Помните ли Касандра? Днес тя е на 43 години, а нейният външен вид ще Ви остави без дъх … (Снимки)

Касандра “ безспорно беше най-големият хит в България, а Корайма Торес  бе любимка на публиката пред малките екрани.
Е, мнозина сигурно се интересуват как изглежда актрисата днес.
Торес е на 43 години и изглежда фантастично за възрастта си, защото постоянно поддържа фигурата си с упражнения. Тя редовно споделя снимки в Twitter от тренировките си, за да вдъхнови феновете, пише zajenata.bg.

„Касандра“ (на испански: Kassandra) е венецуелска теленовела, по сценарий на Делия Фиаио. Сюжетът е разгърнат в 150 епизода, и е постигнала успех не само във Венецуела, а и по целия свят. Успешно е излъчването му в Румъния, Република Македония, Сърбия, Русия, България или в общо 128 страни по света, за което е записана в Рекордите на Гинес, като най-излъчваният сериал на испански език.
В България теленовелата е излъчена за пръв път през 90-те години по Нова телевизия с дублаж на български. 

Научете повече

6 основни изисквания и занимания за получаване на шофьорска книжка преди 1989 година

През социализма в България изискванията и заниманията за издаване на шофьорска книжа  бяха много сериозни. Повечето от нас добре си спомнят това.

-първо имаше специални часове за изучаване на Правилника за движение по пътищата.

-второ, в тези часове се решаваха множество листовки.

-трето, имаше часове на полигон, в който се научаваха хората да паркират успоредно и под прав ъгъл.

-четвърто, имаше много часове по градско кормуване.

-пето,задължителни бяха  часовете по извънградско каране.

-шесто, имаше часове по управление вечер на светлини.

Тези занимания бяха изключително сериозни, инструкторите бяха с много добра квалификация и се отнасяха серизно към работа си. Дори да е имало някакви "корупционни" практики, те бяха по-скоро изключение.

Анелия Тодорова

Научете повече

Истинската история: Имало ли е фашизъм в България?

Сред най-обсъжданите исторически въпроси със сигурност е и този за наличието на фашизъм през първата половина на миналия век у нас. Със сигурност този въпрос ще да заема едно от първите три места по честота на обсъжданията в частни събирания. Обичайно разговорите по тая тема, на маса, на излет или на друго някое семейно или приятелско сборище, завършват бурно, със склонност към насилие, с обилие от ярки и кратки неприлични изрази. Споровете по тая тема са винаги на живот и смърт, те сякаш сбират цялата ни неудовлетвореност от битието на страната, личните ни несгоди и нежеланието да продължаваме все така неизвестно докога,пише сайтът segabg

Деветоюнският преврат, от преди точно 90 години, е първият исторически повод, който се обсъжда масово, когато стане дума за български вариант на фашизма. Той пръв ни идва на ум понеже няколко десетилетия на това събитие се спираха твърде често, под път и над път. Не че нямаше защо. Другите два успешни преврата в новата българска история - на княз Александър от 1881 г. и на деветнадесетомайци от 1934 г., далеч не предизвикваха, а също и днес, толкова масови и бурни изблици във всекидневната ни среда.

Както е ставало дума и друг път тук, най-често отговорите на исторически въпроси се дават, включително, за жалост, и в специализираната научна книгопис понякога, в съответствие с политическите убеждения, обикновено формирани в домашна обстановка през ранното ни съзнателно битие, или даже още по рано. Подреждането по важност на историческите събития, основания и съждения, точното премерване на тяхната обективна тежест в историческото развитие, е от изключително значение за достигането до исторически верни крайни изводи. Понеже тоя процес, освен че е много сложен, но е и крайно субективен. Казано иначе, при исторически обсъждания може с лекота да се изведат на преден план предпочитаните събития, основания и съждения с цел да им се придаде по-голяма тежест. Ако този подход е нечестен, или дори злонамерен, то той довежда до съставянето на рязко невярна историческа картина, или най-малкото до нейното гротескно изкривяване. Което, разбира се, е категорично нежелателно за всеки от нас.

* * *
Приказката за "добрия цар", политиката на "силната ръка", мечтата за "добрата сила" владеят умовете на предшествениците ни от зората на човешката цивилизация. Тая добронамерена и доброжелателна сила е призвана да установи завинаги мечтаното благоденствие за всички. Политиката на "силната ръка" обаче най-често предизвиква желание за равно по големина и противоположно по посока противодействие (и по Исак Нютон, 1687 г.), във верността на което често се убеждаваме и в наши дни, дори съвсем наскоро.

Така ще трябва да приемем несъмнено, че "силната ръка" на Александър Стамболийски е в основата на подготвяния Деветоюнски преврат. С едно кратко допълнение - противодействието съвсем не се оказва равно по големина, то по-скоро напомня вандалско отмъщение.

Подготовката за преврата тече много преди средата на 1923 г. Някои непремерено груби прояви на Александър Стамболийски трупат ненавист към него и към управлението на Земеделския съюз, ускоряват допълнително приготовленията, усилват увереността, че е време за решителна разправа с правителството на Земеделския съюз. На 17 септември 1922 г. водачите на наскоро създадения Конституционен блок (на 6 юли 1922 г., от обединението на Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия) отнасят голям пердах от оранжеви гвардейци и от случайни селски маси. Събитието е организирано от Комитета за селска диктатура, а негова цел е блокарите да не стигнат до Велико Търново, където е обявен и конгрес на цвеклопроизводителите. Опозиционерите са придвижени до Шуменския затвор, където им е направена известната фотографска снимка.

Впрочем, от началото на 1923 г. земеделското правителство и самият Александър Стамболийски следват ускорен курс към установяване на режим, подобен на диктаторския. Те сякаш умишлено се отказват от всякакви свои съюзници, включително и от съюза с комунистите, повярвали си, че властта им е дадена веднъж завинаги, сигурни в стабилната си обществена основа.

В столицата подготовката е най-старателна, начело са запасния генерал Велизар Лазаров, запасния подполковник Дамян Велчев и още от ръководителите на Военния съюз. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. със силите на Военния съюз (от 1919 г.), на Народния сговор (сред създателите му през 1922 г. са и дясноориентирани университетски преподаватели), и с поне мълчаливото съгласие на Двореца са завзети почти мигновенно сградите на държавните учреждения, арестувани са земеделските министри, които са в София, съставено е правителство. На сутринта навсякъде в страната е разпространен Манифест към българските граждани (вж. Извори), подписан освен от министър-председателя Александър Цанков, но също и от новите министри ген. Иван Русев, Боян Смилов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски, Димо Казасов, Янко Стоянчев.

* * *

Дори когато подробно, доколкото е възможно тук, се вгледаме в политиката на правителствата на Демократическия сговор (10 август 1923-19 май 1934), на власт след преврата на 9 юни 1923 г., пак трудно ще открием друго освен само прилики тук-там с "класическия" италиански модел на Бенито Мусолини. Изглежда, че деветоюнските превратаджии са по-скоро твърде немарливи и недостатъчно талантливи, за да изградят най-трудоемката част на българския фашизъм - създаването на същинска масова фашистка партия. Именно отсъствието на такава партия налага българската форма на фашизъм да бъде определяна най-често като "некласическа" форма на фашистка диктатура, като режим, който си поставя по-скоро авторитарни, а не специфично фашистки цели (вж. Wolfgang Wippermann, Europaischer Faschismus im Vergleich, Frankfurt, 1983 и др.).

Ето защо ще трябва да се откажем вероятно от понятието "военно-фашистки", което се отнасяше доскоро и към Деветоюнския преврат, и към режима, изграден с него. Това впрочем ще е причината да пренебрегнем и понятието "монархо-фашистка" за диктатурата у нас до 1944 г. Разбира се, че тези понятийни уточнения не променят на практика същността на тия режими, тези уточнения са нужни само за постигане на повече научна точност. Независимо как ще бъдат наречени, те си остават брутални, жестоки и човеконенавистнически, а управлението им - неконституционно.

И деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим остават с ограничена обществена основа, с изключителни по сила и твърде масови политически противници, а твърде бързото им включване в сферата на влияние на "класическите" фашистки режими в Италия и Германия замаскира тяхното своеобразие (Ал. Тарасов, 2003). Така и деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим не успяват да се развият до ярко самостоятелно историческо явление, те си остават авторитарни режими, които използват щедро елементи от фашистката идеология.

Източник:www.segabg.com

Научете повече

Историята за знаменитият шпионин на Хитлер работил в София през 40-те

През 1940-те в София работи един легендарен агент на германския „Абвер“. Неговите донесения за Червената армия са ценени от висшето ръководство на Вермахта. Животът на „агент Клат“ прилича на шеметен шпионски трилър.

Един възпълен господин във фино сукно се забавлява с очарователна танцьорка в бар „Риунионе" в центъра на София. Втори господин прекрачва прага и двамата се уединяват в едно от сепаретата. На заден план звучи популярен шансон от онова време – началото на Втората световна война. Двамата господа дълго разговарят за придвижването на Червената армия и за чуждестранните пратеници, които от няколко дни се намират в София. След като се сбогуват, единият поема с бързи крачки към хотел „Славянска беседа", на ъгъла на „Раковски" и „Славянска". Там е наел хотелска стая, от която по радиостанцията предава новините на виенското бюро на германския шпионаж, „Абвер – задгранична служба". Този господин, който говори немски с напевен залцбургски акцент, е един от най-прочутите агенти през Втората световна война: Рихард Каудер, псевдоним „Клат",пише сайтът dw.com

Макар че описаната среща прилича повече на сцена от слаб шпионски филм, събитията действително са се разиграли: в Царство България през 1940-те години. Хитлер вече е започнал унищожителната си война срещу Съветския Съюз и депортирането на евреите от различни европейски страни. Германският Вермахт е стъпил в България, а дясно-авторитарното правителство в София през 1941 прокарва „Закона за защита на държавата", който е адаптирана версия на Нюрнбергските расови закони. Независимо от това, в сравнение с други европейски страни, по времето на цар Борис Трети България си остава едно относително сигурно пристанище за бегълци от цяла Европа. И важна „разпределителна гара" за шпионски новини от цяла Югоизточна Европа.

Шпионин от безизходица

Рихард Каудер не е агент по призвание. Шпионин той става от безизходица. През 1940 година, когато още се подвизава във Виена като посредник на недвижими имоти, Каудер е арестуван заради еврейския си произход. За късмет той си има влиятелен закрилник: шефа на военното контраразузнаване („Абвера"), полковник Рудолф фон Мароня-Редвиц, който през Първата световна война е служил с бащата на Каудер. За да спаси сина на своя приятел от сигурна смърт, полковникът набързо го вербува за шпионин. И така се ражда легендарният агент „Клат".

Каудер става шпионин, за да се спаси от депортация и смърт

Малко по-късно и Виена вече не е достатъчно сигурно място за Каудер, така че „агент Клат" заминава за София. Там той поема ръководството на шпионска мрежа, който подготвя за югоизточноевропейския отдел на разузнаването информации за придвижването на Червената армия (т.нар. „новини Макс") и за положението в Близкия изток (т.нар. „новини Мориц"). Неговият главен източник е тъкмо онзи господин от сепарето, руският емигрант Лонгин Ира (известен още като Иля Фьодорович Ланг). Двамата се запознали в ареста във Виена, допълнително ги сближила и общата им съдба: да оцелеят през войната.

Новините "Макс" и "Мориц"

Изготвяните от тях новини "Макс" и "Мориц" скоро достигат до самото ръководство на германския Вермахт. Шефът на военното разузнаване „Чужди войски на изток" Райнхард Гелен (който по-късно ще стане първият президент на разузнаването на ФРГ) цени високо информацията на двамата. Смята ги за толкова ценни, че когато през 1943 година Хитлер забранява вербуването на евреи, Гелен лично се застъпва за „евреина Клат", както го наричат вътре в службите. Мрежата от агенти на „Клат" е станала незаменима. Само дето събираните от нея сведения имат един дефект: те са измишльотина.

Лонгин и Каудер съчиняват информациите си въз основа на забележителните си познания за Червената армия и за военната стратегия, както и от разговори с приказливи чиновници и дипломати в София. Двамата са толкова добри анализатори, че Абверът и Вермахтът им вярват до последния момент. Другата причина за това доверие се крие в обстоятелството, че двамата много добре знаят какво иска да чуе Берлин.

Когато през 1943 г. Хитлер предприема атаката си срещу агентите-евреи, а войната навлиза в решителната си фаза, за „Клат" и в София става прекалено горещо. През Будапеща той заминава за Залцбург, където оцелява на косъм и успява да дочака капитулацията на Германия.

Агентът, който все успяваше да се измъкне

Но с края на войната шпионските перипетии на „Клат" изобщо не приключват. Големият почитател на информациите „Макс и Мориц" Райнхард Гелен, когото през 1947 година американците поставят начело на новосъздаденото разузнаване на ФРГ, продължава шпионската си дейност срещу СССР, но вече по поръчение на американската армия и на ЦРУ. Гелен иска отново да активира своя „агент Клат", но в крайна-сметка американците го възпират, защото питаят дълбоки съмнения в благонадеждността на този източник. В същото време съветските тайни служби издирват Каудер под дърво и камък и на няколко пъти се опитват да го отвлекат. Той обаче всеки път успява да се измъкне.

Животът на Каудер завършва без блясък. През 1960 той умира крайно беден в родния си Залцбург. Но в историята на шпионажа си остава като една от най-противоречивите и любопитни фигури през Втората световна война. Нищо, че през цялото време съчинява шпионските си донесения с една единствена цел: да оцелее. През 2015 година берлинският историк Винфрид Майер публикува обширна биография на обвития в легенди „велик шпионин" на Хитлер. А най-важния си пост „агент Клат" заема именно в българската столица София, където е редовен посетител на „Славянска беседа", „Риунионе" и „Максим-Бар".

Източник:www.dw.com

Научете повече

Истината за труженичките от бордеите в нацистките концлагери

Дори най-новата история е пълна с бели петна. Историците постоянно правят открития, събирайки информация троха по троха.
Оказва се, че сред жертвите на нацизма все още има хора, които не са реабилитирани, твърди историкът Роберт Зумер. Става дума за труженичките в т.нар. спец учреждения – бордеите към концлагерите.

Оказва се, че публичните домове по време на Втората световна война са обслужвали не само военните от Вермахта, но и концлагеристите. По този начин нацистите поощрявали някои от тях за примерно поведение и добра работа. Това стимулиране било въведено в края на 1942 г. със заповед на райхсфюрера от СС Химлер.

Сред затворниците имало истински майстори и шефовете на концлагерите дори им плащали неголеми заплати. Те можели да ги харчат за храна, цигари или за посещение в бардака. 15 минути любов там стрували 2 марки, а кутия цигари – 3. Тези привилегии обаче не важели за евреите.

В публичния дом можело да се ходи обаче само след писмена молба и разрешение от началството и то в определено време от 19 до 22 часа.

Примерният концлагерист получавал 15 минути за любов и то само в мисионерска поза, като на вратата на всяка стая имало шпионка и надзирателите контролирали процеса отблизо.

Труженичките били общо около 200 в 10 спецучреждения, обслужващи лагерите Бухенвалд, Дахау, Заксенхаузен и Аушвиц. Те били подбирани сред жените в концлагерите Равенсбрюк и Аушвиц-Биркенау.

Възрастта им варирала от 17 до 35 години, като някои от тях доброволно отивали в публичния дом, защото това бил единственият начин за оцеляване.

Тези жени, при да отидат на „работа” били охранвани в продължение на 10 дни, за да укрепнат след нечовешките лишения зад бодливата тел. Освен това те постоянно преминавали през щателни медицински прегледи.

