Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации

През 1984 година, Централна жп гара в Пловдив е разтърсена от мощен взрив

Бомбата е поставена в чакалнята, тогава пълна с хора. Ранени са 26 души, най-тежко пострадалата - 50 годишната Добра Послиева от Кърджали, умира от раните си. Без око остава 13 годишният Мустафа Шентюрк от Пловдив.
Още петима от ранените са пловдивчани, останалите са от всички краища на страната. Бомбата унищожава металния покрив и няколко стени на чакалнята на гарата. На мястото, където е избухнала, е поставена паметна плоча.
Атентатът в Пловдив е част от поредица актове през 1984 година. Сред тях има и успешни, и неуспешни. Пет месеца преди взрива на гарата, пак в Пловдив в близката автогара "Юг" е открит от бдителна продавачка куфар с позив и увита във вестник спирателна обувка, която може да дерайлира влак, ако бъде поставена на релсите.

В деня, в който избухва бомбата на Централна жп гара в Пловдив, само половин час по-късно избухва взривно устройство на паркинга на летище Варна. Ранени са две жени от морския град. По- късно разследването ще установи, че целта на атентаторите е било фойето на летището, където биха пострадали много повече хора.
От деня на взрива в Пловдив до 1 ноември на следващата година в Пловдивското мюфтийство има 11 анонимни обаждания за нови терористични акции.

Серията продължава. Без жертви по някаква случайност се разминава атентатът в църквата "Св. Дух" в кърджалийското село Бенковски. Той става на 22 ноември 1984 година, нанесени са щети на сградата.
Най-жестокият и кървав атентат е на 9 март 1985 година на гара Буново. При навлизане в района на гарата на бързия влак Бургас - София в 21.32 минути избухва взривно устройство във вагона за майки с деца. Жертвите са седем, сред тях две глухонеми деца. Бомбата е трябвало да избухне в тунела, който започва непосредствено след гарата на път за София. Тогава жертвите щяха да бъдат десетки. Заради маневра на гара Златица, влакът закъснява с две минути и това предотвратява още по- голямата трагедия. В същия ден в 22.03 ч избухва взривно устройство в кафе-сладкарницата на хотел "Сливен" в едноименния град. Ранени са 23 души, предимно младежи. Нанесени са щети за 60 000 лева.
На 26 декември 1985 година в шахта за питейна вода в Карнобат са изсипани отровни пестициди. На 31 юли следващата година на плажа в курорта "Дружба" край Варна е открит взрив в гюм за мляко, поставен в изоставен куфар. Не избухва по случайност.

Трима терористи от турски произход са арестувани по оперативната разработка "Мерзавците", водена от Шесто управление на Държавна сигурност. Това са Емин Мехмедали, който по това време е с българско име Елин Маджаров. Разкрити са още Абдула Чакъров (Алцек) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев).
Няколко месеца по- късно те са осъдени на смърт, присъдите им са изпълнени. По случая е задържан и помагач, който получава 6 години затвор, но лежи само две, защото е помилван от президента Жельо Желев. Той е брат на един от терористите и по- късно се издига до лидер на ДПС в Бургас. Тогава той издига чешма в памет на тримата осъдени, която е премахната шест години по късно по разпореждане на окръжния прокурор на Бургас. Година по- късно е възстановена, за да бъде разбита този път от група младежи. В крайна сметка теренът окончателно е заравнен.

Източник:bgnes

За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Освен с това, че Добрич се намира в житницата на България, градът се прочу и с факта, че след 1989 година там изчезнаха безследно най-много млади хора. През 1998 г. в Добрич за период от 5-6 месеца безследно изчезват 24 души, повечето на възраст между 23 и 30 години.
Родители на изчезналите млади хора твърдят, че Добрич е градът с най-много изчезнали млади хора, като основно това е станало през 1997-1998 г.

Почти 20 години и над десетима вътрешни министри се оказаха недостатъчни за разкриването на мистерията с изчезналите в Добрич от 1998 г. Черната статистика сочи общо 52-ма безследно изчезнали в региона.
До 2007 г. 36 случая са разкрити, като само през въпросната година се изяснява съдбата на шестима от тях. Трима са намерени живи. Изчезванията обаче продължават.
Междувременно обаче много митове около добричките изчезвания биват разрушени. Дълго се говори за една-единствена банда, която действа на територията на областта и е отговорна за отвличанията. Оказва се обаче, че приликите между случаите са много по-малко от разликите
В много от историите изобщо не става въпрос за похищение, а за лично отмъщение. Други казуси завършват благоприятно - със завръщането на изчезналите. До ден-днешен стоят и множество неизвестни. Кръстинка - майката на изчезналата Румяна, все още не се е отказала да търси справедливост, след като дъщеря й е обявена за мъртва. Следите на момичето се губят след фаталната 1998 г.

Жената заявява категорично, че знае кой е отвлякъл дъщеря й, но според нея истината е била прикрита. В същото време източници от полицията разкриват, че редица грешки в оперативната работа са били причината толкова дълго тайната на изчезванията в Добрич да не бъде разгадана. В годините досега около тези случаи възникнаха редица теории, като най-често се говореше за организирана група, която е действала в областта.
Към момента обаче е ясно, че в града, наричан Бермудския триъгълник заради поредицата безследни изчезвания, има само едно-единствено класическо отвличане за откуп - Иван Иванов. Осем са труповете, които биват намерени след 2010 г., като единият е именно на същия младеж. Смъртта при повечето изчезнали настъпва при съвсем различни обстоятелства - убийства от ревност, скандали, дори една естествена смърт. Два от случаите пък се оказват обикновени бягства, в които изчезналите не искат да срещат роднините си и впоследствие са намерени живи и здрави.

Излезе ли истината за изчезналите хора в Добрич?

През 2011 г. в кладенец до село Одърци, област Добрич бяха открити костите на двама от изчезналите - Иван Иванов и Венцислав Йорданов.

Иван Иванов е отвлечен от четирима души през 2006 г. пред погледа на приятелката си. Те напъхали Иван Иванов в колата си и взели телефона на приятелката му, като й обяснили, че до един час ще го върнат жив и здрав. Извършителите на отвличането искат откуп от 550 000 евро от баща му - Йордан Иванов. Похитителите не идват на срещата за предаването на откупа. По-късно са задържани четирима души - Тимур Куртсаид, Дончо Славов, Петър Петров и Христо Христов. Тъй като трупът на Иван Иванов не е открит, те са осъдени единствено за рекет.
Няма информация за изчезването и смъртта на Венцислав Йорданов и как тялото му се е озовало в същия кладенец. Той живее с майка си и след телефонно обаждане излиза по чехли пред блока в който живее. От тогава никой не го е виждал. Костите му са открити в същия кладенец, в който са и тези на Иван Иванов, но няма никакви предположения кой е извършител на неговото убийство и каква е причината. Иван Иванов и Венцислав Йорданов нямат допирни точки помежду си.
Неразкритото изчезване на Димитър Василев
На 2 ноември 1998 г. в центъра на Добрич в ресторант "Happy" в късния следобед влиза неизвестен мъж, който търси Димитър Василев. Василев е главния готвач на ресторанта, но отказва да излезе, тъй като има много работа и не желае да сваля бялата униформа с която готви.

В 23:05 ч. Димитър приключва смяната си и необичайно излиза през задния изход, придружен до вратата от един от колегите си Станко, който свидетелства, че не е видял нищо съмнително в поведението му. В ръцете си Димитър е носил торбичка с чехлите, с които работи в кухнята.

Причината за изчезването на Димитър Василев е желанието му да си купи кола от Австрия. В тази връзка той тегли 3 млн. стари лева заем и ги прибавя към спестените вече 1 млн. лева в дебитната си карта. Димитър дава пари на своя братовчед - Христо, който поел ангажимент да уреди визите и всичко останало за пътуването до Австрия.
Дори след изчезването му, Христо отново отива при майката на Димитър и й иска още 170 000 стари лева за да довърши уреждането на визите, тъй като бил сигурен, че Димитър ще се върне, а не искал парите, които е дал до момента да изгорят.
В продължение на 9 дни след безследното изчезване на Димитър, от картата му са изтеглени почти всичките 4 млн. стари лева, като това се е случвало от банкомати в Добрич и Варна. Камера върху един от банкоматите заснема човека, който тегли парите, но на нея той умишлено крие лицето си. Лицето от снимката не е облечено с дрехи на Димитър Василев.
След разпит на братовчеда на Василев в полицията става ясно, че даваните пари не са били депозирани никъде и уреждането на визите за пътуването въобще не е започвало от страна на Христо. Въпреки тези действия, 15 години по-късно няма повдигнати обвинения за изчезването и вероятното убийство на Димитър Василев. Още на следващия ден след изчезването в дома на Димитър Василев започват позвънявания с мълчание по десетина пъти на ден. Телефонът, който звъни е мобилен и през 1998 г. няма нужната техника за неговото проследяване.

Наталия Влахова

През януари 1998 г. изчезва 24-годишната Наталия Влахова. Официално тя работи вечерно време по ресторантите, като продавачка на цветя. Месеци по-рано се запознава с Деян Димитров, известен в Добрич с прякора Дидо Хюмнето. По данни на полицията, той и брат му Ивелин ръководят клона на тогавашната групировка СИК в Добрич и са известни като Котараците.
Във въпросната вечер Наталия има резервирана маса за нея, Деян Димитров, Ивелин Димитров и приятелката му Теодора в ресторант "Лебед". Никой обаче не идва на резервираната маса в уречения час, а Наталия изчезва.
Три години по-късно, през 2001 г. българската полиция започва и издирването на другото момиче, което е трябвало да бъде на масата - Теодора. Според познати на компанията, Наталия е водила стандарт на живот, несъответстващ на приходите й от продажбата на цветя. По неофициална информация Наталия Влахова е била замесена в бизнес с фалшиви визи, а голяма част от спечелените пари е отпускала като заеми срещу лихва.
Три години след изчезването на Наталия на 10 км. от град Малага в Испания е арестуван човек от компанията на Ивелин и Деян Димитрови. Според испанската полиция, лицето се е занимавало с трафик на проститутки от България към Испания, кражба на автомобили, трафик на наркотици и разпространението на фалшиви пари. Установено е, че въпросното лице е напуснало България с фалшива виза и чужд паспорт.На следващия ден след изчезването на Наталия Влахова, майката й Виолета Влахова отива в полицията и я приемат тогавашните ръководители на звеното за борба с организираната престъпност - Християн Христов и
Ивелин Пейчев.

Няколко часа по-късно Виолета Влахова получава първото си обаждане по телефона със заплаха да спре да ходи в полицията, защото ще последва пътя на дъщеря си.По случая е задържан единствено Деян Димитров, който е освободен след четири часа.
Според показанията, въпреки, че Деян Димитров има резервация с брат си, приятелката му и Наталия в заведение, във въпросния час той е играл карти в друга част на града с приятели.

През 1998 г. началник на "Криминален отдел" към Първо РПУ в Добрич е Йордан Костов. Той лично отговаря за издирването на всички изчезнали по това време и поема отговорност пред роднините, че близките им ще бъдат намерени.
През месец февруари 2010 г. Йордан Костов бе арестуван като съучастник в групата за отвличания с цел откуп наречена "Наглите", чиито участници бяха осъдени за 11 доказани отвличания.
В тази връзка родините на изчезналите в Добрич поискаха той да бъде подложен на детектор на лъжата за отвличанията през 1998 г., но до момента това не е направено.
Преди 10 години чрез ДНК експертиза бе установен изчезнал добруджанец преди 18 години. Намерените преди 4 години човешки кости край добричкото село Главанци се оказали след експертизата на изчезналия преди 18 години Богомил Маринов, съобщи началникът на Окръжната следствена служба в Добрич Атанас Атанасов. Експертизата е направена в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология към МВР. 35-годишният Богомил Маринов е в неизвестност от 1989 г. По същото време съпругата и децата му се преселват в Турция. Близките им не са обезпокоени от факта, че Богомил го няма - предполагат, че и той е напуснал страната. Затова те подават сигнал за изчезването му в РПУ - Балчик едва след 12 години, чак през 2001 г.

Образувано е следствено дело. През 2003 г. в землището на с. Главанци са открити човешки кости. Назначена е ДНК експертиза, която не доказва по неоспорим начин, че костите са на Богомил. Повторната експертиза обаче е показала, че костите са на Маринов.

Източници: 168 часа, в-к Стандард, crimesbg, blitz

Сак с 10 милиона лева коства живота на скандален радиоводещ през 2010 година

На 5 януари 2010 г. 31-годишният скандален радиоводещ среща смъртта си на стълбите в стара кооперация на столичния бул. "Александър Стамболийски" в центъра на София посред бял ден. Разстрелът става към 12,25 ч, когато двама килъри го причакват в дъното на входа на кооперацията докато той отива на среща с адвокатите си.

Жертвата получи 7 куршума в главата и тялото си, а при стрелбата бяха тежко ранени двама души, които имаха нещастието по същото време да влязат във входа. Убийците изчезнаха и до днес няма следа от тях. Какво става на ужасно студения и заснежен 5 януари. Около 12,20 ч Цанков пристига с брониран джип до кантората. Той е без охрана, само с шофьор.
Бившият радиоводещ слиза от джипа, пресича улицата и влиза във входа на кооперацията сам. Секунди по-късно там започва канонада.
Жертвата:Боби Цанков

Скандалният водещ скрил сак с 10 милиона лева,пише uniconbg.com

"Пред самата врата на входа ме изпревари мъж, който беше с гръб към мен. Вратата на входа беше отворена. Побързах да използвам да се вмъкна и аз, за да не звъня да ми отварят. Движех се на около 2-3 м. от непознатия, но по-бавно от него. Човекът пред мен изкачи първите стълби в коридора и сви към централното стълбище. Тогава се чу стрелба, може би 6-7 гърмежа. Първоначално реших, че някой хвърля пиратки.
Помещението се изпълни с пушеци, замириса на барут. Миг по-късно се усетих, че може би се стреля, сигурно съм се уплашил, обърнах се и тръгнах инстинктивно към вратата на улицата, за да изляза на булеварда. Но в момента, в който се обърнах, усетих парене в кръста, паднах надясно с лице към входната врата по очи". Това разказва пред медиите няколко месеца след убийството 48-годишният Любен Любенов, който е имал нещастието да влезе след Цанков в кооперацията. Мъжът е тежко ранен и дълги месеци се лекува във ВМА. Друго младо момче, влязло пък след него, също е ранено от ръцете на убийците.
Първоначално МВР ги обявява за гардове на Цанков, даже са разпитвани в болницата от прокурори. Убийците знаели, че Цанков ще пристигне на среща в този час. Затова са подготвени и откриват огън по него незабавно. В последния момент жертвата ги вижда и прави опит да закрие лицето си с ръка.

Два от куршумите тях се забиват в предмишницата му. Единият убиец продължил да стреля в главата му, а другият - в тялото. Два куршума пронизали Цанков в бузата, трети се забил в слепоочието му.
Вторият стрелец го прострелял два пъти в гърдите. След канонадата Цанков се свлякъл мъртъв на земята. В тялото му са намерени 5 от куршумите. Те са от две различни оръжия. Открити са и 17 гилзи край трупа.
Убийците спокойно прескачат ранените мъже и се измъкват по улицата.

След смъртта на Цанков МВР и прокуратурата започват истинска вакханалия и лов на "убийци", но и до момента обвинен, подсъдим или осъден за показният разстрел на бул. "Александър Стамболийски" няма. За разлика от десетките неразкрити поръчкови убийства на прехода почти всяка година МВР подхвърляше информация за възможни убийци на скандалния радиоводещ.  Първо бяха хора на Петър Стоянов-Сумиста и групата му "Килърите". После се твърдеше, че физическият ликвидатор на Цанков е Тихомир Георгиев-Боксьора, арестуван в Лондон, докато се издирваше да влезе в затвора за убийства. Накрая пък се лансира версията, че всъщност убийството на радиоводещия е дело на бандата наречена "Новите килъри" ръководена от Валентин Янев-Бореца и Мартин Антов. Още вечерта след разстрела барети атакуват комплекса "Царско село", натръшкват охраната на Красимир Маринов-Големия Маргин и арестуват него самия. Брат му Николай Маринов-Малкия Маргин обаче изчезна и досега е в неизвестност. В ареста попада и Стефан Бонев-Сако. Ден по-късно съдът пусна Стефан Бонев, а на Големия Маргин беше повдигнато обвинение в подбудителство за убийството на Цанков. Прокуратурата заявява, че Цанков трябвало да заведе важен свидетел  по делото срещу Маргините на последното заседание по процеса на 13 януари. Цанков е бил убит, за да му се попречи да заведе свидетеля в съдебната зала.
Тази теза обаче не е доказана с нищо. На никой от изброените по-горе герои не бе повдигнато обвинение за смъртта на Цанков, а Маргините бяха напълно оправдани.

Кой е Боби Цанков ?  Той завършва средно музикално училище "Любомир Пипков". Водещ е на радиопредавания и радиоигри в програмите на радио "Спорт", радио "Вива", радио "Сигнал плюс", радио "Практика", радио "7 дни", радио "Браво" - Варна, радио "Екстрийм" - Перник.
Бил е изпълнителен директор на радио "7 дни". Водещ в Тв "Канал 2001", "Балкан-Българска телевизия", телевизия "СКАТ", ВGTV ("България кабел"), телевизия "7 дни". Съдружник е на убития Антон Милтенов - Клюна във фирмата "РСБ комюникейшън". Към януари 2009 г. срещу Боби Цанков текат 5 наказателни и десетки граждански дела за измами от ефира на различни радиа. Той оцелява и при два бомбени атентата. На 15 ноември 2003 г. в 16.45 ч. на ул. "Цар Асен" в София пред дома на журналиста Боби Цанков и родителите му избухва взривно устройство. В момента на взрива Цанков се намирал в дома си. Пред журналисти той заявява, че няма представа кой би могъл да постави взрива и казва, че е получавал заплахи и по телефона. На 2 юни 2004 г., няколко часа след като дава показания за задържания същия ден Антон Милтенов - Клюна в СДВР, Боби Цанков е ранен при взрив във входа на дома му на ул. "Цар Асен". Разследващите свързват взрива и с факта, че Цанков в ефира на радио "Вива" съобщава, че разполага със запис, според който соченият за наркодилър Илиян Варсанов е подготвял покушение срещу Антон Милтенов - Клюна. След атентата е установено,  че Боби Цанков е охраняван от служители на НСО. В   резултат на разразилия се скандал двама служители на НСО са уволнени дисциплинарно, а още осем са отстранени по Закона за достъп до класифицираната информация. След 12-годишна служба началникът на НСО ген.-лейт. Димитър Владимиров също е освободен.

На 20 януари 2004 г. в Софийския районен съд започва наказателно дело срещу Боби Цанков за измама в големи размери на Ваня Червенкова. В обвинителния акт се твърди, че на 6 август 2002 г. в хотел "Принцес" Цанков, водещ в радио "Спорт", измамил Червенкова, с цел да набави за себе си имотна облага, като я заблудил, че има разрешение от Столична община да изгражда билбордове. Тя му дала 50 000 лв. в брой на ръка, за да рекламира фирмата й. До този момент Цанков не е изградил обещаните билбордове, нито е върнал парите. По делото са приложени документи от Столична община, че фирмата на Боби Цанков "Медиа БГ" ЕООД никога не е получавала разрешение за строеж на билбордове. На 14 май 2006 г. Софийският районен съд оправдава Боби Цанков, но той остава в ареста (арестуван е на 27 февруари 2006 г.) по обвинение, че за няколко месеца е измамил10 души за различни суми пари за излъчване на реклами в радио "Практика", като според прокуратурата става въпрос за 23 790 лв.

На 6 юни 2004 г. Софийският районен съд налага мярка за неотклонение "домашен арест" на радиоводещия Боби Цанков, обвинен за измама в особено големи размери. Той е обвинен, че в качеството си на изпълнителен директор на радио "7 дни" през 2001 г. е сключил договори за реклама, без да има право за това, с 10 човека, но не изпълнил договорите, с което ги е ощетил с 21 500 лв. Срещу Цанков е повдигнато и друго обвинение - за присвояване на радиотехника на стойност 40 711 лв. Престъплението е извършено на 6 август 2001 г., когато от радио "7 дни" е изчезнала голямо количество специализирана техника.


През септември 2004 г.  Боби Цанков  е освободен  срещу "парична   гаранция" от 10 000 лв.
На 23 юни 2006 г. Софийски районен съд одобрявя споразумение с прокуратурата, след като Боби Цанков се признава за виновен, че е измамил на 17 януари 2003 г. в хотел "Кемпински Зографски" жена (М. А.) с 1500 лв. за излъчване на реклама по радио "Вива". За измамата е осъден на три години условно с пет години изпитателен срок.

На 13 ноември 2009 г. около 16 ч. Боби Цанков се движи с колата си по бул. "Витоша" посока Южен парк. Застигнат е от брониран автомобил "Ауди", управляван от Стефан Бонев - Сако. След кратко преследване, по време на което Сако отправя недвусмислено предупреждение: "Ще те убия, ако продължиш да пишеш за Мето Илиянски",  Цанков успява да се изплъзне и отива в ГДБОП.  Там подава оплакване. Същия ден Стефан Бонев - Сако е арестуван в дома си. Прокуратурата му повдига обвинение за заплаха за убийство.
На 24 ноември 2009 г. Софийски градски съд освобождава Сако срещу 6000 лв.  Впоследствие Боби Цанков твърди, че причина за заплахата е неговата книга "Тайните на мутрите",  в която от първа ръка разказва за събитията в подземния свят през последното десетилетие. В книгата е споменаван и самият Сако. Според разследващи "Тайната на мутрите" и изявите на Цанков в предаването на Венета Райкова "Горещо" с дръзкото заглавие: "Пряка линия от подземния свят" едва ли са били причината за неговият разстрел. Малцина знаят, че освен двата бомбени атената срещу Цанков е извършен и още един трети. Това става година преди смъртта му в кафене до парка "Заимов".
Затова си спомня един от най-близките му хора Иво Илчев, с който Цанков разговаря по телефона в момента на убийството му. Илчев чува в слушалката само: "Свърши се".

Той е защитен свидетел по делото срещу Маргините, но разпита му пропада и той е арестуван заради възпрепиястване на правосъдието.
Илчев разказва, че двамата са били заедно във въпросното кафене когато куршум пробива облицовката на стената до мястото, където е стоял Цанков. Просто бившият радиоводещ се навежда и това го спасява.
Така или иначе самообявилият се за "летописец на мутрите" Цанков е убит по брутален начин. Нито прокуратурата, нито МВР успяват да заловят неговите убийци, въпреки бодрите твърдения на тогавашният градски прокурор на София Николай Кокинов, че знаят кои са хората, ликвидирали скандалният радиоводещ.

Източник:uniconbg.com

Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

За болката да не знаеш какво се е случило с детето ти говориха майката на изчезналата през 2002 г. Деси и бащата на Съвестин, който през 1997 г. излиза да играе пред блока и така и не се връща.

"Осем години след изчезването на Деси обвинения бяха повдигнати на тогавашния й приятел Божидар Пеков, които обаче впоследствие бяха снети”, разказа пред "Нова тв" майката на изчезналото момиче Анжела Маринова.

В хода на разследването заподозреният многократно променя показанията си и категорично отказва да застане пред детектора на лъжата.

"Това действие трябва да стане задължително, когато има обосновани предположения, че съответният задържан има връзка със случая”, каза адвокат Яничка Методиева.

Бащата на Съвестин, който изчезва, когато е едва 7-годишен, е категоричен, че синът му е бил отвлечен с цел осиновяване. Похитителите проучвали навиците на семейството с месеци, а за момченцето получили 200 000 евро.

В продължение на близо 20 години, случаят на Съвестин минава през ръцете на четирима премиери, двама главни прокурори и няколко вътрешни министри. След две гладни стачки и опит за самозапалване пред Европарламента, бащата на Съвестин успява да осъди България в Страсбург. Но не и да си върне детето.

Като пример за държавно бездействие, бащата Тодор Деянов посочва ситуация отпреди четири години. В метрото в Лион българка забелязва младеж, чиято прилика с фоторобота на Съвестин, е поразителна. Незабавно подава сигнал.

Три дни след подадения сигнал обаче записът от охранителните камери е автоматично унищожен от системата в метрото. Тодор не успява да го види.

"България няма детективско издирване в МВР! Инструкциите са едни формални глупости, които са и секретни, за да не може да разберете, че са глупости. До ден днешен оперативното дело за Съвестин, което е в МВР, е секретно. Отказаха да го дадат на двама съдии, отказват и на прокуратурата да го дадат. Последният шанс е той все пак сам да тръгне да търси кой е”, споделя бащата на Съвестин.Вижте още:За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Боряна Павлова www.dnes.bg


От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg

Как съдебна грешка, коства живота на невинен столичанин през 70-те

Стари кримки още разказват за съдебна грешка, изяла главата на невинен столичанин. В края на 70-те съпрузи от София се скарали жестоко. Жената хлопнала вратата и излязла.

Мъжът я чакал ден, два, търсил я по приятелки, но без резултат. След седмица трупът на безследно изчезналата бил намерен в землището на село Лозен. Жената била брутално изнасилена, бита и удушена.

Органите на реда веднага щракнали белезниците на съпруга като главен заподозрян за убийството. Съседи дали показания, че двамата не се разбирали и често се карали. И човекът бил осъден на смърт.

Чак когато го разстреляли, чорапът се разплел. Оказало се, че жената е станала жертва на изнасилвач-садист от софийските села. Той също си получил заслуженото, но несправедливо осъденият на смърт съпруг вече от няколко години бил на оня свят.

Снимка:Тодор Славчев

Свещеник екзекутиран през 50-те понеже "издал", че хубавото месо от Пловдивските хали го изнасяли за СССР

Най-младият разстрелян българин е католическият свещеник от Града на тепетата отец Павел Джиджев. През 1952-ра 33-годишният мъж е обвинен в шпионаж, понеже "издал", че хубавото месо от Пловдивските хали го изнасяли в СССР, а лошото оставало за народа.

Арестуват го, а малко след това го разстрелват. Властта не съобщава нищо на близките. През есента на 1952 г. една от сестрите на отеца - Цанка Рончева, получава вързопче с цървули, дрехи и една бележка:"Да се предаде на сестра ми".

Семейство Джиджеви получават смъртния акт чак през 1996 г.Дълги години при леля ми идваха десетки жени и мъже да я изнудват, споделя Петър Джиджов, племенник на разстреляния свещеник. Искаха й пари и храна, твърдяха, че брат и не е убит и ще му ги занесат в затвора. Роднините обаче се досещали, че Павел вече не е между живите.

Източник:Блиц
/В статията е използвана илюстративна снимка/

Чейнджаджия №1 от времето на соца Емил Василев – Драката разказва: Милиционерите си прибираха всичко по време на обиските!

Емил Василев с боен прякор Драката /и Пещерата/ е най-известният „валутен спекулант“, както ги наричаха преди, по времето на соца. Роден е в София преди 62 години, но заради многобройните си присъди е принуден да се засели /но само по паспорт!/ в село на Искърското дефиле. Иначе „ударите“ са му позволявали да си наема огромни луксозни квартири на най-тузарските столични улици.

Женен, съпругата му е рускиня, има син и дъщеря. Признава, че му се събират общо 8 години трудов стаж. Останалото е „частпром“ и врътки с вносни стоки, алкохол, цигари и валута, купувани основно от чужденци и препродавани на бармани и ресторантьори, които по негови думи били едни от най-платежоспособните му клиенти. Днес Драката разтваря само незначителна част от „огнеупорната каса“ със спомените за колоритния си живот под прицела на милицията, ДС и „конкуренцията“, доколкото тогава я е имало.

Повечето журналисти вероятно биха го оприличили на Пантуди, най-вече защото и той като него е предпочитал тръпката и лайфа пред дипленето на пачки за старини. Предпочел е да пръсне по купони и красиви момичета колосалния всекидневен „оборот“, който е правил поединично или със свои авери през 70-те и 80-те години на миналия век.
– Емиле, вие сте от породата на старите столични тарикати – използвам израза на вашия събрат Атанас Панайотов – Наско Краставицата. Не сте излизали досега на светло… поне у нас, с изключение на това, че преди около 7 месеца ви обвиниха в участие в някаква група около врачанския кримигерой Йордан Тонов – Данчо Пръча, която била пласирала фалшиви евро. Но за това ще говорим следващия път, защото проблематиката е доста сериозна. И така… как станахте „валутен спекулант“, както ги наричаха по времето на соца?
Не ми отговаряйте обаче като във вица – „провървя ми!“

– Още като ученик започнах да се занимавам с нерегламентирана според тогавашните закони дейност. Запознах се с хора, които тогава ги наричаха „чейнджаджии“. От чужденците директно купувахме валута. Създавахме си познати по корекомите, като тогава там беше забранено за българи и кучета Само на партийни величия синчетата можеха да пазаруват.

– За кои години говорим?

– След като се уволних от казармата – 1972 -ра. Тогава започнах работа към „Софстрой“ с много голямо нежелание. Милицията ни принуждаваше да работим, иначе ни изселваше от София. Там се задържах някъде около година и два-три месеца, като същевременно получих първата си присъда. Пийнал, в един автобус ме събуждат две контрольорки късно вечерта и аз дори не знаех дали имам билет, или не. Разбутах ги и успях да скоча, но през шофьорската врата. Закараха ме в Четвърто районно, където ми образуваха дело за едро хулиганство.
– Но нали не сте нанесли щети на „социалистическа собственост“, не сте набили някого? Защо – „едро хулиганство“?

– Не, не съм ги бил. Просто разбутах контрольорките и се опитах зад гърба на шофьора да скоча от автобуса. Тогава бях млад, буен, силен, спортист… Там, в Четвърто районно, един милиционер почна да ме удря и аз го напсувах на „твойта мамка полицайска“. Той озверя и ме преби от бой Оттогава, като чуя думата „полицай“, почват да ме болят кокалите. Затова ги наричам „милиционери“. За това ми деяние ме осъдиха на 8 месеца с 30 процента удръжки от заплатата. След като изтърпях тази присъда, се зарекох, че оттук насетне ще работя, но не за 120 лв. на месец, а на ден. И с един мой приятел – Геле Дебелия, започнахме да се занимаваме активно с търговия. От сърбите взимахме едни жилетки с големи копчета, тогава бяха актуални, дънки, дънкови якета, докарваха ни ги на консигнация по 100-200 бройки. Разпродавайки ги, отчитахме парите и си заделяхме нашата печалба. Тогава се работеше много коректно. По-късно, когато излязоха т.нар. магураджии, започнаха врътки, „калинки“, водят някой човек ужким нещо да купи, а те двамата партия и те измамят.

Втората ми присъда беше за сладолед на морето. Като ме вербува един мой псевдоприятел – Атанас Бозов, който предната година беше работил там на сергия. Каза, че ще изкарам добри пари. Той беше взел барчето на Външнотърговска банка, мен ме уреди да продавам на плажа сладолед. И аз бях атракцията, защото бях с бръсната глава и брада. По това време беше забранено бради да се носят, но аз успях чрез Концертна дирекция и покрай спелеологията, а и имах един познат в Своге по ДС- линия, който срещу подаръци ми правеше услуги и ме прикриваше. И аз срещу един скромен подарък – „Сейко“, който бях купил от „Кореком“ за 30 долара, но му занесох касова бележка, в която се посочваше, че струва 120 долара, и той много се зарадва, че такъв скъп подарък съм му направил, ме уреди да си изкарам паспорт с брада. До този момент милиционерите побесняваха, че не могат да ме накарат да си обръсна брадата. Там, на плажа в Созопол, където отидох да продавам сладолед, Стопанска милиция си имали някакви квоти, че този сезон трябва еди-колко си да влязат по линия на стопанско престъпление в затвора. Аз бях една от тези жертви.
Атанас Бозов всъщност ме подложи, защото той ме заведе в Созопол, понеже вече трета година работеше там. Още преди да тръгна за морето, една моя приятелка фризьорка – хубавица, ми каза: „Този човек не ми харесва, недей да ходиш!“ Тя просто имаше чувство, че нещо ще стане. Аз обаче не обръщах внимание на тези неща.

Но трябва да се върна малко назад за една друга присъда, която имах. За чейндж.
– Къде се въртеше този чейндж обикновено?

– Църквата „Свети Александър Невски“, Вазовата градинка, която наричахме „Храста“, кафенето „Шапките“… тези места най-вече. Някъде през 1976 г. живеехме с моя приятел Ангел в една квартира. Той обичаше да спи до късно, до обяд. Бяхме събрали пари за един мастербокс „Кент“, хванах един арабин от подлеза на ЦУМ, разбира се, срещу някакъв процент, и го заведох в дипломатическия кореком до турското посолство. Оттам купувам един мастербокс „Кент“, виждам, че ме преследват милиционери, 15 минути им бягах, вместо да хвърля кашона и да им се изскубна. Но това са все пак 300 долара с толкова труд и страх събирани, че не ми се хвърляше. Впоследствие ме хванаха. 27 дни ме държаха в Първо районно. Междувременно отиват на обиск в квартирата, намират Геле Дебелия, че спи, и без никакви доказателства го арестуват и него. Аз им казвам: „Доларите са мои, цигарите са мои…“ В крайна сметка бяхме осъдени условно на 6 месеца с 3 години изпитателен срок.
– А какво се случи в Созопол? Как успяха да ви накиснат и за какво?

– Вече бях с условна присъда и ето как ми направиха постановката милиционерите. Изпращат контрольори, сладоледът се продаваше в пластмасови чашки с пластмасови лъжички и струваше 21 стотинки. На мен ми идва клиент подставено лице, който взима сладоледа, хапва няколко лъжички, обръща се и контрольорът застава до него, взима сладоледа, за да го провери, и се оказва, че тежи 80 грама. Направиха ми акт за малограмажност. Използваха дори едно дете. „Момченце, ето ти 50 стотинки да си купиш два…“ Това впоследствие го разбирам. Имах човек в управлението на търговията. Взимат този сладолед, мерят го, пак излиза някъде около 85 грама. Правят ми втори акт за малограмажност. Сезонът приключва, аз се прибирам в София, пращат ми призовка да се явя като свидетел в Бургас, във Второ районно. Но все в последния момент идват призовките…

– … и е трябвало да се явите на разпит с довеждане?
– Да, с довеждане. Но пак мой близък милиционер, който се водеше квартален, ме пита: „Обещаваш ли да отидеш?“ Казвам: „Да!“ Влакът тръгваше рано сутринта. Това се случи на моя 26-и рожден ден, през 1977 г. Имах билети за опера, вечерта трябваше да ходя с моята приятелка. Викам: пристигам за справка сутринта, ловя обедния влак и за представлението ще се върна! Но в Бургас ме арестуват и на базата на тези два акта за малограмажност, по които вече са ми били повдигнали обвинение, ме държаха 15 дни следствен в милицията понеже съм се бил укривал от следствието! След това ме прехвърлиха в самия затвор. По това време той беше един от най-гладните. Впоследствие ме осъдиха на 8 месеца строг режим за тези два пъти по 15 грама, които съм продал по-малко. Имах условна 6-месечна присъда за валутно престъпление и така трябваше да изтърпя присъда от 14 месеца в този гладен затвор. Освен това, преди да излезе делото, ни държаха в първи следствен салон, който го наричаха „тежкия“. Там се ходеше по нужда в една кофа вътре в килията Там бях с един циганин за убийство. Два месеца бях в тази килия. Банята – на 10 дни един път. Почти студена вода, и докато се натъркаш, ако имаш сапун, те гонят да излизаш.
– Кой ви беше адвокат?
– Имах служебен адвокат, защото не можех да си позволя друг. Бяха ме оставили без пари. При обиска направиха така, че изобщо не фигурираха в описа за изземване парите.
– Къде отидоха?
– В джобовете на милиционерите.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно! Впрочем те ми казаха, че ако призная сумата, която съм присвоил, и я възстановя, ще взема много лека присъда. И аз признах за 400 лв. Родителите ми бяха учители и с техните учителски заплати събраха тази сума и я внесоха.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
Източник: Blitz.bg 

РЕПРЕСИЯ:Една нощ в РПУ-то

Студено ми е. Краката ми са премръзнали в ботушките с тънка подметка. Размърдах се и усетих тялото си сковано от неудобната поза, в която съм седяла. 
Ох... сетих се - бях седнала на краката на Валери. Какво ли ни чака…?! 
Бях около 17-18 годишна. Вече работех в едно предприятие по задължение.Тогава времената бяха такива - работехме по договор след завършване на средно образование.

Реших да отида до София. Там живееше леля ми, сестра на татко и чичо ми - негов брат. Имах и друга леля, която беше братовчедка на баща ми. Тя имаше двама сина, с които много си пасвахме. Правехме щуротии като малки, когато идваха през лятото на море. Големият u син вече се беше оженил и чакаха всеки момент жена му да роди. А малкият беше в казармата. Та, реших да отида при тях без да се обадя на никой друг от роднините.
Поседях няколко дни и вечерта, преди да си тръгна, решихме да излезем с братовчеда и жена му. Той се обади на Валери, негов приятел и решихме да отидем на някакъв ресторант на Витоша. Валери току що си беше купил нова кола, но нямаше книжка и братовчед ми трябваше да кара.
Валери беше „бандюга”, но веселяк и много забавен. Смеех се с него от сърце и само толкова, нищо друго. Бяхме само приятели.

Отидохме до ресторанта, настанихме се, те си поръчаха по една водка, поръчаха и на мен. Аз никога не бях пила алкохол, но си замълчах, за да не се излагам…
След час усетих, че ми става зле. Може би от цигарения дим и от алкохола. Помолих да излезем и естествено Валери стана да ме придружи. Вън седнах на задната седалка на отворена врата и дишах чист въздух. Като че ли се пооправях.
Гледам, Валери бърка в чантата ми и изкарва три стъклени чаши. Сложи ги на задната седалка зад гърба ми и се смее. Голямо геройство.

Само след две минути дойдоха двама полицаи (тогава милиционери) и се представиха. Поискаха ни документите за самоличност, но аз нямах. Бях си приготвила сака за пътуване. Сутринта в 10.00 щях да си тръгна със самолета за Варна и паспорта ми беше там, в чантата.
Казаха ни да се качим в техният джип – една стара, скапана УАЗ-ка и ни закараха в едно РПУ, някъде близо на Витоша.
Вкараха ни в различни стаи и започнаха да ни разпитват.
Мен ме питаха всичко, от къде съм, при кого съм дошла, работя ли, уча ли, имам ли си приятел. Майка и баща имам ли, и къде и какво работят. За сестра ми също. Дори ми направи впечатление, че знаеха неща за семейството, които дори наши близки не знаят.

В един момент влезе жена на около 40 години, видимо току що събудена, още сънена. Оставиха ни сами в стаята и жената ме накара да се съблека. То, не че имаше какво да събличам…едно късо палтенце, къса пола и една блузка.
Съблякох се, но без бельото, и след това ме накара да напиша всичко. Какво ли имах да пиша…
След час разпитване, обиск и какви ли не излишни процедури ни качиха отново в УАЗ-ката и ни закараха в друго РПУ, този път в София.

А вън беше ужасно студено.
Слязохме от колата и в двора на РПУ-то ни казаха да чакаме до сутринта, за да дойде шефа - някакъв полковник, за да ни разпита и да реши какво да прави с нас.
Беше още едва два през нощта и беше -2 градуса. Едно милиционерче на наша възраст беше дежурно на КПП-то, една малка стаичка в двора. Побъбрихме си с него, и то се смили и ни покани при себе си. А вътре - толкова тясно, само един стол. Изкара два сандвича и ни подаде единият. Сипа ни в една чаша чай от термос и ние малко се постоплихме.
Валери седна на стола, аз в него, а милиционерчето седна на някаква щайга. И съм заспала, докато си разказваме какво ни се е случило.
Леле, какво ли ще стане, когато чичо ми се обади на мама във Варна. Дремех и тези мисли не спираха да бръмчат в главата ми като неспокойни пчели в кошер. Чичо работеше в милицията и то не къде да е, а в министерството. Той даже не знаеше, че съм в София.

В един момент се чу шум и аз се събудих. Беше пристигнала милиционерската кола. С викове, крясъци и псувни от нея измъкнаха едно много хубаво момче. Високо, много добре сложено физически, наметнато с една ватенка и с белезници на ръцете отзад на кръста.

Господи, те го ритаха с крака, удряха го с шамари, юмруци… Мислех, че сънувам кошмар. Гадеше ми се. Никога в краткия си живот не бях виждала такова нещо, освен на кино в руските филми.
Момчето падна и не мръдна. Те продължаваха да го ритат. Накрая един от тях го хвана за двата крака и го замъкна до мазата на сградата. Влачеше го, като чувал с пясък. А той не мърдаше вече. Мислех, че не е жив. И всичко това беше „ за незаконно съжителстване с жена”. Това означаваше, че живее с приятелката си без да имат сключен граждански брак. Нищо друго, това беше причината. Това ни го каза момчето, което ни приюти в КПП-то.
От очите ми се стичаха сълзи, без да искам. Без глас плачех. Даже не помня кога съм започнала да плача. Валери само ме притискаше силно до гърдите си и не мърдаше, не говореше. Милиционерчето – също.
Повече на никого не му се приказваше, докато съмне.
В осем сутринта, един от милиционерите побойници дойде и ни каза да се качим на втория етаж при полковника.
Качихме се и влязохме.

Полковникът беше симпатичен, усмихнат мъж, с прошарена коса. Здрависа се с нас и се представи. Започна да се шегува с мен, че много харесвал Варна, не само заради морето, а и за това, че там имало само хубави жени. Дори си спомням още точно какви бяха приказките му: ”Красиви, морски палавници” - хъм… яснооо…

Попита ме:

- Ще ме поканиш ли това лято на море?
Аз му казах, че след тази нощ, която съм прекарала тук, в това РПУ, сигурно никога няма да погледна милиционер.
Каза ми, че съм много пряма и трябва да се науча да не казвам винаги това, което мисля. Е, не се научих на това. Останах си такава, въпреки, че си патех често от искреността си.
Към десет часа ни пуснаха. Братовчед ми дойде да ни посрещне. Прибрахме се у тях, и майка му ни посрещна с рев на вратата - „Какво ще казвам сега на майка ти…”
Уффф... и аз това се питах, но сега само една мисъл беше в главата ми – да легна и да се наспя. Така и направих. Самолетният ми билет изгоря.

Хванах самолет за Варна в 15.00 часа след обяд. Прибрах се и няма да ви кажа какво ми се случи нататък. Сами си представете. Мама беше много строга с мен. Като ме видя, колабира и се наложи сестра ми да я свестява с няколко леки плесника и вода. След това плесниците продължиха, но върху мен.
Сега, много, много години след тази случка си мисля, че може би това е било повратна точка в моя живот.
С братовчедите ми вече сме улегнали хора, на възраст и когато се срещнем се смеем на спомените си, освен на този… с репресията.
За www.bgspomen.com Валентина КОСТОВА

Жестоко убийство през 1974 г. разтърсва България.Млада и много красива жена е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…

Текстът е публикуван с разрешението на newme.bg

В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…

Проф. Балабанов влиза в рутинната си роля на учител и заставя госпожица Ганчева да „изпипа“ стихотворенията си (едно от тях го връща за редактиране 16 пъти), и чак тогава първата стихосбирка „Язове” („яз“ значи бент) на Люба Ганчева, „прекръстена“ от него на Яна Язова, става литературен факт…Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

Каквото и да говорят за Яна Язова обаче, през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. тя е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й, но одумките дали Яна Язова наистина има талант, или просто е протежирана, така и не стихват…

Междувременно в 1937 проф. Балабанов успява да възпре Яна Язова, по това време на специализация в Париж, да се омъжи за българския милионер Джон Табаков, с аргумента, че ако направи това, никога повече няма да може да бъде писателка, а следващата година, когато в Созопол Яна Язова се сближава с художника Марио Жеков, Балабанов спешно пристига и потушава искрата помежду им…След години в едно писмо тя ще напише:„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“…И дали защото неговата опека е почнала да й тежи, дали защото с годините страстта и любовта помежду им са станали по – приглушени, дали защото Яна Язова решава, че е време да сложи в ред живота си (Балабанов така и не се развежда), но в 1943 тя се омъжва за инж. Христо Йорданов, директор в Българското радио, културен, изискан, състоятелен и предан мъж, а бракът им е наистина коректен… И независимо от това когато по време на бомбардировките Яна Язова и мъжът й са в София, а проф. Балабанов със семейството си – в провинцията, те не престават да се интересуват един от друг, макар от писмата им да лъха вече само искрена грижа и човешко приятелство…

И когато в 1944 животът главоломно се променя, с школувания си университетски ентусиазъм проф. Балабанов решава да се впише в новия пейзаж и тръгва по разни сказки из страната. Яна  Язова обаче не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…

В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за  един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

И макар в един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 да намират едно полуразложено тяло, намереното всъщност е само едно тяло…Месец преди това писателката Яна Язова, останала докрай вярна на себе си и своя живот, полита към небесните селения, за да продължи далеч от светската суета, от огорченията и оскърбленията, да пише своите си неща…И сега понякога тя се взира долу, защото взимайки рязко завоя на ул.„Раковски“, колите издават специфичен шум…Някога този шум е смущавал тишината в усойния й апартамент, докато тя пише, но днес всичко вече е минало, та тя вече не е там…И Яна Язова поглежда кооперацията в цвят охра, в която живее толкова години в самота, поглежда и паметната си плоча с барелеф, изработен от сина на Николай Хайтов – скулптора Александър Хайтов, после се усмихва великодушно и пак почва да пише…

Деа Манолова, Катерина Иванова
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на newme.bg*

Най-кървавата катастрофа в историята на българските железници се случва на 1 май 1969 г



Случва се  край плевенското село Чомаковци. Загиват 27 души, а други 38 са ранени. 

Малко след 3 часа през нощта от жп гара Червен бряг тръгва претъпканата с пътници теснолинейка за Оряхово. Хората бързат да се приберат по домовете си за празника. Влакът започва да се клати още при потеглянето си и след шест километра - на завой край село Чомаковци, последният вагон се преобръща, но без да се откъсне от композицията и започва да се влачи на едната си страна. Уплашените пътници започват да скачат в движение, но изпочупените прозорци и стоманеният корпус на влака разкъсват телата им. 27 души губят живота си.

Сред тях 13-годишният Венци от София, майка му и току що омъжилата се Йорданка. Момченцето и майка му са намерени прегърнати, а телата им - прерязани. Други 38 души са ранени. Много от тях остават инвалиди.  Притеклите се на помощ хора от Чомаковци описват инцидента като "месомелачка". Линейки са изпратени от София, Враца, Кнежа и Луковит, за да превозват ранените.  Както и 3 години по-рано - при потопа във Враца, властта отново скрива инцидента заради името на влака. Теснолинейката се казва "Осми конгрес на БКП".

Съдебната експертиза показва, че немарливостта на машиниста е довела до тежката катастрофа. Композицията се движила с 1-2 километра по-бързо от ограничението от 30 км/ч във въпросния участък, пише Дир.бг. Делото е гледано от Врачанския съд, а машинистът е осъден на 10 години затвор. На подсъдимата скамейка седнал и ръководителят движение на гара Червен бряг, който е позволил на композицията да тръгне, въпреки че е била препълнена с хора. Той обаче получава само условна присъда. И двамата вече са покойници, а на 15 декември 2002 г. теснолинейката Червен бряг – Оряхово е закрита. Причината - нерентабилност на линията. В началото на 2004 година с постановление на Министерски съвет започва демонтирането на железния път и така завинаги се унищожава жп линията между Червен Бряг и Оряхово.
blitz.bg

Жестоко убийство на проститутка затваря всички бардаци в София

В зората на Третото българско царство проституцията била узаконен порок. За разлика от провинцията, където публичните домове били разположени извън чертите на града, в не София било така. Още след Освобождението в централната част на града се пръкват първите бардаци.
Заведения със звънките имена
“Аполо”, “Сан Стефано”, “Орфеум”, “Неапол”, “2 февруари” и др. Изникнали като гъби в в самия столичен център, по улиците “Екзарх Йосиф”, “Дондуков”, “Алабин”, площад “Трапезица”… Изборът бил изключително голям и мераклиите по тънката част понякога сменяли по два-три публични дома за една вечер. По стара традиция собствениците на шантаните два-три пъти в годината правели скандални процесии по софийските улици с новопристигналата си “стока”. Когато в бардака пристигнели нови момичета, сводниците ги натоварвали на пъстри файтони и бавно, и тържествено ги показвали с музика пред софийското гражданство.

През 1897 г. във водите на река Марица бил открит трупът на една от тези паднали жени. Тя се наричала Ана Симон, унгарка, поданичка на Австроунгария и изкарвала прехраната си като продавала красивото си тяло в един от пловдивските бардаци. Следствието повдигнало завесата на загадъчната смърт на проститутката – замесени били градоначалникът на Пловдив Новелич, адютантът на княз Фердинанд ротмистър Бойчев и стражарят Богдан Василев. От смъртта на Ана Симон се заинтересувал и австроунгарският консул у нас, така информация за трагедията стигнала и до европейските вестници.Пред следствието Новелич и Богдан Василев направили пълни самопризнания, като посочили ротмистъра за физически убиец на Ана Симон. Станало ясно, че няколко седмици преди престъплението княз Фердинанд преминал по пловдивските улици и срещнал красивата Ана. Изглежда, че проститутката имала лоша и голяма уста, защото започнала да обижда и свирка по монарха.

В съда един от свидетелите казал, че чул как Бойчев се заканва: “Завчера една курва срещнала княза и му викала безобразни думи. Князът се разсърди и искаше да я застреля с револвера си, но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа…”На 8 срещу 9 април адютантът на княза, стражарят Василев и градоначалникът Новелич отишли при Ана Симон, за да я закарат при клиент в някакъв чифлик. Извън файтонът спрял до гробищата, ротмистърът и стражарят стреляли няколко пъти в красивата унгарка. Още полужива, завързали за тялото й два тежки камъка и я хвърлили в тъмните води на Марица.

В Пловдив процесът за убиството на Ана Симон бил шумен и следен с трепет от цялото българско общество. Имало отзвук и в чужбина – за делото дошли бащата на загиналата унгарка и специални претеници на големите европейски вестници. В съдебното дело обаче, било прикрито умело косвеното участие в трагедията на княза. В България тръгнали слухове, ме преди да загине от куршумите на своите убийци, Ана Симон е била дълго време любовница на държавния глава.

Присъдата удовлетворила повечето от българите, които застанали на страната на жертвата. Бойчев и Новелич били осъдени на смърт и скоро обесени в Пловдивския затвор. Стражарят Василев се отървал с 15 години затвор.

Няколко години след жестокото убийство на Ана Симон надигналото се обществено мнение затворило официалните публични домове в България. В София това станало на 1 юли 1905 година, а през следващата година – в Шумен, Варна, Търново и други градове.

Източник:Ретро

Жестокото убийство на Гео Милев удушен с тел (СТАТИЯ)

Във всезнаещия „Гугъл“ и често във вестниците, под името Гео Милев, следва дълъг списък на цени на имоти. После статии със странни заглавия: „Мутрите се завърнаха в „Гео Милев“. „Герой от „Гео Милев“ живее с осемдесет лева на месец“, „Гео Милев“ остана без вода“ „Гео Милев-пица“. Можем да видим още доста в този жанр, докато стигнем до четиво, от което се разбира, че всъщност Гео Милев е поет, писател, издател, философ, публицист и въобще един от най-значимите българи, живели и загинали в двадесет век. Ще бъде наивно, ако приемем, че такава е ситуацията само в електронната мрежа. В парламента на България името на Гео Милев, като поет, е споменато само веднаж: Когато се обсъждаше законът за забрана на комунистическите символи. Сложиха го в общия кюп, въпреки че той никога не е бил комунист. Пишем тези редове, не само защото има повод, а и защото основателно се притесняваме, че след години в съзнанието и представите на потомците Гео Милев ще е квартал. В София или някой друг град. И нищо повече.

Тези майски дни ни връщат към една трагична дата. 15 .V. 1925 година. Леда Милева, дъщерята на поета, която тогава е била на пет години, разказваше, как един мъж, облечен в черни дрехи, влязъл в апартамента им и попитал къде живее Гео Милев. Той е баща ми, отвърнала и посочила вратата. Така започнала „малката справка“ , която за близките не свършила никога. Същата вечер в дирекцията на полицията арестуваният е бил удушен с тел и влиза в списъка на безследно изчезналите. Такова обяснение се дава на близките, който тръгват да го търсят.
Тридесет години по-късно в общ гроб са открити костите на избитите през кървавия септември 1923. В череп №17 е намерено синьото стъклено око на поета. Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс гр. Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
Още дванадесетгодишен бъдещият поет проявява разнообразни таланти. Той съставя ръкописни вестници, рисува, включително и свои автопортрети, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет, а по-късно –за първи път у нас и на Владимир Маяковски.

Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ , след което продължава образованието си в Лайпциг. Там дори го обвиняват в шпионаж в полза на Англия, но поради липса на доказателства-го освобождават. Докато идва един от най-драматичните моменти от живота на поета. През март 1916 г. той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер заминава в 34-ти троянски полк. Той е на позиция на кота 506 на дойранския фронт. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата. Загубва част от черепа си и дясното си око. Лекуват го дълго. У нас и в Германия.
През януари 1924 година Гео Милев започва да издава списание „Пламък“. Там за първи път печати поемата „Септември“ Заради нея  книжка 7 – 8 са конфискувани, а авторът е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.
  На 14 май 1925 г. заради „Септември“ Гео Милев е осъден на година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но не успява – на следващия ден, 15 май, е извикан за споменатата „малка справка“. И никой повече не го вижда.
С какво толкова един поет е разгневил властта, че тя да реши да го унищожи физически. В един филм посветен на Гео Милев друг един поет- Христо Радевски, като че ли дава най-точното обяснение:
Списание“ Пламък“ разобличава, съди, громи жестоко… С него /Гео Милев/се разплатиха жестоко не само заради поемата „Септември“, която е върхова на нашата поезия, но и за неговото гражданско поведение в списанието си. Там той има политически статии, каквито никой български политик не е писал. Милев безпощадно бичува репресивния „Закон за защита на държавата”, който отнема човешките права. Критикува го безпощадно, без да се съобразява с факта, че е забранено. Това е една от главните причини, да го ликвидират, не само поемата „Септември“.
Дъщерята на поета Леда Милева, оценявала по –високо някои от другите произведения на баща си. Подреждала ги е преди „Септември“ в своята класация. Световните капацитети обаче са на друго мнение. Поемата е преведена на повече от двадесет езика.

Преди около две години писателят Христо Карастоянов издаде романа „Една и съща нощ“. Плод на близо двадесетгодишен труд, той разказва за дружбата на поета с анархиста от Ямбол Георги Шейтанов. Книгата спечели тогава почти всички литературни награди. Професор Иван Добчев я драматизира за сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Веднага започна подготовката на превод за издаване в Съединените щати. Ето какво разказва авторът за мотивите, които са го накарали да се захване с тази тема и някои от малко известните факти от биографията на създателя на поемата на „Септември“ :
Простичкият въпрос пред мене е бил: Гео Милев този човек, който виждаме по стените, боляла ли го е тази рана, която всъщност е смъртоносна и някой отгоре вероятно го е спасил, за да свърши това, кое е свършил. Допитах се до специалисти хирурзи и от тях научих, че зверски го е боляло. А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. За да работи в името на нещо, за което се чувствал призван . В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник . Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата „Септември“, полицейската му критика и горе- долу това е… Не знаем че заради тази рана например, е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око . А въпросното око е било неудобно, създавало му у страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной.
 Не знаем, че той е бил сприхав, егоцентрик скандален , че е бил нисък и грозен – според полицейските досиета – 160 сантиметра. И наред с това притежавал такава харизма, че е помитал всичко пред себе си.

Източник:Блиц

Убиец, чул своята смъртна присъда на 10 ноември 1989 година:Опитва да излезе на свобода

 Преживял отмяната на смъртното наказание, 28 години зад решетките сега Камен Сашев Радев е иска от съда сегашното му доживотно наказание да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години каквато възможност е предвидена в закона.

Така Радев ще може да напусне затвора във Варна само след две години, ако магистратите уважат молбата му, пише "ТРУД" . През лятото на 1989 г. 19-годишният тогава Радев отбива военната си служба в Строителни войски. На 17 юли той убива жестоко старица в ловешкото село Горно Павликени и веднага е задържан. Затова на 10 ноември 1989 година, Военният съд в Плевен го осъжда на смърт чрез разстрел. В началото на следващата година решението е потвърдено и от Върховния съд. Настъпилите промени в България обаче спасяват живота на Радев. Точно 12 месеца след извършеното убийство е наложен мораториум върху изпълнението на вече издадените смъртни присъди. В края на 1998 г. парламентът отменя смъртното наказание в България, а вицепрезидентът Тодор Кавалджиев издава указ, с който присъдата на Радев е променена на „доживотен затвор”.

По същото време той изтърпява наказанието си в Плевен, но няколко месеца по-късно е преместен във Варна. Мотивите, които адвокатът на Радев изтъква пред Варненския окръжен съд за намаляване на наказанието му на 30 години затвор, е промяната в поведението му. През последните 8 години той не е бил наказван за агресивно поведение, а само за притежание на СИМ карта. Справката показва, че за целия си престой зад решетките убиецът е бил наказван общо 35 пъти и награждаван 11 пъти.  Според съда въпреки продължителния престой в затвора рискът от рецидив при Радев остава изключително висок и той не се е поправил. Даване на шанс за скорошно излизане на свобода би било проява на необоснован либерализъм, несъответен на личността  и поведението му.

Проявяване на милосърдие не е в компетенциите на съда, а на Президента на Република България”, се посочва в заключението на магистратите, с което отхвърлят молбата на Радев. По време на пребиваването си зад решетките убиецът завежда множество дела заради лошите условия в затворите във Варна и Плевен. Преди година той осъди България в Страсбург за обезщетение от 8 000 евро заради това, че му е било позволено да посещава тоалетна само по три пъти на ден, а през останалото време е трябвало да се облекчава в килията си в кофа.

В жалбата си, която Съдът по правата на човека уважава, той посочва още, че храната в затвора е лоша, забраняват му да работи, а в килията му има хлебарки и не влиза достатъчно свеж въздух. По друго дело Камен Радев получава 12 000 лева компенсация, защото не са му били осигурени обувки, дрехи и средства за лична хигиена. Той е съдил Министерството на правосъдието също за това, че е настанен в килия с пушачи, както и за невъзможност да спортува. Един от последните му искове беше за 25 000 лева, който обаче беше отхвърлен от съда. Този пък Радев се жалваше заради отказан безплатен преглед от стоматолог. Наложило му се плати 100 лева, от което получил психо-емоционален стрес, а човешкото му достойнство било унизено.

Последната жена, екзекутирана в България: Кърджалийката Елина Златанова застреляна с куршум в тила на 8 март, 1988 г



В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила за убийството на двамата си невръстни сина. 

По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.
Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.
Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.
По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.


По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:
"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".

Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.
Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.Вижте още:Стюардесата от "Балкан" екзекутирана със съучастника си през 1982 г
Автор Йово Колев  Статията е  предоставена  от :www.lifebites.bg

 Още тематични вижте ТУК >>>>>

Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен