Излез на дъската!… Колкото и години да са минали от завършване на училище, споменът за този израз не избледнява

Всеки чува строго императивния тон, с който учителят изричаше тези думи при изпитване. Това означаваше – искаш – не искаш – да излезеш не където и да е, а най – ОТПРЕД! Пред целия клас, лице в лице с учителя… И не само – лице в лице с картата на България, с нейното Минало, победи и поражения, градове и селца, планини и реки…Лице в лице с голата Истина – знаеш ли, или не знаеш урока!…

Там – ОТПРЕД, всеки беше себе си – смел или страхлив, готов или неподготвен. И беше така, защото нямаше зад какво да се скрие, на какво да се опре, на какво да разчита, освен само и единствено на себе си. И на България! На онези малки червени стрелки, които показваха устрема на българските атаки „На нож!“ по картата. На онези кръстосани мечове, обозначаващи битките по бойните полета …Битки, в които някой е бил най – ОТПРЕД! Начело! Колкото и да е бил подготвен или неподготвен..

Ето защо „Излез на дъската!“ беше безценен израз и начин на изпитване. Защото ни учеше как да стоим най – отпред. Пред всички. И пред себе си дори!

Научете повече

През 1971 г.Илия Вълков известен за света под името Юл Браун,открива брауновия газ

1971 e гoдинaтa, в ĸoятo oтĸpивaнeтo нa бpayнoвия гaз cтaвa фaĸт. Πpoфecop Бpayн пpaви мнoгo изcлeдoвaтeлcĸи oпити, в ĸoитo пoлyчaвa yниĸaлнa cмec oт ĸиcлopoд и вoдopoд в cъoтнoшeниe 1 ĸъм 2 и гaзooбpaзнo cъcтoяниe. Taзи cмec в xимиятa e извecтнa, ĸaтo „гъpмящ гaз“, нo yчeният ycпявa дa oпoлзoтвopи yниĸaлнaтa eнepгия oт вътpeшнoтo и гopeнe, пo eдин yниĸaлeн нaчин – зa двигaтeл нa aвтoмoбил c вaĸyyмeн пpинцип. 

Toзи двигaтeл гopи вoдopoд, нo бpayнoвия гaз гo oĸиcлявa, и пo тoчнo ĸиcлopoдa в нeгo. Бpayнoвия гaз ce пoлyчaвa блaгoдapeниe нa cъвceм пpocтa eлeĸтpoлизa, тoecт paзпaдaнe нa вoдaтa. Зa тaзи цeл Бpayн изoбpeтявa eлeĸтpoлизeн гeнepaтop, зa дa cъздaвa гaзa cи. Aĸo cвъpжeм oбиĸнoвeнa гopeлĸa ĸъм гeнepaтop, тя имa cин дo бял плaмъĸ и cлyжи, ĸaтo мoщeн cпoявaщ или пpoбивeн ypeд. Ho мнoгo вaжнo e дa ce oтбeлeжи, чe плaмъĸът нa тaзи гopeлĸa, нямa дa изгopи ĸoжaтa ви, a caмo щe я нaмoĸpи c ĸaпĸи вoдa! Илия Bълĸoв или пpoфecop Юл Бpayн пpaви мнoжecтвo дeмoнcтpaции нa paбoтaтa, нa cвoя yниĸaлeн гaз и cтигa дopи дo Kитaй, ĸъдeтo e paдyшнo пocpeщнaт. Зa paзлиĸa oт Бългapия, ĸъдeтo зa пocтижeниятa мy нe ce гoвopи, a дopи тe ce пpиĸpивaт. Любимaтa дeмoнcтpaция нa твopeниeтo нa Бpayн e дa изминe 1600 ĸилoмeтpa c ĸoлa – бeз тpaдициoннo гopивo, ĸaтo бeнзин и дизeл! Toвa e възмoжнo блaгoдapeниe нa бидoн c вoдa oт 4 литpa и чифт бpayнoви бaтepии, пpeoбpaзyвaщи вoдaтa в гaз.

Бpayнoвия гaз peжe cтoмaнa c лeĸoтa, тoпи и cпoявa мeтaли oт paзличнo ecтecтвo, paзгpaждa paдиoaĸтивни oтпaдъци, cлyжи ĸaтo гopивo зa aвтoмoбилa, пpoизвeждa eлeĸтpичecтвo, cyши въглищa и пpeчиcтвa pyдa. C двe дyми e yниĸaлнo cpeдcтвo в peдицa oблacти и индycтpии. Πpeз 1977 и 78-мa Илия Bълĸoв пaтeнтoвa изoбpeтeниeтo cи, ĸaĸтo c Aвcтpaлия, тaĸa и в Aмepиĸa. Oбaчe зa жaлocт, въпpeĸи гoлeмият интepec oт cтpaнa нa мeдии и oбщecтвo, въпpeĸи гoлeмитe пoлзи, тoвa изoбpeтeниe нe ce e нaлoжилo и дo днec. Зaщo ли? Зaщoтo нe e изгoднo зa cвeтoвнитe интepecи и щe бpъĸнe в джoбa нa мнoгo мoнoпoлиcти, ĸoитo нe иcĸaт тoвa. Зa дa oпpaвдaят нe пpиeмaнeтo cи yчeнитe твъpдят, чe peaĸциитe нa гaзa и нeгoвият „жив плaмъĸ“ ca нeoбяcними нитo физичнo, нитo xимичнo.

Taĸa пpeз 1981 Юл Бpayн cъздaвa фиpмaтa “Вrоwn Еnеrgу” в Cидни c цeлтa дa пpoизвeждa гeнepaтopитe изoбpeтeни oт нeгo зa бpayнoв гaз. Πъpвият гeнepaтop e пpoдaдeн в Kитaй, ĸъдeтo ce изпoлзвa зa цeлитe нa изгapянe нa paдиoaĸтивни oтпaдъци. Гeнepaтopи имa и в Kaнaдa. Πpoизвoдcтвeния пpoцec oбaчe e мнoгo cĸъп и блaгoдapeниe нa aĸциитe, ĸoитo пycĸa Илия Bълĸoв пeчeли дocтa cpeдcтвa, нo нepaциoнaлния мy зa финaнcи yм ги пpoпилявa, бeз дa имa видим peзyлтaт. Taĸa ce cтигa дo фaлит, paзoчapoвaни инвecтитopи и дoбaвяйĸи cĸeптицизмa нa yчeнитe и нaтиcĸa нa индycтpиятa, бpayнoвия гaз e зapoвeн нa зaдeн плaн.

Cмъpттa нa eдин нepaзбpaн гeний

Πpeз 1998 Юл Бpayн или Илия Bълĸoв, ĸaĸтo иcĸaтe гo нapeчeтe yмиpa в бeднocт и зaбpaвa в бoлницa близo дo Cидни. Toй e зaтвopeн чoвeĸ, пapaнoиĸ, ĸoйтo ce cтpaxyвa твopeниeтo нa живoтa мy – бpayнoвия гaз дa нe бъдe oтĸpaднaтo. Cлeд cмъpттa нa вeлиĸия yчeн имyщecтвoтo мy e paзпpoдaдeнo нa тъpг, тoй нямa пpизнaти нacлeдници и c вeлиĸия бpayнoв гaз e cвъpшeнo. Moжe би cлyxoвeтe, чe в пocлeднитe гoдини oт живoтa cи Илия Bълĸoв e paбoтил peдoм c дpyг бългapин ca вepни и мoжe би иcтopиятa нa бpayнoвия гaз щe бъдe пpoдължeнa!

Научете повече

През 1975 г.Тодор Живков предлага икономически реформи които смайват Запада

Като всички диктатори и Тодор Живков през време на дългото си управление все търси панацеята, която не само да реши всички проблеми на бедна България, но и да я нареди сред най-развитите държави. 

Някои от съветниците му и учени мошеници използват този мерак на Първия и му пробутват като гениални идеи какви ли не щуротии и недомислици. Така през годините се пръкнаха АПК, мултипликационният ефект, строителното чудо на проф. Коларов, горящата вода на инж. Найденов и др. „Откривателите“ хитро приписваха авторството им на самия Тодор Живков, това го ласкае и ускорява внедряването на поредната „последна дума на науката и техниката“. От което те печелят много почести и пари.

Любимото творение на Живков е „мултипликационният подход“. Той трудно произнасяше първата дума, но въобще не се срамуваше да говори за този подход като лично негова идея. Той толкова е повярвал в него, че се опитва да шашне дори германците с възможностите му.От 24 до 28 ноември 1975 г. като председател на Държавния съвет на НР България Тодор Живков прави първото си официално посещение във Федерална република Германия по покана на федералния канлер Хелмут Шмит. Живков приема тази покана като признание и за неговото особено внимание към германския бизнес. 

След установяването на дипломатическите отношения с ФРГ той си изгражда не само държавни, но и лични контакти и отношения с шефовете на големите западногермански фирми и концерни. На срещите си с тях в България той обича да казва, че България исторически е свързана с два народа – руския и германския. Припомня им, че  като съюзник на Германия България участва в две войни. Е, и двете завършват с поражения, но приятелството между двата народа винаги е съществувало. И точно това приятелство трябва да се използва в икономическите връзки между двете страни.Именно при първото си посещение в Германия Тодор Живков се опитва да впечатли немците с „мултикационния подход“. Той започва да говори за своята „най-голяма и най-значима разработка“ още на срещата с федералния канцлер Хелмут Шмит. Германецът обаче не проявява почти никакво внимание на идеята. 

Налага се съветниците да успокояват огорчения Живков, че Шмит не е икономист и не може да вникне в дълбочината на идеята, а и тя не е съвсем приложима за капиталистическата система. Все пак тя е създадена за „по-прогресивния строй“ – социализма. Това амбицира Живков и той решава да впечатли с „мултипликационния подход“ на срещата си с ръководителите на „Мерцедес“, с които българската делегация има среща на следващия ден. Нашите хора разглеждат цеховете, оборудвани с най-модерната техника, слушат обясненията и негласно ахкат, само Живков изглежда някак напрегнат. После сядат в залата за разговори. Първия веднага вади от джоба си флумастер и заявява, че ще запознае домакините с най-новата научна разработка, която масово се внедрява в неговата страна. Един от съветниците успява да каже, че разработката е лично на другаря Живков. Това сервилно уточнение предизвиква лек гаф, защото един от немците пита Живков инженер ли е или икономист. Следва неловка пауза и без да уточни точно какъв е, българският ръководител смело се хвърля в разяснения.

Ръкомаха, говори бързо и преводачът едва смогва да следи обърканите му обяснения и да ги превежда. Немците седят с учудени лица и както се казваше в оня руски виц, „даже вопросов не задавали“.Изглежда, в един момент Живков решава, че немците може би не могат да вникнат в смисъла на разработката му и иска листове, на които да нарчертае схемата на „мултипликационния подход“. Докато донесат хартията обаче, той поглежда бялата покривка на масата и започва да чертае върху нея квадратчета и кръгчета, които свързва със стрелки. От време – на време пита домакините дали го разбират. Те кимат любезно – „Я- я…“ и смутено клатят с глави. С поведението и вдъхновените си обяснения председателят на Държавния съвет успява да удиви дори членовете на българската делегация,  повечето от които си мислят, че го познават много добре и знаят всичките му трикове и политически номера.

В крайна сметка обаче ръководителите на „Мерцедес“ и немските специалисти не оценяват по достойнство гениалните прозрения на българския ръководител, защото по време на това посещение е подписан само петгодшен договор за културно сътрудничество.

Нямам информация дали по време на подписването на договора Живков не се е развихрил да говори на немците за своите артистични и театрални заложби, демонстрирани в пиесата „Хан Татар“ и други самодейни постановки по време на „полунелегалния“ му живот в селата Говедарци и Лесичово.Второто официлно посещение на Тодор Живков в Германия е от 2 до 5 юни 1987 г. Подписано е споразумение за избягване на двойното данъчно облагане.

Тогава „мултипликационният подход“ е останал забравен в историята, на мода е „новият икономически механизъм“. Моят познат обаче не е бил в състава на тази делегация и няма сведения дали Живков не е опитал да шашне немците с новата си идея.

„Щом е механизъм, нема начин он да се не развали. Я че чекам!“, така гласеше шопският виц за онова време. Механизмът заскърца силно през 1988 г. и на следващата също отиде в историята.

В началото на 1989 г. в България идва Рихард фон Вайцзекер – за първи път страната ни е посетена от западногермански президент. За разлика от своя български колега, чиито визити във ФРГ траят по 4-5 дни, Вайцзекер е в България само няколко часа. Въпреки това визитата преминава при пълен блясък – приеми, срещи, концерти.

В България вече зреят новите промени, заложени от „перестройката“ на Горбачов. Старата дреха на Европа, съшита след Втората световна война, започва да се пука по шевовете.  Живков още си мисли, че ще приклекне,  докато отмине бурята, и ще оцелее. Но само след десетина месеца е издухан от всичките си постове, както и всички други ръководители на соцлагера.

Малко след 10 ноември 1989 г. в България пристига външният министър на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер. Той е първият западен министър, който посещава страната ни след промените. Но държавен глава на България вече е Петър Младенов – бивш външен министър и близък приятел с Геншер. Тодор Живков вече е на „заслужен отдих“ и го очаква затворническата килия…

Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа”

Научете повече

Ходехме на кино за 20 ст., партията ни пазеше от влиянието на западната култура

Помните ли фразата -Филмът хубав ли е, или съветски?

Наскоро по телевизията излъчиха епизод от предаването „Ничия земя“, в който разговор се водеше с омагьосания от красотата на киното квартален киномеханик бай Митьо. С такъв патос и носталгия обясняваше обаянието на стойностните филми, които е прожектирал на зрителите от недалечното минало, споменавайки с лекота велики заглавия, а също и имената на незабравими наши и чуждестранни артисти, които ще останат недостижими за дълги времена. 

Не бяхме лишени и от присъствието и на епичните съветски филми, за които може много да се говори, отдавайки им дължимото внимание. Но в един момент се появиха и такива с колхозна и партийна тематика, които до такава степен ни наводниха, че се появи фразата: „Филмът хубав ли е, или съветски?“. Просълзявайки се на моменти, киномеханикът спомена и за преобладаващото насилие в западните филми напоследък и подражанието на които от младото ни поколение доведе до не един и два трагични случая. Дори зададе въпрос за качеството на родните ни кинопродукти, визирайки последните няколко години, които според него са под всякаква критика.

Така си спомних за детските и юношеските години, когато ходенето на кино наистина доставяше удоволствие. Много от филмите задържаха вниманието ни и се коментираха дълго време, след като бяха вече изгледани. Имам по-малък брат, с когото като деца често се карахме и дори посбивахме понякога. 

Това не се харесваше никак на баща ни, който всячески се стараеше да ни внуши, че сме най-близките в семейството и трябва да се отнасяме „по братски“ един към друг. Така според неговите представи за семейна педагогика дойде и решението да ни заведе цялото семейство на нашумелия в онзи момент индийски филм „Двете ваксаджийчета“. Целта му беше да се поучим от този своеобразен урок по нравственост, от обичта и взаимоотношенията на малките брат и сестра, преминали през трудните условия за оцеляване. 

Не си спомням дали това ни е оказало някакво въздействие тогава, но с течение на времето израствахме и нещата си идваха на място от само себе си. И до днес с брат ми продължаваме да се радваме на отлични отношения, да си гостуваме, както и да си помагаме с каквото и доколкото можем.

Обичахме да ходим на кино. Редовните прожекции бяха от 2, 4 и 6 часа след обяд и вечерни от 8, на които не се допускаха ученици. За някои от филмите понякога имаше забрана, която допълнително се изписваше на афишите, разлепени из града. Пред входовете на кината, на специални остъклени витрини, се поставяха рекламни снимки от всеки нов филм, пред които се трупахме и коментирахме разпалено. В неделните дни преди обяд, от 10 часа, се прожектираха детски филми ( приказки, анимационни ).

Цените на билетите бяха от порядъка на 10 ст. за детските и по 20, 24, 26, 28 и 32 ст. за балкона. Предлагаха се и абонаментни карти с по десетина билета на по-ниски цени, които трябваше само да се заверят в деня на прожекцията на съответния филм. По училищата се организираха колективни посещения на цели класове, също на по-ниски цени.

Със сигурност знам как в съседния ни град Горна Оряховица имаше кинобаза, в която специална комисия предварително преглеждаше филмите, преди да се пуснат за гледане от простолюдието, като основен критерий е бил комунистическият подход и изкривените представи за естетика, морал и демокрация. За състава и компетентността на нейните членове няма да говоря, съпоставяйки ги с тези на техните началници – предани на партията послушковци, с връзки и примитивни разбирания за елементарните духовни ценности. Свидетел съм и на изрязани на места филмови ленти по тяхно усмотрение, което влошаваше и без това не особеното им качество, само и само да ни „предпазят“ от влиянието на Запада и нещата, които в цивилизованите страни се смятат за нормални и не правят негативно впечатление на никого.

Имаше, разбира се, и свестни хора, с по-съвременно виждане и разбиране, които не досаждаха с вмешателството си в свободата на словото и културата, макар и в смутните времена, в които живеехме. Учих дълго време в град Русе – техникум, институт, и тогава имах възможността да посетя организираните късни вечерни прожекции на току-що доставени филми, без превод и субтитри, без да са преминавали през задължителната козметична цензура. 

Превеждаха се и се озвучаваха в момента, по микрофон от седнал в първите редове владеещ съответния език диктор. Запомнил съм дори встъпителните му думи – „Добър вечер творческа интелигенция!“, след което в резюме ни запознаеше със сюжета, участващите артисти и започваше филмът. Нещо повече! След завършване на прожекцията пред киносалона чакаха осигурените от градската управа два икаруса, за да извозят зрителите в по-крайните квартали в късните часове.

По-късно се появи една вълна на видеофилмите, касетки за които вземахме за ползване вкъщи и разменяхме помежду си, но бързо отшумя, а и това изискваше закупуването на допълнително оборудване, което не беше никак безобидно.

Днес трудно човек може да разчита на кината, ако реши да се забавлява. Добре е, че от време на време са изборните кампании и медийни изяви на кандидат-мераклиите за власт, които понякога засенчват възможностите на забавните жанрове, а особено у нас тази година дал Господ.

Иначе болшинството от кината са превърнати в бинго-зали или офиси и магазини с търговска цел, а доста от тях са затворени и се рушат. Има все още някъде по-модерни с 3D екрани, предимно в моловете, но подборът на филмите е по-специален. А и цените са от порядъка на 8-10 лв., което невинаги е по възможностите на всеки. Основно гледаните филми са по телевизията, където, предполагам, всеки се е докоснал до сапунената помия на съседните и по-далечни нам страни, които са изпълнени с пошлост, безвкусица и насилие. Все пак за нормалните хора с вкус има някаква възможност да се насладят на някой от предишните филмови шедьоври на родната и чуждестранната киноиндустрия с помощта на съвременните интернет канали, което е някакво решение в днешната безнравствена обстановка.

  Антон Цаневски, Велико Търново/ретро.бг/

Научете повече

На битака през 80-те – от дънкови поли и якета до леки коли и животни

Димитровградския пазар през 80-те

След дълъг пазарлък (почти като на пазара) столичните общини най-сетне се споразумяха и София има своя законен битпазар. Казвам законен неслучайно, досегашният се намираше в тесните улички зад театър „София“ и беше обект на какви ли не слухове и страховити истории: „не ходи там, защото всеки трети е милиционер, правят се внезапни проверки и тараши“, „голяма част от стоките са фалшиви, да не говорим за фантастичните цени“. 

Тези и много други твърдения естествено разпалват всяко любопитство, но слуховете достигнаха връх, когато се разчу, че пазарът бил обявен извън закона!

За да не дава повече материал на мълвата, Столичният общински съвет определи 100 декара от квартал „Малашевци“, където битакът най-сетне беше приютен. И докато се чака реализацията на иначе готовия проект за цялостно оформяне на пазара, свободната търговия не чака и „алъш веришът“ върви с пълна сила.

Още от паркинга — шарени блузки с различии фирмени знаци (задължително на латиница) се изваждаха направо от багажниците на колите. Върху оградите на съседните къщи бяха прострени красиви цветни пуловери и фино бельо. А в централната площ на дървени щайги върху импровизирани масички или направо на земята очакваха купувача безброй неща: блестящи лачени обувки, памучни ризи, джинсови поли и панталони, току-що родени кученца - болонки, автомобилни части - от жигули до мерцедес, часовници и дъвки, вносни цигари и уиски… Не е трудно да се досетиш кой царува тук.

Дефицитът е главен герой на този кратък разказ. Всъщност няма да кажем нищо ново, тъй като от няколко години на прицела на масмедиите са всички проблеми около тази страшна дума. Като не достигат автомобилни гуми на държавния пазар, защо да не си купим оттук, само че по-скъпо. Като няма автомобилни части по магазините, защо да не процъфтява спекулата с тях. „Ей, момиче, има хора с пари — ми казва един усмихнат чичко, дошъл чак от другия край на България да търси автомобил, и добави: „Чакам вече осем години ред, за да купя на държавно — готов съм да дам две-три хилядарки отгоре…“.

Опитвам се да търся екзотика, но не я намирам нито в шарените сергии с дребни стоки, нито в сръбската музика, която гърми оттук-оттам, нито в мръсотията и прахоляка.

Както навсякъде по света, пазарният механизъм и тук е в пълна сила - в зависимост от насищането с определен тип стока променлива е и нейната цена. Минимална е например сумата за един електронен часовник, максимални са цените на последен модел джинсова къса пола или яке (българинът все още предпочита марката „супер райфъл“ пред родните „Перун“ и „Младост“), евтини са памучните фланелки, макар и с фирмата „Ротманс“, скъп е последният бестселър (издаден у нас) „Хотел“ на Артър Хейли.

„Продавате ли този фотоапарат?“, ме питат вече няколко пъти. Или - „Какво продавате?“. „Искам къса джинсова пола в зелено и синьо“ - обяснявам на един млад търговец. „Имате я идващата неделя, в десет часа сутринта“ — ми отвръща сериозно той. Какво пък, стоката му наистина е хубава, а освен това - „достоверна“. Казвам го, защото има и съвсем явни фалшификати - българска стока (иначе качествена), отклонена от търговската мрежа, с допълнително пришити фирмени знаци…

Напускам с известно облекчение новия битак, въпреки че, между нас казано, следващата неделя в десет ще съм тук…

 Списание „Наша родина“ 1988 г. Автор,Емилия Константинова

Научете повече

Тежките думи на Великият Васил Михайлов в ролята на Петко Киряков във серийния филм "Капитан Петко Войвода" 1981г.

" Както са го ударили през просото нашите управници, като Апостол Савов - трупат ли трупат, пара върху пара, лозе върху лозе. Лакомо око човешко! Адашко, адашкооо, ний гръмнахме Калъм Тома, че взимаше лихва от бедните хора по десет на стоте, сега по двайсет на стоте лихва си вземат и хич окото им не мигва. Двайсет на стоте!... да не говорим за далаверите"

„Капитан Петко войвода“ е български 12-сериен телевизионен игрален филм (биографична историческа драма), реализиран през 1981 година. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел.

Произведението разглежда живота на българския революционер Петко Киряков (1844 – 1900). Състои се от 12 серии, условно разпределени в три части: Хайдутин, Комита и Мирен живот. В началото на всяка серия, сценаристът Николай Хайтов извършва въведение към историческите факти, застъпени в съответния епизод. Продукцията е осъществена по случай 1300-годишнината от основаването на българската държава. Сериалът превръща актьора Васил Михайлов, изпълняващ главната роля, в една от най-големите звезди на българското кино от тези години.

По едноименното произведение на Николай Хайтов. В началото на всяка серия сценаристът Николай Хайтов разяснява политическата обстановка в Османската империя и специално в Източните Родопи, предопределила действията на Петко Киряков, известен в българската история като Капитан Петко войвода.

Научете повече

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека… „Лада, лада“

В края на 70-те години ладата поизмести москвича от българските пътища и стана главна героиня във филма „Дами канят“ Тя е учебна кола, с която чаровният инструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) обучава кандидат-шофьорите в неголям град. 

Осем български актриси пърхат около инструктора, надявайки се заедно с шофьорските умения да получат и страстните му ласки. Вижте ги само: Невена Коканова, Цветана Манева, Доротея Тончева. Илка Зафирова, Мария Статулова, Боряна Пунчева, Марияна Димитрова, Надя Тодорова! Плюс Йорданка Кузманова, която вече има шофьорска книжка, но също сваля красивия Яким.

Дори героинята на Надя Тодорова, дама на достойна възраст и малко по-едричка , ухажва инструктора. Ето така: Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека… „Лада, лада“, поправяше я недосетливият и разглезен от жените герой на Ламбо. И добре че ладата с известния знак У не може да говори. 

Иначе бракоразводните адвокати в града щяха да станат милионери. Освен с ладата ще запомним този филм и с лафа, който май още шества като начало на свалка: „Аууу! Ти знаеш ли, че имаш страшни очи…“ 

Научете повече

Ето колко струват колите в България през 1976 г.

Дебатът кога стандартът и начинът на живот е по-добър – в наши дни или преди 1989 година, никога няма да утихне в България. Ние нямаме ни най-малкото намерение да взимаме страна в него, но ще ви предложим интересен поглед към пазара на нови автомобили.

Данните са препечатани от справочник, който показва какви са цените на чисто новите леки коли в България валидни към 1 март 1976 година. За жалост, не можем да назовем точния източник на информацията, но сравнявайки с други подобни данни, до които се добрахме, цените изглеждат реални.

Ето колко струват колите в България през 1976 г. подредени в реда, в който са представени в справочника:

ГАЗ 24 Волга с радиоапарат – 9200 лв.

Москвич 408 И с радиоапарат – 4700 лв.

Москвич 428 Универсал с радиоапарат – 5700 лв.

Москвич 412 – 5350 лв.

Москвич 427 Универсал – 5750 лв.

ВАЗ 2101 Жигули – 6100 лв.

ВАЗ 2102 Жигули Универсал – 6500 лв.

ВАЗ 2103 Универсал – 7600 лв.

ВАЗ 21011 Жигули – няма цена

ЗАЗ 968 А Запорожец – 3900 лв.

Шкода 100 – 5200 лв.

Вартбург стандарт – 4400 лв.

Вартбург де лукс – 4750 лв.

Вартбург комби – 4850 лв.

Трабант 601 – 2950 лв.

Трабант 601 комби – 3100 лв.

Полски ФИАТ 125-500 – 8500 лв.

Научете повече

Някога връщахме празните стъклени бутилки в пунктове за изкупуване на амбалаж и ни ги плащаха

Обикновено в събота сутринта жена ми пълнеше две големи мрежи с празни бутилки и ги оставяше пред вратата. От нашия прозорец се виждаше опашката пред задния вход на супера. Тогава всичко беше стъклено и екологично. Бутилките и бурканите се използваха стотици пъти и не замърсяваха околната среда. 

Опазвахме даже капачките – отваряхме ги внимателно, миехме ги и ги пазехме за есента. Тогава със старите капачки затваряхме бурканите с туршия и компот, а с капачките от бира и лимонада – бутилките с доматен сок. Имаше специални затварачки – не знам дали още се продават. Най-голям проблем бяха бутилките от олио. 

Заплашителни надписи ни предупреждаваха, че те трябва да бъдат добре измити, за да се приемат обратно. Миенето на празните бутилки не беше лесна работа. Трябваше да се купят специални четки. Когато се появи верото, работата стана доста по-лесна. Сега си мисля каква част от живота ми е отишла по опашки за връщане на празен амбалаж. Такъв беше редът в държавата.

Амбалажът спасяваше много семейства от фалит ден преди вземането на заплатата. Като се оберат празните бутилки и буркани, все се събираха пари за хляб.

Бурканчетата от мляко и лютеница бяха най-евтини – 4 стотинки. Най-скъпите бутилки бяха по 10-12 стотинки. В Съветския съюз беше същото, но в по-големи мащаби, разбира се. Оттам дойде вицът: „Вземам 200 рубли заплата и по 50 рубли на месец си докарвам от върнати бутилки от водка и пак не мога да вържа двата края“ – жалвал се един руснак. Имаше още проблеми около връщането на амбалажа. 

По принцип бакалите на по-малките магазини правеха всичко възможно да не изкупуват амбалаж. Създаваха си някакви правила – в кой ден може и в кой не може, от колко до колко часа и т. н. Хората връщаха вкъщи пълните чанти и псуваха властта. По едно време бакалите измислиха гениалното правило „Амбалаж се приема само пълно за празно“. Ако щеш. Цялата работа беше, че стотинките, които излизаха от касата, за да се плати стъкларията, всъщност намаляваха оборота.

Научете повече

Надя Тодорова, която измисли „Роднина – милиционер“

Всички помним тази крилата фраза от култовия филм „Опасен чар“ на режисьора Иван Андонов. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.

„Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер (бел. ред. – в ролята Тодор Колев). Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: „Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер“, разказваше приживе Надя Тодорова, известна като „голямата актриса на малките роли“.

Тя винаги грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни персонажи в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.

Надя Тодорова е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса, а славата я застига едва на близо 50-годишна възраст. Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. Участва в над 40 филма, между които „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Двойникът“, „Господин за един ден“.

Чаровната и характерна актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Но тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива и киното. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-те години. В нея всичко беше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Тодорова. Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му „любими артисти“.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

Със съпруга ѝ Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-ра отбелязват златната си сватба с църковен брак. След кончината му през 2009 г. Надя Тодорова замина да живее в Прага, където дъщеря ѝ Антоанета работи. Голямата актриса си отиде от този свят в чешката столица през 2016 г.

Нека си спомним част от незабравимите ѝ реплики в киното:

 

. Вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека.

. Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва.

 

. Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка няма.

. Един мъж трябва да яде много.

. Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат.

. Малко грис халвичка?

Научете повече

Йосиф Сърчаджиев е роден на 2 май 1945 г. в София

 

Йосиф Сърчаджиев като КараИбрахим в кадър от филма "Време разделно"

Йосиф Сърчаджиев е роден в семейството на режисьора Стефан Сърчаджиев и Анна Фаденхехт, дъщеря на юриста и политик Йосиф Фаденхехт. През 1970 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". Играе в театрите в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1970 – 1972), в СИФ (1972) и Драматичен театър „Крум Кюлявков“ Кюстендил (1973 – 1975). По-късно работи в Театър на Народната армия в София (1975 – 1995), Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас (1996-) и в Театър 199, където играе и поставя като режисьор „Госпожица Юлия“.

От 1984 г. е народен артист.

Съпругата му е известната сценаристка Райна Томова, от която има дъщеря – Ана Сърчаджиева. Има още една извънбрачна дъщеря – Александра Сърчаджиева (актриса) – от връзката му с Пепа Николова. Йосиф не поддържа отношения с Александра, твърдейки, че има една дъщеря – Ана – въпреки че ДНК теста е доказал, че Сърчаджиева му е дъщеря.

Филми с участието на Йосиф Сърчаджиев

1986 За къде пътувате Стрезов

1985 Константин Философ 2 сарацин мъдрец

1985 Грехът на Малтица агентът Костов

1984 Битката за Бяла Сълзлийка 3

1983 Константин Философ 6 сарацин мъдрец

1983 Бон шанс, инспекторе! Велизар Карадушиев

1981 Хан Аспарух 3 император Константин ІV

1980 Приключенията на Авакум Захов 6 кинорежисьорът Асен Кантарджиев (в 5-а серия)

1979 Фильо и Макензен 7 прокурорът

1979 Тайфуни с нежни имена 3 Боян, следовател

1978 Умирай само в краен случай 2

1976 Един наивник на средна възраст 2 Боян, наркоман

1976 Реквием за една мръсница 2 Боян Ангелов (в „Синята безпределност“ и „Реквием за една мръсница“)

1973 Нона Иван Великин

1970 Черните ангели 2 Андро

1968 Мъже в командировка 3 нов. Митко (в 3-та новела: „Епизодът“)

1967 С дъх на бадеми оперативния работник

Научете повече

Една от най-зловещите минни трагедии в света сполетява Враца на на 1 май 1966 г

В 11.25 ч. на 1 май 1966 г. над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета се откъсват от стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир" край врачанското село Згориград. Калната маса минава през прохода „Вратцата" и стига до централния площад на Враца. По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи, хора и животни, а ударната вълна била висока 3 метра.

Намесата на неизвестен и до днес миньор, който слиза от Балкана с мотора си и вижда случващото се, предотвратява по-голяма трагедия. С пълно гърло мъжът  крещи на всички да бягат. Миньорът застига пред Враца и автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен тинята.

Твърди се, че на другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер. Наредено е труповете на загиналите да се събират на стадиона. Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите била по 1 000 лв.

Черната равносметка след трагичното събитие е стотици обезобразени до неузнаваемост трупове /между тях четири деца/, 2 000 ранени, над 310 семейства  останали без дом, 156 разрушени къщи и над 1 000 къщи с отнесени от стихията покриви. Официално се говори за 118 загинали, но според свидетели на събитието загиналите са били около 500.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвиквало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземали никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището. След трагедията властта скрила от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, истинските виновници обаче остават ненаказани.

Трагедията става причина преди няколко години село Згориград да се побратими с  италианския град Тезеро. Там през 1985 г. местното население преживява сходна трагедия. Сега централният площад на балканското село носи името на град Тезеро, а площадът в италианското населено място е именуван Згориград.

Научете повече

Как на една ученическа бригада през 80-те заловиха промъкнал се крадец

Беше лятото на 1980 година, в края на месец юли. Онази вечер гостувах на един от приятелите ми, а това се случваше често тогава – да си ходим на гости. Весели времена. В този ден тъкмо се бе прибрал от национална комсомолска лагер-школа “Малчика” синът му Красимир – тийнейджър, тогава ги наричахме юноши или младежи. 

Партията имаше изградена система за подготовка на бъдещи свои кадри още от нейната забавачка – Димитровският комсомол. А Краси бе второкурсник в престижния електротехникум в града, височък симпатяга, умник, секретар на учкома.

Сега изглеждаше малко притеснен, нещо непривично за него, обикновено винаги бе усмихнат и готов да се шегува. И още не бяхме се чукнали с баща му за здраве и не бяхме опитали мезето, което сръчната му майка Кети бе поднесла, Красимир не се стърпя да ни разкаже какво е преживял по време на лагер-школата над Батак – Пристигнахме на групи от окръжните градове, настаниха ни в бунгалата, разбира се, отделно момчетата и момичетата. Съсед по легло ми беше едно добруджанче – Иван от Добрич.

Деветокласник, с леко пъпчиво лице, но разговорлив и услужлив. Той пръв ми предложи да изтупаме вехтичките, но здрави одеяла заедно и да постелем леглата. Дните си приличаха, но беше забавно, особено след скучните лекции до обяд по класово-партийно, патриотично и интернационално възпитание на младежта и пр., или задачите, поставени от другаря Тодор Живков пред комсомолците в неговото писмо до ЦК на ДКМС.

След обяд се развихряха спортни състезания по волейбол, футбол, тенис на маса, шахматни турнири, а вечер на изградената естрада се изявяваха талантливи комсомолчета, събрани тук от цялата страна. Но към десетия ден се случи нещо неприятно. Момичетата от две бунгала се оплакали на началничката на лагера – Велина, едра млада жена, кадър на ЦК на ДКМС, че им липсват пари от багажа. Началничката управляваше лагера с твърда ръка, но ни позволяваше и някои волности – пускаше ни да излизаме по двама-трима до Батак или близкия курорт Цигов чарк, за да си пазаруваме някои лакомства, вечер позволяваше да се прави проверката по-късно от установеното време.

Но като разбра за кражбите, събра отрядните ръководители и нареди да се вземат незабавно мерки, за да се установи извършителят на тези мерзки деяния На сбирката с нашия отряден ръководител всички обещаха да бъдат наблюдателни и да съобщят, ако забележат нещо.

А добруджанчето Иван вдигна ръка и рече: Другарю отряден, аз ще наблюдавам постоянно бунгалата – и процеди през зъби: Ще го хвана този мерзавец, другарю отряден ръководител, и ще му счупя лично ръцете! След три дни изпищяха и други, че им липсват пари. Някои от лагерниците помолиха отрядните да им пазят и левчетата за дневни нужди. Една сутрин, към средата на месеца, на сутрешната проверка началничката застана пред строените отряди и извика: – Лагерници, имаме си герой, който е разрешил неприятния случай с липсващите пари. Иван от трети отряд, излез от строя и ела при мен.

Набитото добруджанче почервеня, поколеба се за миг, но се запъти бавно към началничката, а тя го прикани да се приближи: – Пред мен, Иване! Той пристъпи още една крачка, но втора не можа, защото още докато пристъпяше, тежката ръка на Велина го зашлеви с такава сила, че Иван падна на земята. – Марш оттук, мръсен крадец, гад, за такива като теб няма място в школата, веднага изчезвай! – извика началничката. Всички в строя замръзнахме от шока на видяното. Иван стана пребледнял и се затича, залитайки и грухтейки някак си. След две минути го видяхме с раницата му да бяга към една от пътеките за Батак. Момичета от едно бунгало го видели как бърка в чантите им и пъха в джобовете си от парите им Дълго коментираха лагерниците случилото се.

Едни не можели да повярват, че активист, изпратен в национална школа, може да върши престъпления, други бяха крайно изненадани от действията на началничката, която не се замисли да прогони злосторника така зрелищно. Повече не чухме нищо за по-нататъшната му съдба…

Докато слушахме историята от Красимир, дори забравихме за питиетата. Настъпи кратко мълчание. Замислих се – бих ли постъпил така на мястото на началничката в този случай, момчето да изгоня без придружител, без да си дам сметка какво би сторило със себе си то след публичното му изобличаване по най-позорния начин… Едва ли.

*в статията е използвана илюстративна снимка

Източник:БЛИЦ/Михаил ТРЕНДАФИЛОВ/

Научете повече

С гордост носехме емблемата "Строим за Родината!

Това ме върна в спомените от зората на социализма за едно друго вино, придобито по много нетрадиционен начин, който искам да споделя сега. Тогава беше много актуално предприятията да организират ленински съботници или бригади в помощ на селското стопанство независимо дали имахме желание или необходимите умения понякога за това. 

Даже директно бяхме прикрепяни към стопанствата в близките селища и трябваше да се включваме периодично в зависимост от сезона и вида на отглежданите култури. Така нашето предприятие беше зачислено за разпореждане към лозарската бригада на близко до града ни село. Започвахме от пролетта, когато трябваше да се подрязват лозовите масиви, та чак до късната есен, когато идваше време да се прибира реколтата. 

Доста съм се чудил как след нашата непохватна интервенция с лозарските ножици, режейки на поразия беззащитните лозички, те не само оцеляваха, но даваха дори и плод. За повечето от нас това беше един вид разнообразие и промяна на монотонното ежедневие, но не всички възприемаха с охота подобно занимание. Това бе и причината да се прибягва понякога до хитрини и варианти за осуетяване на тези мероприятия.

И така, веднъж, в очакване на няколкото автобуса пред Комбината, за да бъдем извозени до лозята, което продължи повече от два часа, последва нареждане да се върнем за преобличане по домовете си, след което да се явим отново на работните си места в предприятието?! Породи се малко недоумение за миг от смяната на курса, но все пак побързахме да се съобразим с новото решение. Може би никой нямаше да обърне внимание на този факт, ако не се беше разбрало впоследствие какво точно се бе случило. Оказа се, че група „симпатяги“ са се обадили до шефовете на ДАП-а от името на директора, за да откажат предварително заявените автобуси с претекст за отмяна на планираното мероприятие. 

Получи се малко конфузна ситуация и компрометиране в известна степен на заводското ръководство, което така и не успя да разкрие авторите, но си беше интересно като замисъл и изживяване за всички останали.А по време на гроздобера последва нова необичайна изява на прагматична находчивост, може би от същата група или други техни последователи, но с известен нюанс на винен привкус. За целта те предвидливо бяха дошли с личните си автомобили, което се допускаше за избягване претоварването на осигурения транспорт.

Задачата за нас беше да се бере узрялото грозде и да се изсипва в поставените линове на няколко места в лозето. Но тези наши колеги бяха предпочели да го пренасочат в близката горичка, където други техни съмишленици, явно предварително подготвени за това, са го смачквали и отделяли чудодейния му сок в туби от по пет, десет, че и повече литри. Така след време щяха да имат удоволствието да се насладят на вече ферментиралия благодатен еликсир.

В края на работния ден, преди да си тръгнем, бяхме проверявани да не би някой да се е изкушил да задели някоя друга чепка за вкъщи, въпреки че сортовете бяха само винени. Всеки освен храна си носеше бутилка или туба с вода за пиене, въпреки че осигуряваха такава и за миене по време и след привършване на работа. Така тубите на нашите герои не са предизвикали проява на съмнение от проверяващите и те спокойно са се отправили с тях по предназначение към следващата фаза за обработка на трофейния гроздов сок. Колко пъти са го проиграли това упражнение, не се знае, но във всеки случай достатъчно, за да си подсигурят сгряваща атмосфера в предстоящите празници.

Антон Цаневски, Велико Търново

Научете повече

На нивата Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог'. От всички страни гора и з...авет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

– Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!

- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.

Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!

Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

– Стой!... Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.

– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.

– Де... хайде .. да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.

Гората беше глуха.

– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.

- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:

- На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Елин Пелин/ картина "На нивата" - художник Христо Станчев, 1937 /

Научете повече

Стрижеха ни в училище,разпаряха тесните панталони,забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" и още

Ние- родените през петдесете години на миналия век помним добре социализма! Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" / Бийтълс?/  

Помня как за децата на "активните борци" имаше специална квота за влизане във ВУЗ - влизаха със тройки, докато за нас трябваше да имаме бал "отличен 6" за класиране в МЕИ- то..През 1966 / 67 година живях в общежитие в кв.Дървеница. . В стая 4м. на 4кв.м.  (16. кв.м).  бяхме четирима: аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-курс, един от Тунис -чуждестранен студент и един 50 годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение! Имаше една масичка в стаята. За кого по напред!  

Саллих от Тунис и "партягата" все се караха политически.Това ме накара да си потърся квартира в селото Дървеница  По това време още нямаше "Младостите 1,2,3,4) в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се скара, че съм ползвал банята ?! Така и не ми върна предплатата за цяла година! После на квартира в таванска стая -без чешма и тоалетна! Вярно, купоните бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз със домати в една желязна чинийка и купичка компот! "Голямо ядене!!!" Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа и  ни гонеше глад, отивах до  близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет и олиото от оливиерата. Така ядяхме  ние-веселите студенти! Там (в кухнята на ресторанта) съм виждал, как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена !?, за да я сервират отново! 

Сприятелих се с едно свястно момче от Русе -също студент като мен..  Обаче баща му беше някакъв партиен големец в Русе и той не се хранеше  в стола като мен и останалитемен , а се разделяхме пред хотел "Рила", където ядеше в специалния стол-ресторант за партийни велможи! После преди да се дипломирам започнах работа в ЗЗУ  и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата "инженер", заплатата ми стана 110 лева за същото работно място! Социализъм ! 

После бригади, бригади... - всяко лято по десет дни инженерите трябваше да окопаваме цвекло по селата !

 Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от заводските директори, партийния секретар и фамилийте им. За нас беше лагера с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как по вече ! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява заградено с дъски място и издигнат почернен варел с вода да се топли от слънцето.

 Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева поисках най после да купя за семейството пералня. Купих с връзки  "Татрамат" -чехска за 630 лева .Със заем! Изплащах го  две години!!!

 През всичките тези 16 години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете в едно жилище с родителите ми, но.... отговора доиде чак през 1988 година -  след 16 години!! През това време на съседите ми- баба и дядо "активни борци" , които имаха неженен 40 годишен  син,  дадоха втори тристаен апартамент в нов блок! 

Мога да  добавя  още , как ми "орязаха" заплатата на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар , защото си пуснах брадичка и не я махнах , както той ми заповяда ! Има, има  много още за споделяне за "красотите" на онзи строй, но не искам да ви отегчавам повече.

Svetlin Goranov

Научете повече

Помните ли култовата фраза на Миташки от филма "Куче в чекмедже"

Култова фраза от филма "Куче в чекмедже"когато Миташки информира лелите, че баща му ще му купи колело, ама друг път..

„Куче в чекмедже“ е български игрален филм (детски, драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Малкият Митко – Миташки (в ролята Веселин Прахов) е дете на разведени родители, живее с майка си, вечно заета със служебни събрания, и по цял ден стои сам вкъщи.

Мечтае само за едно нещо — да си има куче — истинско, не плюшена играчка.

Заедно с двама негови приятели, Андро (Мартин Стоянов) и Стефан (Емил Димитров) купуват от един крадец (Павел Поппандов) кучето Рошко за три лева и осемдесет стотинки и шест трамвайни билета. Тъй като Рошко е общо притежание, се редуват да го гледат и то така че родителите им да не разберат.

Научете повече

По времето на Брежнев СССР става първа икономика в света

Посещение на Главния секретар на ЦК на КПСС, Леонид Брежнев в НР България -София, Януари 1979г.

Официално на първо място е САЩ, а СССР на второ място. Икономистите още спорят кой първи кой втори, по икономически показатели САЩ са първи, но ако извадиш разходите на СССР за безплатно образование и здравеопазване и всички останали социални разходи, които са около 30% от бюджета, тогава СССР е първа икономика в света.

Брежнев ръководи Съветския съюз като Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) от октомври 1964 до смъртта си през 1982 година. След Йосиф Сталин той е най-дълго управлявалият държавник на СССР – 18 години.

 Въпреки че първите му години са успешни в икономическата сфера, неговото управление често е критикувано, понеже тогава започва периодът на сериозна икономическа и социална стагнация, това се усеща особено силно в последните години, в които той е на власт. Тези неуспехи на Брежнев, в крайна сметка водят до разпадането на Съветския съюз през 1991 година. Въпреки това, според резултатите от проучване на общественото мнение, проведено през 2013 г. от Левада Център, Брежнев е признат за най-добрия държавен глава на СССР.

Брежнев е роден в Каменское в украинско работническо семейство. След като завършва Днипродзержинския металургически техникум, става металург-инженер в железостоманената индустрия в Украйна. През 1923 година влиза в Комсомола, а от 1929 година е активен член на Комунистическата партия. 

Мобилизиран е във Втората световна война и напуска армията през 1946 година с ранг генерал-майор. През 1952 г. става член на Централния комитет, а през 1964 г. наследява Никита Хрушчов като Първи секретар. Алексей Косигин наследява Хрушчов като Председател на Министерския съвет.

Научете повече

Големият пожар със жертви заради конгреса на БКП през 1986 г.за който мнозина смятат,че е било саботаж срещу комунистическия форум

На 4 април 1986 г. сутринта, докато започва вторият ден на XIII конгрес на Българската комунистическа партия (БКП) и Тодор Живков преглежда речта си, едно от най-големите предприятия в Михайловград, днешна Монтана, се превръща в огнен ад.В завода за камгарни прежди избухва голям пожар и десетки огнеборци и милиционери са вдигнати по тревога. За няколко часа огънят е потушен, но двама работници загиват, а над 30 души са обгазени.

Заради опасенията, че пожарът може да измести вниманието от важния политически форум и дори да бъде коментиран като саботаж срещу комунистическата власт, бедствието е покрито с мълчание. Неизвестни за цяла България остават както жертвите, така и себеотрицанието на пожарникарите, спасили стотици хора.

Огънят в камгарната фабрика „Монтана“ пламнал към 9 часа в петък. Смяната от около 500 работници тъкмо застанала по местата си, когато цехът на втория етаж започнал да се пълни с дим. Под помещението бил складът със суровина за прежди и облаците пушек извирали от него към машинната зала. Подът под краката на работниците се нагорещявал и ръководството започнало евакуация, като съобщило за пожара в окръжното управление на МВР.

„Бяхме на оперативка, когато получихме сигнала. Първо помислихме, че е учение, но погледнахме през прозорците, видяхме пушека над града и разбрахме, че работата е много сериозна“, спомня си тогавашният шеф на противопожарната охрана Петър Мирчев. Дежурната смяна огнеборци с вой на сирени се втурнала към завода, изпратени били и всички патрулки с милиционери.

Първите пристигнали в горящия завод още си спомнят кошмарната гледка. Гъсти талази кафеникав дим излизали от запалената сграда, а работници навън се лутали и търсели колегите си, уплашени дали са успели да излязат.

„Сложихме апаратите със сгъстен въздух и влязохме в цеха, но установихме, че вътре има само дим. Огънят беше в приземния етаж, където бяха балите със суровини от Югославия. Те горяха и изпускаха смъртоносни отровни вещества – киселина, циановодород, дори фосген – боен газ, който се е използвал през Първата световна война“, разказва по-късно бившият пожарен шеф Мирчев.

„Беше страшно! Сутринта проверявах ел. подстанцията, когато в нея нахлу дим и токът изключи. Останах заключен вътре. Чуках по вратата и виках за помощ! Добре, че ме чуха и отвориха“, спомня си ел. техникът Милчо Тодоров. В суматохата предачките забелязали, че една от тях липсва и пожарникарите започнали издирване. Зам.-шефът на противопожарната служба Тотко Тодоров открил жената в машинната зала, но вече мъртва. „Снежана беше излязла с нас, но се върна за чантата си и загина“, спомнят си работниците.

„Огънят бързо беше локализиран и потушен, но голямата опасност дойде от запалената суровина и отровните газове, които се разнасяха в района. Трудности създаваше и обстановката – сградата беше без прозорци, гъсто изпълнена с машини и цялата наситена с дим“, разказва бившият пожарникар Евгени Николов.

В нагорещените като печки помещения сред облаците отрови огнеборците бързо губели сили. Момчетата обаче отказали да почиват, искали само нови бутилки с въздух и отново се гмурвали в пушеците. Над 20 от пожарникарите се натровили, но не напуснали завода.

„Отравянето ставаше постепенно, нямаше нито мирис, нито парене в очите или болка. Просто ти се приспива и започваш да падаш“, спомня си Петър Мирчев. Към края на гасеното огнеборците намерили и още едно безжизнено тяло – на работника Благой, който поддържал климатичната инсталация на завода. Той пълзял в тръбите, за да ги чисти, и затова всички го наричали Мишката. Мъжът успял да се измъкне от тръбопроводите, но задушен издъхнал до изхода.

Около 20 огнеборци и десетина обгазени работници били настанени в болницата.

„Бяхме пропити целите от отровния дим, даже дрехите ни излъчваха отрови. Медиците, които ни приемаха, също се отровиха само от униформите ни“, спомня си бившият лейтенант Евгени Николов. Лечението на пожарникарите и работниците продължило двадесетина дни, но повечето от тях месеци наред приемали лекарства за увредените си черни дробове.

Ръководството на МВР наградило хвърлилите се в огъня момчета с благодарности и парични суми. Но за пожара вестници, телевизия и радио не съобщили нито дума. В Северозапада тайно се говорело, че огънят е запален умишлено. Влезлите в изгорелия склад криминалисти заявили, че причината за пожара била счупен лагер на машина, който подпалил суровината.

Мнозина обаче и до днес смятат, че запалването е било саботаж срещу комунистическия конгрес. Точно в този ден на конгреса трябвало да се изказва предачка от завода. „Беше диверсия“, убеден е и бившият ел. техник Милчо Тодоров. Заводът останал затворен няколко месеца. Химически войски обезопасили покритите с отровни сажди помещения и закопали дълбоко токсичните отпадъци. Заводът бил възстановен и започнал отново работа.

Научете повече

Големи Актьори които винаги ще помним и много ще ни липсват

Георги Русев:Роден е в гара Костенец баня, в семейството на свещеник, преселник от Македония. През 1952 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов.

Започва актьорската си кариера в Драматичния театър в Пловдив (1953 – 1962); продължава за няколко години в софийския Младежки театър (1962 – 1966), за да се установи в Пернишкия театър между (1966 – 1990), където става и директор (1977 – 1990).

Георги Русев е сред основателите на Малък градски театър „Зад канала“ през 1990 г., като през последните години приема роли и в Театър 199, в частния театър „Алтернатива“ и в Народния театър.Член на Член на САБ (1953) и СБФД (1977).

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Георги Русев.

Освен в театъра, Русев играе в киното, като дебютира през 1966 г. във филма „Началото на една ваканция“. Интереса му към киното запалват сценариите на Георги Мишев. Участва в много от емблематичните български филми от 1970-те и 1980-те години. Незабравими по своя колорит са ролите му (обикновено на отрицателни герои) от „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Вчера“, „Матриархат“, „Преброяване на дивите зайци“ и „Опасен чар“, „Изпити по никое време“, „13-ата годеница на принца“.

Умира в София на 1 април 2011 след тежко боледуване, на 82 години.

Филип Трифонов:Завършва средното си образование в 34 гимназия в София. Висшето си образование завършва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1969 – 1973), където учи актьорско майсторство за драматичен театър в класа на Апостол Карамитев. Отбива военната си служба (1965 – 1967) в Армейската школа за високо спортно майсторство „Чавдар“, София, специалност „Ски алпийски дисциплини“.Има две деца – Александра Трифонова, доктор по Византийско изкуство и Мартин Трифонов, скулптор.

През 70-те и 80-те години на XX век изиграва главни роли в знакови за българското кино филми. Той е актьорът, участвал в най-много награждавани филми. Репликата му „Една боза от 6 стотинки“ от филма „Момчето си отива“ е считана за култова до днес, 50 години след като я произнася. Безмълвните сцени, в които си партнира с голямата актриса Невена Коканова ще останат в „златния ни архив“. „Тогава тя ме целуна в кадър и, като „целунат от Невена“, продължих, бих казал главоломната си кариера в киното, колкото и нескромно да звучи. Филмът „Момчето си отива“ напълни кината и пожъна голям успех“.

Филип Трифонов умира на 73 години на 6 януари 2021, в деня на Богоявление.

Научете повече