Истинската история: Имало ли е фашизъм в България?

Сред най-обсъжданите исторически въпроси със сигурност е и този за наличието на фашизъм през първата половина на миналия век у нас. Със сигурност този въпрос ще да заема едно от първите три места по честота на обсъжданията в частни събирания. Обичайно разговорите по тая тема, на маса, на излет или на друго някое семейно или приятелско сборище, завършват бурно, със склонност към насилие, с обилие от ярки и кратки неприлични изрази. Споровете по тая тема са винаги на живот и смърт, те сякаш сбират цялата ни неудовлетвореност от битието на страната, личните ни несгоди и нежеланието да продължаваме все така неизвестно докога,пише сайтът segabg

Деветоюнският преврат, от преди точно 90 години, е първият исторически повод, който се обсъжда масово, когато стане дума за български вариант на фашизма. Той пръв ни идва на ум понеже няколко десетилетия на това събитие се спираха твърде често, под път и над път. Не че нямаше защо. Другите два успешни преврата в новата българска история - на княз Александър от 1881 г. и на деветнадесетомайци от 1934 г., далеч не предизвикваха, а също и днес, толкова масови и бурни изблици във всекидневната ни среда.

Както е ставало дума и друг път тук, най-често отговорите на исторически въпроси се дават, включително, за жалост, и в специализираната научна книгопис понякога, в съответствие с политическите убеждения, обикновено формирани в домашна обстановка през ранното ни съзнателно битие, или даже още по рано. Подреждането по важност на историческите събития, основания и съждения, точното премерване на тяхната обективна тежест в историческото развитие, е от изключително значение за достигането до исторически верни крайни изводи. Понеже тоя процес, освен че е много сложен, но е и крайно субективен. Казано иначе, при исторически обсъждания може с лекота да се изведат на преден план предпочитаните събития, основания и съждения с цел да им се придаде по-голяма тежест. Ако този подход е нечестен, или дори злонамерен, то той довежда до съставянето на рязко невярна историческа картина, или най-малкото до нейното гротескно изкривяване. Което, разбира се, е категорично нежелателно за всеки от нас.

* * *
Приказката за "добрия цар", политиката на "силната ръка", мечтата за "добрата сила" владеят умовете на предшествениците ни от зората на човешката цивилизация. Тая добронамерена и доброжелателна сила е призвана да установи завинаги мечтаното благоденствие за всички. Политиката на "силната ръка" обаче най-често предизвиква желание за равно по големина и противоположно по посока противодействие (и по Исак Нютон, 1687 г.), във верността на което често се убеждаваме и в наши дни, дори съвсем наскоро.

Така ще трябва да приемем несъмнено, че "силната ръка" на Александър Стамболийски е в основата на подготвяния Деветоюнски преврат. С едно кратко допълнение - противодействието съвсем не се оказва равно по големина, то по-скоро напомня вандалско отмъщение.

Подготовката за преврата тече много преди средата на 1923 г. Някои непремерено груби прояви на Александър Стамболийски трупат ненавист към него и към управлението на Земеделския съюз, ускоряват допълнително приготовленията, усилват увереността, че е време за решителна разправа с правителството на Земеделския съюз. На 17 септември 1922 г. водачите на наскоро създадения Конституционен блок (на 6 юли 1922 г., от обединението на Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия) отнасят голям пердах от оранжеви гвардейци и от случайни селски маси. Събитието е организирано от Комитета за селска диктатура, а негова цел е блокарите да не стигнат до Велико Търново, където е обявен и конгрес на цвеклопроизводителите. Опозиционерите са придвижени до Шуменския затвор, където им е направена известната фотографска снимка.

Впрочем, от началото на 1923 г. земеделското правителство и самият Александър Стамболийски следват ускорен курс към установяване на режим, подобен на диктаторския. Те сякаш умишлено се отказват от всякакви свои съюзници, включително и от съюза с комунистите, повярвали си, че властта им е дадена веднъж завинаги, сигурни в стабилната си обществена основа.

В столицата подготовката е най-старателна, начело са запасния генерал Велизар Лазаров, запасния подполковник Дамян Велчев и още от ръководителите на Военния съюз. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. със силите на Военния съюз (от 1919 г.), на Народния сговор (сред създателите му през 1922 г. са и дясноориентирани университетски преподаватели), и с поне мълчаливото съгласие на Двореца са завзети почти мигновенно сградите на държавните учреждения, арестувани са земеделските министри, които са в София, съставено е правителство. На сутринта навсякъде в страната е разпространен Манифест към българските граждани (вж. Извори), подписан освен от министър-председателя Александър Цанков, но също и от новите министри ген. Иван Русев, Боян Смилов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски, Димо Казасов, Янко Стоянчев.

* * *

Дори когато подробно, доколкото е възможно тук, се вгледаме в политиката на правителствата на Демократическия сговор (10 август 1923-19 май 1934), на власт след преврата на 9 юни 1923 г., пак трудно ще открием друго освен само прилики тук-там с "класическия" италиански модел на Бенито Мусолини. Изглежда, че деветоюнските превратаджии са по-скоро твърде немарливи и недостатъчно талантливи, за да изградят най-трудоемката част на българския фашизъм - създаването на същинска масова фашистка партия. Именно отсъствието на такава партия налага българската форма на фашизъм да бъде определяна най-често като "некласическа" форма на фашистка диктатура, като режим, който си поставя по-скоро авторитарни, а не специфично фашистки цели (вж. Wolfgang Wippermann, Europaischer Faschismus im Vergleich, Frankfurt, 1983 и др.).

Ето защо ще трябва да се откажем вероятно от понятието "военно-фашистки", което се отнасяше доскоро и към Деветоюнския преврат, и към режима, изграден с него. Това впрочем ще е причината да пренебрегнем и понятието "монархо-фашистка" за диктатурата у нас до 1944 г. Разбира се, че тези понятийни уточнения не променят на практика същността на тия режими, тези уточнения са нужни само за постигане на повече научна точност. Независимо как ще бъдат наречени, те си остават брутални, жестоки и човеконенавистнически, а управлението им - неконституционно.

И деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим остават с ограничена обществена основа, с изключителни по сила и твърде масови политически противници, а твърде бързото им включване в сферата на влияние на "класическите" фашистки режими в Италия и Германия замаскира тяхното своеобразие (Ал. Тарасов, 2003). Така и деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим не успяват да се развият до ярко самостоятелно историческо явление, те си остават авторитарни режими, които използват щедро елементи от фашистката идеология.

Източник:www.segabg.com

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉

РЕКЛАМА