публикации се говори за „строшен танк“, който й бил поверен, и за опит да го управлява, съчетан с неумение, което я кара да се озове „в полето“.

„Управлявах машина, която тежи 41 тона, има 12 цилиндров многогоривен двигател и 125 мм оръдие. По-просто казано: в казармата бях разпределена за „кемаф“ на танк Т72. „Кемаф“ наричат механик водача, демек шофьора, а думата е наименование на важен маслен филтър от системата на танка. И там се оправях както в училище, карах всички да желаят да са около мен, да са ми приятели и да бъдат в моята компания. А вроденият ми интелект се оценяваше от командирите ми и те ме занимаваха основно с канцеларска работа. Така че и казармата не беше нещo кой знае какво, преживях го.

След службата в казармата и на фона на бурните промени в началото на 90-те, Ивайло се насочва към артистичния живот. Тъкмо тогава се появява Елза Парини — не просто като артистичен псевдоним, а като въплъщение на всичко, което Ивайло усеща вътре: женственост, самоирония, стремеж към свобода и блясък. Нейната естествено къдрава, „рошава“ коса допринася за прякора й „лавицата Елза“ — и, както самата тя разказва, това е част от вдъхновението й за името „Елза“.

С времето Елза се превръща в една от първите и най-известни драг кралици в България. Тя става не само артист на сцена — участва в нощни клубове, прави шоупрограми, но и работи в медии. Според нейни биографии, тя занимава се с медийно планиране, реклама и е радиоводещ. В съвременността е главен редактор на лайфстайл и шоу бизнес уебсайт LifeOnline.bg.

Елза говори открито за своя живот, идентичност и сексуалност. Например, в интервю споменава, че „още в 5-и клас осъзнала, че е гей“. В рамките на публичния й образ провокацията и самоиронията са винаги присъстващи — тя използва шега, грим и присъствие, за да изрази себе си и да смекчава табутата. Зад сцената стои човек, който е преминал през социализма, казармата и прехода, и който е намерил свой глас и своя образ едновременно.

Така, от Ивайло от Попово, артистично дете, което е обличано като момиче в детската градина, ученик, който имитира и забавлява, и войник, който преживява армията „на свой начин“, се ражда Елза Парини — една от най-разпознаваемите, застъпнически и шеговити фигури на българската сцена.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Заедно ли са Сияна и Стефан след „Биг Брадър“? Ето какво се случва с тях днес

Сияна и Стефан Стефанов буквално взривиха ефира на „На кафе“ дни след финала на „Биг Брадър“!

Двамата най-коментирани участници влязоха в студиото при Гала и за първи път говориха открито за връзката си, за напрежението в къщата и за това какво всъщност се случва между тях, когато камерите спрат да снимат. Вместо дистанция и хлад – зрителите видяха нещо съвсем различно: двама души, които изглеждат по-близки от всякога.

„Имам вина“ – Стефан се пречупи в ефир

Първата тема, която Гала повдигна, беше дистанцираното поведение на Стефан в началните седмици на шоуто. Военният, който в къщата често изглеждаше затворен и мълчалив, този път не бяга от отговорност, а я поема челно.

„Няма да се оправдавам – имам вина. Много съм благодарен на Сияна за търпението. Имах проблем със споделянето, затварях се, всичко ми се наслагваше. Тя успя да ме предразположи да говоря повече за чувствата си. Не съм човекът, който бях в началото“, призна той.

С тези думи Стефан показа съвсем друга своя страна – не толкова строгият военен от екрана, а мъж, който осъзнава грешките си и не се страхува да ги назове по име.

Сияна – спокойна, уверена и подкрепена от семейството си

Сияна прие темата с пълно спокойствие и зрялост. Вместо да вади стари рани, тя подчерта, че е получила най-важното признание – това от близките си.

„Родителите ми казаха, че се гордеят с мен и че са отгледали силно момиче“, сподели тя с усмивка.Тези думи не само затварят вратата към критиките, но и показват как Сияна е преминала през играта – като човек, който знае какво струва и не позволява на хейта да определя самоличността му.

Навън – само позитивизъм и любов от публиката

Двойката беше категорична, че извън къщата усеща предимно положителна енергия. Хората ги спирали по улиците с усмивки и топли думи, а не с обвинения и нападки.„Радват ни се хората. Излязохме с много положителна енергия. Не виждах хейт по свой адрес. В Пловдив първо видяхме близките си“, разказа Сияна.

