Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Една от най-големите мистерии в България все още пази ревностно своята съкровена тайна. Става дума за тайнствена гробница в местността Мишкова нива в Странджа, където се предполага, че се намира гробницата на египетското божество Бастет. В гробницата няма съкровища и несметни богатства, а ключ към гигантско познание, завещан ни от чужди цивилизации. Това обяви пред „България днес" Ивайло Мутафчиев, която е син на покойния Кръстю Мутафчиев, ръководил секретна археологическа мисия и разкопки в Мишкова нива през 80-те години на миналия век. Експедицията и проучванията са по идея на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, която тогава е председател на Комитета за култура. Активно участие в подбора на участниците и плана за дейността взима петричката пророчица Ванга, която е в много близки отношения с дъщерята на Тато.



До Людмила Живкова са достигнали информации, че на днешната територия на България някога се е намирал център на човешката цивилизация, а регионът е бил истинско светилище на знанието. Именно това е причината за археологическата мисия в Странджа. Тя обаче е прекратена внезапно веднага след изненадващата смърт на Людмила Живкова на 21 юли 1981 година. Срещу участниците в мисията започват репресии, а ръководителят Кръстю Мутафчиев е вкаран в затвора по съшити с бели конци обвинения за злоупотреби. След излизането си от затвора през 90-те години, Мутафчиев прави неуспешен опит да заснеме документален филм за експедицията в Странджа. Проектът пропада, а самият Мутафчиев умира от рак. Други от екипа пък са налегнати от мистериозни болести. Според сина на Мутафчиев Ивайло, това е знак, че е още рано тайната на Мишкова нива да бъде разбудена. Той обаче разкри, че баща му е съставил уникална звездна карта, която в подходящия момент ще ни даде ключа към познанието. Той я е нарекъл „Архо-астрономична карта". Тя се променя според местоположението на съответните съзвездия спрямо сезоните и географското им съотношение в района на Мишкова нива.

/С Кафето/

Убих го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не, споделила Спаска


На 20 август 1985 г. сутринта мощна бомба разтърсва тихия планински курорт Вършец. Адската машина е поставена в автомобил и тежко ранява собственика му, старшината от авиополка в Габровница Зарко Харалампиев. Три дни по-късно военният умира от раните си. Минути след експлозията на крак е вдигната цялата милиция,

 Държавна сигурност и Военното разузнаване в Северозапада, припомня "Труд" драмата отпреди 30 години. По това време в България тече насилственото преименуване на българските мюсюлмани, известно като „възродителен процес”. В страната вече са станали няколко терористични акта, за които властта мълчи, но хората знаят.

Първите подозрения на разследващите са насочени към радикални турски националисти, но такива в Северозападна България няма. Криминалистите започват разпити на роднини и приятели на взривения мъж и постепенно стигат до истината – старшина Харалампиев е убит не от терористи, а от любов, превърнала се в ревност и омраза. Зарко Харалампиев работел като автобусен шофьор в Михайловград (днес Монтана).

Бил висок, строен и красив мъж, душа на компанията и любимец на жените, описват го познатите му. Заради чара и нежните му завоевания приятелите го наричали Ален Делон. Всяка минала през леглото му жена хубавецът записвал в специално тефтерче. Съпругата му Спаска Дмитрова, за която се оженил през 1974 г., обаче никак не се радвала на приказките за забежките на мъжа си.

Младото семейство, което вече имало и малка дъщеря, се тресяло почти всяка вечер от скандали. За да избяга от ядове и да спечели повече пари, Зарко заминал за няколко години като шофьор в Либия. Но тогава историята се обърнала. До Зарко започнали да достигат слухове, че Спаска събира компании и мъже остават да преспят в дома им. Гурбетчията предупреждавал в писма жена си да внимава и да не го срами, но накрая, побеснял от ревност, се върнал. В началото общият живот като че ли потръгнал.

Тогава Зарко започнал работа като старшина в авиоподелението в село Габровница. Срещите му с хубави жени обаче пак започнали и скандалите отново пламнали. Заради караниците Зарко често посягал и на жена си и тя се оплакала на командирите на авиополка. Те скастрили старшината и го предупредили, че ще изхвръкне от армията. Стреснат, той предупредил съпругата си да мълчи и дори се заканил, че ще я убие.

Разядена от ревност, изтормозена от скандалите и уплашена до смърт, Спаска потърсила за помощ брат си Иван. „Вече не се издържа! Не стига, че не спира да хойка и ме бие, но вече се кани и да ме убие!”, изплакала жената. И брат й се заел да реши проблема. Той се снабдил с тротил от познат иманяр и сглобил самоделна бомба, пише още "Труд". На 19 август 1985 г. Иван Митов, придружен от приятел, пъхнал взрива под ладата на Зарко и свързал жиците с радиото на колата. Когато на следващата сутрин старшината включил радиото, колата заедно с него хвръкнала във въздуха.

Арестувани от милицията, Спаска и участниците в атентата признали всичко. Иван Митов и иманярът Симеон Димитров били осъдени на смърт, а Спаска – на 20 години затвор. Двамата мъже били разстреляни – екзекуциите им са сред последните в България преди падането на комунизма. Планът на убийците поне според тях бил перфектен. Заради възродителния процес през 80-те години на ХХ век адски машини експлодирали в Пловдив, на летище Варна, на гара Буново и в хотел в Сливен. Бомбите убили осем души, сред които две деца, ранени били над 50. За да прати следствието в грешна посока, ден след взрива Спаска занесла в милицията парче от вестник, на което пишело „Така покръстваме ние! Иде ред и на други!”.

Криминалистите не се хванали на номера. Оказало се, че почеркът не е на терористи, а на самата Спаска. „Убихме го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не”, заявила на разпитите Спаска. Тя прекарала 10 години в затвора и през 1995 г. излязла на свобода. Животът й вън от килията не бил лек.

Комунизмът вече бил паднал, заводите в родния край били затворени, царели безработица и бедност. За да изкарва прехраната си и да помага на отрасналата без нея дъщеря, Спаска заминала на гурбет в Италия. Няколко години след като се върнала в България заболяла тежко и починала. „Бях малка, когато се случи всичко, но постепенно научих за станалото. С майка ми не говорехме много за атентата. Тя ми разказа, че се е уплашила най-вече за мен. Баща ми се заканвал, че първо мен ще убие, а после и нея. Сигурно е имало и друг начин да решат проблемите си, но от страх и мъка майка ми не е видяла друг изход!“, разказва Албена, 36-годишната дъщеря на Зарко и Спаска. Тя отрасла при баба си и дядо си и ходела на свиждане на майка си в затвора. Анжела има собствено семейство и се мъчи да забрави преживяното в детските  години, но взривът, поръчан от майка й, подпален от чичо й и убил баща й, е сложил неизличим белег на живота и.

Източник:Blitz.bg

Бляскавата кариера на мутрите започва през 90-те години на миналия век. Те идват от спортния тепих, минават през хазарта, чейнджа на "Магура", рекета, популярните заведения и свършват до луксозни офиси в центъра на София. 

Голяма част от тях са с отлична спортна подготовка, като някои са бивши барети, борци, културисти, боксьори, каратисти. Начинът им на обличане варира  - анцуг, маратонки и златни ланци, впоследствие заменени от дизайнерски костюми и скъпи часовници. Характерно е носенето на тъмни очила, късо подстригани или с обръснати глави.

"Бригадите на борците" диктуваха цените на селскостопанските продукти, избираха кметове, налагаха рекет на търговци и богати хора с правото на бухалката. Към тази група бяха братята Васил и Георги Илиеви (убити през 1995 и 2005 г.), гребецът Иво Карамански (убит през 1998 г.), Поли Пантев (застрелян през 2002 г.), Димитър Димитров-Маймуняка (взривен през 2002 г.) и др. 


На 1 февруари 1945 г. са изпълнени смъртните присъди на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. На смърт са осъдени трима регенти, бивши премиери, 8 царски съветници, 22 министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители, 47 генерали и висши офицери. Народеният съд издава общо 9550 присъди, от които 2730 смъртни. Военният, политическият и част от интелектуалния елит на нацията отпреди войната фактически е унищожен.
За сравнение - смъртните присъди на Нюрнбергския процес са 12.

Екзекуциите в София са извършени с автомати в ями от бомбардировките. Смъртта на всички е удостоверявана от световния учен кардиолог проф. Александър Станишев, който е убит последен. Върху телата на жертвите са изсипани камиони сгурия. Едва през 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на Народния съд и жертвите са реабилитирани.

Никола Даскалов е роден през 1934 г. Син е на разстреляния през февруари 1945 г. последен областен директор на Пловдив от времето преди преврата на 9 септември Димитър Даскалов. През 1952 г. едва на 18 г. Никола е изпратен в Белене като син на „народен враг”. Завършва задочно история в СУ „Свети Климент Охридски“.  През 1991-1992 г. е зам.-министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. Автор на няколко книги.

Татко беше последният областен директор на Пловдив преди преврата, разказва Даскалов. Има ярки спомени от работата на баща си, тъй като често ходел в кабинета му в Областната дирекция, която се помещавала в  голяма къща с двор, бивша резиденция на Алеко Богориди.

Навърших 10 г. на 8 септември 1944 г. Същия ден баща ми замина за Турция през Свиленград.  Беше подведен от уж добрия си приятел Асен Кожухаров, който на 9 септември 1944 г. стана „червеният” кмет на Пловдив, разказва Дамянов.
В Свиленград обаче Дамянов попада в капан и е заловен от новата власт. След два опита за самоубийство е настанен в областната болница в тежко състояние.

Никола видял баща си в съдебната зала, чул лично и обвинителната реч срещу него. Не вярвал, че ще разстрелят баща му. Няколко пъти слушал майка си да казва, че има надежда. Сийка Дамянова разбрала, че главен обвинител по делото на съпруга  бил Димитър Георгиев -  партиен функционер, чиято смъртна присъда Димитър Даскалов анулирал като неправомерна няколко години по-рано. Областният директор на практика свалил от въжето Георгиев. Оказало се обаче, че бившият нелегален комунист нямал никакво намерение да върне жеста на  „народния враг”. По ирония на съдбата с едни и същи аргументи баща ми свали от въжето Георгиев, който го изпрати на разстрел, като преди това лично го е пребил няколко пъти, разказва днес синът Никола.

Процесът започнал в края на януари, завършил на 10 февруари 1945 г.
Първи пловдивски състав на Народния съд изпраща на екзекуция всички обвиняеми - общо  42 души. Сред тях освен  Димитър Дамянов са редица царски офицери - командирът на местната дивизията Божилов, началник-щабът полк. Стоев, подполковник Янев, поручик Динев.

Не ни дадоха дори едно кратко свиждане. Само му помахахме с майка ми с ръка отдалече, спомня си синът. Димитър Дамянов е разстрелян в гробищата седми поред през нощта след произнасяне на присъдите. По-късно костите на убитите са изхвърлени.

Беше като във филм на ужасите, обяснява Дамянов. С майка му се прибрали  в София, преживявали с военноинвалидната пенсия на баба му. Останала вдовица на 33, красавицата Сийка така и не прежалила своя Митко.  На 18, веднага след завършване на гимназията, Никола е изпратен в лагера „Белене”. Допуснали го да следва едва на 38, така завършил история на 43.    

От баща ми пазя часовник и писалка. Въпреки че е счупена, я ползвам и днес. И часовникът вече не работи, но за мен още отброява минутите. И ми напомня, че комунизмът не може да се върне. Разчистих сметките си с него -  след спечелените от СДС избори през 1991 г.  запалих  свещ в църква и  благодарих на Бога за щастието да видя, че с комунизма е свършено. Към явлението комунизъм обаче изпитвам дълбока, непреодолима омраза и отвращение, казва синът на разстреляния.

Източник: "Марица"

Куршумите, убили Васил Илиев и Илия Павлов, са подобни. Черепът на Карамански бил два пъти по-дебел от нормалното, каза доц. Станислав Христов
Знаковите убйства по време на прехода в България на ключови фигури, които са извършени с един-единствен изстрел, са много добре подготвени. Тази подготовка е можела да отнеме месеци наред. Това каза в предаването „Насреща Люба Кулезич” по TV7 доц. д-р Станислав Христов – един от асовете на съдебната медицина у нас

Той е участвал лично при извършването на аутопсиите на труповете на редица ключови фигури – Андрей Луканов, Иво Карамански, Илия Павлов, Васил Илиев, прокурора Николай Колев, Шинка Манова, Йорданка Запрянова и др.

Помня почти всички аутопсии, каза доц. Христов.

Убийството на бившия премиер Андрей Луканов е обикновено поръчково убийство – добре подготвено, „класика в жанра”, разказа той. Стреляно е в гръб, с бързо напускане на местопроизшествието, никакви следи от извършителя, довери доц. Христов.

Луканов имал затлъстяване, предразполагащо към тежка коронаро склероза, високо кръвно, както и обща психическа натовареност, която е имал в своя живот. От такава болест може да се умре във всеки момент, но не изключва човек да бъде разстрелян, каза медикът.

Полицията не предприе съответните мерки. Явно е имало протекция. Обикновено така стават нещата, коментира той по повод скандала около появилите се в печата снимки на трупа на Луканов след аутопсията. Христов каза, че тялото било изнесено от хладилната камера от санитар по нареждане на асистент от катедрата по съдебна медицина.

Това било установен, след като тогавашният шеф на катедрата - покойният вече проф. Стойчо Раданов, направил анкета сред персонала.

Перфектен изстрел – така доц. Христов определи случилото се с Илия Павлов. Точно попадение в сърдечната област, един единствен подходящ куршум, който е с нарушена водеща цялост, върхът му е с нарушена цялост и има способността да се разкъса тъканите. При такъв куршум отделно действат ядката и ризницата на куршума и се нанасят огромни поражения и шансовете да се оцелее след стрелба са такъв куршум са минимални. Според мен е професионален изстрел, каза още доц. Христов.

Охраната на Павлов била отзад и на практика бизнесменът е бил оголен за мишена. Бил е закаран в „Пирогов” след стрелбата, но той е умрял на место и не е разбрал за какво става дума, обясни доц. Христов.

По думите му подобни куршуми били използвани и при убийството на шефа на ВИС Васил Илиев. Неговият автомобил беше с множество пробойни от оръжие, един изстрел е смъртоносният – в дясното слепоочие – само ядка, а не цял куршуим, обясни доцентът.

При убийствата на Шинка Манова и Димата Руснака става въпрос за по един изстрел, точно премерено. Това значи добра подготовка.И месеци може да продължи подготовката, каза Христов.

При убийството на Йорданка Запрянова – майката на Костадин Дишлиев, имало един изстрел от упор в челото и последващи – почти цял пълнител, в главата и шията.

При горяма част от многократно простреляните, освен че се касае за т.нар. сигнални изстрели, изстрелите обикновено са от близко разстояние, което поне предполага да се обсъжда, че жертвите са познавали своите извършители. Много често се използва този вариент – близък човек притъпява твоята бдителност.

Доц. Христов лично е прегледал и заподозрения като убиец на Иво Карамански Стефан Въжаров, който имал увреждания – имал отпечатък на челото – кръвонасядане, което наподобява подметка на обувка – към него е упражнено насилие и това трябва да се изясни, смята Христов. Не ми беше поръчана такава експертиза – има данни че Карамански го е ритал, но да се направи такава експертиза, зависи от разследващия орган. Може да са неглижирани определи данни, въпросът е с каква насоченост се прави, обясни медикът.

При Карамански имало много интересен момент – изключително плътен череп, два пъти над нормата надвишавала тази плътност на на черепните му кости, особено в тила, дебела глава, както се казва по народному, анатомична особеност, разказа Христов. За първи път виждам такова огнестрелно нарянаве, куршумът разкъсва мозъка, удря в тила и рикошира, като ние го намерихме в челните дялове, смъртта настъпва моментално, уточни той.

Прокурорът Николай Колев бил с множество огнестпелни наранявания в областта на главата, шията и тялото. При него има входни рани както по предната, така ипо страничните повърхностни на тялото, има въртене на тялото – това означава че в момента на изстрелитете тялото се завърта и различни негови области застават към стрелящия. Възможно е да е познавал убиеца си. Първоначалният изстрел е възможно да е бил при разминаване и е стреляно изпод дрехата, използват се джобовете, поясни доцентът.

Върху мен лично никога не е имало и най-малкия натиск да изкривявам ексепртизи, категоричен бе той и увери, че подобни опити не биха довели до успех, ако бъдат направени спрямо него.

Мен не могат да ме натиснат, нито да ме пречупят, категоричен бе той.

За Чората имаше изкривена експертиза, потвърди Христов. Експертизата има съществени пропуски и неправилни интерпретации. Дали е умишлено, няма как и кого да попитаме, коментира той.

Около 2000 г. имаше разместване на пластовете в силовите структури, превалираха огнестрелните наранявания, поръчковите убийства и поръчковите взривове

Сега преобладават битовите убийства – най-ярките са между близки, роднини, все още се срещат и такива от ревност, но те засягат повече хомосексуалистите – поне 3-4 подобни случая през последните години има на базата на такъв елемент – любовни убийства. Някой от тях губи любовника или любовницата си, уточни доцентът.

Мразим се навсякъде – и в къщи, и на улицата, и на работа, ние сме станали агресивни, ескалира физическото насилие на улицата, сред децата, домашното насилие е изключително грозно, води до тежки психични травми, коментира той.

Когато се трудим повече, ще станем по-добри, заключи доц. Христов.
blitz.bg

На 25 октомври 2004 г. става неочакваното- настъпва краят на могъщата някога групировка СИК. В 18,35 ч в неделния ден, на претъпкания с хора бул. „Витоша“ в столицата е разстрелян Дмитрий Минев-Димата Руснака, един от босовете на СИК. Всъщност атентатът на бул. „Витоша“ затваря „цикъла“ от убийства на шефовете на групировката през 2004 г. Преди това през януари в асансьор е взривен Стоил Славов-Телето, заедно с охраната си. Това се случва в сградата на „Бул Инс“ и сикаджийската фирма „Интерпетролеум“ на ул. „Джеймс Баучър“ в София.

В средата на април 2004 г. преоблечени като полицаи бандити отвличат от колата му сина на Венцислав Стефанов, друг известен сикаджия. До ден днешен няма следа от Димитър Стефанов, въпреки платения за него откуп. Кулминацията на избиването на сикаджийски босове е в края на юли когато става най-бруталното масово убийство в най-новата българска история това на Милчо Бонев-Бай Миле и още петима души, разстреляни с автомати в ресторант „Славия“.

Нито едно от тези престъпления не е разкрито до момента.

Какво се случва на 25 октомври 2004 г ?

Минев пристига с внушителна охрана от 10 души, с два мерцедеса G-класа и едно „Ауди“ в заведението „Ъпстеърс“ на бул. „Витоша“ около 17,30 ч. Час по-късно излиза, но докато чака колата получава куршум в сърцето и се свлича в ръцете на охранителите си. Мъртъв. Гардовете не са видели и чули нищо, както и останалите хора на улицата в топлата неделна вечер.

Ошашавените пазачи карат боса си в „Пирогов“, но вече няма смисъл.

Огледите на местопрестъплението чак след няколко дни ще разкрият, че всъщност изстрелите срещу Руснака са три. Първият куршум минава край него, вероятно жертвата е мръднала, и се забива в близката кашпа пред заведението. Втори куршум попада в рамката до вратата на „Ъпстеърс“, и чак третият пронизва Минев в сърцето.

Кой е стрелецът ?

„Изпълнението на убийството ни говореше, че имаме работа с професионалист, който е планирал всичко до последният детайл. Така и се оказа“, спомни си пред Nbox един от разследващите случая тогава.

Полицията бързо разбира, че изстрелите са дошли от отсрещната кооперация на булеварда. Но не подозира каква изненада я чака.

Убиецът е дебнел Руснака от прозорец в празен апартамент на последния етаж на кооперацията над Търговския дом на бул. „Витоша“. Жилището току-що е закупено от никому неизвестният депутат от НДСВ Димитър Димитров. В апартамента тъкмо започвал ремонт. Убиецът просто разбил вратата и заел позиция.

Снайперистът обаче пипал професионално засипал с червен пипер пода, за да не разкрие миризмата си. Установява се, че килърът излиза на покрива на кооперацията по него се прехвърля върху съседната на ул. „Денкоглу“ и там се измъква сред всеобщата суматоха без да остави следи. Там го е чакала кола. Според показания на свидетели втори човек е стоял на входа на търговския дом и веднага след разстрела на Руснака е изчезнал. Предполага се, че той е наблюдавал как ще бъде свършена работата.

Вътрешен човек

При разследването остават съмнения за вътрешен човек от обкръжението на Димата Руснака, който го е предал. Иначе как стрелецът е знаел кога точно ще дойде той в заведението ? Вътрешният човек обаче не открит.

Първоначално МВР смята, че убиецът е чужденец. По-късно обаче криминалистите се натъкват на вероятният извършител, но не успяват да го заловят. Това е Красимир Станчев-Легионера или Филиза. Станчев служи четири години във Френския чуждестранен легион, после се завръща у нас. Той е човекът довел сърбо-хърватската бригада убийци на Робърт Матанич, подозирана за няколко поръчкови разстрела у нас.

След разкриване на бандата полицаи от СДВР правят опит да задържат и Станчев, но той опира пистолет в главата на един от униформените и успява да избяга. От тогава следите му се губят, предполага се, че се крие във Франция.

Станчев е подозиран и за убийствата на Илия Павлов и Георги Илиев. Но доказателства затова не са събрани. Въпреки, че трите разстрела имат общ почерък и изпълнение.Вижте още:Показния разстрел на месарския бос Мастара

Стефан Ташев nbox.bg

Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Съвременната организирана престъпност се свързва с началото на 90-те години, когато слабата власт и непрекъснатата смяна на правителствата по време на прехода на България към демокрация създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. Узаконени са различни застрахователни дружества, чиято дейност е на границата на закона. Именно тогава се ражда понятието „мутра“ като синоним на мускулест новобогаташ, натрупал състояние с насилие.

След падането на комунизма през 1989 г., е имало повече от 150 поръчкови убийства над високопоставени мафиотски босове в България, често извършвани в центъра на София, посред бял ден. Налице е най-много 1 присъда тези случаи до момента, макар източници се различават. Това често се дължи на предполагаемата широко разпространена корупция на всички нива на съдебната система в България, включително прокуратурата.

Някои от най-изтъкнатите убийства през последните години:

Людмил Воденичаров, ликвидатор на местното ТКЗС. Взривен на 2 май 1993 г. насред с. Първенец, Пловдивско.
Георги Стайков – пловдивски бизнесмен. Взривен на 23 август 1993 г. край софийското с. Мрамор около 23 часа.
Стефан Мирославов-Крушата – На 4 септември 1993 г. на път от Ловеч за София е разстрелян от неизвестен снайперист.
На 6 декември 1993 г. в столичния ж. к. „Надежда" са разстреляни трима полицаи от сектора за борба с наркотрафика към РЗБОП към СДВР – на място е убит капитан Андрей Григоров, от раните си в болница умира капитан Дафин Тодоров, а колегата им Михаил Левянски оцелява по чудо.
Герман Винокуров – Застрелян на 11 януари 1994 г. пред дома си в столичния ж.к. „Дружба“ .
Деян Добрев – кредитен милионер. Открит мъртъв на 24 април 1994 г. в гората край сливенското с. Бероново. Със случая бяха свързани ямболските борци Тодор Боев (Картофа) и Стойко Шаламанов (Богата), които бяха разстреляни на 28 август 1994 година.
Доцент Цветан Цветанов – На 30 август 1994 г. пред дома на приятелката му (в района на столичното кино „Изток“) е убит с четири куршума в главата.
Цветан Илиев (Барото) – местен борчески тартор в Габрово. На 25 януари 1995 г. е застрелян в Габрово.
Емил Кирилов (Крокодила) – петролен бос. Убит на 1 февруари 1995 г. в кюстендилското с. Горановци.
Георги Калапатиров (Жоро Италианеца), бивш борец, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив и вицепрезидент на „Клуб 777“. На 6 април 1995 г. край гребната база в Пловдив е застрелян с един куршум в сърцето.
Валентин Митов-Карбида, Илия Върбанов-Даскала и Димитър Къшев-Джондера. Убити на 22 април 1995 г. край с. Габъре, Врачанско.
Васил Илиев (Императора) – основател и президент на ВИС, бивш републикански шампион по борба и по-голям брат на Георги Илиев. Нападнат и убит от неизвестни убийци по пътя си към ресторант „Мираж“ на 25 април 1995 година в София.
Георги Николов (Жоро Мечката) – основател на „Първа частна милиция“. Убит на 10 юни 1995 г. на излизане от спортен комплекс „Атлант“ в Бургас.
Доцент Ламбо Кючуков – преподавател по теория на познанието в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и заместник-министър на образованието.
Иван Кудев – столичен борец и бивш съдружник на Иво Карамански. Убит на 17 септември 1995 г. с пет куршума в гръб.
Пламен Михайлов (Кимбата) – бивша „барета“. Убит на 24 октомври 1995 г. в столичния кв. „Дружба“.
Данчо Марков – шефът на СИК във Варна. Взривен на 21 ноември 1995 г. в асансьора на блока, в който живее.
Валентин Алексиев – Лисицата. Убит от наемни убийци в София на 12 февруари 1996 г.
Андрей Луканов – бивш български министър-председател (1990 г.). Убит на 2 октомври 1996 година в София от неизвестен убиец.
Петър Петров (Пешо Патерицата) – бивш борец и вицепрезидент в „Клуб 777“, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив. Застрелян с автомат „Калашников“ на 20 март 1998 г. Оръжието е открито една година по-късно в багажника на колата на Ганчо Въчков-Ганеца, който се самоубива на 6 юни 1999 г. след гонка и престрелка с полицията в София.
Иво Карамански, известен още като „Кръстникът“ – Застрелян от пиян познат пред дома си на 20 декември 1998 година.
Абдула Патаев – лидер на варненските чеченци. Убит на 20 септември 1999 г.
Яхия Хашаев – Убит в центъра на Варна на 22 август 2000 г.
Емил Димитров (Макарона) – собственик на „Унисон“. Застрелян на 24 януари 2001 г. в столичния кв. „Лозенец“ с два куршума в главата.
Пантю Пантев, известен още като „Поли“ – контрабандист на наркотици, първоначално свързан с ВИС, по-късно със СИК. Говори се, че е откраднал половин тон кокаин от руската или колумбийската мафия. Имало е няколко опита за покушение, включително един с ракета като всички опити са за различни причини от различни съперници. Той бе застрелян на карибския остров Аруба на 9 март 2001 година.
Лазар Анев и неговият бодигард Кирил Вълков – Убити на 10 август 2001 г. във Варна.
На 9 ноември 2001 г. – След взрив на автомобил в Несебър са убити са бодигардът, съпругата и шуреят на известния несебърски бос Димитър Желязков (Митьо Очите).
Димитър Димитров – Маймуняка – член на ВИС и дясна ръка на покойния Васил Илиев. На 29 януари 2002 г. е тежко ранен след бомбен атентат и умира три дни след това.
Красимир Станков – бизнесмен. Убит 2 май 2002 г. в жк „Лозенец“.
Румен Николов (Руснака) – търговец и един от свидетелите по делото срещу бившия земеделски министър Венцислав Върбанов за източването на фонд „Земеделие“. Убит на 8 август 2002 г. във Велико Търново.
Бидзина Арушидзе – грузински гражданин. Убит на 1 септември 2002 г. във Варна.
Орце Коруновски – македонски гражданин. Убит на 22 септември 2002 г. във Варна.
Христомира Атанасова – собственичка на медико-стоматологичен център „Виталис“. Взривена на 9 октомври 2002 г. със самоделно взривно устройство.
Валентин Подмолов (Вальо Подмола) – известен като човек на шефа на несебърско-поморийската наркомафия Димитър Желязков (Митьо Очите). Убит на 4 ноември 2002 г. в Хасково.
Димитър Стаматов (Мастара). Убит на 21 ноември 2002 г. от неизвестен в Бургас.
На 26.11.2002 г. са показно разстреляни в столичния квартал „Лозенец“ Фейсал Мохамед Закка и Матар Фарай Ал Дулех – араби с българско гражданство.
Каро Акопович – варненски бизнесмен. Убит на 18 декември 2002 г.
Николай Колев – бивш прокурор. Убит на 28 декември 2002 г. в София.
Владимир Димов – заместник-шефът на охраната на СИБанк и бивш психолог на „баретите“. Убит на 29 декември 2002 г.
Илия Павлов – основател на Мултигруп и най-богатият бизнесмен в България. Няма официална доказателства за престъпна дейност, но той е смятан за един от босовете на мафията. Бивши служители твърдят, че той е участвал в проституция. Той бе застрелян пред офиса си в София на 3 юли 2003 г. (неуспешен опит за покушение е бил извършен през 1997 г.).
Филип Найденов, известен още като „Фатик“ – син на Исмет Тюркмен Шабан – високопоставен агент на ДС от сирийски произход, съдружник на братята Илиеви и смятан за основен бос на каналите за разпространение на наркотици и оръжия. Застрелян на 19 август 2003 г.
Румен Маринов (Нарциса) – един от основателите на ВИС, съдружник на Васил Илиев, кум и бизнеспартньор на Георги Илиев. Застрелян пред съседен блок в столичния квартал „Хладилника“ на 27 ноември 2003 г. Предполагаемите физически убийци – регистрирани за автокражби, са убити няколко месеца след убийството, а за поръчител на убийството е подозиран наркобосът Методи Методиев (Мето Илиенски), който безследно изчезва два дни след погребението на Маринов и е обявен за мъртъв през 2008 г.
Константин "Самоковеца" Димитров – контрабандист на наркотици и милиардер, свързан с ВИС. Застрелян в Амстердам на 7 декември 2003 година.
Димитър Христов, известен още като Митко Дребосъчето – застрелян на 4 юни 2004 г. в кафене заедно с бодигардовете му Калоян Савов и Живко Митев от двама наемни убийци, маскирани като православни свещеници.
Милчо Бонев, известен още като „Бай Миле“ – Един от основателите на СИК и тясно свързан с Младен Михалев, известен още като Маджо. Той се смята, че е важно звено в трафикът на наркотици и дистрибуторската мрежа на Балканите, и е бил разследван от български и сръбски специални служби. Застрелян е посред бял ден в ресторант в София на 20 юли 2004, заедно с петима от бодигардовете му.
Георги Илиев (Главния) – Брат на Васил Илиев и ръководител на ВИС-2, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив. Застрелян пред клуба си в Слънчев бряг, България на 25 август 2005 година.
Емил Кюлев – бивш елитен плувец и банкер, свързан със СИК. Застрелян по време на шофиране надолу към Булевард България в София на 26 октомври 2005 г.
Антон Милтенов, известен още като „Клюна“ – контрабандист на наркотици, дясната ръка на Константин „Самоковеца“ Димитров. Застрелян в популярно кафене в центъра на София на 30 октомври 2005 г. (заедно с колегите му Иван Тодоров и Николай Добрев).
Иван Тодоров, известен още като „Доктора“ – контрабандист на наркотици. Застрелян на 22 февруари 2006 г.
Десимир Иванов – бивш бодигард на Георги Илиев. Убит пред блока си в жк „Младост“ на 17 ноември 2007 г.
Георги Стоев – бивш борец, свързан с ВИС и СИК. Беше написал девет книги за босове на мафията в България, много от които той претендира да е познавал лично. Застрелян в София на 7 април 2008 г.
Златко Баретата – Български мафиот. На стълбите на Софийския съд в центъра на София на 29-януари 2013 г. е прострелян няколко пъти от неизвестен извършител, но оцелява.
Димитър Стоянов (Митко Лудия) – шеф на пловдивския клон на ВИС. Застрелян януари 2015 г. пред жилището си и умира от раните си в линейка на път за болницата. Свидетел на нападението става съпругата на Стоянов – манекенката Роси Черногорова.
Използвани са материали от Уикипедия

Илиян Василев: Пиша тези редове, защото за двадесет и пет години не престанахме да се залъгваме, да не задаваме истински въпроси и да не търсим истински отговори за престъпността. Днес сме се вперили във вестите от реанимацията на една болница и кълнем медицинските власти, че пращат специалисти, за да спасят нечий човешки живот. Това, че не го правят за всеки, не отменя важността хората в бели престилки да се борят за живота на този пациент. Медицината, както и правосъдието трябва да бъдат слепи. Включително за нашите страсти. Никой не обелва дума за загиналото преди това момче – просто статистика. Също има родители, също има близки и в никакъв случай зад неговата гибел не стои личната му грешка. А по-скоро е изтеглил късата клечка и е имал лош късмет да обслужва „господарите“, които стоят на върха на системата. Днес обикновеният българин мрази „мутрите“ по подразбиране, но забрави за това как се родиха, как злоупотребиха с тях и как накрая ги „убиват“ или „самоубиват“. А „господарите“ остават и на тях никой не търси отговорност. И ние мълчим. Първите „мутри“ бяха обикновени момчета спортисти, ангажирани по различните линии на спортната слава на социалистическа България и за една нощ станали непотребни, защото вече нямаше огромни спортни бюджета. И тогава архитектите на прехода решиха да ги употребят по няколко направления – най-интелигентните станаха олигарси, но не защото са изключително способни, а защото разчитаха да управляват дадените им „техни“ пари без да задават излишни въпроси и най-важното, на свой риск, но в полза на господарите зад кадър. Други спортисти от по-нисш ранг се заеха със силовия бизнес със страха на хората, трети изпаднаха от милост и станаха „момчета за всичко“ – охранители, обслужващ персонал, бодигардове. Помпаха мускули и плащаха с живота си за да опазят поредния „господар“. От време на време се правеха операции по разистване, в които загинаха стотици млади момчета. Вече дори ни си спомняме за това, но тези младежи бяха наети и загубиха живота си, за да обслужват избрания модел на прехода. Те са жертва на прехода и на модела, а не дежурен обект на омраза, отклоняващ вниманието от чужди грехове. В момента, в който станаха ненужни ги похарчиха. Чух, или по-скоро видях в медиите, злобата на хора, които желаеха смъртта на човек, когото не познават, без изобщо да си дават сметка къде са истинските виновници. Този човек, вероятно е продавал дрога, може би е убивал, защото такава е ролята, която му е била отредена. Загубил е вероятно най-скъпите си преди близо 15 години и днес отново е „на път“ към тях. Той ще си отиде, но бизнесът с наркотиците, който господарите покровителстват и от който печелят ще си остане. Във веригата на порока за която говорим, Митьо Очите е само посредник, изпълнител, калфа. Битката не е за паркоместа, а за място под слънцето на престъпността и конкуренция в схемите, които обслужват господарите. Недосегаемите имат полза да купуваме тяхната версия за „мутрите“. Престъпността съществува само защото така искат „господарите“, много от които са висши политици, магистрати и бизнесмени. Политиците побързаха да се разграничат от „мутрата“ в интензивното чрез дежурното „няма политически чадър“. Истината е, че тези „мутри“ нямат нито чадър, нито гаранции, че утре ще бъдат живи. Те не са върха на престъпната пирамида, а част от хранителната верига. Но там никой не иска да бръкне. Достатъчно е да мразим човек, който не познаваме, и желаем да му изключат животоподдържащите системи. Съвсем по християнски. Колко млади момчета си загубиха живота, за да ги има господарите. Колко майки, съпруги, деца останаха без синове, съпрузи и бащи? И това стана възможно и благодарение на нашето съгласие да съучастваме в тази манипулация и жестока игра.
Текстът е публикуван в блога на Илиян Василев. Източник: clubz.bg

ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА е тясна за шестнадесетте непълнолетни момчета. А формулировката на обвинението: „В Бургас зa половин година има тридесет и пет случая на изнасилване и блудство с непълнолетни и малолетни момичета…” не изразява напълно съдържанието на извършеното.
Февруари 1983 г. Началото на дълъг и мъчителен съдебен процес. Всъщност тази история, сякаш измислена от болната фантазия на някой съчинител на булевардни романи, има няколко начала: на престъплението, на съдебния процес и още едно начало — благодарение на което бе сложен краят. Нужен, безрадостен и поучителен:
Едно момиче споделя с майка си:
Петнадесетгодишната Ани  се връща от урок по английски. Свикнала е да се прибира навреме — затова съучениците й я смятат за „загубена“. На спирката среща четири момчета от квартала: Пирата, Кафуна, Калпавия и Усмивката. Ани бърза да ги отмине — чувала е доста истории за тях. Пирата я хваща за ръката — До кога ще се прави на горда? Този път няма да се измъкне! Ще дойде с тях у Кафуна! Да послушат музика… Пръстите му и причиняват болка. Момичето се съгласява, но след няколко крачки внезапно се отскубва. Тръшва секретната брава на входа под носа на преследвачите си. Спрели пред вратата, момчетата приемат бягството на Ани като шега. Те са сигурни в себе си. И тя скоро ще падне в „чувала“. Никое момиче не ги е разигравало дълго. Отново на автобуса и към дискотеката на централния плаж — тяхното топло гнездо. Постоянното им убежище. И тази вечер там ги чака тайфата. Четиримата са неразделното ядро на тази компания, пуснала дълбоки корени в дискотеките на Бургас.Пирата е известен навсякъде в града. След осми клас се опитвал да поработи тук-там, но разбрал, че от него „бачкатор“ няма да излезе. Усмивката вечно „търси“ работа. Всъщност това е само за пред баща му и органите на МВР. Вече има съдебно минало: преди две години разбил уличен павилион заради няколко кашона „боро“. Получил условна присъда. Седемнадесетгодишни са.
Кафуна и Калпавия са с една година по-малки. От време на време ходят на училище, от време на време се прибират в къщи. Колкото да „изръсят“ някой лев. Ежедневието на останалите момчета от тайфата е подобно — какво друго би ги свързвало така? Животът е песен. Приятно, леко се живее, когато имаш време, пари, цигари, водка … И никой не ти търси сметка къде ходиш и какво правиш… Светът е пълен с приключения: особени, сладко-горчиви, истински „мъжки“ приключения …! Хубаво е да си на седемнадесет родини! Наистина, още нямаш кой знае какво, но всичко е под носа ти … Ако си си наумил — и момичетата! Най-вълнуващото нещо … Поклащат се между масите в дискотеката, захапали дълги цигари … Нахакани. Безгрижни. Свободни … Момичета, за които ученическият час не означава нищо.
Тази вечер „чувалът“ остава празен. Но … както пее Васко Кеца:     .
«И утре е ден!»
Рапорт
на капитан Тончо Пръвчев, оперативен работник към РУ на МВР — Бургас
Другарю Началник,
донасям Ви, че на 18 януари 1982 година получих сигнал от гражданката Иванова, че младежи от комплекс „Изгрев“ са заплашвали дъщеря й с изнасилване. Същата споделила с майка си, че тези младежи вече били изнасилили много момичета от квартала. Моля за разрешение да започна разследване по сигнала.
Сигналът на майката, чиято дъщеря не попада в „чувала“, слага началото на разследването. Оперативните работници на МВР дълго се ровят в този „чувал“, за да извадят от него случаи и факти, довели шестнадесетимата в съдебната зала.
Започнало така: Мила, ученичка в четвърти клас, и Къдрицата, тринадесетгодишен, често играели заедно. Семействата им били близки. Един ден през деня, на пода в детската стая… започнала тяхната „любов“. След две години Къдрицата се похвалил пред тайфата. Отдавна бил мъж. Кафуна и Пирата решили също да станат „мъже“.
3 юни 1981 г., 10 часът, домът на Пирата
През голямото междучасие Кафуна извикал Мила да послушат музика у Пирата… Боят сломил съпротивата й … И двамата станали „мъже“,
15 юни 1981 г., 18 часът, домът на Усмивката
Тук са още Пирата, Къртика, Калпавия и Кокала. Поканили са и Петя, която пък знае, че на сбирката ще бъде и приятелката й. Разбрала лъжата, но да си тръгне било късно. Усмивката я блъска в детската стая. Кокала я бие с колан по главата. Къртиката и Усмивката — с юмруци. Засилват магнетофона докрай. Калпавия става първият мъж в живота й. Другите я държат — чакат реда си… После отново.
4 юли 1981- г., 14 часът, жп прелезът при хотел „Парк“
Жертва е ученичката Мария, която се връща от плажа. А нападателите — Кафуна, Къртика, Маймуната, Парцала. Станало в храстите.
10 август 1981 г., 10 часът, домът на Усмивката
Пирата повикал на „разговор“ тринадесетгодишната си приятелка Василка. С Кафуна, Кокала, Лудия и Качулката я „разиграли на трампа“.
20 септември 1981 г., сутринта, домът на Пирата
През голямото междучасие Хафуна помолил Надя да извика Пирата от тях.
Когато Надя позвънила и вратата се отворила, ръцете на Пирата и Лудия я придърпали вътре. По стълбите, идвал и Кокала …
13 октомври 1981 г., 20 часът, Централен плаж
Не защото е тринадесети, не защото момичето било облечено в анцуг за игра … извършеното не може дори да се разкаже: Валя е само на единадесет години. В градината я срещат Бозата, Усмивката, Кафуна, Масура и Качулката… В съблекалнята я завличат лесно — тя е малка и лека, те са много… „Докато Кафуна беше върху мен, аз му обещах, че брат ми ще му даде футбол, ако ме пуснат.. .“Само че тези „мъже“ вече не играят футбол.
31 декември 1981 г., след полунощ, домът на Сава
Както стана модерно напоследък, младежите празнували сами. Пийнали порядъчно, решават да се позабавляват. Те карат домакина (момче, което не знае за техните „подвизи“) да се обади иа няколко момичета и да ги покани на гости. Идват Соня, Людмила, Бистра, Таня. Ключът се превърта зад тях и да ги „поздравят“ с Новата година излизат: Бързия, Кафуна, Пирата, Къртика, Кокала, Калпавия, Лудия, Усмивката, Маймуната, Масура, Качулката, Парцала и Комбината… Две от момичетата просват в спалнята, едно — в кухнята, а най-малката — в детската стая. Оргията трае до сутринта. На „трампа“…
Първа любов
Повечето от „героите“ са били първата любов на тези момичета. Само че те са имали други разбирания за любовта…
Усмивката „ходел“ с Мариана. Тя го обичала и не смятала, че има нещо лошо в това да се люби с него. Мечтаела един ден да се оженят. (И наистина по време на съдебния процес те се оженват. След като тя ражда обаче…) Един ден Усмивката й казал, че трябва да мине „на трампа“. Съпротивлявала се. Молела се. Плакала. Съгласила се, защото … любимият й я заплашил, че ще я „пусне“ на половината Бургас.
Христина обичала Кафуна, но когато той поискал да „спи“ с нея, не се съгласила. Тогава той я завел в тайфата. Дори златният синджир, който му закачила на врата, не го разколебал. Направил го, защото Христина била горда. Това го дразнело.
И Марина обичала момчето си. Нищо, че прякорът му е Лудия. Само че… той станал първият мъж в живота й. Той само й запушил устата — да не вика. И я държал — да не бяга …
Освен, че вярвали в първата любов, момичетата били доверчиви. Прекалено доверчиви…
Вредни химикали и лоши идеи
След прочетеното обвинение тишината в залата става още по-плътна. Мълчат обвиняемите, навели остригани глави. Мълчат стъписаните им родители. И в това мълчание напират закъснелите въпроси. Към кого? Естествено най-напред към самите извършители.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Шестнадесетте момчета навеждат още по-ниско глави. Търсят оправдание в наивната си младост. От малкото, което знаели за любовта, те направили два извода: нормално е момичето да се съпротивлява, а мъжът да използува сила. Не си давали сметка какво точно правят. Не мислели, че ще ги съдят …
Спомням си една саркастична сентенция на писателя Курт Вонигът: „Вредните химикали и лошите идеи са причина за всички злини на планетата.“
Наистина в човешкото тяло врат и циркулират доста вредни „химикали“, които човек трябва непрекъснато да неутрализира със силата на морала и съвестта си. В нашия случай ще бъде по-правилно, ако потърсим част от причините в едни други „химикали“, които се приемат отвън. Всеки път, преди да посегнат на някоя жертва, тези момчета са подсилвали „куража“ и „мъжествеността“ си с порядъчно количество алкохол. В дискотеките никой не те пита колко си голям, а какво ще пиеш!
А лошите идеи? Всъщност тук за лоши идеи дори не може да се говори. Подсъдимите произхождат от привидно нормални, работнически семейства. Само че… идеи просто няма. Има първобитност, нагон.Естествено сентенцията на Вонигът няма да ни разкрие причините за това престъпление. Но в залата са родителите на подсъдимите момчета.
Въпрос: — Защо?
Отговор: …
Момчетата навеждаха глави, бащите вдигаха рамене. През ум не им е минавало подобно нещо… Защо ли се е получило така … Децата им сякаш не са по-различни от другите. Уж ги контролират. Може би много се влияят!?… Гледали са да ги нахранят и облекат. Да купят коли, апартаменти — нали всичко е за тях! Но какво правят всъщност децата им, как и заради какво живеят — това е оставало тайна. Огромни бели полета …
А много грижи не означават добро възпитание! Й сега чрез своите непълнолетни момчета тези родители сядат на подсъдимата скамейка. Заради потребителското отношение към света и безочливото консуматорство, което са възпитали у синовете си. Мъчат се да дадат обяснения, които … нищо не обясняват. .
Иска ни се да зададем въпрос на родителите на пострадалите момичета, но тях ги няма в залата. Родителите им не могат да ни отговорят не са ли видели кръвта, синините, разкъсаните дрехи? Не са ли поглеждали часовника, когато дъщерите им са се прибирали късно вечер? И откъде се е взело у тези момичета примирението? Защо са преглътнали насилието…?
Тогава да попитаме самите потърпевши.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Страх! От заплахите? От побой? От ново насилие? От срама? От родителите…?
Процесът приключи. Присъдите влязоха в сила — от три до пет години лишаване от свобода. Едно дете ще играе за пръв път с баща си след години. Случаят отшумява. Дискотеките са претъпкани с петнадесетгодишни. Публична тайна е какво обществено зло станаха за свободната младеж тези „свободни университети“ — дискотеките. Обществото издига в свой висш принцип нравственото възпитание на младите си поколения, но за тези заведения на този етап водещият принцип остава търговският.
Съдебният процес, за който разказахме, е една тревожна камбана. Не бива да ни успокоява неговата драстична изключителност. Защото дори когато спрем удивени от екстравагантните облекла на момчетата и момичетата по улиците, когато чуем дръзките им разговори или видим разбит павилион за цигари, платоничният въпрос „Кой е виновен?“ ще бъде вече закъснял. Ние нямаме право да закъсняваме спрямо тях. Обществото ни разполага с всички институции и средства за противодействие на злото — просто трябва да ги използува.
Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.
Оригинално заглавие: Съдебен очерк – Насилие
Автор: Петър Спасов socbg.com

Знаковите престъпни групировки от 90-те диктуваха модата в заведенията. Много от луксозните за времето бяха именно собственост на сочените за топ мафиоти на България. Там ставаха сбирки от високо ниво, приятелски срещи, но и нападения, които костваха животи. Ресторант „Мираж” 

Любимо място на на застрахователната империя ВИС, основатели на която са братята Васил и Георги Илиеви.


Заведението е специално построено и обзаведено за двамата роднини и техните приближени. Там често се отбивали хора от политическия и бизнес елит на страната, футболисти и видни общественици. На път за Мираж, Васил намира смъртта си. “. 3 куршума пронизват смъртоносно Васил Илиев, докато той пътува с чисто новия си Мерцедес за рождения ден на майка си в известното заведение. Днес ресторантът е превърнат в механа с обедно меню.

Собственост на Жоро Илиев до смъртта му. Там той прекарвал летата си, заеднос най-близките и приятели. На 25 август 2005, пред същото заведението, около 22:30, снайперист  прострелва считания за видна фигура в организираната престъпност в България, Георги Илиев, пред  десетки свидетели, на излизане от дискотеката.Вече бившето казино
"Севастопол" беше честа арена на гангстерската война, но и на приятелкси срещи между мафиотите и техни приближени. Казино „Севастопол” влиза в полицейските сводки за пръв път през 1994 година, когато пред него избухва престрелка. На тази дата е прострелян Младен Михалев – Маджо. Той обаче оцелява. Някогашната гордост на обявения за кръстник на българската мафия Иво Карамански е превърната в супермаркет. Казино „Севастопол” на столичния булевард „Раковски”, където убитият на 20 декември 1998 година мафиот обичал да осъмва в голяма компания, е взето от голяма верига за хранителни стоки. 

„Биад „ Столичната дискотека по онези години е най-предпочитаното място за забавление на мутрите. 


Пазени от своите охрани те изхвърляли напрежението, често и със силови действия. Един от запомнящите се случай е ноща, клогато бизнесменът Бинев е нападнат от боса на ВИС Георги Илиев. Той си позволява да го ошамари сам в чалга заведението  пред десетките му охранители. Ресторант „Камен дел” на бул. Витоша Още едно любимо място на Кръстника. Там той се е срещал на една маса със съдии, прокурори и бизнесмени. Днес ресторантът се е превърнал в тиха и спокойна пицария. Комплекс
„Дескрим” Това била щабквартирата на „каратистите” в началото на 90-те години. Мястото е популярно с това, че там става първата борческа свада, която слага началото на поредица инциденти. 

На 16 ноември 1993 година близо 60 души от редиците на “борците” атакуват “Дескрим” и пребиват лидера им Слави Бинев, който по това време е учредил асоциация „Защита”. 

В сдружението участват прокурори и общественици, като идеята им е да се противопоставят на охранителните фирми за рекет на борците. 


Днес комплексът е сринат и се обитава от бездомни кучета. х-л ''Амбасадор" в столицата На 4-ти юни 2004 г. Двама стрелци преоблечени като свеюеници застрелват трима души пред хотела. Загиналите са Димитър Христов, известен като Митьо Малкия, Живко Иванов и Калоян Савов. Друг случай пък сложи края на хотелския комплекс, взрив срина Амбасадор. СИК си отмъсти на московската мафия за стари загуби с бомба в хотела.



Преди  години Стефан Мирославов – Крушата отвори нова страница в родната история, влизайки в нея като първата мутра, жертва на показен разстрел, напомня вестник „Уикенд“. По ирония на съдбата противоречивият ловешки герой стана по-известен след смъртта си. 

Преди това бил сочен за бандит от средно ниво, който държал в страх целия Ловешки регион. Въпреки това разстрелът му се превръща в първото показно борческо убийство.С ликвидирането на Крушата мнозина от родния ъндърграунд предусещат, че идва и техният край, а атентатът срещу ловешкия гангстер е увековечен доста колоритно в романа на Христо Калчев „Нерон Вълка“.
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.

На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.

Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.

Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.

Днес от близките иа покойния гангстер са живи –  майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.

„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.

Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.

На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче.  Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.

После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.

Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.

Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.

Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.

През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.

Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com

Ретроспективен репортаж от фаталния ден за основателя на ВИС Васил Илиев
25 април, 1995 г.
Около 8 ч. сутринта
Васил Илиев излиза от гарсониерката си в „Дружба” и целува за довиждане приятелката си Кристина, която е болна от грип. „Как си мишленце, да ти донеса ли сокче” – са последните думи на императора към инфантата.
Последната делова среща на Васил Илиев е с Александър Маринов, шеф на градската организация на БСП. Пият уиски в панорамата на парк-хотел „Москва” близо час и разговарят.
20,15 ч.
Васил Илиев сяда в белия си мерцедес, купен предишния ден от Фатик, и потегля за ресторант „Мираж”. Пътува за среща със Слави Трифонов. В друга кола го следват двама охранители.20,50 ч.
Броячът на смъртта отмерва последните му секунди. Васил Илиев наближава „Мираж”. Белият му мерцедес преминава край незавършен строеж близо до заведението. Двамата убийци изскачат. Единият се прицелва във висаджията. Натиска спусъка на хърватски пистолет „Заги”. Изригва заря от куршуми. Дясното стъкло на мерцедеса става на сол. Стрелецът уцелва мишената си безпогрешно и Илиев издъхва за секунди. В последния си миг шофьорът е натиснал газта и колата продължава механично, докато се блъсне в тенекиена ограда. Гардовете също механично следват колата още 20-30 метра. Те изскачат и виждат, че Васил Илиев е бездиханен и тичат към „Мираж”, за да предадат лошата вест.
11,30 ч.
Към лобното място на Васил Илиев прииждат здравеняци със скъпи коли. Плачат като осиротели. В пристъп на истерия лошите момчета блъскат и ритат фотографи. Пристига вътрешният министър Любомир Начев. В типичния си екстравагантен стил той обявява, че полицията е щяла да арестува Васил Илиев, но убийците я изпреварили.
Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2
www.razkritia.com

Симеон Павлов
Това е една разградска история, започнала през 1984 г. Тогава Симеон Павлов среща Милена Савова и от пръв поглед се влюбва в нея. Не се спира пред нищо, за да спечели сърцето й, въпреки че е омъжена с две деца и е с 5 г. по-възрастна от него. През 2-3 дена я причаква с огромен букет цветя, кани я на ресторант, купува й бижута.

Постепенно Милена започва да го харесва и след 2 г. се решава на развод. Двамата със Симеон създават ново семейство, раждат им се две деца, а Милена е довела и своите от първия брак. Всички живеят в къщата на бащата на Симеон – Петър, който е млад пенсионер, бивш военен, вдовец.Синът му работи като шофьор в СО МАТ и често отсъства от къщи. Тогава Петър и Милена са сами с децата. Още по-сами остават, когато децата си легнат, а те седят пред телевизора и си правят компания за изпиването на бутилка вино.

Една вечер Милена се изпуска и казва на свекъра си, че Симеон е охладнял към нея, дори когато се връща от пътувания,не я уважава като жена, затова се чувства нещастна.

„Аз ще ти помогна”, казва й Петър и същата вечер влиза в спалнята, където правят любов. После това се случва многократно, когато Симеон е на пътувания. Най-голямото от децата – Яким от първия брак, който вече е на 17 г., разбира за връзката и казва на втория си баща. Симеон не може да повярва, но решава да провери. Казва, че отива в командировка, но късно вечерта се връща. Тогава разбира, че баща му е в тяхната спалня с жена му. Не нахлува в нея, а отива да преспи при приятел.

След края на учебната година и четирите деца са изпратени в почивен лагер. Тогава Симеон казва на жена си и баща си, че и за тях е време за отмора. Взел си е отпуск и ще ги води на море.

Тръгват по пътя, който той познава като пръстите на ръцете си. На една права, където на 1 м от пътя има бетонен стълб, той насочва жигулата право в него
Преди това скача от колата, а тя се блъска в стълба и избухва в пламъци. Самият той е откаран в болница с две счупени ребра и ръка. Така пропуска погребението на баща си и жена си.
Автор:Йордан ВАСИЛЕВ blitz.bg

Все още е мистерия дали трагично загиналата преди 28 г. жена, която е и художничка, се е самоубила, или е била убита Млада жена кърми тримесечното си бебе - дъщеричката си Глория. В паузите между грижите хваща четките и боите и рисува. Рисува себе си с тъжни очи, прегърнала малката си рожба. Като Мадоната и младенеца. Това е красавицата Татяна Титянова - художничка и тв говорителка, току-що станала майка за втори път. Само дни след като е завършила платното, тя ще полети от... 4-ия, 10-ия или 16-ия етаж. Следствието така и не установява със сигурност откъде е паднала към края си. "Балерина" - една от картините от дипломната работа на Титянова в Художествената академия Ден преди това Татяна разговаря със сестра си Антоанета. Тони току-що е родила син - първородния в семейството, в което се раждат все дъщери. Радостта е голяма! Двете весело се уговарят как ще разхождат заедно бебетата в парка. Таня се хвали, че са я поканили да направи изложба, че е събрала картините си... Дори имала дата - 7 ноември! Само след ден настъпва кошмарът, в който сем. Титянови живеят и до днес... На родилката Тони, която е само 1,6 г. по-малка, съобщават, че сестра и? се е самоубила. Това се случва на 23 срещу 24 септември 1988 г., само 10 дни след като Танчето, както са я наричали вкъщи, е навършила 28 години (14.9.). “Моята Таня, разказва сестра и? Антоанета, винаги е рисувала. С картинки беше покрит дори диванът в стаята ни, а ние двете си драскахме комикси. На стените майка ни опъваше стари чаршафи, разстилаше оризова хартия на пода, защото тя не признаваше малките формати - влечаха я мащабните платна.”Таня от малка била голяма красавица, преследвана от ухажори, но тя използвала всеки миг, за да рисува. Била и умница - отлично владеела френски, английски, руски, свободно говорела испански, дори работела като екскурзовод към тогавашната младежка агенция за туризъм “Орбита”. Баща им е истинска енциклопедична личност. След работа в чужбина той купува автомобил и разхожда дъщерите си из световните музеи. Въображението на Таня е поразено от творбите на Микеланджело, Тициан, Рембранд. Прерисува ги. Тежка бронхопневмония я задържала вкъщи. В училище им преподавал физикът Кубрат Томов - прочут по-късно с интересите си към психотрониката. Той вижда картините и? и кани Светлин Русев да оцени таланта на младата художничка. Маестрото е впечатлен и препоръчва да опита силите си в Художествената академия. По-късно той си спомня, че момичето освен талантливо и било и много красиво, често модел на своите колеги. Спомня си също, че е имала сериозни семейни проблеми...Таня се колебае къде да учи. Иска да следва медицина, но пък приятелите и? от кръжок по фотография пращат нейни снимки на кастинг за актриса на българо-руски филм. Избират я. Но баща и? отсича: “Докато си ученичка, бъди ученичка”. А Таня включва в списъка на мечтите и ВИТИЗ. Случайност я връща към рисуването. Близка на семейството - заможна французойка, им идва на гости. Дамата посещава Криптата и си купува икона на Св. Богородица. Иска да вземе такава и за подарък, но няма. Таня я утешава и и? предлага да нарисува една мадона. Гостенката отнася иконата и картината, подарява каноничната творба на свой приятел, а запазва рисунката на Таня. Когато той я вижда, възкликва: “Ти защо имаш по-хубавата картина!”. Убеден, че авторката има голям талант, предлага на семейството да я прати да учи в елитно училище по изкуство в Ним. Не се надяват много за разрешение, но получават. Така Таня заминава за Франция, където взема две години в една. Техните приятели меценати притежавали голямо казино, а там гостувал все още неизвестният у нас през 70-те години певец Дейвид Бауи. Той се влюбва в Татяна и дори и? предлага брак, спомня си сестра и?. “Ти луда ли си - казва и? тя в един телефонен разговор. - Кой е този Дейвид? Кой го е чувал? Кой го знае? Я зарежи тази работа!” И по-голямата сестра послушва по-малката... Не знае, че после години наред няма да я пуснат през граница.Както я послушва и в друга житейска ситуация, която предопределя съдбата и?. Това Тони и до днес не може да си прости! Таня се връща в България, иска да продължи образованието си на художник в ателието на Светлин Русев. Мечтае за свое ателие, защото в семейния апартамент всички се прескачат с огромните картини 3 на 4 м. Такива са и за дипломната и? работа - рисува балерините от операта. Таня се явява на конкурс за тв говорителка под номер 800, но успешно се класира. Освен това често я ангажират да бъде конферансие на концерти. Така се запознава с бъдещия си съпруг Георги. Той е много напорист. Веднага я кани на среща Таня отказва, но Тони я съветва: “Не се дърпай така от първия път. Младежът е интересен. Излез с него. Нищо не те ангажира.” Таня приема поканата, а след 75 дни вече са мъж и жена. Тя е 1,60 м, той - 2 м. “Кой да предположи, че тази физическа разлика ще улесни конфликтите им да завършват с насилие”, спомня си Тони. След година се ражда дъщеря им Краси - кръстена на майка им, писателката Крася. Два месеца по-късно в семеен конфликт се намесва полиция, Таня се прибира вкъщи. “През повечето време тя си живееше у нас, ние гледахме Краси, по-късно и Глория. Уви, така се случи след това, че прекъснахме връзката с децата. Много ги обичахме, но с тях постъпиха както еничарите - откъснаха ги от роднините им. Дано са щастливи. Глория чак на 13 години разбра коя е майка и?, извърши се бързо осиновяване”, с тъга разказва Тони. Следват 10 години, които не са били от най-щастливите за Таня и Георги. Той работи в чужбина, тя прави кариера в телевизията, завиждат и?, одумват я - имала влиятелни свекър и свекърва... И продължава да рисува.Малко след раждането на втората си дъщеря започва да замисля изложба. Събира платната си. Те са притежание на много хора, защото Таня е била щедра. Подарявала е своите картини Събира ги, за да ги рамкира. Това позволява семейството, което притежава само няколко нейни картини, да има документирани творбите и?. Тони не иска да се връща към мрачните спомени, от които ги боли всички. За това как съобщават, че зад един блок лежи някаква жена - сигналът е постъпил в 5 ч сутринта. Как свидетелите подписват показания, подготвени от следователите, които се разминават с разказаното от тях, как десетки неща говорят, че е невъзможно младата майка, която замисля изложба и е обещала на другия ден да види племенника си, да полети от ентия етаж... Тогава майката на Таня търси пелени, защото другата и? дъщеря току-що е родила и не е в жилището. Бащата няма спомени от тази нощ. Много са подозренията, че е бил упоен... Таня е предчувствала края си. Говорела е за “те”, за хора, които искат смъртта и?. Близките и? никога не се примиряват със заключението на следователите - самоубийство. Първото дело е срещу неизвестен извършител подбудител. Второто е за убийство, защото доказателствата са категорични. Многобройни експерти намират грешки в първите заключения от огледа, трупат се доказатства - например счупена подезична кост. Извършва се първата у нас биометрична експертиза, която с помощта на кукла трябва да установи от кой етаж е паднала младата майка. Изчисленията показват, че явно не е било от 4-ия, опитват от 10-ия, най-накрая 16-ият почти отговаря на възможността тя да е паднала на 8 м от блока... ако е наклонен като кулата в Пиза. До дрехите и? няма и следа от боята по прозорците на стълбищните площадки, а те дори навсякъде са били заковани... По делото се сменят 9 следователи. Няма обяснение защо под тялото няма кръв, защо са травмите по лицето, избитият зъб, старателно разхвърляните настрани обувки, скъсаният колан на здравия английски цветен халат... Всичко “мирише” на аранжировка. Семейството вижда само далечна снимка на покрито с вестници тяло край блока. Не се примиряват. Покрепяни от опитни адвокати, търсят истината, а срещат замазване на доказателства, дори унищожаване на томове от делото. Тръгва слух, че Татяна Титянова е близка с Владимир - сина на Тодор Живков. “Ръгал я е в гърба, изверг”, шушукат бабите по опашките. Времената са смутни. Във “Файненшъл таймс” се появява статия за българските олигархически династии. Там е публикувана снимка на Таня с намек, че приятелка на сина на Първия е загинала при мистериозни обстоятелства. Семейството никога не е споменавало това име! Не са намерени факти, че двамата дори са се познавали. Но машината за слухове работи. Според адвокат Петър Корнаджев така умишлено се отклонява вниманието от истинските виновници. Никой не е наказан за смъртта на Татяна Титянова. Остава едно завинаги почернено семейство и две деца, които не помнят или не познават майка си. Остават и картините на Татяна Титянова - талантлива художничка, чиято дарба е разпиляна. Тя заслужава изложбата, за която мечтае преди кончината си. Дано стане. В момента нейната “Мадона с младенеца” (“Автопортрет”) може да се види в столичната галерия “Хит арт” в сборна експозиция на ученици на Светлин Русев.
24chasa.bg

Даниела Терзийска, жената, която преди 16 години уби 3-годишния си син Пепи Терзийски и предизвика такъв хаос в държавата, че едва не свали тогавашното правителство на Иван Костов, към днешна дата е жива, здрава и видимо дебела, пише „Всеки ден“. 

Терзийска е качила поне 20 килограма от предишната си визия. Вчера около 14 ч. тя се качила в тролей номер 1 от спирката на пл. „Руски паметник“. Малко по-нагоре на бул. „Цар Борис III “ се намира и жилището й.

Убийцата беше сама и облечена с дънки, яке и червена риза. Почти никой от пътниците не я разпозна. Най-вероятно заради състарената й и наедряла фигура. Не изглеждаше и луда. Именно заради уж нарушеното й психическо състояние преди 16 години прокуратурата я освободи от наказателна отговорност. Даниела слезе на спирката на Софийския университет. Никой не я чакаше там. Продължи пеша в посока ул. „Шипка“, където се загуби от погледа ни.

Според слуховете от няколко години Даниела има нов спътник в живота, който е разведен и има син. Макар че момчето е голямо, Терзийска се грижела за него, когато то посещавало баща си. А с първия си съпруг и баща на Пепи – таксиметровия шофьор Стоян Терзийски, убийцата не поддържа никакви отношения.

3-годишният Пепи бе открит удушен в Южния парк на 16 март 2000 г. 


Часове след изчезването му пред парламента се събраха хиляди таксиметрови шофьори, колеги на бащата на момченцето. Правителството на Иван Костов бе на косъм да падне заради убийството на детето. Причината бакшишите да блокират София бе първоначалната информация, дадена от Терзийска, че някой е отвлякъл детето й, докато тя го водела за детската градина в 8 сутринта. След като обаче тялото на Пепи бе намерено, за престъплението бе задържана майката Даниела.

Пред психолог на МВР тя призна за зверството, което е извършила. В разпита, записан на видео, Терзийска прави пълни самопризнания – че е убила детето си вкъщи, взела такси, чийто шофьор й бил познат отпреди години, и пуснала трупчето в езерото на Южния парк. Плика, в който пренесла момченцето, и въженцето, с което го удушила, хвърлила в кошче до пазара „Иван Вазов“. След това с такси се прибрала и казала, че Пепи е отвлечен. Запис от охранителна камера на бизнес сграда също показа, че тя носи тялото на момченцето в голям плик.

Даниела Терзийска обаче така и не лежа в затвора. Тя бе освободена, защото страда от циклофрения, която бе доказана от няколко психиатрични експертизи. 


„Даниела не е убила Пепи“, казва съпругът й Стоян Терзийски в едно от малкото си интервюта, дадени години след трагедията, въпреки че се развежда с нея „Това не е възможно и един ден истината ще излезе. Не може да съм такъв кретен всичко да се случи едва ли не пред очите ми. Бил съм постоянно вкъщи и имам наблюдения. Знам как съм я оставил сутринта и как се грижеше за детето. Тя чистеше апартамента по няколко пъти на ден. Никога не е повишавала тон на сина ни, никога не му е посягала. Животът ни беше идеален“, твърди бащата на Пепи. Той обаче признава, че жена му е имала мания за следене, на която не е обръщал внимание.

След убийството на сина му Стоян заминава за Англия. Къса връзката си с Даниела. Двамата дори не се чуват по телефона. Тя заживява с друг мъж в апартамента, където според разследването е удушила малкия Пепи. „Видяхме се за последно с Даниела през 2003 г. Работеше на паркинга на Българския туристически съюз. Съвсем инцидентно беше. Много е странно, но не сме говорили за Пепи.

Нямам злонамерени чувства към нея. Не искам да й се бъркам в живота. Живее с друг човек, когото никога не съм виждал. Аз също имам ново семейство и дете. След случая с Пепи всичко ме притеснява. Това си остава рана и притеснение за цял живот. Сега съм постоянно на тръни и от това страда детето ми. Няма я тази свобода, винаги трябва да има човек около него. Продължавам да живея с мъката по Пепи“, казва още Стоян Терзийски.
Източник:1den.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив