Как с безсолна луканка намерих любовта на моя живот

Това е случка, която промени живота ми. Декември месец, 1982 година. Студена зима, а аз съм в седми клас. Хормоните бушуват, вече се заглеждам по момичетата, но в мен спи още хлапето. Всяка сутрин се строяваме отвън и дори в снега ни карат да правим упражнения. Училището ни е обградено с високи блокове, в центъра на града. И стоим ние в зимните якета, пада сняг и правим упражнения, докато учителят по физическо зиморничаво се свива в анцунга.

Въртим се, въртим ръцете, краката, клякаме. Само чувам Тишо, другият хулиган на квартала, да ми просъсква:

- Гуспа, гледай нагоре, майко, колко луканки.На последния етаж на единия от блоковете, имаше наредени два пръта със сочни луканки. Сочни, явно селски хора живееха там, бяха си ги сложили да съхнат.

- Тишо, аз мога или не мога, а, кажи?

- Не можеш, Гуспа, много е високо.

Две предупредителни изсвирвания със свирката и ние знаехме, че трябва да млъкнем. Но в главите ни вече имаше план - да оберем луканките. Нито бяхме гладни, нито нищо, но това беше келешлъкът ни през онова време - да откраднеш луканките беше героизъм. Луканки имаше много, дори милицията не се вълнуваше особено. 

Слънчевият следобед на покрива на блока 

С още поне 20 деца се качихме на покрива на блока. Времето беше такова, че никой не заключваше нищо и беше напълно нормално да влезеш във входа и да се качиш на тавана. Хората са на работа, кой ще ни забележи. Дори и пенсионерите спят.

Хвърлихме чантите на един куп, те насядали по комините, зяпат ме. А аз оставам по потник, сложих си гуменките и ще се правя на мъж. Достраша ме леко, все пак е 12 етаж, таванска тераса. Под мен е бездна. Какво ли ще е да се откажа?

Но как да се откажа, когато ме гледа с интерес момичето, новото момиче, което дойде от София тези дни. Руса коса, зелени очи и говори по софийски, забелязах я веднага. Умна е, не си пада по гамени, това го разбрах. Но днес явно имах шанс.

На мускули минавам по корниза, скачам и хоп, на терасата съм. Беше страшно, но оцелях. Краката ми треперят. Подават ми въже, на което вързах луканките и те ги издърпаха. Сега, по-трудното. За мой късмет - на терасата имаше столче, на което се повдигнах, прихванах се на ръба и на мускули над бездната - няколко страшни секунди, успях да се върна на тавана.

Приливът от енергия и адреналин ме направи безсмъртен, съучениците ми ме гледаха зяпнал. А аз направих най-голямата глупост - взех луканка, обелих я и приклекнал по потник, поднесох я на Тони - момичето със зелени очи и руса коса.

- За теб принцесо, от Гуспата!

Часове смях и ядене на луканки на покрива, Тони ме щипеше и ми се смееше. Всички жени обичат героите. 

Лудостта на успеха ме накара да бъда безразсъден. Пуснахме обелките на терасата и аз отгоре му пуснах ракетка, някакъв лист от чантата. На ракетката пишеше: "Луканката е супер, но леко безсолна. Старай се повече. Невидимият"

Спах като къпан, нямахме домашни, нямаше и причина да се притеснявам, петък щеше да мине бързо.

Петък - денят на страшния съд 

Нищо не предвещаваше, че ще ям шамари. Сутринта ме изкараха пред строя, на пожар с такси дойде баща ми и ме почна пред всички. Чак тогава разбрах каква глупост съм направил - за ракетка съм използвал една контролна по математика, на която имах двойка и дълга рецензия от другарката. Понеже я бях скрил в чантата, нашите не знаеха за нея и аз я бях забравил. Обаче, нали говорим за случайността, обрал съм луканките на учителката ни по математика, омъжена за учителя по физкултура. Върнали се вечерта, решили да се качат до тавана да видят луканките и намерили контролната, по която безпогрешно ме разкрили.

Баща ми ми удари три шамара, ама такива, че още ги помня. Стоях ревнал, а той тихо ме прегърна и ме отведе встрани, за да не ме видят съучениците ми. От него го знам, че героите не трябва да бъдат унижавани. Целият трепереше, от страх за мен и от обида, че съм го излъгал. Чак сега разбрах, че съм се подложил на глупав риск. Нямаше как, баща ми извади пари и плати луканките на учителите.

40 години по-късно 

Всъщност, имаше нещо хубаво в цялата история - аз и Тони сме заедно, вече точно 40 години. И децата и внуците ни са точно такива, каквито бяхме ние - луди, но умни глави. Тони често се шегува с мен, че ако не са били тези луканки, тя е щяла да избере друг. Кой знае, но наистина луканките бяха леко безсолни. По това и тя е съгласна.

Обичайте се и бъдете герои, истинските жени обичат това.

РЕКЛАМА

СПОДЕЛИ👉

РЕКЛАМА