Когато мъжете се пръскаха с „Тройной одеколон” а жените – с „Бич може“

Козметиката по време на социализма си беше жива мизерия. Нямаш ли долари за „Кореком”, си принуден да се пръскаш с примитивни парфюми и одеколони, които миришеха на бръснарница. Одеколони и парфюми по полупразните рафтове на магазините. 

За мъжете, освен българското недоразумение „Идеал” – вода за след бръснене, внасяха от СССР промишлени количества одеколон „Тройной”, който се продаваше навсякъде на символична цена.

Съдбата на дамите не беше много по-различна. Те масово ползваха полската соцкласика „Бич може”. Ако имаха дебели връзки в ЦУМ пък, можеха да се сдобият с българския „Джулия”, който беше хубав, но го произвеждаха за износ. По едно време  излезе модата да си гримираме очите с черна очна линия. 

Но откъде да туш и спирали за мигли. Вместо това се купуваше  черен молив за стъкло. Купувахме мляко за почистване на бебешки дупенца „Па-па” и се чувствахме отлично! Сега има купища френски парфюми. Всичко – и парфюми на Нина Ричи, и на Есте Лаудер, и мъжки на Хуго Бос, и на кой ли не друг световен майстор на модерната козметика. Но пък ние вече не сме млади…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. 

Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време.Вижте още:В България е най-високо разположената действаща гара на Балканския полуостров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от Соца:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

Зимата на 1990 година, хаос и разруха. А ние имаме 4-5 часа руски седмично, класни, контролни. 

И руски не ни се учи, защото това е езикът на падналия строй. Съответно и другарката вече беше с друг статут, защото й паднаха часовете, настроението, емоцията. Да си учител по руски не беше вече "лукс". Затова тя предприе друга тактика. Година и половина тя влизаше в часа с грамофон и ни пускаше военни песни. Винаги оставахме брой на вестник около бюрото, често "Демокрация" (да, тогава учениците четяха вестници), тя го взимаше и четеше. 

Ние скучаехме, тихи разговори, хилехме се, а тя беше вглъбена в себе си. Накрая на часа спираше грамофона, късаше вестника и коронната й фраза на излизане беше "Каква страна погубиха гадовете!". И така всеки ден, докато не се пенсионира или не я пенсионираха. Не знам кое беше по-точно.

Седем години по-рано, учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове. 

Не направиш падежите правилно и тя ги хвърля от бюрото. След това искаше и да й се донесат обратно, да  има за следващия ученик. Не се одобряваха особено много тези методи, но тя беше "свещена крава" - не можеш нищо да кажеш за учителката по руски. 

Най-накрая се намери спасение - някой от горните класове й открадна връзката с ключовете. Това е все едно (превеждам за по-младите) да ви откраднат наведнъж всички пароли. Видя се, че всъщност е една объркана и глупава женичка, която дори няма как да си влезе в кабинета или в мазето на блока. Не помня после какво стана с нея. Но не изглеждаше като човек, който може да се адаптира, особено без ключове. Вижте още:Клас, стани, клас, мирно! Или когато в училищата имаше ред и дисциплина

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как преди 70 години за 6 денонощия бе построен Мавзолея. Преди 20 години го разрушиха за 7 дни!/Снимки/

На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. 

Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж,пише socbg.com.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.

На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.

На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.

Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.

В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.

И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.

И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Живков урежда първата прожекция на филм за възрастни у нас още през 1952 г.

Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Modern Talking и Тодор Живков започнаха перестройката в България

Другарят Живков беше като пианист на събранията на Политбюро. Унесен, с пророчески поглед, той решаваше всякакви задачи, тихо замислен, но и с човечен хумор. За неговите съратници не беше чуждо, че между развитието на атомната енергетика и българските компютри, той може да обсъжда с тях козичката на бай Кольо от Дълги Дел, която беше изчезнала, а милицията не бе открила. 

Бай Кольо стигна чак до Тодор Живков, за да изплаче своята мъка, а Живков му позволи да си купи ново животинче и му подариха 2 чисто нови английски ризи. Мъката и радостите на малките хора бяха близки до него, той ги разбираше.

Леко тракане в коридора и след приключването на поредната задача, в залата вкараха на масички с движещи се крачета един грамофон, видео и телевизор. Настъпи оживление, стълпиха се около тях в почивката. Йезуити бяха членовете на ЦК, прекрасно знаеха какво са внесли, имаха и по-добри у дома. Но се правеха, че не знаят, защото да не ги обвини някой, че си угаждат.

Другарят Живков се изкашля и започна направо.

- Другари, бях в Странджа Сакар, там сега строим Република на младостта. 

Политбюро взе да пляска, някакси по инерция, думите "строим" и "младост" винаги се аплодираха.

- Изкарах една вечер с младите и какво да ви кажа, скучно им е там. Цял ден работа, а вечерта или пият, или спят, а във въздуха се чува само виенето на вълците. Няма културен живот, няма. И затова реших...

Старият съратник на Живков, генерал Тенев от УБО, влезе с дипломатическо куфарче, от което първо извади една грамофонна плоча и я постави на уредбата. Пусна обложката да я разгледат заслужилите партийци. Лъскава, прясно отпечатана, ухае на Запад. Едва-едва я докосваха, след което ходеха да си мият ръцете. Не знаеха, дали не е посипана с някаква отрова.

- Другари, прекрасна мелодична музика. Държавна сигурност ми внесе тайно плочата и видеокасетата тайно от ГФР. Това са едни другари, момчета, сприятелили се и започнали да пеят. А песните им са славейски, като ангели...

На екрана вече Modern Talking пееха You're my heart, you're my soul, люлеейки се в ритъма на танцувалната музика. Цялото Политбюро се беше скупчило и мълчеше.

- Сменяме линията на партията. Ще издадем плоча на момчетата в България, ще бъдем първи преди руснаците. Ще пратим стотици плочи в Странджа Сакар, да си правят дискотеки и да не им е скучно. Модерн Талкинг (така изговори името на дуета другаря Живков, силното влияние на руския можеше да се усети) ще станат знаме на нашия комсомол.

Стояха старците и гледаха клиповете и по бузите им се събираше топлина. Връщаха се в младостта, искаха да станат, да танцуват.

- Другарю Живков, а няма ли еротика тук? - подаде някой от крайните редове.

С хумора си, Живков се засмя, и отговори прямо.

- Това са момчета, комсомолци. Не, не са били комсомолци, но могат да бъдат. Каква еротика, това "Ти си моето сърце, ти си моята душа" е като наша песен за партията, ти и там еротика ли ще видиш, другарю?

Засмяха се старците, дойде топлина в душите им.

- Има само едно нещо, което леко ме притеснява, продължи Живков. Този "Модерен Разговор" да не е някаква политика, защото сега и в Съюза едно момче комсомолче подхвана модерни разговори. Но ще видим там, ще видим. Ние да си решим нашите проблеми, а ако трябва, те да си говорят. Модерно.

Вече се задвижваше сложния апарат на държавата, който щеше да произведе 200 000 копия от първия албум на Modern Talking и да залее магазините. Грамофонната плоча, която пое модерния разговор и перестройката, месеци преди Михаил Горбачов да се сети за това.

Тайните доклади на ДС твърдят, че на Modern Talking им е било връчен орден Георги Димитров, първа степен, след като са продали над половин милион плочи на вътрешния и външния пазар. До завършването на броя, нито Държавна Сигурност, нито дуета са потвърдили, което прави твърдението една от великите неразрешени тайни на социализма.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