За Стефан най-емоционален се оказал моментът с баща му:

„Не съм свикнал баща ми често да ми казва „Браво, сине!“, но като ме видя… беше много горд. И майка ми, и всички близки.“

Думи, които показват, че риалити играта се е превърнала в нещо много по-важно – повод за истинско признание в семейството.

Студени отношения с част от съквартирантите

Сияна не скри, че след финала атмосферата между някои от участниците е била напрегната и далеч от телевизионната „идилия“.

„Всички бяха на групички. Единствено Мина ми се извини. Но аз не оставам с лоши чувства“, призна тя.

Така тя ясно показа, че няма намерение да пази злоба, но и че не затваря очи пред поведението на част от хората в къщата.

Обща мечта: един ден да си отворят ресторант

Най-сладката част от разговора обаче се оказаха плановете им за бъдещето. Сияна и Стефан заявиха, че вървят напред заедно и че „Биг Брадър“ ги е научил да бъдат по-открити, по-внимателни и по-търпеливи един към друг.

Общата им мечта? Някой ден да си отворят собствен ресторант. Място, в което да вложат част от себе си – тя със своята енергия и усмивка, той със своята дисциплина и организираност.

Финал: не просто риалити двойка, а истински партньори

Сияна и Стефан напускат къщата на „Биг Брадър“ не като разбита телевизионна двойка, а като хора, минали през изпитание и излезли от него по-близки. Вместо да си хвърлят обвинения, те си признават грешките. Вместо да гонят драма, избират да градят.

И ако „Биг Брадър“ е тест за характер, то Сияна и Стефан показаха, че са готови да пишат своята история и извън прожекторите – този път по свои правила.

Източник:ponichka.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за една забравена естрадна звезда от соца

Донка Венкова, по-позната на публиката като Доника Венкова, е една от онези български певици, чийто глас остава да отеква в спомените на поколения, въпреки че тя отдавна е избрала тихия живот пред прожекторите. Родена е на 19 ноември 1947 година в село Горско Калугерово, Великотърновско, в семейство на преселници, които идват в селото след преселническите процеси в онези години. Детството й е изпълнено с музика, макар и не професионална. Баща й забелязва още рано, че дъщеря му притежава силно усещане за ритъм и музикалност, затова й купува акордеон, когато е едва третокласничка. Инструментът става първата й сцена — на селски тържества, училищни празници, любителски конкурси. Само на десет години печели награди на местни фестивали, а хората започват да идват специално, за да я чуят. Това е онзи тих, но решаващ момент, в който Донка разбира, че животът й може да бъде свързан с музиката.

Когато пораства, напуска родното си място и се премества в София, където след прослушване в бюро „Естрада“ започва работа като солистка. Още тогава й предлагат да приеме по-артистично име — така Донка става Доника, а фамилията Венкова е избрана заради звучността й. Началото е трудно, но тя постепенно си пробива път сред плеядата от талантливи изпълнители от 70-те години. През 1971 година става солистка на оркестър „София“ — едно от най-силните имена в музикалната сцена по онова време, а само няколко години по-късно се присъединява към оркестър „Младост“. С тези формации тя усъвършенства сценичното си поведение, характерния си мек, но силен глас и способността да изпълнява различни стилове в рамките на популярната музика.

Кариерата й преминава през множество фестивали и конкурси, в които е отличавана, включително с награди в Чехия, Ирландия и Полша. Появява се и на престижния „Златният Орфей“, където е награждавана и където публиката започва да я разпознава като едно от обещаващите имена на българската естрада. Тя изпълнява десетки песни, но една от най-емблематичните остава „Може би“ — песента, която Тончо Русев и Надежда Захариева създават първо за нейния глас, много преди да стане популярна в изпълнение на група „Сигнал“. Десетилетия по-късно именно тази песен често се свързва с периода на най-силния й творчески възход.

През годините Доника Венкова участва в различни концертни програми, телевизионни предавания и турнета, включително в чужбина — Германия, Русия, Унгария, Сирия, Куба. Публиката я помни с нежната й осанка, дълбокия глас и характерното чувство за присъствие, което не разчиташе толкова на външни ефекти, колкото на искреността на изпълнението.

След промените през 90-те години тя постепенно се отдръпва от активната музикална кариера. Животът й я отвежда за известно време в Гърция и Кипър, където живее и работи, но след години в чужбина решава да се завърне в България. Тук тя избира не столичния шум, а спокойствието на родния край, където прекарва годините си и до днес.

Съвременният живот на Доника Венкова е далеч от блясъка на сцената, но близо до всичко, което й е истински ценно. Тя живее в дома си на село, където започва деня си спокойно, с кафе и разходка, а понякога и с любопитни малки ритуали — например да разглежда онлайн как се отглеждат различни растения, включително годжи бери, или да търси семена за непретенциозни култури. Градината е една от големите й радости, защото й дава чувство за принадлежност и продължение — да посадиш нещо, да го видиш да расте, да му се радваш.

Тя говори откровено за пенсията си, която е малка, но винаги добавя, че е успяла да живее достойно от труда си. Не й липсва разточителен живот, нито непрестанен шум. Дори сцената не й липсва така, както човек би предположил — сама признава, че не тъгува за прожекторите, но усеща, че на хората понякога им липсва нейният глас. Въпреки че получава покани за участия, неведнъж е имала разочарования с некоректни организатори, което засилва решението й да стои настрана от естрадния бизнес.

За здравето си говори с простота — с възрастта се появяват болки, най-вече в крака, които й пречат да се движи така леко както преди, но тя не позволява това да я обезкуражи. Продължава да се среща с приятели, да общува със съседи, да се радва на семейство и на внуците си. Телевизията е сред малките й удоволствия, особено предавания като музикални състезания, където често забелязва и подкрепя новите таланти.

Любопитен детайл е, че с времето плочите и записите й започват да се преоткриват от нови поколения слушатели, особено след дигитализацията на голяма част от архивите. Така в последните години песните й отново звучат — в интернет, в ретро програми, в колекции на ценители. Това е своеобразно признание за певица, която никога не е била от най-гръмките имена, но винаги е стояла стабилно в сърцата на публиката.

Доника Венкова е от онези личности, които приемат съдбата си с мекота и достойнство. Тя преминава през славата, през тишината след нея, през живота в чужбина и завръщането у дома, без да загуби характерната си простота. В нея има необичайна комбинация от сила и тихо съзерцание — глас, който някога е изпълвал концертни зали, а днес изпълва един по-спокоен, но не по-малко пълноценен свят. И точно така остава запомнена: като певица, която е взела всичко от музиката, но също така е намерила начин да вземе всичко и от живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снахата на Тато: Людмила Живкова не се самоуби, истината е съвсем друга

Покрай скорошните годишнини от раждането и смъртта на Людмила Живкова бившата съпруга на нейния брат Владимир – Маруся Мирчевска, вдигна завесата около мистериите, обгърнали личността й. Ако все още беше между живите, Людмила трябваше да навърши 78 години.

Тя обаче остава завинаги на 39, а около трагичната й смърт все още има десетки въпроси, останали без отговор. Маруся, която е била сред доверените хора на червената принцеса, за пръв път оспорва публично версията за самоубийство на дъщерята на бившия Първи.

„За тези, които още се интересуват за Людмила, стигнах до заключение, че предателството на някои нейни „приятели“ я погуби. Затова, дами и господа, особено тези от нас, които прощаваме по седем пъти по седемдесет, да бъдем бдителни. Людмила не се е самоубила. Това не е в нейния характер. Тя никога нямаше да ме остави сама, без нея, по собствено свое желание.

Тя знаеше, че може да разчита на мен, както и аз на нея. Ние живеехме заедно в един дом, във вила 32. Нямаше да остави и децата си, и моето дете, което тя специално обичаше. Тя беше изключително силна духом и физически, не е боледувала през последните три години на живота си, с изключение на последния месец“, пише в личния си профил във фейсбук Маруся, която от години живее в Щатите със сина си Тодор Живков-младши, цитирана от Ретро.Заедно с Владимир Живков, който е баща на детето й, изкарват само 3 години заедно.

„Най-хубавите спомени от този период са свързани с раждането на сина ми и с присъствието на Людмила Живкова в моя живот. Тя беше от огромно значение за моето развитие като личност, възприемах я като духовна майка и учител. Нейната загуба е една от най-големите и непрежалими загуби в моя живот. Срещнах много хора по света, но нито една личност не може да се сравни с нея“, допълва разказа си Маруся.

„Людмила беше абсолютно самоотвержена, честна, вярваща в доброто и красотата“, казва бившата жена на Владко Живков и допълва, че именно дъщерята на Тато й дава кураж да се изправи на крака след зловеща катастрофа, която преживява.

„Дойде при мен в болницата да ме види, остана няколко часа, говорихме дълго. Накрая лекарите започнаха да се безпокоят и влязоха да видят дали не се е случило нещо, защото Людмила трябваше да бърза за прием, който даваха в нейна чест, понеже по-рано през деня беше приета за член на Политбюро на ЦК на БКП“, откровеничи Маруся.

„Присъствието й като дух в моя живот ми даваше сили и тогава, когато вече я нямаше, когато времената бяха много трудни за мен“, завършва разказа си Маруся, която се разделя драматично с бащата на сина си Владимир, с когото не поддържат връзка от няколко десетилетия.Покрай дружбата си с Людмила, която продължава и след скандалния й развод със сина на Тато, тя успява да се запознае и с баба Ванга, при която щерката на Живков често се отбива. Самата Маруся също става близка с пророчицата, но не желае да разкрива дали двете някога са коментирали странните обстоятелства около смъртта на червената принцеса.

Людмила Живкова умира на 21 юли 1981 г. във вилата си в „Бояна“.

Медицинската експертиза тогава е категорична – мозъчен кръвоизлив. Сред народа обаче веднага тръгват слухове, че тя „не била добре с главата“ още след катастрофата през 1973-та; че някакъв махатма в Индия – руски шпионин, е сложил „нещо“ смъртоносно в тюрбана й; че са я отровили, защото пречи на отношенията ни със Съветския съюз, и прочее догадки. А фактите остават скрити зад партийната „желязна завеса“. Всъщност и до днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тийн идолът с пронизващи сини очи, чийто живот завърши трагично а слухове все още преследват феновете му

Рики Нелсън, роден като Ерик Хилиард Нелсън през 1940 г. в Тийнек, Ню Джърси, е американски певец, актьор и автор на песни. Той става един от първите тийн идоли в епохата на рокендрол. Като син на известните артисти Ози и Харриет Нелсън, Рики влиза в света на шоубизнеса още като дете, участвайки в семейния телевизионен сериал The Adventures of Ozzie and Harriet. Неговият естествен чар и музикален талант го отличават и му проправят път към кариера, която вдъхновява поколения музиканти.

Въпреки ранната си слава, Рики Нелсън среща трудности при адаптацията към променящата се музикална сцена. През 60-те и 70-те години той започва да експериментира с кънтри рок и други стилове, показвайки своята гъвкавост и стремеж към артистично развитие. Неговите живи изпълнения и по-късни албуми разкриват по-зрял и дълбок музикален стил, като същевременно запазват онзи чар, който го е направил известен.

Последният полет на Рики Нелсън: трагичният край на един музикален идол

На 31 декември 1985 г. светът губи един от най-обичаните си рокендрол изпълнители – Рики Нелсън. Само на 45 години, той загива при самолетна катастрофа в Тексас, докато е на път за новогодишен концерт. Инцидентът слага край на живота на артист, който успява да съчетае телевизионна слава, музикален талант и непрекъснато артистично развитие.

Катастрофата настъпва по време на полет с частен самолет Douglas DC-3, използван от Нелсън и неговата група за турнета. По време на пътуването избухва пожар на борда – според официалното разследване, причинен от дефектен отоплител. Пилотите успяват да направят аварийно кацане, но машината се разбива край град Декалб, Тексас.

В катастрофата загиват Рики Нелсън, неговата партньорка Хелън Блеър и петима членове на екипа. Единствените оцелели са двамата пилоти. Събитието шокира музикалната общност и феновете по целия свят, особено защото се случва в навечерието на новата година.

Въпреки трагичния край, наследството на Рики Нелсън остава живо. С хитове като Travelin’ Man, Hello Mary Lou и Poor Little Fool, той не само дефинира звученето на ранния рокендрол, но и вдъхновява поколения музиканти. 

Неговата способност да се адаптира – от телевизионна звезда до кънтри рок експериментатор – го превръща в културна икона, чийто чар и музикален почерк продължават да вълнуват и днес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