След разгрома на нацизма обаче тези работнички в спецучрежденията просто били забравени, тъй като формално не попадали в графата „концлагеристи”. Освен това, срамувайки се от миналото си, те не проронвали нито дума за него.

Така нито една от тях не получила никаква реабилитация или компенсация за преживените изпитания, отбелязва историкът Роберт Зомер.

Източник:novinite.eu

Научете повече

Дясната ръка на Живков в ДС – Григор Шопов знаел всички тайни на комунистическия елит

Страховитата държавна сигурност от времето на комунистическия режим била подчинена пряко на Тодор Живков. Диктаторът обаче нямал време да контролира лично „чекистите“ и да следи за лоялността им. Тази функция в продължение на повече от две десетилетия изпълнявал ген. Григор Шопов. И до днес генералът, който практически управлявал комунистическите служби за сигурност, остава една от най-мистериозните фигури на режима. Мълчалив и потаен, без амбиции за представителни постове, Шопов знаел всички тайни на комунистическия елит и организирал лично всички процеси в службите за сигурност.

През 1986 г. Тодор Живков по време на банкет споделил по адрес на Шопов следното; „Под всичко, което би ми поднесъл Григор Шопов, аз мога да се подпиша и без да го прочета! Няма никога да те подведе! Но, за себе си, не мога да гарантирам това. Представете си колко му вярвам, щом го поставям над себе си?“.

Григор Шопов се отличавал и със своето изключително хладнокръвие, когато през 1973 г. страховитият началник на концентрационните лагери и главен палач на народната република Мирчо Спасов бил изваден заради корупционни афери, Вътрешното министерство опустяло. Спасов бил бесен, а служителите на МВР знаели, че той винаги ходел въоръжен и буквално можел да застреля когото си поиска,пише senzacia.net

Единственият, който не трепнал пред разгневения Спасов, бил Григор Шопов. Той стоял в кабинета си в МВР и не само, че не се страхувал от кървавия генерал, но наредил на секретарката си да го повика. В кабинета си Шопов не държал оръжие, което още повече притеснило колегите му. Когато Спасов влетял разгневен вътре, никой не знаел как ще свьрши всичко. Всички подозирали, че Спасов е отстранен от поста си след подадена от Шопов информация. Срещата между двамата траяла около 10 минути. След нея Мирчо Спасов излязъл мълчалив и с наведена глава. Нямало и следа от беса, с който бил влязъл. След него Григор Шопов с обичайния си спокоен вид поръчал на секретарката си да му подготви следващите текущи задачи. Така и никой не разбрал какво са си говорили двамата генерали, но всички вече знаели кой е истински силният човек в ДС и МВР.

Роденият в богато семейство през 1916 г. Григор Шопов се запалил по комунистическата идея още като ученик. Това била причината да бъде изключен от училище и да завърши като частен ученик. Преди 9 септември 1944 г. бил арестуван няколко пъти, но така и не успели да го осъдят. След комунистическия преврат бъдещият генерал станал първи секретар на околийския комитет и секретар на окръжния комитет на БКП в София. Именно оттам тръгнало приятелството му с Тодор Живков.

Кариерата на Шопов в МВР започнала през 1951 г. Бързото му израстване започнало, след като Тодор Живков оглавил партията през 1956 година. През 1960 г., след като станал кандидат-член на ЦК на БКП, Шопов бил назначен за зам.-министър на вътрешните работи. На ртози пост той останал до падането на Живков през 1989 г. През 1965 г. бил назначен и за зам.-председател на Комитета за държавна сигурност. От тогава до 10 ноември 1989 година генералът ръководил лично репресивния апарат на комунистическата държава.

Освен за външното и вътрешното разузнаване той отговарял и за корупцията сред висшия партиен апарат и стопанската номенклатура. По тази линия научил всички срамни тайни на комунистическата държава, но никога не ги издал. За тях той информирал само Тодор Живков, при това на разговори на четири очи. Шопов ръководил лично и държавната контрабанда, която се извършвала от органите на ДС, както и „острите мероприятия“, които организирали службите. „Остри мероприятия“ в ДС наричали убийствата на политически емигранти и неудобни за властта влиятелни фигури.

През цялата си кариера Григор Шопов не изявявал никакво желание да оглави МВР.

Той знаел толкова много, че влиянието му в министерството винаги било в пъти по-голямо от това на министъра. Въпреки огромната си власт бил трудно забележим. Рядко се появявал на публични събития и дори съседите му не знаели с какво се занимава. Движел се без охрана и почти никога не използвал шофьор и служебен автомобил.

Веднага след дворцовия преврат от 10 ноември 1989 година Григор Шопов подал оставка от постовете си в МВР и ЦК на БКП. Той бил единственият човек от обкръжението на Живков, който се оттеглил доброволно и сам от позициите, които заемал.

След като сдал кабинета си на зам.-министър в МВР, се оказало, че в касата му за документи няма нито едно листче.

И до днес не се знае къде е изчезнал архивът на влиятелния зам.-министър след промените. Едно от предположенията е, че Шопов сам е унищожил важната информация, включително и снимките си. Днес единствената запазена снимка на генерала е от 70-те години.

След 1989 г. Григор Шопов живял като обикновен пенсионер в скромен апартамент в софийски квартал заедно със съпругата си. Именно там го застигнала смъртта през 1994 година.

Научете повече

Най-дълго престоялият в затвори и лагери политически затворник е българин

Това е Илия Минев, който със своите 33 години пребиваване по комунистическите затвори, изпреварва по най-дълъг престой зад решетките дори бореца срещу расизма в Южна Африка и носител на Нобелова награда за мир Нелсън Мандела.

Въпреки твърдостта, с която отстоява човешките права по време на комунизма, след 1989 година Минев има не лека съдба и е изолиран от политическия елит на „новите“ демократи от СДС. Борецът за човешки права е роден през 1917 година в Саранбей (днес гр. Септември). Едва ли в младежките си години той си е представял тежката съдба на дългогодишен затворник, която ще го последва веднага след 1944 година. Докато учи в гимназията в Пазарджик, той влиза в конфликт със свои съученици, които членуват в младежката организация на комунистическата партия.

Заради това той е пребит жестоко от съучениците си ремсисти.

Веднага щом излиза от болницата, в която постъпва заради тежкото си състояние, баща му го изпраща да учи във френския колеж в Пловдив. След завършването на елитното учебно заведение, Минев продължава образованието си в университета в Тулуза, където завършва индустриална химия. По това време бъдещият дисидент се сприятелява с бъдещия френски президент – социалист Франсоа Митеран. Няколко десетилетия по-късно, в началото на 1989 година, именно Митеран ще посети България, за да се срещне с нейните дисиденти. На тази среща, станала известна като „Закуската с Митеран“ обаче, Илия Минев няма да присъства. Той няма да бъде допуснат до нея от органите на ДС.

След като завършва висшето си образование, Илия Минев се връща в България. През 1941 година се включва в легионерското движение. Там е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външнополитически“ и водач на легиона в Пазарджик.

Заради това, ден след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година, Минев е арестуван и е задържан за една година в пазарджишкия сектор на Държавна сигурност.

Така започва неговата затворническа епопея. Малко след като е освободен от ареста, през 1946 година, Минев отново е арестуван. Обвиняват го, че „продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. Според прокуратурата, той е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет -Организация за възстановяване на бившите национални легиони с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия.

Присъдата, издадена от комунистическия съд, е доживотен, строг тъмничен затвор. Все пак малко по-късно съдът смекчава позицията си и заменя доживотната присъда за дисидента с 25 години лишаване от свобода.

Въпреки това духът на Илия Минев не спада. Едва пуснат предсрочно от затвора, той отново е вкаран там за антикомунистическа дейност. Така с малки промеждутъци Минев прекарва в затвора до 1978 година. През това време той обикаля почти всички затвори в страната, като най-много престоява в пазарджишкия, пловдивския и старозагорския. За това време Минев престоява 1860 дни в карцера за неподчинение, а 460 от затворническите му дни преминават в гладни стачки.

След като през 1978 година е освободен, той се връща в родния си град Септември. Там е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.

Следен неотклонно от органите на ДС Минев не се отказва от дейността си. През 1984 година той започва да организира своето Независимо дружество за защита правата на човека. Минев иска дружеството да съществува легално и не се крие по никакъв начин от властите.

Точно в този период започва и насилственото асимилиране на турското малцинство в България. Стотици турци и мюсюлмани, които не са съгласни с преименуването си, се включват активно в правозащитната организация на Илия Минев. През 1987 година той пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън и до международни организации, в които призовава да защитят правата на хората в комунистическа България.

Заради тази си проява Минев е арестуван отново. В ареста той обявява гладна стачка, която продължава 20 дни и е последвана от освобождение. Комунистическите власти са безсилни пред характера му. След излизането си от ареста, дисидентът е поставен от властите под домашен арест.

Именно в този в началото на 1988 година, той и група негови съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека.

Въпреки мъченията в лагерите и затворите Минев доживява да види рухването на комунизма. На 6 януари 2000 година той напуска този свят на 82-годишна възраст. Смъртта го заварва в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Посмъртно той е обявен за почетен гражданин на родния си град Септември, а през 2008 година там е открит негов бюст-паметник. Награден е и с орден „Стара планина“ I степен. Тези посмъртни почести обаче едва ли имат значение.

Източник:senzacia.net

Научете повече

Тодор Живков изпитвал непоносимост към Цола Драгойчева

По думите на видния БКП деец Тодор Павлов Тато мразел колежката си „зоологически“. А актьорът Никола Анастасов пък разказва, че бившият Първи не се свенял да се майтапи с интелекта на родената в Бяла Слатина другарка.

Една Нова година Анастасов бил извикан по спешност от Живков. Генсекът дал на актьора няколко стихотворения и му заповядал да ги разучи. Трябвало по-късно артистът да изрецитира творбите на банкет на Политбюро и ЦК. „Луканка няма в магазина, бензинът – лев и половина“ и други подобни опасни за времето си констатации били наредени в римите. Отдолу се мъдрел подписът „ваш Янко“. Такова било партизанското име на Живков.

Издекламирал Анастасов стиховете в резиденция „Бояна“, но рецитацията му предизвикала не възторг, а смут сред присъстващите. Никой не посмял да се засмее или да изръкопляска. Хилели се единствено Тато и Цола Драгойчева. „След това Живков ми каза: „Браво, бе, много хубаво чете!“ Викам: „Как, другарю!? Видяхте, че беше пълен провал – никой не се смя ocвeн Цола Драгойчева.

А Живков: Остави я, бе. Тя се смя, защото не разбра за какво става дума!“, връща лентата назад знаменитият актьор.

Свидетелства, че бившият партиен и държавен ръководител се е гъбаркал с Цола, има и други. Дори се говори, че самият Тато е авторът на слуха, според който в последните години преди падането на комунистическия режим Драгойчева се е напикавала на задната седалка на „Чайката“ си. Преди няколко години въпросната луксозна лимузина стана собственост на строителните предприемачи братя Диневи. Произведената през 1969 г. и харчеща по 25 л на сто км кола е една от гордостите в автопарка им.

Цола Драгойчева почина на 25 май 1993-а. Последните години от живота си тя изкара във вилата си в Бояна. Софийският й апартамент се ползваше от сина й Чавдар – известен кардиолог и гей, понастоящем също покойник. През 1996 г. жилището стана собственост на милионера Августин Пейчинов. Той купи имота от Чавдар Драгойчев, но остави сина на Цола да живее там до кончината му през лятото на 2000 г. Медикът хомосексуалист си отиде, покосен от рак на белите дробове, припомнят запознати.

При управлението на Андрей Луканов, когато страната бе в страхотна криза и имаше огромен дефицит на хранителни продукти, Пейчинов се грижеше за Чавдар Драгойчев и майка му.

Осигуряваше медицински сестри за Цола, гориво за отопление на вилата й, олио и продоволствия от Гърция.

Споменатият по-горе столичен апартамент на сем. Драгойчеви някога принадлежал на принц Кирил – брата на цар Борис Трети. Той бил осъден от Народния съд и на 1 февруари 1945 г. – убит. Цола Драгойчева взела дейно участие в организирането на екзекуцията. Когато няколко дни след разстрела я посетил немският журналист Волфганг Бретхолц, видната комунистка го шашмала с наглостта си. „Никога през живота си не съм спала така блажено, както в утрото след екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел“, заявила тя пред чужденеца с явно задоволство в гласа.

В спомените си Бретхолц описва Цола като недодялана, нечистоплътна жена на около 50. Лошо мнение за Драгойчева обаче имал и брат й Христо Нинчев. Пред покойния лидер на БКП Владимир Спасов той веднъж се изпуснал, че сестра му е долнопробна жена-интересчийка и развратница.

„Синът й не знае баща си“, аргументирал се роднината.

И действително, така и никога не се разбра кой точно е таткото на Чавдар Драгойчев. Френският писател антифашист Анри Барбюс разказвал навремето, че Цола му признала как била изнасилена в полицията след арест и вследствие на това заченала. Упорит слух пък спрягаше за баща на сина й и някакъв надзирател в затвора. Цола го била прелъстила, за да забременее и да се спаси от разстрел, защото имала смъртна присъда.

Съществува и трета версия – баща на Чавдар Драгойчев е Неделчо Манев от Разградско. Според мълвата Цола била интимна с него, но го заподозряла в предателство и затова отказала да го признае за родител на наследника си. Веднъж дори публично му ударила шамар, защото смятала, че е изпортил нелегална акция на комунистите пред тогавашната власт. Някои източници (книгата „Български държавници 1944 – 1989?) пък твърдят, че разочарована от Неделчо, Драгойчева е правила опит да сложи край на живота си.

Цола има две смъртни присъди – една от които задочна. Преди 9 септември лежала неколкократно в затвора заради антифашистката си дейност. Случвало й се да бяга от панделата по чорапи в разгара на зимата. Веднъж пък успяла да се измъкне от страната с чартъра на руски футболисти -промъкнала се в самолета на гостуващия у нас отбор на „Спартак“ и отп-рашила за Москва.

След като комунистите завзели властта в страната, Драгойчева станала главен секретар на Отечествения фронт. На тази длъжност била до 1948 г. До 1957-а пък заемала поста министър на пощите и далекосъобщенията. После се подвизавала като шеф на Комитета за Българо-съветска дружба.

В края на 40-те Цола била извадена от състава на Политбюро. Разжалвали я заради жената на Георги Димитров – Роза. Втората съпруга на вожда й завижда на успеха и не можела да я диша. Затова и направила всичко възможно, та да я понижат по партийна линия.

Реабилитацията дошла едва през 1966 г. Тогава Тодор Живков възстановил Драгойчева като член на Политбюро. Въпреки това Тато никога не я натоварил с реална власт и не я вкарал в най-близкото си обкръжение. Може би по тази причина след 10 ноември 1989-а Цола изпратила писмо до превратаджиите Петър Младенов, Джуров и Луканов, в което ги поздравила и здраво оплела дългогодишния пръв партиен и държавен ръководител.

„На заседания на Политбюро или в лични разговори неведнъж съм апострофирала Живков – главно за нескончаемите реорганизации, които обикновено бяха преливания от пусто в празно и държаха в постоянен страх кадрите и в постоянна криза икономиката, обществено-политиче-ския живот, културата… Оспорвала съм политически погрешни реорганизации особено по линия на жените и на Отечествения фронт. И в тези сфери Живковият авторитаризъм нанесе трудно поправими вреди, като изпразни от съдържание ОФ и движението на жените. Опонирала съм на бившия генерален секретар и по проблемите на движението за българо-съветска дружба, на което посветих 20 от най-активните си години. В резултат Живков не скриваше своето неприязнено отношение към мен“, твърдяла в посланието си Драгойчева. Това била последната й политическа изява преди смъртта й през 1993 г.

Източник:senzacia.net

Научете повече