През 1982 г. осъждат на смърт 33 годишен мъж прегазил 4 деца на спирка.Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.


Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.

Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.

Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.

През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.


Убийството на автобусната спирка в Хасково


На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.


Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.


Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.


Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.


Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.


Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.


Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.


Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“


Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.


Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.


(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.


„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.


„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.


Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати.

СПОДЕЛЕТЕ

Почина Пиер Карден

Пиер Карден

Той е починал днес на 98-годишна възраст. Новината съобщи агенция Франс прес, позовавайки се на семейството на дизайнера. Той е издъхнал в американска болница в Ньой, в района на Париж.

Пиер Карден е от италиански произход, като е роден през 1922 г. в Италия, по -късно родителите му емигрират във Франция. Произхождайки от скромно семейство, дошло от Италия малко след Първата световна война, Пиер Карден се научил на занаята като тийнейджър в региона Сент Етиен. След това се премества в Париж, където става първият шивач на Модна къща Диор, когато тя е отворена през 1946 г., след Втората световна война.

Собствената си модна къща основава през 1950 г. Той е създателят на прет-а-порте, първи прави колекция за мъже и е един от първите, които предлагат унисекс мода.

Дизайнерът беше и бизнесмен. Той е един от петте най-известни французи в чужбина. Неговият франчайз Пиер Карден присъства в повече от 100 страни по света. Мнозина го определят като последния монументален дизайнер на френската мода. Визията му за стил и футуристична мода го направи известен по целия свят.

През септември тази година в Париж беше организирано събитие за отбелязването на 70-годишната му кариера.

СПОДЕЛЕТЕ

Три неща които отдавна не съществуват в България

Спомени от СОЦА

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 


И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 


За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 


Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?


Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

СПОДЕЛЕТЕ

Как някога ходехме на кръжоци в Пионерския дом, почивахме в морски лагери безплатно

Образованието през социализма в НРБ

Започвам неволно да съпоставям времето, в което и аз бях ученик. Нещо повече, обръщам поглед дори още по-назад, когато училището за нашите баби и дядовци е било извор на знания, просвета и средище на културата. Свято място и въпрос на гордост и чест за всяко дете да го посещава, особено в годините на недоимък и усилен труд както на село, така и в града. Как са учили, писали, смятали?


В първите наши училища, в това число и килийните, са прибягвали до сандъчета с пясък, плочи и калеми при изучаването на българското четмо и писмо. Пак по това време някъде са използвали въглен или креда. По-късно са се появили тебеширът и черната дъска, които днес в по-модерни варианти са електронните писци и тъчскрийн екраните в помощ на обучението.

Следват моливът, перодръжките, мастилниците и автоматичните писалки, които от обикновените модели до луксозните „Пеликан“ и „Паркър“ бяха дълго време на въоръжение сред политици и президенти при подписването на важни договори и документи. И въпреки многообразието на лъскавите им и изящни форми и блясъка на позлатените пера с течение на времето те отстъпиха на използваните и до днес обикновени химикалки. Интересни бяха съпътстващите ги тогава консумативи като пера, мастила, гуми и най-вече попивателната хартия – особено важен и задължителен атрибут. Във всяка от тетрадките имахме „попивки“, които понякога за по-голяма прегледност и от естетични подбуди залепвахме на някоя атрактивна пощенска картичка. Пишехме „тънко и дебело“, за което използвахме предпочитаните пера „Рустика“ и „Редис“, с някои от които се изписваха лозунги и агитационни материали. Употребявахме мастила, предимно синьо, черно и отчасти в червения цвят, който бе приоритет на преподавателите при проверка на контролните, класните и домашните работи. За съобщения, наредби или заповеди директорите на училищата, за да бъдат по-различни, прибягваха до зеления цвят (поне такива са моите спомени). В учителските стаи, на обществени места – пощи, банки, учреждения и на директорските бюра имаше стъклени настолни мастилници, перодръжки и неотлъчно до тях споменатите вече попивателни. За училище също носехме пластмасови, уж неразливащи се мастилници, които за по-голяма сигурност държахме извън чантите, в специални за тях торбички. Пишехме на тетрадки по писане, смятане и краснопис, някои от които бяха от обикновена, а други с гланцирана хартия. Имахме и нотни тетрадки за часовете по пеене. Рисувахме с молив, гума и водни бои на блокови листа. Малко по-късно се появиха наборите от цветни моливи, пастелните бои, флумастери и маркери, използвани и до днес. Учебниците и тетрадките носехме в еднотипни ученически чанти или куфарчета от мукава, в които освен тях се намираше място и за индивидуална чаша за гаргара (имаше и сгъваеми такива), с която се профилактирахме при влизане в училище от време на време, за да избегнем някои от заразите, съществуващи и тогава.


В комплект с ученическата чанта задължително носехме и торба с вътрешни обувки, с които сменяхме уличните, които поставяхме в специални шкафчета. В същите торби носехме и цвички за часовете в салона по физическа култура или гуменки (платненки), когато спортувахме в двора на училището. Кецове и полукецове все още трудно се намираха тогава, дори и за спортистите.


Ходехме на занятия само до обяд, включително и в събота, и се подготвяхме сами, отделяйки се с трудност от игрите на улицата или в училищния двор, докато нашите родители бяха на работа. Имаше занимални с дежурни преподаватели в училищата, но не бяха масово посещавани, освен от деца с някакви здравословни проблеми. За по-любознателните имаше училищни кръжоци по литература, физика и химия, ръководени от съответните учители, а тези с изявени таланти ходеха на частни уроци по пиано, акордеон, цигулка, кларнет, гъдулка и чужди езици – немски, френски и английски. В Пионерския дом (бивша туристическа хижа на Царевец – тогава ) – по музика, танци, печатарство, драмсъстав и др. В залата за приказки артисти със своите увлекателни интерпретации ни пренасяха в чудните приказни светове.


Тук участвах в пиесата „Аленото цвете“ и за пръв път целунах на сцената момиче – принцесата от приказката, под ръководството на известната Станка Пенчева – артистка от драматичния театър, в сградата на който изнесохме постановката. Дори още помня финалните реплики след целувката: „Сега злите магии на баба Яга ще се разпаднат! Да вървим, годенице моя !“, с които завършваше представлението.


По-късно училището ни с усилията на учителя по музика се сдоби с фанфарна музика – нещо много авангардно за онова време. Впечатляващи бяха лъскавите инструменти, тяхното звучене и моряшките униформи, в чест на патрона на училището – Никола Вапцаров. Истински престижно бе участието в нея като най-представителната част по време на манифестациите в града за официалните празници. Дори имаше едно негласно състезание за по-добро представяне на оркестрите между отделните училища. Атрактивни бяха тези на строителния техникум и особено „Ботевата музика“ на училище „Хр.Ботев“ – с четническите униформи и калпаците с пера, предизвикващи наслада и възхищение сред млади и стари, които ги аплодираха с възторг.


В края на учебната година учителите ни организираха екскурзии из страната, спяхме във физкултурните салони на училищата на посещаваните градове и ядяхме салам и консерви „Копърка“. През лятото една част от нас оставаха в града, други отиваха на лагери (колонии) на планина или море, а повечето на село при баба и дядо, където се трудеха наравно с тях и участваха активно в прибирането на реколтата до началото на учебната година. Бяхме здрави и силни.


Всичко беше истинско и автентично! Нямаше дрога и наркотици! Не пушехме цигари и трева в коридорите и училищните дворове и не се боцкахме в градинките и парковете. Нямахме телефони, лаптопи, компютри и интернет! Бяхме добри ученици и се отнасяхме с респект и уважение към нашите учители, на които не посягахме, а сваляхме шапка и поздравявахме на улицата и които ни направиха хора! Признание и Поклон!


А на днешните ученици – здраве, разум, дисциплина и успешна учебна година!

 

Антон Цаневски, Велико Търново

СПОДЕЛЕТЕ

Юлия Вревская – баронесата, която стана санитарка за свободата на България

Баронеса Юлия Вревская

Участничката в битката за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878 г., баронеса Юлия Вревская спасява като милосърдна сестра стотици руски войници, разболява се от тиф и остава завинаги в България.

 

Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 г. Баща и е изтъкнатият руски генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски. Тя е още девойка, когато той загива геройски при превземането на кавказката крепост Китури. На 16 години тя се омъжва за генерал, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858 г. мъжът и е смъртно ранен и умира. Така само на 17 години Юлия остава вдовица. Заедно с майка си и с по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество и за кратко време спечелва възхищението му със своята образованост и чар. Големият руски писател Тургенев се влюбва в нея и до смъртта и те си пишат дълги и изпълнени с нежност писма.


Запознанството на Вревская с Тургенев датира от 1873 г. Тя действително често говори с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 г. Тургенев се разболява сериозно, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би и дал „ябълката на Парис“. Само че тя не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев е в граждански брак.


За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток, при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб, пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.


Безметежният дворцов живот обаче я отегчава. Тя се запознава с българския емигрант Стефан Грозев, който ? разказва за тежката, робска участ на своите сънародници оттатък Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ.


През април 1877 г. посреща с възторг указа на руския император Александър II за обявяване на война на Високата порта и без всякакво колебание продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосърдни сестри доброволки. Получава разрешение от главнокомандващия Дунавската руска армия, великия княз Николай Николаевич, да участва във войната и заминава със своя медицински отряд за непознатата далечна страна.


Милосърдните сестри от санитарния отряд се включват в полевото отделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените руски бойци в Яш, но по-късно преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-а военновременна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Юлия става свидетелка на жестоките боеве между руската армия и настъпващите турски войски на Мехмед паша.


Всеки ден докарват по 3000 ранени руски войници и офицери в болниците за лечение. В писмо до Тургенев Юлия Вревская пише, че са само пет сестри на 400 ранени руски войници. Със сестра си Наталия споделя: „Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва“.


Юлия Вревская настоява да я изпратят като санитарка на първа бойна линия. Молбата и е удовлетворена и тя заминава за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на гръб изпод турските куршуми десетки ранени руски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса на войната. Близките й настояват да замине за Санкт Петербург, за да посрещнат заедно Коледа. Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.


На 15 януари 1878 г. заболява от тиф.


Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отказва и продължава да се грижи за болните.


Умира от коварната болест на 24 януари (5 февруари стар стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените войници, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба й полагат камък с издълбан надпис: „На милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 година“.

И до днес на това място идват всяка пролет хиляди българи и руснаци, за да се поклонят пред безсмъртия подвиг на тази самоотвержена дворянка.


Научил за смъртта й, бележитият руски писател Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си творби „В памет на Юлия Вревская“. Руският поет Полински написва стихотворението „Под червения кръст“, а великият френски писател хуманист Виктор Юго сътворява своето великолепно произведение „Руска роза, загинала на българска земя“.

СПОДЕЛЕТЕ

Най-голямата белодробна болница на Балканите тъне в разруха/Снимки/

 

Санаториумът в Радунци

Тъжният край на един санаториум в Стара планина 


Санаториумът в Радунци не е много посещавано място. За да попаднете там, трябва или да сте имали някакъв здравословен проблем, или да отивате в съседното село Борущица (около 50 жители), където асфалтовият път свършва. Повечето хора свързват името му с едноименната жп гара по линията Дъбово – Кръстец – Трявна.Радунци се намира на около 700 м надморска височина на южния склон на Стара планина, а разстоянието от Мъглиж е 22 км. Санаториумът (тази дума сега е заменена с изключително дългото „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести“) е създаден с указ на Негово Величество Борис III. Строителството му се проточва от 1938 до 1953 г. заради прекъсване по време на Втората световна война. Откриването е на 1 ноември 1955 г.


През юни 2015 г. санаториумът бе обявен в ликвидация, а токът спрян заради неплатени сметки към EVN България. Общо задълженията на болницата са над 1,5 млн. лева.


В телефонно интервю за Ladyzone юристът Мариян Момиров, ликвидатор на дружеството, сподели, че след осем проведени търга все още няма интерес към обекта, чиято разгърната застроена площ е 15 200 кв. м. Първоначалната цена от 1 667 000 лева вече е свалена до около 460 000 и повече няма да пада, защото това е данъчната оценка на имота.


В началото на август минах през Радунци и се отбих, за да разгледам какво е състоянието му. Болницата е заключена, но културният дом (в който е имало дори и кино!) на санаториума е отворен и се натъкнах на уникални гледки, запечатали една отминала епоха. Усещането е за нещо средно между Чернобил и „чинията“ на Бузлуджа.


Хората, които помнят кинопрегледите в кината, ще се зарадват да видят табелата „Гл. филм (не) е започнал“, а тези, които са били навремето в санаториума, ще се съкрушат от разрухата.



До санаториума има няколко жилищни блокчета, в които са живели работещите там. Апартаментите в тях бяха разпродадени на частни лица. Мястото е подходящо за почивка, защото гората гарантира прохлада и свеж въздух. Все пак мястото за един противотуберкулозен санаториум (най-големият на Балканите) не е избрано случайно.

СПОДЕЛЕТЕ

Как изглеждаше домът от нашето детство

Домът от нашето детство



Помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите

Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.


Повечето от нас живеехме в големите панелни комплекси, строени от държавата, за да поберат новодошлите жители на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас и Стара Загора.Повечето апартаменти имаха едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.


В коридора имаше порт-мантото или закачалка.  Коридорът беше покрит с балатум, наготово даден ни от държавата. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата се считаше за „селски маниер“.Холът на „панелния“ апартамент беше толкова еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в собствения си дом или в друг блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола беше разположена холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но като цяло те си бяха неудобно място за сядане, защото нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „българска бродерия“.


Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха гости, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при ходене на гости в онези години). „Официалното“ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ бяха поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите градове. Те носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие.  Върху тях имаше огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.


В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в заводите „Ломоносов“ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „единични бройки“, а обикновено целите рафтове бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещаха и стереокартички с намигаща японка.


Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – пак дар от държавата. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.


Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те характерното обзавеждане за баня започна да се прави с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.В детската стая отново имаше секцийка пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските легла на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, но пък беше уютно и винаги намирахме това, което търсим.


Спалнята пък беше общо-взето забранена зона за нас децата. Тя обикновено беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше голяма спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или голям трикрилен гардероб, а на нас децата винаги ни беше интересно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.


А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите. Тази модна тенденция е имала символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биваха „издигнати в ранг“, прибавяше им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно.

А стремежът на домакините беше новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.

СПОДЕЛЕТЕ

Съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга


На 25 януари 1853 г. в Трявна Петко Славейков се венчава за личната, красива и кокетна тревненска девойка Иринка Райкова, дъщеря на тревненския първенец Иванчо Райков. Тя била на 19 години, той на 26. Иринка Славейкова била неграмотна, а за Петко Славейков книгата била неотменен и постоянен другар, писането – най-голямата „услада“ в живота му. Много грижи положил влюбеният учител да ограмоти съпругата си, но улисана в грижи по дома, раждането и отглеждането на децата – девет на брой /две умират рано, остават живи седем – пет момчета и две момичета/, не успяла. По-късно горко ще съжаляват и двамата затова. При наложилата се дълга раздяла, тя нито можела да прочете писмата от мъжа си, макар специално за нея да били писани с печатни букви, нито да напише отговор. Прочитал ги и отговарял по нейна диктовка поп Кою Витанов, един от прочутите тревненски резбари и зографи, предан другар на Петко Славейков, негов съмишленик. Затова може би, съхранените писма на Петко Славейков до Иринка, са така сухи и делови. Излиятелният и поетичен човек няма една ласкава, една любовна, нежна дума за съпругата си. След като порастват децата, те поемат кореспонденцията им.

Писмото, което ще прочетете по-долу, също е писано до поп Кою Витанов. Плод на семейно недоразумение, породено на ревностната основа от „улични клюки на завистници“, както пише Рачо Славейков, то е интересно и поради това, че разкрива съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга.

Навярно с намесата на поп Кою Витанов, когото и двамата съпрузи много са уважавали, бурята преминала, отношенията между тях се подобрили. Въпреки различията в характерите, различията в образованието им, продължителните раздели, въпреки някои драматични стълкновения между тях и по-късно, Петко и Иринка Славейкови имали здраво и задружно семейство, отгледали и възпитали децата си в най-високите патриотични и морални идеали на епохата. Дариха България с личности, достойни за уважение и гордост.

Настоящето писмо, в което запазвам характера на езика, е препис от Светослава Славейкова. До сега /1992 г./ не съм открила оригинала му. Не са ми известни и причините, поради които до този момент, тя не го е обнародвала.

Стоянка Михайлова

Дългогодишен директор на музей „Петко и Пенчо Славейкови“




„… Нямах намерение да ви открия своята горест…“

„21 септември 860

Търново

Отче светий,

Приятелското Ваше писмо завари ма още на онуй состояние, на което ме видяхте в село /1/, во состояние такова казвам, каквото не помня никога да съм бил. Мрачен и тъмен ми света, дядо попе, и аз само смърт желая да ма избави. – Питаш ма: не ми ли са мили пиленцата? – Можеш да са съмняваш за приятеля си друже? Или не е таз душа у мене, както е била и е готова да се жертвува за чуждото, че плътта и кръвта си ли не ще съм способен да милея! Не, Отче, не. Мили ми са и само за тях реших да живея, когато вече отчаян от себе си жаля и търся смърт. – Питаш ма така ли трябваше да постъпя с жена немощна, и умно ли е това, което съм направил? Зная че не е умно, но нямаше вече какво да умно сторя, когато в мене ум не остана. Ако да не са ми мили децата имаше тогази едно по-умно, но от свидност за тях, друго по-умно от туй не намислих след една вътрешна борба в 18 часа разстояние що трая. И тъй, дядо попе, не ма осъждай като жесток, тъгата ми надви търпението, и което сторих – сторих; умно не умно връщане няма вече. Дали съм скот ази или съм псе или що съм, че с такава грубост да се обхождат с мен? О! Да не съм жив вече да са повтори над мене таквози упреквание от человек, когото аз повече от всичко друго на света обичах и милеях. Колкото по-мил и по-обичан ми беше този пожизнен другар, толкоз по-тежка и по-смертелна биде раната, дядо попе, и не Славейков, но не вярвам на света да има таквази велика душа, която да устои. Не, друже, не. Сичкото е вече свършено за назе и подир туй варварство и туй унижение, аз не съм вече человек ако приема молба, жалост или милост. Кой съм аз, че да карам или да са бия със жена, че пак подир да си туря главата на една възглавница с нея, това само не мога направи, защото не съм роден за такъв: таквази низка твар да бъде не го възприемам ни под никое условие на света. Аз си изпълних борчта на человечеството, нито съм нея унизил, нито себе си ща унизя; бях сопруг докато можах да бъда както го изискуваше достойнството на човека, и когато видях, че съм принуден да разваля сопружеското приличие, аз запреварих да дам край на туй содружество, което аз не ценя тъй както онези, които сега се карат, след час са милуват, утре са бият пак подочас плачат един за друг. Аз бях на нейна милост сопруг в също значение на тази дума, не съм искал да тиранствувам над нея затуй не мога да допусна тя да тиранствува над мене. Нека ми каже кога съм са обнесъл аз тъй варварски с нея, да я наскърбявам и даже за работи, които съм имал право, аз съм запазил нейната чест повече от своята и какво зло съм направил аз, че станах достоин за таквоз порицание. Ако е била нажалена затуй ли ма имаше мъж, за да си отпушва /2/ на мене, ако е умряла майка й аз ли я уморих и уж пак дали е способно нейното сърце толкоз да жалей колкото моето? А уж пак дали я е жалела и жалей за нея повече от мен? Но как сега трябваше ли да ида на гробищата с нея или като останах на света да имам сношение с живите хора. Но наконец защо да продължавам тези приказки, защо да я обвинявам сега, когато между нас вече сичко е свършено? И когато инък разгледана работата, виноват съм най-много аз. Нейната милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е много по-честита нежели с мене, защото е и умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не за мене.

На пусто са силях аз да се равня с нея, защото намервах право; напусто са силих да я възвися до мене, защото я обичах и желаях да й вдъхна мойте чувства. Ако да бих можал аз да са сравня с нея или ако би можла тя да са възвиси до мене нашето съдружество щеше да е завидно за мнозина, имахме обаче туй нещастие да не сполучим и ето какви сетнини ни сполетяха, погрешката е обаче моя, че аз като реших да са женя и като съобразих всичко друго, туй не съобразих, че от неравенството на образованието ще произлезе таквази неприятност. Усетих аз по-после и мъчих са да допълня тоз недостатък, силих са да надвия злото, но до днес било: джама са счупи и не виждам никакъв способ да са поднови.

При понятията, които аз имам за женитбата таквоз днес, тъй утре пък инак, напущание – подземание, каране и помиряване не са сместя. Женитба познавам аз: обич, до гроб мълчание и търпение или с едно недоразумение и свършено. Да не сякаш дядо попе, че аз не оценявам сичката тяжест на скръбта и срама, който е и за нея и за мене. О, ако да беше в сърцето ми оная нощ, когато аз не мигнах или тогаз когато с поп Никола, ма гледахте на онуй състояние, ако да беше казвам, сърцето ми да видиш каква борба ставаше, ти би от милост за приятеля си гръмнал да ма убиеш да са не мъча… Аз ли не мислих колко ща развреда сърца, колко жалост на роднини, на приятели, и колко радост на душмани, аз ли не мислих колко ща наскърбя невинните си дечица, аз ли не мислих колко срамувание ще търпя от хората за една такваз постъпка несъобразна нито на званието ми, нито на учението ми, нито на шаяна /3/ ми.

Да сичкото го мислих и премислих, и размислих дядо попе, но от сичко най-тежко ми са видя такъв един живот с всегдашно напрягане на търпение. – Викаш ма да си дода приятелю, че са страхуваш за Иринка, страхувам са и аз, но не мога да си дойда. Страхувам са, казвам ти, защото ма знаеш, че не желая злото на никого, не ща да е зле на най-големия ми противник, а не този, който за толкози време е бил предмет на обожаванието ми и нали затуй постъпих тъй дано тя да бъде честита без мене, когато с мене видя колко е злочеста, като непрестанно червея на ревността й гризе живота. Нека живей тя на света, може още да бъде честита, аз обаче никога, никога. А съм създаден по щението на създателя такъв като да не мога никога честит да бъда. Сърцето ми е уединено в пространството на света, и нийде отзив да намери, не ще и да намери. Колкото за нейна милост желая и сяко щастие, Бог да я покровителствува; аз, аз щастие вече не търся, моето щастие са вече моята горест и моите сълзи, и съществованието ми на света е само за содержанието на децата ми. Живях доволно за мене си, отсега само за тях има да живея, аз дадох вече клетва и клетвата ми е силна и страшна, да не се косне ръката ми до никоя от този дяволски пол, ако ще ми са представи и самото совършенство, кога тази на която толкоз надежди имах и с която сполучие седем и повече години са лъстих не била, няма и да бъде никое вече сострадание, ни сожаление, ни снизхождение от мене към този пол, да който аз мислех да е създаден да ублажава горестите на человека в този юдол плачевен…

Ето, дядо попе, моя ответ на Вашето приятелско писмо, нямах намерение да Ви пиша, нито да Ви открия моята горест, но защото видя, че Ви я открили, открих Ви и аз сърцето си. Желая само и поръчвам Ви никому, чуваш ли, никому другиму не ще съобщите моето писмо, освен на тези, до които се касае.

Ваш П.Р. Славейков“


На снимките: Петко Р. Славейков и Иринка Славейкова с пет от децата им.

Източник:Тревненски бУдил

СПОДЕЛЕТЕ

През соца ТКЗС-тата процъфтяваха и как "демокрацията" ги унищожи


Тези дни попаднах на интересен текст от социалната мрежа. Авторът му твърдеше, че в едно ТКЗС по времето на социализма са се произвеждали толкова плодове и зеленчуци, колкото днес се произвежда в цяла България. Е, може и да звучи пресилено, но истината е, че произведената продукция беше в огромни количества. 


В родното градче на баща ми в западащата днес Северозападна България имаше консервен комбинат, който работеше сезонно и буквално бълваше продукция от края на май почти до края на ноември. А дворът му буквално беше задръстен от плодове и зеленчуци. И досега са пред очите ми големите каруци с волски впрягове, които бяха препълнени с огромни дини и пъпеши. От полето към гарата по време на жътвата денонощно пътуваха камиони с ожънато зърно. Летните месеци бяха разпределени между производството на ябълки, кайсии, праскови, домати, чушки, патладжани, зеле, каквото ти душа иска, и зърнените култури. В края на лятото и началото на есента идваше ред на гроздобера, а по-късно и на царевицата.


В градеца имаше няколко ТКЗС-та, защото поземленият фонд беше огромен. В късната есен член-кооператорите получаваха продукция в натура за своето дялово участие със земя. Хлябът за тях беше безплатен, хората получаваха от администрацията на кооперацията купони, по 35 бр. на месец. Печеше се в няколко градски фурни и беше с превъзходно качество.Упадъкът на този живот започна в края на 70-те години, когато ТКЗС-тата бяха ликвидирани и бяха създадени т. нар. АПК. Окончателното унищожение на селското ни стопанство извършиха ликвидационните съвети на Филип Димитров при т. нар. демокрация.


Никола Асенов, Плевен

СПОДЕЛЕТЕ

30 години без инж. Недьо Ранчев


На 26 август 2020 г. се навършват 30 години от внезапната и безвременна кончина на

инж. Недьо Ранчев

(1937-1990)

Беше изключителна личност. Учениците му от Строителния техникум, макар някои от тях вече беловласи, си спомнят за уникалния преподавател, който е превръщал часовете по строителни машини и организация на строителното производство в спектакли, а чертежите на черната дъска – в произведения на изкуството.

Когато в България само се говореше за джудо, той събра млади хора и създаде в Стара Загора първите джудисти. После към момчетата се присъединиха и момичетата. Много от състезателите по самбо и джудо станаха шампиони, но по-важно, станаха прекрасни специалисти – учени, лекари, инженери, учители… За тях неотменен пример беше Тренерът.

Години наред Клубът по джудо, който носи неговото име, продължава добрите традиции, отгледани с обич, упоритост и постоянство.

Последните няколко години от живота си, инж. Ранчев отдаде на Професионалната гимназия по строителство и дървообработване, която носи неговото име. Безкрайно амбициозен и иновативен професионалист и педагог, изпреварващ времена, събития и статукво, той превърна любимото си училище във водещо, с европейски дух и резултати.

С какво ли още не се занимаваше този красив атлетичен мъж?! Беше свързан безотказно с морето! Като обектов ръководител на спасителите, беше спасил десетки човешки живота. Беше естет. Беше надарен от Бог с таланта да рисува, да бъде калиграф, да пише учебници и сборници, да бъде алтруист, да се раздава за другите. Беше грижовен син, съпруг и баща.

Беше!

Остава сътвореното от него и благодарността, че сме живели с такъв специален човек.

Поклон пред паметта му!

Източник:dolap.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Нови потресаващи детайли от бруталното нападение на протестиращи върху майка с деца

Всеки гражданин на тази държава има право да се движи свободно, заяви жертвата на агресорите!

Протестиращи нападнаха майка с две деца, която се опита да мине с колата си през блокадата.  Те изпочупиха предното й стъкло въпреки виковете, че в автомобила има хлапета. Въпреки опитите на друга част от събралите се да спрат агресорите, мъже обиждаха жената и й крещяха нецензурни думи.


До това се стигна, след като фигурантите на "Отровното трио" отново блокираха пространството, където се пресичат улиците "Иван Асен" II и бул. Михай Еминеску. Протестиращи, тръгнали от триъгълника на властта и преминали през Орлов мост, преградиха откъм локалното платно на "Цариградско шосе" пътя на минаващите точно по това време коли. Така си спечелиха клаксони и овиквания от шофьорите на попадналите в капана им автомобили, но към момента все пак кръстовището остава блокирано. За колко време тепърва ще стане ясно.

"Откъде-накъде ще ме карат аз да минавам по заобиколни пътища. Всеки гражданин на тази държава има право да се движи свободно. Аз не се движа свободно вече 40 дни". Искам да се прибера вкъщи, какво да се случи? Откъде накъде ще ми блокират пътя.

Не съм минала през човека, той беше пред мен. Искам да се прибера. Откъде да мина", изтъкна собственичката на автомобила. Протестиращите пък обвиниха жената, че е провокаторка, а полицията, че не им осигурява защита и не отцепва района на протеста.

СПОДЕЛЕТЕ

Памет за големия български актьор ВЛАДИМИР СМИРНОВ

Отиде си в съня си, само на 58. От погребението му през август 2000 г. днес малцина се сещат за него. Никой не написа ред, тогава нито пък някоя медия се сети да излъчи „Сбогом, приятели“ – първият му филм, „Най-добрият човек, когото познавам“ или епизод от „Децата на капитан Грант“ – все филми, за които си спомняме с умиление. Красавецът на Младежкия театър напусна този свят тъжен и много самотен.

Биография:

Роден е на 22 юни 1942 г. Баща му, Николай Смирнов, е авиатор, който изчезва безследно със самолета си по време на Втората световна война край Сталинград. Майка му, Мария Павловна Смирнова, е пътуваща актриса и изпълнителка на цигански романси. В ранните си години живее в Ярославл, където го възпитава неговата баба Клавдия Фьодоровна Смирнова. След това постъпва в Суворовското училище.

През 1965 г. завършва Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография в класа по актьорско майсторство на големия руски педагог Борис Вулфович Зон. След своето дипломиране Смирнов е назначен в Ленинградския театър на Ленинския комсомол, а дебютната му роля е Кросното/Магарето от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Предричат му блестящо бъдеще на руска сцена. През 1965 г. се запознава с българската студентка във ВИТИЗ Силвия Спасова. На следващата година я последва в България, където сключват брак. Тук се утвърждава като талантлив актьор в киното и театъра. Прави забележителна роля в култовия филм „Сбогом, приятели!“.

Работи в Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ Шумен, Драматично-куклен театър (Враца), Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин и Народен театър за младежта до 1990 и от 1993 г.

Умира на 10 август 2000 г. след тежък инсулт.
СПОДЕЛЕТЕ

Когато в магазините нямаше месо, хората колеха прасета на село

Интересни са носталгиците на социализма, които се опитват да преувеличават много от особеностите на живота по това време. Обикновено го величаят с пълните магазини и разнообразните стоки в тях. А това съвсем не беше така. Или ако е било отчасти, то се е отнасяло само за големите градове, и то невинаги и не всеки ден. В малките градчета и селцата въобще не беше така. Един от огромните проблеми на хората в провинцията беше въобще търговската мрежа. Няколко магазина, в които се продаваше всичко, и това беше. А по селата един-единствен, често пъти даже не и магазин, а павилион. Олио, хляб, сол, консерви, захар, пипер, един вид тоалетен сапун, един вид прах за пране, газ, свещи.

Да, ако ви е чудно, че и газ – то е, защото токът непрекъснато спираше и газените лампи влизаха редовно в употреба. За месо и месни продукти не можеше и дума да става. Месарници освен в големите градове никъде другаде нямаше, не че те бяха добре заредени и винаги имаше избор на месни продукти в тях. Хората в провинцията просто получаваха месо от собствените си дворове, гледайки кокошки, прасета, кози и овце, крави. Тогава фризери нямаше, месото се обработваше, консервираше се и влизаше в зимниците. Птиците осигуряваха нуждата от прясно месо, а по Коледа, въпреки че официално такъв празник не съществуваше, се колеше прасето.

Властта знаеше, че изнемогва с продоволствието, и насърчаваше хората да се самоизхранват по този начин. Ограбили веднъж добитъка им по време на създаване на ТКЗС-тата, десетина години по-късно започнаха да подтикват хората да отглеждат отново животни за частно ползване, за да се самоизхранват. Това беше един от парадоксите на социализма./Ретро.бг/

Стойко Радев, Враца
СПОДЕЛЕТЕ

Райна Княгиня - жената, която обичаше революцията и Георги Бенковски

Едва на 20години е, когато Бенковски я кани на заседание на комитета и възлага да ушие главното знаме на въстанието. При обявяването на въстанието, войводата я покачва на бял кон и заедно със знамето тя язди начело на въстаниците, а цялото население я замеря с цветя.

Райна Княгиня - жената, която обичаше революцията и Георги Бенковски.

Днес се навършват 103 години от нейната смърт - забележителна личност в нашата история.

ЧЕСТ И ПОЧИТАНИЯ
СПОДЕЛЕТЕ

Сега ще ви напиша как в НРБ биха се справили с COVID-19

Щеше да е нещо така:

Първо биха скрили заплахата била тя локална или епизодична.

Но при положение че е станало ясно че срещу НРБ е използвано БИОЛОГИЧНО оръжие за масово поразяване , то ВЕДНАГА би включен огромен мобилизационен потенциал на НРБ. План създаден за всеки един случай.

След светкавично заседание на ПОЛИТБЮРО, на всички ОБКОМИ, РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ незабавно би била спусната заповед какво и как.

Трябва да се знае че ВСИЧКИ ръководители на предприятия влизаха в тези РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ.

Системата бе лоша като пропагнден механизъм, но уникално ефективна като контролираща система.

И този контролиращ механизъм веднага щеше да заработи на пълни обороти.

На Държавния план и МНО щеше да се даде заповед за производство на медицинска апаратура като маски и апарати за вентилация.

Това не са сложни изделия за ВПК най вече.

Всеки един завод МОЖЕШЕ да създаде подобен апарат. ВСЕКИ!

Да не говорим за маски. Завод 8-ми март и Ернст Телман, щяха да бълват маски на десет смени без да спират. Какво е една маска, която днес със свещ не може да намериш? Парче плат с ластик.

За една седмица щеше да има маски да се пакетират 9 000 000 българи няколко пъти.

А ако някой не успее да се справи с производството на маски и апаратура, то ръководството на завода ЖАЛНА МУ МАЙКА за саботаж!

А между другото къде са сега тези заводи? Костов ли да питам?

В онези години във всички училища работеха и офицери. Преподаваха НВО и ГО.

На тези уроци се учеше и как се правят маски от бинт и вата! Цвета от Кърджали го знае.

И за това в онези години училищата щяха за няколко дена да сътворят МИЛИОНИ маски, докато заводите произведат нужните количества.

В НРБ даваха жилища безплатно, но маски насила щяха да монтират на всеки, ако се наложеше.

Всяко предприятие имаше НАЧАЛНИК ЩАБ по ГО! При такава заплаха това лице ставаше ръководител веднага и разпределяше заповедите на МНО.

В НРБ редовно се провеждаха учения по ГО. Всеки знаеше какво и как да върши.

Заводите НЯМАШЕ да се спират! Всеки завод имаше нещо като поликлиника. А големите си ИМАХА болници вътре! А работниците можеха за нула време да се облекат в защитни облекла.

Всяко предприятие имаше определено място за карантина по време на подобна атака.

Всяко село ИМАШЕ здравпункт! ВСЯКО. Всеки по малък град БОЛНИЦА!

Всеки квартал в града имаше ПОЛИКЛИНИКА! ВСЕКИ! Поликлиника с линейки и ЛЕКАРИ!

Всеки район си имаше БОЛНИЦА!

При разгръщане на тази мощ държавата за няколко дена щеше да намери и НУЛЕВИЯ пациент,!

При нужда ВСИЧКИ деца щяха да бъдат изолирани ВЕДНАГА в пионерските лагери!

ПОЛИТБЮРО щеше да впрегне целия БАН, НАУКА и ТНТМ за производство на ваксина и лекарства!

Високата съзнателност на човека в НРБ и вярата че РОДИНАТА ще го защити бе уникална и подобни мерки като днешните нямаше да са необходими.

И накрая:

Цялото ръководство на ДС, ВКР и Милицията щяха денонощно да рият докато на бюрото на Тодор Живков, не се появи доклад: къде и в коя чужда лаборатория е произведен този вирус! Кой е виновен за тази биологична атака.

И ако се докажи че този вирус действително е създаден в някоя лаборатория за да ликвидира населението на НРБ то отговора щеше да е светкавичен!

Не се и съмнявайте че някъде по света щеше да има убити с чадър!

Днес, на руините е построена РБ  с НИКАКВА икономика! Корумпирана и спекулативна.

Видяхме БЕЗПОМОЩНИТЕ ефективни мениджъри какво представляват пред лицето на вируса!

Източник:#navsekikilometar
СПОДЕЛЕТЕ

Имахме уникален морски санаториум в Свети Влас. Днес там се издига огромен хотел

Тази година ще се навършат 56 години от откриването на Морския санаториум” Д-р Параскев Стоянов”, намиращ се между Несебър и Свети Влас

Много често сме слушали да се говори, най-вече от ръководители на държавата, че децата са бъдещето на нацията и грижата за тях е първостепенна. А ликвидирането на Морски санаториум доказа, че това са само думи, които нямат покритие. Необяснимо е това, което се случи със здравното заведение, като се знае, че децата, преминали през него, през всичките тези години не са получавали астматични пристъпи, за разлика от местоживеенето си.

На 1 октомври 2020 ще се навършат 55 години от откриването на новия Морски санаториум” Д-р Параскев Стоянов” между Несебър и Свети Влас. Официално и тържествено е открит на 1 декември 1965 година от тогавашния министър на здравеопазването д-р Кирил Игнатов. Тази изключителна социална придобивка с национално значение, бе дело, преди всичко на Санаторно Курортно управление към Министерството на здравеопазването, на Окръжния народен съвет Бургас и с определен принос на ръководството на град Несебър.

Създаден е, като санаториум за малокръвни деца, още през 1905 година край Варна под ръководството на д-р Параскев Стоянов. За първи път той полага началото на лечение, чрез използване на слънцето, въздуха и главно морето, основно против „жълтата гостенка” туберкулозата. Съобразно измененията на здравната обстановка в страната тогава, санаториума непрекъснато обогатява профила си, като обслужва и възрастни, но усъвършенства първоначалният си профил.През 60 –те години на миналия век, вече материалната му база застарява, развитието на стопанския туризъм край Варна „ притиска” съществуването му и възниква идеята за преместване на друго место. Специалистите курортолози, преценяват, че най подходящо е местото между село Влас и Несебър, където щастливо се съчетава слънцето с планинския въздух, който като из някой улей се смесва с морския и обгрижва морето.

Строителството на новата площадка започва през 1963 година от СМК Район Курортно строителство Несебър. Първият етап на детските заведения е готов през втората половина на 1965 година. И ето: На 1 октомври 1965 година 5 автобуса, тридесет линейки , 120 деца и многоброен персонал пристигат в новите сгради на готовите блокове на ІІІ -то и ІV-то детски отделения. Посрещнати са от малък, все още необучен, но ентусиазиран персонал.

Продължава строителството и на останалите отделения. През февруари 1966 година тук се преместват и отделенията за възрастни. Новото заведение заработва С пълен капацитет. В този си капаците то разполага с 438 легла с 2 възрастни, 2 детски ортопедични и 2 детски белодробни отделения , санаториално основно училище до VІІІ клас ,3 жилищни блока в чертите на санаториума и 2 в гр.Несебър,кухненски блок и столови, ремонтна работилница, обширен и озеленен парк, извоювана прекрасна плажна ивица…С новото си местоположение, съвременни условия за работа, с отличните си резултати по лечение и обучение на децата Санаториума получи голяма популярност в страната като социална придобивка.

Допринесе Несебър да натежи още повече като най- големия национален курорт и почивно дело. Допринесе за подобряване здравното обслужване на населението от общината, много хора от Св.Влас и Несебър намериха приложение на своя труд. С него се обогати и разнообрази с различни специалисти и високо квалифицирани кадри града.

Колектива участва в обществения и културен живот , организирана бе разнообразна културно масова дейност сред колектива и пациентите.Постижения се дължат на високо квалифицираните кадри и тяхната съпричастността към хипократовата клетва. Тук на първо место трябва да подчертаем изключителната роля на ветерана на санаториома и създателят му тук у нас главен лекар, доктор Христо Сунгарски до 1972 г. Той прояви неимоверно делови организаторски качества, изключителен творец- стопанин при създаване на пълноценни условия за функциониране на този специфично сложен рехабилитационен център.

Признателност към следващите главни лекари Зорка Селиминска до 74 , Вячислав Куртаков до 81, Виолета Йовчева до 91, Асен Върбанов до закриването му. Признания към огромния лекарски, медицински, рехабилитаторски , санитарен и обслужващ персонал.
Училището към санаториума функционира при специфичните условия и заболявания на децата още с откриването му тук. Признателност към първия директор Неделчо Богданов и следващите Радка Пеева, Красимир Косев и Тянка Маринова до закриването му, към близо четиридесетия учителски и възпитателски колектив.


Признателност към сектор административно стопанска част, който се грижи за функционирането на това голямо стопанство и материална част, нейното поддържане.Това са господата Куминков, Петрохански, Ламбов, главните счетоводители Желев, Петров, Ерменлиев, завеждащ културно масовата дейност Иван Дерменджиев и др.


Днес Морски санаториум не съществува. Години след промените бе приватизиран, дейността му е занемарена, затихваща и прекратена. На неговата територия бе изграден мощен хотелски комплекс, но лечебно рехабилитационна дейност няма.

Да си спомним с добро и признателност към всички бивши кадри на Морски Санатариум „Доктор Параскев Стоянов”! .

СПОДЕЛЕТЕ

Милен Цветков предрекъл смъртта си

Трагично убитият в катастрофа журналист оставя две сирачета.
Милен Цветков, който загина навръх Великден в жестока катастрофа на бул. „Черни връх“ в София, предрекъл в детайли смъртта си в свое интервю при неговия колега и приятел Даниел Петканов. Най-яркият тв журналист, който почина едва на 53-годишна възраст вследствие на тежките си наранявания, признава неотдавна пред Петканов, че не се страхува от смъртта, но не иска да умира, пронизан от ламарини.

„Не се страхувам от смъртта, ние сме си говорили с теб по този въпрос. Стига да не е болезнена, въпреки че, разсъждавайки във връзка с някои случаи и изобщо с някакви неща, които прочетох, дори в най-ужасяващите моменти, то е измислено. Ти имаш такъв приток на адреналин в организма, че той сам се обезболява. При всички положения обаче не ми се умира между някакви ламарини, ей така“, казва Цветков пред Даниел Петканов, междувременно показвайки с жестове какво би се случило с него, ако катастрофира. Страховитото пророчество на Милен от интервюто му се сбъдна и той почина именно по толкова жесток начин.

Новината за кончината му потресе семейството му. Черната вест завари първата му съпруга Йордана, която всъщност е единствената жена, която Милен отвежда до олтара, в Холандия. От години бизнес дамата живее и работи в Хага, като при нея е и тяхната дъщеря Калина – първородното дете на журналиста. Девойката завърши училище в Страната на лалета през 2014 г., а после взе и диплома за висше образование пак там. Макар да живееха разделени, с баща си Милен бяха изключително близки и той често пътуваше на гости при нея в Хага, а през лятото тя си идваше в България, за да обикалят къмпингите по родното Черноморие заедно и да карат сърфове.

Сираче остава и второто дете на тв водещия – 8-годишният му син Боян, който е плод на любовта му с дългогодишната му приятелка Ивета Гоцова, с която се разделиха окончателно през 2015 г. Масажистката, която бе с 20 години по-млада от бащата на детето си, също не била на себе си след трагедията. Макар с Милен в последните три години да живееха разделени, двамата имаха чудесни отношения и си разпределяха грижите около общото им дете поравно. Малкият Боян често оставаше при своя баща, а Милен редовно можеше да бъде забелязан да кара колело със сина си из софийските паркове, да го води в мола и в детски центрове с игри.

В скръб потънаха и всички негови бивши и настоящи колеги, редица актьори, певци, политици, които през годините са били негови гости в легендарното му предаване „Часът на Милен Цветков“.

Журналистът е роден на 30 юли 1966 г. в София. Завършва 7 СОУ „Свети Седмочисленици“ и Софийския университет със специалност дефектология и специализира обучение на слепи. Започва кариерата си в БНТ като репортер на предаването „Ку-ку“. След това бива поканен от Бригита Чолакова за репортер в излъчваното по това време „ТВ Неделник“. По-късно става водещ на „По света и у нас“. През 1995 г. напуска националната телевизия с обяснението, че там цари цензура. В следващите шест месеца работи като разносвач на месни продукти. След това е и управител на пловдивско заведение. В началото на 1997 г. се връща обратно на работа в Българската национална телевизия като репортер в предаването „Отзвук“.


Няколко месеца по-късно отново е водещ на „По света и у нас“. През 2000 г. е поканен в Нова телевизия за водещ на предаването „Здравей, България“. През 2003 г. Милен Цветков е свален от екран. От февруари до юли 2004 г. е водещ на „60 минути с Милен Цветков“. След това води и новините в „Календар“. През есента на 2005 г. става водещ на ново предаване – „Часът на Милен Цветков“. Водещ е и на предаването „Нищо лично“ по Радио Експрес. През 2008 г. е водещ на четвъртия сезон на „Биг Брадър“. От 2009 г. отново се завръща в „Здравей, България“, където заедно с Лора Крумова води сутрешния блок. Няколко месеца след това „Часът на Милен Цветков“ пада от ефир.

През януари 2010 г. Цветков е освободен като водещ на „Здравей, България“ и напуска Нова телевизия. Създава сайта zanachalo.com. Няколко месеца по-късно води сутрешното предаване „Събуди се с EBF“ по едноименната телевизия. Завръща се в БНТ през есента на 2010 г., където води предаването „Екип 5“ – проект, завършил в началото на 2011 г. На 21 март 2011 г. се завръща в Нова телевизия като водещ на „Часът на Милен Цветков“. На 16 август 2018 г. Нова обявява, че предаването е свалено от ефир, а Милен Цветков напуска телевизията. През пролетта на 2020 г. той стана водещ в новото предаване „Алтернативата“ по ТВ1, а последният епизод записва само два дни преди да почине.
СПОДЕЛЕТЕ

Кой беше Милен Цветков? От началото до края

Милен Цветков, който загина при тежката катастрофа, станала навръх Възкресение Христово край столичен търговски център на бул. "Черни връх", е дългогодишен журналист и телевизионен водещ.

Роден е на 30 юли 1966 г. в София. Завършва 7 СОУ „Свети Седмочисленици“ и Софийския университет със специалност дефектология и специализира обучение на слепи. Започва кариерата си в БНТ като репортер на предаването „Ку-ку“. След това бива поканен от Бригита Чолакова за репортер в излъчваното по това време „ТВ Неделник“. По-късно става водещ на „По света и у нас“.

През 1995 г. напуска националната телевизия с обяснението, че там цари цензура. В следващите шест месеца работи като разносвач на месни продукти. След това е и управител на пловдивско заведение. В началото на 1997 г. се връща обратно на работа в Българската национална телевизия като репортер в предаването „Отзвук“. Няколко месеца по-късно отново е водещ на „По света и у нас“. През 2000 г. е поканен в Нова телевизия за водещ на предаването „Здравей, България“. През 2003 г. Милен Цветков е свален от екран. От февруари до юли 2004 г. е водещ на „60 минути с Милен Цветков“. След това води и новините в „Календар“. През есента на 2005 г. става водещ на ново предаване „Часът на Милен Цветков“. Водещ е и на предаването „Нищо лично“ по Радио Експрес.

През 2008 г. е водещ на четвъртия сезон на Биг Брадър. От 2009 г. отново се завръща в „Здравей, България“, където заедно с Лора Крумова води сутрешния блок. Няколко месеца след това „Часът на Милен Цветков“ пада от ефир.През януари 2010 г. Цветков е освободен като водещ на „Здравей, България“ и напуска Нова телевизия. Създава сайта zanachalo.com. Няколко месеца по-късно води сутрешното предаване „Събуди се с EBF" по едноименната телевизия. Завръща се в БНТ през есента на 2010 г. където води предаването „Екип 5“, проект завършил в началото на 2011 г.

На 21 март 2011 г. се завръща в Нова телевизия като водещ на „Часът на Милен Цветков“. От 18 август 2014 г. „Часът на Милен Цветков“ се мести от следобедния пояс късно вечерта - започва в 23:45 ч., от понеделник до петък.

На 16 август 2018 Нова обявява, че предаването е свалено от ефир, а Милен Цветков напуска телевизията. През пролетта на 2020 г. стана водещ в новото предаване „Алтернативата“ по ТВ1.Милен Цветков е разведен. От брака си има дъщеря, Калина. На 7 август 2012 г. на Милен Цветков му се ражда син на име Боян от тогавашната му приятелка Ивета.
СПОДЕЛЕТЕ

Снахата на пророчицата от Рупите:Приживе Ванга предрече появата на страшна болест!

Казваше, че българският народ ще оцелее, защото е хитър, споделя д-р Здравка Методиева
Д-р Здравка Методиева, снаха на Ванга, коментира в тв интервю дали пророчицата е казвала, че ще се появят нови зарази и забравени болести, когато настъпи дата с пет двойки.

„Аз не помня точно тези дати, не помня точно и да е казвала названието коронавирус, но много добре си спомням, когато каза, че ще се появят нови болести, които ще поставят на изпитание човечеството за неговото бъдещо съществуване. Ще се появят такива болести, от които хората ще умират като мухи по улиците. Ще се поразяват мозъкът, сърцето, белите дробове и много бързо ще се развиват“, обясни Методиева.

„Казваше обаче – не се страхувайте, в страх не се живее. Българският народ е хитър и ще намери начин да се спаси. Той е находчив, умен и е оцелявал в много войни и кризи“, допълни близката до Ванга жена.
Методиева смята, че с името на Ванга се спекулира често в подобни кризисни ситуации. „Има и такива случаи. Говорят хора, които не са били толкова близки с нея, и такива, които не са се срещали с Ванга. Оттам идват дезинформацията и измислените неща“, каза тя.
Д-р Здравка Методиева е снаха на Ванга и живее с нея 22 години – от 1974 до смъртта на пророчицата през 1996-а. През това време е омъжена за Димитър Вълчев – осиновен син на Ванга. Двамата се развеждат през 2000 г. по взаимно съгласие. Здравка Методиева е завършила Медицинската академия в столицата и продължава да работи като лекар. Владее четири езика. Автор е на книгата „Ванга, каквато я познавах“.

„Ванга беше позитивен човек, излъчващ енергия, дисциплина. Спеше много малко. Лягаше късно вечер, събуждаше се много рано – в 4 часа, и вече в 5 бе започнала да гледа, започваха сеансите. Приключваше сеансите и заминаваше за Рупите, където я чакаше друга тълпа от хора – и там продължаваше да гледа. Движеше се из къщата свободно, нямаше нужда от придружител. Но когато се преумореше след сеансите, се блъскаше в стените, хващаше се за парапетите, търсеше опора, за да се прибере в стаичката, за да почива. Особено в последните си години, когато виждаше края на живота си, тогава още повече се натоварваше, за да е полезна на още повече хора, за да събира пари за черквата, да може да я довърши…

Но вече беше болна, изтощена. Имаше рак в четвърти стадий, когато завърши черквата. Всички тези неприятности около освещаването ѝ, а и след това всъщност я довърши. Ванга видя собствената си смърт, собственото си погребение, дори видя кой колко ще плаче за нея. И ми даваше съвети, успокояваше ни кой как да се държи след нея. Това е феноменалното в нея – предсказваше до последния си миг, не се щадеше“, спомня си д-р Методиева./Ретро.бг/
СПОДЕЛЕТЕ

Слава Севрюкова: Иде гибелна война! Българите да се приберат в родината до 2025 г.

20 правителства ще се сменят, преди да дойдат добри дни за страната ни.
„Когато светът тръгне на зле, ние ще сме малко настрани от това, което го чака!”, е казала пред своя ученик – доц. Лозенски, легендарната пророчица Слава Севрюкова. Друг неин изследовател и биограф – Христо Нанев, предава още от нейните предсказания: „Започват световни катаклизми. 20 правителства в България ще се сменят, преди да дойде доброто за българския народ. 

Дете, родено някъде около 1981 г., ще поведе България на добро”. Според Севрюкова то ще е от женски пол. За жена, която ще изведе България по пътя на доброто, говори и Ванга, както и руската предсказателка Тамара Глоба.

Севрюкова казва следното: „Преди да дойде жената, държавата ще се срине. Ще се изредят да я управляват много партии, но нищо няма да постигнат. Напротив – ще я крадат. Ще минават тия, ония… И ще дойде тази жена, която ще оправи нещата. България ще се изправи на крака едва тогаз. Но предупреждавайте младите хора, които са зад граница, някъде от 2022 г. докъм 2025 г. всеки да се е прибрал в България. Да си идват тука, защото започват едни световни катаклизми и там, където е земя – няма да бъде повече земя. Хората ще оцелеят по високото. А те да се връщат в България, защото тя е защитена свише територия от тези катаклизми”.

Според Севрюкова от народа ни ще се родят бъдещи духовни водачи. „Това не е случайно - писмеността на славянското племе преди повече от хилядолетие се яви чрез нас. Предстои ние да разширим неговата култура. Рано или късно предстои обединение на славянството. То ще предостави велики завоевания. България ще е резерват на Духовност. Нашият народ ще реализира докрай благородна месианска роля към славяните. Помнете, ще удивим Човечеството. Ще дадем на човешкия род големи умове. В областта на науката, та дори и в омразната напоследък политика. Хората ще заживеят обединено. Границите ще отпаднат, но отделните народи ще запазят самобитност.

Страната ни ще стане повече от Швейцария. Ще се превърне в малък световен оазис. Българското племе никога, ама никога не ще бъде заличено от лицето на земята. Други народи, както ми се разкрива, ще изчезнат, ние - не. Събудената мощ на духа на българина е голяма. Родината ни ще се превърне в райска градина. Тези, които сега я напускат, един ден горчиво ще съжаляват", твърди пророчицата.

Казаното от Севрюкова влиза в удивителна релация с предсказанията на Нострадамус. Според четиристишията, отнасящи се за войната, той прогнозира, че славяните ще съберат армия. Той също така свързва войната с обединение между "орела" (Съединените щати?) и "петела" (Франция?). В едно от четиристишията си прави намек за съюз между Англия, Полша и Чехословакия. Нострадамус прогнозира, че съюзниците ще спечелят и че мирът ще надделее за дълго време след това./Ретро.бг/
СПОДЕЛЕТЕ

Детски градини имаше за всички, родителите бяха спокойни

Един от ярките ми спомени от детството по време на соца бяха годините, прекарани в детската градина в центъра на София. Въпросната триетажната сграда преживя и реституцията и до ден днешен продължава да бъде детско заведение. 

Тогава престоят беше седмичен – от понеделник до събота на обяд, и съвпадаше с работното време на родителите. На практика прекарах детството си не в дома си, а в детската градина. Най-тъжният ден беше в понеделник сутринта, а най-щастливият събота, когато дори за обяд имаше пържени кюфтета. През летните месеци ни водеха в Борисовата градина всеки ден, където играехме на воля. Тогава на „Цариградско шосе“ нямаше подлези и пресичахме шосето направо, но то и движението не беше кой знае какво.

Трудно приемах раздялата с родителите си в понеделник и обикновено сутринта имаше сълзи не само в моите очи, но и в тези на майка ми. Стигна се дотам, че ставахме много рано сутрин, обличахме се с баща ми и се качвахме на някой от трамваите – четворка или десетка, обикаляхме половин София, докато стане време, и след това татко ме оставяше в градината. И това само за да ме разсее и да премине по-леко стресът от раздялата. Иначе в интерес на истината ни занимаваха, имахме един път седмично прожекция на диафилми, куклен театър, подготвен от служители в градината, или пък някакви други музикални занимания. Имахме и външни посещения на актьори и музиканти, спортни състезания и много игри. И въпреки това и до ден днешен, когато минавам покрай тази сграда, имам усещането, че нещо в душата ми се свива. Времето беше такова и детството ни беше белязано от неговите странности.

Но така пък държавата се грижеше за децата и техните родители спокойно отиваха на работа. Детски градини имаше за всички желаещи. А не като сега – да търсиш връзки, за да запишеш детето си.

Валя Стоева, София
СПОДЕЛЕТЕ

Мотопедът „Балкан“ – сбъднатата мечта на социалистическия мъж

Една от сбъднатите мечти на мъжете от Северозапада по времето на соца, където премина детството ми, бяха мотопедите „Балкан“. Балканчета, както галено ги наричаха, имаше всеки уважаващ себе си мъж на възраст между 20 и 50-60 години. Произвеждани в Ловеч, те бързо се наложиха на пазара и станаха особено популярни из малките градчета и селата.

Тогава частни леки коли почти нямаше в дълбоката провинция. За сметка на това балканчетата весело пърпореха, оставяйки след себе си характерната следа от синкав дим. Бяха изключително лесни за техническо обслужване и най-важното – бяха здрави. И другото им предимство – много икономични машинки, изразходваха по 2,5 литра бензин на сто километра. За провинциалния живот тогава, когато се живееше в сравнително малки и затворени общности, мотопедите бяха изключително полезни.

С тях се преминаваха по-кратки разстояния в градчетата, използваха се за междуградски и междуселски транспорт. Бяха неизменен помощник и в селскостопанския труд, защото не бяха капризни и се движеха без усилие и по черните горски и полски пътища. Днес си спомням с носталгия малко комичните масови паркинги от десетки балканчета, струпани на площада по време на пазарния ден. Тогава времената бяха такива, че беше нормално вечер да си оставиш мотопеда пред входната дворна врата на пътя, без да се притесняваш, че на сутринта може да не го намериш. Естествено, тези транспортни средства имаха сезонен характер, спираха ги през зимните студени и снежни месеци. Собствениците им с нетърпение чакаха пукването на пролетта, а някои по-нетърпеливи ги извеждаха още в средата на март./ретро.бг/

Васил Терзиев, Враца
СПОДЕЛЕТЕ

Мъжки летни ризи от Flaro.bg

Въпреки че тениските са доста популярни през летните горещини, този сезон изглежда е предопределен за ризи. Можете да вземете идеи от популярните хавайски ризи със своите тропически мотиви, от шарените ризи с флорални мотиви или дори с психеделични мотиви в хипи стил. Ако не си падате по екстравагантните модели, винаги можете да заложите на класическите райета или карета. От flaro.bg са добре подготвени с различни видове ризи. С други думи, за всеки по нещо. Нека видим някои от най-добрите модели мъжки ризи в сайта пригодени за топлото време.

 На първо място, хавайският стил ризи доминира летните колекции открай време. Всъщност, те се третират като сувенири в морските курорти и населени места. И с право – каква по-добра реклама от всеизвестните палмови дръвчета и кристалносиньо море?

Ежедневната мъжка лятна риза с къс ръкав е идеалният избор за хората, които искат да изглеждат свежи и лежерни. С материя от полиестер и памук, тази риза е идеална за високите летни температури. Освен това, не забравяйте, че хавайските ризи са любим артикул в гардероба на звезди като Чарли Шийн.

     В случай, че търсите нещо по-елегантно, тази риза няма да Ви свърши работа. За щастие, от Flaro.bg предлагат богат избор и на спортно-елегантни мъжки ризи. Такава е и винтидж асиметричната риза с къс ръкав. На пръв поглед, това е едноцветна риза с асиметричен долен край. Но ефирните флорални мотиви придават истинска изисканост на модела. Моделът се предлага в 5 различни цвята, което дава добър избор за съчетаване с любимите Ви дрехи, без значение ежедневни или официални.

    Естествено, няма как да пропуснем и класическите модели. В сайта се предлагат доста карирани ризи, но също и на райета. Карираната мъжка риза с къс ръкав е класика в жанра и ще е истинска загуба ако нямате поне една такава в своя гардероб. Хубавото в случая е, че от flaro.bg са се погрижили да предложат цели 4 различни разцветки. От M до 3XL, този модел е универсален и може да се съчетае както с дънки, така и с чино и къси панталони.
    СПОДЕЛЕТЕ

    Мъжки часовници от Flaro.bg


     Мъжките часовници открай време са нещо повече от нужда. Те са важен аксесоар в тоалета на всеки представител на силния пол. Обратно на твърденията, че традиционните часовници са отживелица, много хора си купуват поне една такава „джаджа“. Голямото разнообразие от модели и марки дава възможност за по-прецизен избор, така че да можем максимално да се възползваме от характеристиките на нашия часовник. Независимо дали заради екстрите, заради вида или просто заради оригиналната му функция, в сайта на flaro.bgможете да откриете идеалният сред богатата гама от мъжки часовници. Нека разгледаме 3 от най-интересните устройства.

     За любителите на модерните технологии, ексклузивният кварцов часовник наистина ще бъде удовлетворяваща покупка. Многофункционалното устройство разполага с тахиметър, календар и хронометър. Кварцовият часовник е обгърнат от стоманена верижка, а корпусът е водоустойчив. Модерният модел се предлага в черно и синьо, което позволява да го съчетаете с любимия си тоалет.

     Ако сте традиционалисти, вероятно бихте искали да заложите на механичен часовник. Естествено, това няма да отнеме модерния вид и множеството функции, присъщи на голяма част от съвременните часовници. Многофункционалният мъжки механичен часовник е чисто черен, а малките детайли като стрелки, цифри и т.н. са в златисто. Големите римски цифри са особено впечатляващи. Този часовник е значително по-голям от предишния и са прекрасно допълнение към официалния Ви тоалет.


    Всъщност, невинаги големината е от значение. Понякога дискретността придава повече елегантност. В тази връзка трябва да отбележим, че от Flaro.bg са се погрижили да предложат от всички възможни видове мъжки часовници на своите клиенти. Модерният мъжки часовник с метална верижка е прекрасен пример за това. С изчистеният си вид в чисто черно, единственото нещо, което ще видите на циферблата са 3 стрелки в златисто и миниатюрен календар. Часовникът е водоустойчив и подходящо допълнение за официални и ежедневни тоалети. Със своето телго от 82 грама, това устройство е наистина лесно и удобно за носене.

    СПОДЕЛЕТЕ

    Популярни публикации