19:03
Беше есента на 1983-та. Листата в Плевен вече бяха пожълтели, а аз — с подстригана глава и нова униформа — стоях пред портала на поделението, с куфар в ръка и сърце, пълно с неизвестност. Казармата. Две години, които щяха да ме променят завинаги.
Първите дни бяха като студен душ. Сержантът — старшина Димитров, с глас като буря и поглед като рентген — ни строяваше в 5 сутринта. „Равнис! Мирно!“ — ехтеше по плаца, а ние, още сънени, се опитвахме да разберем къде сме попаднали. Но имаше нещо особено в тази строгост — тя ни правеше равни. Селяни, градски, учени, работници — всички бяхме просто „войници“.
Спомням си нощните дежурства. Стоях на пост пред склада, облечен с шинел, а студът хапеше бузите ми. Над мен — звезди, каквито не бях виждал никога. Тишината беше дълбока, само от време на време се чуваше далечен лай на куче или скърцане от ботуши. В тези моменти човек мисли за всичко — за дома, за момичето, което чака писмо, за това какво значи да си мъж.
Най-сладките мигове бяха вечерите в спалното. След като старшината си тръгнеше, започваха разговорите. Разказвахме си истории, мечтаехме, спорехме за музика — „Щурците“ срещу „Диана Експрес“, кой е по-добър. Някой свиреше на китара, друг рецитираше стихове. Имаше и смях, и тъга, и приятелство, което не се забравя.
А писмата... О, писмата! Всеки чакаше пощальона като спасител. Когато получиш писмо, го четеш по три пъти, после го сгъваш внимателно и го пазиш под възглавницата. Имаше нещо магично в мастилото, в почерка, в думите „Мисля за теб“.
Когато дойде време да се уволня, не вярвах, че ще ми липсва. Но още щом прекрачих портала, сърцето ми се сви. Оставях зад себе си не просто казарма, а братство, спомени, част от себе си.
Сега, години по-късно, когато чуя маршова музика или видя стар шинел, нещо в мен трепва. Казармата от времето на соца не беше лесна, но беше истинска. И в нея се научих да бъда човек.
И ако някой ден пак я върнат — с онзи ред, с онзи дух, с онова усещане за чест и дълг — бих отишъл отново. Без колебание. Защото там, сред строя и дисциплината, оставих част от душата си. И тя още стои на пост — под звездите.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук