Спомен за брат ми, който ме заведе в София и тогава за пръв път пътувах със самолет

През лятото на 1953 г. бях във втори клас. Брат ми, който беше по-голям от мене повече от 15 години писа, че към края на лятото ще ме заведе в София. Той вече беше станал военен летец. Знаехме, че нея година беше на обучение в Съветския съюз за да пилотира реактивни самолети. Нещо непредвидено сигурно се беше случило, защото лятната ваканция свърши, но той не си дойде. Дойде си в началото на октомври. 

Обещанието оставаше в сила. Донесе ми два комплекта детски костюми. Когато ги облякох не смеех да се покажа пред другите деца. Щяха  да ми завиждат. Така и стана. Повече се радвах на друго. Беше донесъл два пълни куфара с шоколади. И аз подарявах на децата по един шоколад за да не ми завиждат чак толкова. Трябва да призная, че такива шоколади никога през живота си повече не вкусих. След това се сетих, че той ги е икономисвал от това, което му се е полагало. Донесъл ми ги е от хиляди километри като армаган.

Аз в моряшко костюмче и брат ми по жълтите павета

Уреди отсъствието ми от училище и една сутрин пътувахме с влака за София. Там щяхме да отидем на свиждане на другия ми брат, който беше войник. Когато стигнахме в София още имаше съборени сгради от бомбардировките. На всяка крачка ни дебнеха фотографи. Направихме доста снимки, които са незабравим спомен за преживяното и видяното в столицата. На следващия ден отидохме в поделението, където служеше другият ни брат. Пуснаха го в отпуск и цял ден прекарахме заедно. На връщане брат ми беше запланувал да пътуваме със самолет. Аз се притеснявах, но след като батко ми беше с мене се успокоих. Когато пътническият самолет вече летеше брат ми ме заведе в кабината, за да видя пилотите дори и да разговарям с тях. Кацнахме в Горна Оряховица, защото самолетът пътуваше до Варна. Така завърши екскурзията ми и пътешествието до София. И сега като си спомня виждам след толкова години преживяното. За нещо друго искам да разкажа, а то е за образа на брат ми.

Той беше невероятно смел и решителен човек. Нито за секунда не изпадаше в паника или страх. Беше физически здрав или така изглеждаше. Мразеше ходатайството, подмазвачеството и всички отрицателни порядки. Ненавиждаше и тези партийни и държавни ръководители, които бяха преяли с власт. Наричаше ги „думбази“. Сигурно професията, която беше овладял до съвършенство, да лети като сокол в небесата бе калила характера му.

Случи се така, че след като се пенсионира си дойде на село. Стори ми се, че някой го беше обидил или беше недооценен. Неговият живот и цел винаги е била военната авиация. Никога не спомена за това, но аз разбирах, че когато ставаше дума за някой висш военен от авиацията, той не скриваше да каже за качествата му като пилот. Тогава напълно го разбирах.

С каквото и да се заловеше на село винаги успяваше. Като го гледаше човек от страни щеше да си помисли, че цял живот е бил строител, полевъд, животновъд, търговец, готвач и какво ли не. Цялото село му се чудеше. Ала той намираше с всеки да установи контакт  и приятелство.

Пенчо ЦАНЕВ www.nabore.bg

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

РЕКЛАМА: