Разказвам ви за спомените на дядо ми, роден през 1949, в град Сталин. Ако случайно не знаете, за няколко години град Варна е бил наречен Сталин, в почит на съветския ръководител. Цели 7 години.

Когато бях малък, огромно впечатление ни правеше статуята на Сталин. Нас ни беше страх дори да я докоснем или да влезем в периметъра й. Тя беше на входа на Морската градина и през нея минавахме няколко пъти всяка вечер. Помня, че дълго време около статуята стоеше на пост милиционер, а ние преминавахме с наведени глави и в тишина.
Сталин почина през 1953, градът стана обратно Варна, но статуята оставаше. Покрай нея не дежуреше милиция повече, играеха деца и хората минаваха спокойно, но не влизаха в близкия периметър. На няколко пъти имаше вандалски актове, които бяха критично обсъдени във вестниците, а хората само мрънкаха под носа си.

Една вечер през лятото на 1962 милицията блокира цялата Морска градина. Не допуснаха никого, а на сутринта статуята я нямаше. Нямаше и обяснение, сякаш никога не я е имало. Тръгнаха легендите.

Приятели се кълняха, че с хеликоптер са я хвърлили в морето и водолази са я снимали, цялата покрита с водорасли. Никога не видях подводните снимки. Официалната версия беше, че поради ремонт я прибират на склад, откъдето тя така и така не излезе. Постепенно започна изтриването на всички спомени за град Сталин, утопичната перла на Черноморието, в която всички искаха да живеят. Само Сталин си остана почетен гражданин, а от почетната му статуя не остана нищо.

Професор Вучков бе един  изключителен талант и интелект, но със своя си особен чар. По-скоро беше смешен, но и в това имаше харизма. Телевизията губи едно явление.

Кратка биография:

Юлиан Димитров Вучков е роден на 31 януари 1936 г. в град Варна. Завършва гимназия в Хасково и театрознание във ВИТИЗ през 1958 г. Защитава докторска дисертация в Института за литература при Българската академия на науките на тема „Българската драматургия (1878 – 1944).

Bългарски есеист, публицист, театрален, литературен и телевизионен теоретик, критик, доктор на науките. Създател, коментатор и водещ на редица телевизионни предавания. Дълго време погрешно наричан и самонаричащ се „професор“. От октомври 2012 г. – почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии, а от 2013 година – и на Университета за национално и световно стопанство. Той е един от най-ярките образи на екрана.

Завежда кабинет по режисура в Творческия дом на актьора през 1959 – 1969, а от 1969 до 1990 е главен редактор на списание „Театър“.

Ле Ван Танх обясни защо е мълчал дълги години.
Шофьорът, за чиято кола се твърди, че ударила автомобила на принцеса Даяна секунди преди фаталния удар в парижки тунел, направи сензационни разкрития, свързани с разследването. 

В ексклузивно интервю Ле Ван Танх, който е родом от Виетнам, проговаря за пръв път във връзка с твърденията, че неговият „Фиат Уно“ е ударил „Мерцедес“-а на Принцесата на народа, съобщава „Дейли Стар“.

Той посочи, че когато британски полицаи го повикали във Великобритания, за да даде показания за катастрофата, някои френски офицери му казали: „Не ходи там“.


Принцеса Даяна почина, след като колата ѝ се удари в стълб на тунел в Париж на 31 август 1997 година. Загинаха също годеникът ѝ Доди Ал Файед и шофьорът Хенри Пол.   Единственият оцелял е Тревър Рийс-Джоунс – охранителят на Даяна, който е тежко ранен.   През 2006 година бащата на Ван Танх заяви, че в деня на катастрофата синът му си е поправил и пребоядисал колата. Според разследващи, това може да означава, че е имало сблъсък между нея и автомобила на Даяна.   По това време 22-годишният Ван Танх е бил шофьор на такси. Той е разпитван от френски полицаи, след като били намерени следи от боя по колата му, която била същата като тази на „Мерцедес“-а.

Пред екип от автори, пишещи нова книга за Даяна, той обяснява защо досега е мълчал и не е отишъл да даде показания в Лондон.   В дома си в Париж шофьорът, който е и бодибилдър, научил, че британските разследващи все още много искат да разговарят с него.   „Знам, че ще дойдат. Няколко пъти ми казаха, че ще се върнат“, заявява той.   „Знаете ли какво ми каза френската полиция? „Законът не е същият като във Франция, не ходи там. Не ходи там“, казва шофьорът.   На въпрос относно твърденията на баща му за пребоядисването на колата той отговаря: „В полицейския доклад – те знаят защо я пребоядисах. Когато нямаш пари и имаш повредена стара кола, какво правиш?“.   Мъжът заяви, че се чувства оправдан и невинен по обвиненията, че е замесен в смъртта на принцеса Даяна.

През 2017 година британският полицейски комисар Лорд Стивънс, който ръководел операцията по разследването, заяви, че били помолили Танх да им съдейства и да говори с тях във връзка със случилото се.

„Не го обвиняваме за инцидента. В моя доклад се казва, че „Фиатът“ е замесен в случилото се, но не е причина за катастрофата. Все още се опитваме да го разпитаме“, каза той тогава.   Екип журналисти разговаря с Танх това лято и издаде подкаст „Даяна: Случаят е разрешен“. Те издадоха и книга със същото заглавие./Блиц/


Всички пенсионери получават поравно. Независимо дали трудовият им стаж е 10, 25 или 45 години.

Няма шега, драги читателю. Преди дни всички пенсионери наистина бяха зарадваха с бонуси в размер на 23 256 000 000! Само че не лева, а форинти; и не българските, а унгарските пенсионери! 

Това пише Труд бг,цитирани от БЛИЦ. Всеки от тях получи препоръчано писмо от канцеларията на премиера Виктор Орбан, към което бяха приложени чекове за 9000 форинта (прибл. 30 евро), които да бъдат разходвани за плащане на сметките за ток и газ.

Независимо дали пенсиите им са 50 хиляди, 100 хиляди или милион форинта. Независимо дали са унгарци или чужденци Всички те са работили в Унгария и правителството смята, че им дължи нужната почит и уважение за техния труд, за приноса им в укрепването на икономическата стабилност на Унгария. Впрочем, съдържанието на писмото говори само за себе си: „Уважаеми сънароднико-пенсионер! Съобщавам Ви новото правителствено решение, което приехме в интерес на всички унгарски пенсионери. През септември тази година всеки от Вас ще получи бонове на стойност 9 хиляди форинта, които да бъдат изразходвани за заплащане на сметките за газ и ток. Може да си го позволим, защото през 2019 година унгарската икономика постигна още по-добри показатели. През 2010 г. унгарското правителство пое ангажимент да запази покупателната стойност на пенсиите. През 2013 г. и 2014 г. намалихме режийните разходи на пенсионерите и оттогава продължаваме да намаляваме режийните разходи на домакинствата им. Всички ние сме една нация.

Вярваме, че ако икономиката бележи успех, би следвало възрастното поколение също да се възползва от резултата на този успех! С почит и уважение мислим за хората, които със своя труд са положили основите на нашите постижения днес. Искаме да ви уверим, че и в бъдеще пенсионерите могат да разчитат на унгарското правителство. С поздрав и пожелание за добро здраве: Виктор Орбан, Министър-председател на Унгария“ Според официалната статистика, през 2018 г. в Унгария е имало 2 милиона и 584 хиляди пенсионери. Умножено с еднократния бон в размер на 9000 форинта, това прави 23,256 милиарда форинта – равностойността на 77,5 милиона евро при осреднен курс 300 форинта за евро! Тази сума унгарското правителство заделя за пенсионерите, с което косвено се повишава покупателната стойност на пенсиите им. През последните шест години тази практика се превърна в традиция. Преди всяка Коледа или Великден унгарските пенсионери получават благодарствено писмо от премиера Орбан, към което се прилагат чекове на стойност 10 хиляди форинта. Политическите опоненти на Виктор Орбан веднага реагираха с възражението, че със сегашния 9-хиляден бонус правителството отново се опитва да купува гласовете на избирателите пенсионери. Предстоят избори за общински съветници и кметове, насрочени за 13 октомври 2019 г.; а за 4 ноември – избори за Съвети на националните малцинства.

Припомняме, че миналата година, месец преди редовните парламентарни избори, с постановление на правителството на всички унгарски граждани – не само на пенсионерите – бяха отписани по 12 000 форинта (прибл. 40 евро) от сметките им за газ. Трудно може да се определя като „купуване на гласове“ облагодетелстването на цялата нация, включително критично настроената към политиката на правителството част от унгарското население. А как да квалифицираме стотиците милиони евро, заделяни за материално подпомагане на младите семейства, за стимулиране на раждаемостта, за преодоляване на демографската криза? Всичките тези разходи за социално развитие стават възможни, защото икономиката на страната е в подем, през 2018 г. отбеляза 5-процентен ръст. Безработицата е сведена до поносимите 4-5% с тенденция към намаляване. Стабилизират се работните места. Нарастват заплатите и пенсиите. Според официалната статистика днес средният размер на пенсията е 134 947 форинта (прибл. 450 евро) и ежегодно се актуализира.

Това е трайна политика, която правителството води вече девета година. Така че не „подкупите“, а реалните резултати на социалноикономическото развитие и отстояването на националните интереси на страната допринесоха за трето поредно мнозинство с две трети на партията на Виктор Орбан на парламентарните избори през миналата година. „Съединението прави силата“ не е изпразнен от съдържание „слоган“, а осъзната реалност от мнозинството унгарци заедно да посрещат изпитанията на времето, заедно да се изправят пред света като единна нация и държава. Защото силата е в единството, а слабостта идва от разделението…

*Снимка:Дневник.бг




Вярно, бебешките и детските дрешки по време на соца бяха силно дефицитни и направо грозни. В прословутия столичен магазин за малчугани „Детмаг”, в който идваха хора от цялата страна, преобладаваха сивите и мрачни тонове, обувчиците за едва проходилите бяха груби и неугледни, палтенцата – като от някакво сиропиталище. 

Но затова пък храната за социалистическите бебета беше качествена и повече от евтина. Е, прословутата бананова каша не се продаваше, въпреки че бебетата в количките примираха за нея. По-големичките не знаеха що за чудо е това нутела. Плодови сокчета в кутийки със сламки някои родители носеха чак от съседна Гърция и будеха луда завист в градинките. Имаше ги само за избраници в магазините на „Кореком”, където с долари се продаваха и шоколадови яйца с дрънкулки – мечтата на всяко мъниче.

Но в магазините на „Плод-зеленчук” бъкаше от евтини малки бурканчета с пюренца от всичко – моркови, пресни картофи, телешко варено, карфиол, пилешко с ориз. Да не говорим какви истински нектарчета – от ябълки, вишни, кайсии, круши, имаше в изобилие. Всичките тези бурканчета, приготвени от вкусни натурални продукти без омразните Е-та, струваха жълти стотинки – по 15-20 ст. едното. Майките само ги затопляха и бяха сигурни, че детето им се храни с истинско месо, най-висококачествените зеленчуци и плодове. Защото контролът над детските храни беше повече от железен.

Но пък как се облажваха от тях пенсионерите, думи нямам. Като хрътки те надушваха кога пристигат камионите със стока от Асеновград – там денонощно работеше най-голямата фабрика за бебешки вкуснотии. И старците лакомо пълнеха мрежите с евтините детски пюрета и нектари. Майките и продавачките негодуваха, защото пенсионерите първо опразваха рафтовете с кайсиевите нектари – най-много ги харесваха, и за децата не оставаше нищо.

Пак при соца работеха с пълна пара т.нар. детски млечни кухни. Буквално за символични пари малчуганите до 2-годишна възраст получаваха всеки ден топла супа, второ и десерт. Също приготвени от опитни готвачки по строги рецепти и само от пресни зеленчуци и пилета. Замразени мръвки за децата никога не се ползваха. Имаше един десерт – кисел с ягоди. Като усетят аромата на ягодите, бебетата започваха да ритат от възторг и нямаха търпение майките да им подадат следващата лъжичка.

Ех, в онези времена знаехме поне с какво храним децата си. А сега купуваме отрови.

Магдалена Измирлиева, София

За него казваха, че на протестиращите опоненти е изял пратеника,като им пратил послание"изяжте нашия "

Иди Амин Дада Умей (на английски: Idi Amin Dada Oumee; 17 май 1925 – 16 август 2003) е угандийски политик, президент (считан за военен диктатор) на Уганда от 25 януари 1971 до 13 април 1979 г.

Произлиза от племето каква. Роден е в северозападната част на Уганда, близо до Кобоко. При управлението си задълбочава още повече междуплеменните вражди, избивайки стотици хиляди души, главно от племената аколи и ланго. Обвиняван е в канибализъм.

Иди Амин е възпитан от майка си, за която се смята, че е знахарка. Бъдещият диктатор получава ниско образование. През 1941 г. за кратко посещава мюсюлманско училище в Бомбо, където изучава Корана. Въпреки това остава неграмотен до края на 1950-те години. Говори нелошо езиците суахили и нуби.

През 1946 г. Амин постъпва като редник в Кралската африканска стрелкова част на британската колониална армия. Издига се до лейтенантския чин, след като участва в сражения по време на въстанията Мау Мау в Кения. Смятало се, че е опитен (макар прекалено ревностен) войник, спечелва си репутация на жесток човек.

Амин е отличен плувец и боксьор, занимавал се е с ръгби.

След получаването от Уганда на независимост (1962) Иди Амин е със звание капитан (майор от 1963 г.) в угандийската армия. Сближава се с първия премиер Милтон Оботе, резервирано отнасял се към Едуард Мутесе II, бивш крал (на Буганда) и тогавашен президент на Уганда. С подкрепата на Амин премиерът сваля президента, отправяйки го в изгнание в Лондон и провъзгласявайки се за президент през март 1966 г. Сред държавния преврат Амин става главнокомандващ въоръжените сили на Уганда (1966). Опасявайки се, че Оботе ще го арестува за кражба на държавни средства, и възползвайки се от отсътствието му, Амин завзема цялата власт, като извършва поредния за страната държавен преврат на 25 януари 1971 г.

Амин се слави като създател на един от най-жестоките тоталитарни режими в Африка, управлението на който е ознаменувано с усилването на екстремистския национализъм и трибализъм. Съгласно изчисленията, направени след свалянето на Амин, потенциални жертви на неговите репресии са станали от 300 хил. до 500 хил. граждани на Уганда (~ 1,58 – 2,63 % от 19-милионното население), като не по-малко от 2000 души е убил лично.

Името му се свързва с Операция „Ентебе“ (1976) на израелските специални части, проведена на територията на Уганда по време на президентстването му, при която израелците освобождават заложници, взети от палестински терористи.

След края на управлението му се потвърждават (в това число от него самия) сведенията, че Амин е бил канибал и употребявал за храна убити противници и други свои поданици, пазейки части от телата в голям хладилник в резиденцията си, наред с приеманите на аудиенции нищо не подозиращи чужди делегации.

На 18 юли 2003 година диктаторът в изгнание изпада в кома в болница в Джеда, Саудитска Арабия. След месец, на 16 август, умира и е погребан в гробище в същия град.

Село което по статистика е с население от приблизително 650 човека…Северозапада!
Раждаемост и смъртност са в огромен  контраст..

Вървя по улиците и няма кого да поздравиш, една дума няма с кого да продумаш, през три, четири пусти и призрачни къщи в петата има една старица! Широки улици, асфалтирани преди 40 години, сега са с дупки /кратери/ , тротоари потънали в трева… Площада голям, но буренясал и пълен с бездомни кучета! Тук всяка седмица има починал, църковната камбана в запустялата църква бие само на умряло!

Продължавам натам и стигам до основното училище,  онова мое училище  където в недалечното минало беше пълно с  ученици, където класните стаи не достигаха, където ни отвориха очите…Вървя натам  и зная, че тук беше  оранжерия. оранжерия на площ от 60 дка,  от която само тухлите напомнят за нея, гарата я събориха преди 5 години с багер, сега е спирка с един коловоз буренясал, потънал в тръни!

Няма да споменавам, че доктор идва веднъж в седмицата в една от стаите на кметството и не за да преглежда и лекува, а за да вземе рецептурните книжки на болните, които на другия ден ги оставя в магазина при магазинерката и тя ги раздава, все едно раздава билетчета… Здравеопазване и здравна тайна… ???!
Сърцето ми се свива а душата кърви!

Автор и снимки :‎Nina Krasteva

Всички живели в годините на социализма в НРБ познаваме тази кола.Тя беше конкурента на трабанчето и запорожеца.Трабанчето наричахме подвижен кашон,а Запорожеца който непрекъснато цапаше свещи и прегряваше наричахме ЗАЗ "Звяр на пътя".Някой да има лоши спомени от този модел Москвич?

Предистория:

След Втората световна война Червената армия пренася цялата производствена линия на Опел от Бранденбург в Москва.

През 1947 г. започва производството на модела Москвич 400 (наричан в СССР на шега Опел Фиатович), базиран на Опел Кадет (спори се доколко е било използвано трофейното оборудване).

През май 1945 година е прието постановление от Съвета на народните комисари на СССР за строителство на автозавод за малолитражни автомобили „Москвич“. Заводът е преименуван в „Завод малолитражных автомобилей“ (ЗМА), впоследствие – на „Московский завод малолитражных автомобилей“ (МЗМА). В този завод се произвеждат 5 поколения автомобили „Москвич“.

През 1948 година започва производството на полудървени купета тип фургон, а в 1949 г. – и на кабриолет на базата на „Москвич-400“.Общо са построени над 216 000 „Москвичи“ модели 400 и 401.

През 1954 г. започва производството на модернизирания „Москвич-401“, през 1956 г. започва производството на нов модел „Москвич-402“, а през юли 1958 г. е проведена нова модернизация, в хода на която се усвоява нов двигател с горно разположени клапани (сглобен на основата на стария блок, но с нова алуминиева глава на цилиндрите). Новата версия получава индекс „Москвич-407“. С тези автомобили през 1958 г. заводският отбор успешно дебютира на международни спортни състезания. Освен базовата версия (седан), серийно се произвеждат и модификации с купе „Универсал“ (първия в страната) и „фургон“, а така също пълноприводна версия на „Москвич-410“.

През същия период от развитието на МЗМА активно се водят експериментални конструкторски разработки – така се появява откритият спортен модел „Москвич-404“ с форсиран 4-карбураторен двигател, с купе на база „Москвич-402“, състезателна „формула“, на която заводският отбор неведнъж става шампион на страната. Започва се даже работа по създаване на болид от „Формула 1“ за международни съревнования. В края на 1950-те години, след като е усвоен модел „407“, паралелно се създават и изпитват 2 серии извъншосейни автомобили „Москвич-415“.

През лятото на 1958 година, по задание на Министерството на автомобилната промишленост на СССР се разработва проект за микробус „Москвич А9“ – 8-местен с възли от „Москвич“ „407“ и „410“.

В началото на 1960-те години заводът е принуден да замрази работата по много перспективни проекти – поради липса на финанси, оборудване, и производствена площ. В същото време „отгоре“ постоянно постъпват директиви за увеличаване ръста на производство. Поради увеличеното производство на експортни модификации, се налага да се откажат от производството на седана с двойно предаване, купето универсал, утилитарните „джипове“, а също и от микробуса. Поради липса на възможности за производство е решено създаденият от конструкторите на МЗМА в края на 1950-те години. микролитражен „Москвич-444“ да бъде пуснат в серийно производство на реконструирания Запорожски завод, който преди е произвеждал селскостопанска техника (виж ЗАЗ-965).

Въпреки трудностите разработката на нови серийни модели продължава с високо темпо. Едва е усвоен през 1962 година считаният за „преходен“ към по-добра конструкция модел „Москвич 403“, когато през 1964 г. заводът стартира серията москвич 408, който се характеризира с напълно нова визия и модерно за времето си купе. Автомобили с базирани на „408-м“ рами са произвеждани до средата на 1990-те години! М-408 също е замислен като „преходен модел“: въпреки новото си купе, той използва същия архаичен мотор с долен разпределителен вал, който макар и в новата модификация да притежава достойните по това време 50 к.с., все пак е с конструкция още от 1930-те години и настоятелно се е нуждаел от замяна. Такава замяна се е подготвяла още от началото на 1960-те години – активно се е работело по съвършено нов 1,5-литров изцяло алуминиев двигател, замислен като база на цяла модификация с работен обем 1,5 – 2 литра. Говори се „под сурдинка“, че за тази цел се използват новаторските идеи в новия мотор на BMW.

В октомври 1967 г. успешно е пуснат (с новия 1,5-литров двигател) модел „Москвич 412“, който има успех на много външни пазари, а също и в международни спортни състезания.

Налага се „Москвич-412“ и „Москвич-408И“ (с купе на „412“) да се произвеждат паралелно: след като е усвоен „412“ – т.нар. „чист 12“, се оказва, че двигателното производство на завода не е в състояние да обезпечи с нови двигатели целия обем на производство.

Решено е производството на двигателите модел „412“ да се премести в „Уфимский завод авиамоторов“ – по онова време никой не предполага какви проблеми ще причини „изнасянето“ на двигателното производство към странично предприятие, което е подчинено на друго министерство.

През 1966 г. излиза правителствено постановление за реконструкция на МЗМА, която започва през 1968 г. Въведени са нови производствени конвейери, работещи по технология по лиценз на френската фирма Renault и построени с участие на нейни специалисти. Паралелно е въведен в експлоатация и заводът в Ижевск, също по технология на Renault. Двата завода са разчетени всеки от тях да произвежда до 200 000 коли на година. През май 1967 г. от конвейера слиза милионният автомобил марка „Москвич“ – „Москвич-408“. Решава се малолитражни автомобили вече да се правят в други фабрики и по тази причина през октомври 1968 г. заводът получава ново име: „Автомобильный завод имени Ленинского комсомола“ (АЗЛК). По онова време в реконструирания завод продължава производството на остарелите модели „408“, както и на застаряващия „Москвич-412“, макар и с „подновени“ купета (през декември 1969 г. 2-та модела получават правоъгълни фарове вместо кръглите и хоризонтални, а не вертикални, стопове).

През септември 1971 г. е образувано „производствено обединение“ „Авто-Москвич“.

Работата над модел-премник на „408“ и „412“ започва още през 1967 г. с обозначение „3 – 5“ – това е означавало годините, за които е запланирано новото производство: 1973 – 1975. По онова време вече е подписан контракт с „Фиат“ за построяване в град Толиати на завод за масово производство на лицензионен вариант на Fiat 124 – модел от същия клас като „Москвич-412“, но превъзхождащ го по комфорт.

Да се произвеждат 2 модела от еднакъв клас в отрасловото министерство счели за излишно, в резултат на което новото семейство „Москвичи“ трябвало да бъде по-мощно и комфортно в сравнение с „М-412“ или бъдещите ВАЗ-ове и да заема групата малко над средния клас, тоест в типа на съветските леки автомобили по размер и литраж примерно по средата между моделите на „ВАЗ“ и „Волга“. Планирало се е да бъдат произведени варианти на двигатели модел „412“ с увеличен работен обем 1,6 – 1,8 л. По ред причини производството на тези модели през това десетилетие така и не започва.

Основният проект на съветското автомобилостроене по онова време е ВАЗ. Поради факта, че за строителството на този „завод-гигант“ са вложени много ресурси, за останалите липсват инвестиции. Освен това в град Толиати, (където е заводът на ВАЗ) на работниците са предлагани привлекателни условия и квартири, поради което са привлечени много от младите и най-ценни специалисти от целия Съюз, в това число и от АЗЛК.

Доставчиците също подвеждат АЗЛК: намиращият се под „шапката“ на неавтомобилно министерство Уфимски завод отказва да променя каквото и да е в конструкцията на двигателя „412“ поради реални или мними технологични проблеми – в частност в Уфа отказват да произведат 1,8-литров двигател, жизнено необходим за перспективните модели „Москвич“, с формулировката „ограничени възможности на оборудването, което обработва коляновите валове“. Такива версии на двигателя са създадени много по-късно, когато двигателят УЗАМ е вече безнадеждно остарял.

През септември 1973 г. в град Кинешма, Ивановска област се открива филиал на АЗЛК.

През 1974 г. от главния конвейер на АЗЛК излиза двумилионният автомобил – модел „Москвич-412“. Старите автомобили вече не издържат конкуренцията на вносните модели – впрочем, даже и по съветски мерки тези модели, разработени през 1950-те и 1960-те години, по много показатели отстъпват в сравнение с продукцията на ВАЗ и затова губят популярност.

Именно в тези трудни за фирмата години за смяна на остарелите още преди началото на своето производство[6] модели от семейството „3 – 5“ конструкторите и дизайнерите предлагат переспективните „Москвичи“ серии „С“ – автомобили с добри и динамични характеристики, които, макар и с „постен“ дизайн, са напълно съответстващи технически за онова време, в това число независимо задно окачване и предно тип „Макферсон“[6].

На 3 август 1976 г. в завода най-после е създадена отделна дизайнерска служба. До този момент дизайнерите са „част“ от състава на конструкторското бюро.[6]. В тези години АЗЛК решават да „реанимират“ проекта за джип Москвич-416 разработка от 1950-те години, създавайки на негова база потенциален конкурент на ВАЗ-овската „Нива“ – Москвич-2150 (по-далеч от прототипи впрочем не се стига). Наистина, произвежда се така наречената „селска“ модификация „Москвич-21406“ на база на „Москвич-2140“, имаща дефорсиран (за работа на нискооктанов бензин) мотор и усилени купе и окачване, но тя не е пълноценен заместител на джипа Москвич-416.

През 1975 г., когато вече е било ясно, че производство на образците от серията „3 – 5“ няма да има, в завода започва работа по обновление на текущите модели. Така се появяват моделите „Москвич-2138“ (бивш „408“) и „Москвич-2140“ (бивш „412“).

Политиката на постепенно внедряване на нови възли и агрегати чрез „преходни“ модели, без радикално преустройство на производството, е съответствала на скромните възможности на АЗЛК в сравнение например с Горкиевския автозавод, който в онези години може да си позволи да създава автомобили „от нула“, практически без заимстване на технически решения от предишните поколения „Волга“. Модернизираните автомобили действително стават по-добри и не отстъпват по потребителски качества на продукцията на ВАЗ, но цената за това е спирането на действително новите и переспективни модели. Ефектът от немалките инвестиции в модернизация (само разработката на салона за експортната версия 2140SL, поръчана в ателието на известния американски промишлен дизайнер Раймонд Лоуи, е струвала 80 хиляди щ. дол., което съответства на 300 000 съвременни USD), се оказва незначителен: „Москвич-2140“ по начало е недостатъчно конкурентоспособен на външните пазари.

Освен това стремежът за увеличение обема на производството води до влошаване в качеството на елементите, боята и сглобката, което става видно за потребителите, свързващи го с усвоените нови модели. В резултат на това известният на световния пазар бренд „Moskvich“ буквално в течение на няколко месеца през 1976 – 1977 г. губи своите конкурентни позиции: масовият експорт на „Москвич-2140“ вече е възможен практически само в пределите на СИВ и в страните от „третия свят“.

През 1980-те години заводът получава кредит от Външнотърговската банка за закупуване на оборудване за производство на модели с предно предаване, тъй като в отрасловото министерство е прието решение новите модели „Москвич“ да бъдат с предно предаване. Планира се строителство на съвършено нов конвейер с използване на „гъвкави технологии“ (позволяващи да се правят на 1 линия различни, макар и близки по характеристики, детайли), с висока степен на автоматизация и широко използване на промишлени роботи. Считало се, че такова производство ще позволи смяна на моделите през 3 – 5 г. – на равнище, близко до темпа на обновление на фирмите, лидери в световното автомобилостроене. На проектите от 1970-те години „С-3“ поставя кръст лично министърът на автомобилната промишленост Поляков (бивш директор на ВАЗ).

Преходът към схема с предно предаване означавал не само забвение за огромния труд по разработката на сериите със задно предаване „3 – 5“ и „С“, но и още по-голямо забавяне на обновленията в моделния порядък на АЗЛК – цикъл на разработка „от нула“ на модел, построен по съвършено непозната на завода схема, която изисква огромен обем изследователско-конструкторска работа.

Тази работа отнема почти 10 г. и за ускоряване на разработката е прието решение да се ползва за първообраз вносен автомобил – френско-американският модел на Simca 1308. Според генералния конструктор Ткаченко този автомобил е избран за „муле“ (носител на агрегатите на новия модел поради отсъствието на автомобили от този клас в СССР). Така резултатът на тази работа е „Москвич-2141“, пуснат серийно в 1986 г. и пръв в историята на завода увенчан със „собствено“ име – „Алеко“ (съкращение от „Автомобильный завод имени ЛЕнинского КОмсомола“).

Започва строителството на собствен моторостроителен завод и разработката на нови унифицирани двигатели за семейството „2141“, в това число и дизелов двигател, които не са завършени в срок. Като резултат първият „Москвич-2141“ с предно предаване „временно“ стартира на стари двигатели модел УЗАМ-331.10 и ВАЗ-2106 и така и не дочаква собствен съвременен двигател.

Като се добави и фактът, че през това време от конвейерите на завода слизат остарелите модели „2140“ и „2138“ (производството на „Москвичи“ модел „2140“ продължава до 1988 г.), и стремежът за високи обеми на производство продължава – на 25 август 1980 г. от конвейера слиза тримилионният автомобил „Москвич“, принадлежащ към стария модел „Москвич-2140“, а на 17 септември 1986 г.се появява и четиримилионият „Москвич“, при положение че от средата на 1980-те години 90 % от продукцията на завода остава на площадката за готова продукция – става ясно, че още в съветско време фирмата „Москвич“ се оказва в тежко положение.

Новият модел с предно предаване за известно време повишава престижа на продукцията на АЗЛК на външния и вътрешния пазар. Като всяко ново производство и това е преследвано от проблеми с качеството и корозионната устойчивост, които бързо свалят рейтинга на марката спрямо моделите с предно предаване на „Авто ВАЗ“, макар че по първоначален замисъл „Москвич-2141“ е автомобил от по-висок клас и като такъв е бил значително по-скъп в сравнение с автомобилите от семейството на „Лада Самара“. За масов експорт не може да става и дума.

В началото на 1990-те години фирма „АЗЛК“ е сред крупните автомобилостроителни предприятия в СССР. Провеждат се конструкторско-експериментални работи по създаване на автомобили и строителството на новия завод за мотори. В краткосрочна перспектива се готви за производство седанът М-2142.

След разпада на СССР и възникналите стопанско-икономически проблеми заводът изпада в криза. Поради своето разположение се оказва в много уязвимо положение в сравнение с предприятията, разположени в други региони: цената на живот и производство в столицата Москва стремително расте.

В 1996 г. конвейерът за първи път спира и заводът е застрашен от банкрут. През 1997 г. е бил даден на Московската община за доверително управление. Предишното ръководство начело с директора Юри Бородин е уволнено. Московската община прави опит да съживи производството на завода, като назначава за генерален директор на ОАО „Москвич“ Рубен Асатрян, но именно неговите (и на екипа му) действия според повечето мнения са сред главните причини за краха на предприятието.

Модернизираният автомобил „Святогор“, произвеждан в периода 1997 – 2001 г., макар че е подобрен по най-проблемните възли и агрегати (заменени с импортни), към началото на 2000 г. е морално остарял; освен това използваните импортни детайли (които в себестойността на автомобила съставляват над 50 %) след дефолта от 1998 г. правят производство му икономически неизгодно. Загубата на всяка рубла от произведен „Москвич“ (по данни на списание „За рулём“) в края на 1990-те години са до 136 копейки. По изявления на общинските власти разликата от 36 коп. на автомобил се компенсира „от градския бюджет“ (около 60 % от завод принадлежат на общината), тоест производството на „Москвичи“ по онова време се дотира.

Качеството на монтажа пада до такава степен, че новите автомобили се продават в разкомплектован вид, а купувачите им ги досглобяват със собствени сили или с помощта на наплодилите се малки „гаражни“ фирми – впрочем моделът „Святогор“ с двигател „Рено F3R“ все пак остава уникален по съотношение цена към потребителски качества от предлаганите на пазара. Територията на завода е запълнена с недосглобени автомобили, стоящи под открито небе в очакване на запчасти, а времето за изпълнение на съдебните искове от кредитори, работници и купувачи по претенции към ОАО „Москвич“ се проточва в следващите 8 – 10 години.

Работата по създаване на перспективните автомобили Москвич-2143, Москвич-2144 и Москвич-2139 фактически спира, за да отстъпи място за новата концепция на ръководството на завода, предполагаща преход към малкосерийно производство на скъпи автомобили от бизнес-класа (сегмент Е) на платформата на Москвич-2141/Москвич-2142 – „Юрий Долгорукий“, „Князь Владимир“, „Калита“ и „Дуэт“.

Тази програма претърпява пълен крах, тъй като предприятието, разчетено за пускане на хиляди масови автомобили, не може да покрива своите разходи само за сметка на епизодични продажби на малкосерийни „луксове“, при това създадени на остарялата платформа на непрестижен масов автомобил.

През 2001 г. заводът произвежда последните комплекти автомобили и окончателно спира. В следващите години всичкото технологично оборудване, технологична документация и даже инфраструктурното оборудване на предприятието са разграбени въпреки въведеното външно управление.

Едва през 2006 г. ОАО „Москвич“ официално е обявено в банкрут. През декември същата година са продадени на търг териториите и имуществото на завода. Новият собственик е „финансова група Метрополь“, която планира върху така наречената „стара територия“ (бившия завод МЗМА) да построи офисни и жилищни здания, а част от „новата територия“ (бившия завод АЗЛК) е препродадена на ОАО „Автофрамос“[8][9]. Така през 2007 г. ОАО „Москвич“ престава да съществува.

Значителна част от територията на ОАО „Москвич“ (бившия недостроен завод за двигатели) още през 1998 г. влиза в състава на СП ЗАО „Автофрамос“, което впоследствие се занимава с пълномащабно производство на купета (заварка, боядисване и щамповане от вносен метал) и сглобяването им на автомобили Renault – Logan, Renault Sandero и др.

През 2009 г. е окончателният преход към „Автофрамос“ на териториите от бившето ОАО „Москвич“ с цел разширяване на производството на автомобили Renault до 160 000 броя годишно.

През септември 2010 г. е завършена процедурата по банкрута. По заявление на синдика, управляващ завода, Александър Иванов заводът напълно е погасил дълговете по заплатите, а така също е изплатил и компенсациите за вреди на здравето и морални щети. Кредиторите са получили 18% от вложените в производството средства.


"От 2021 година може да се въведе наборната военна служба, ако сега държавата започне да работи по темата. Няма да е лесно, но и няма да е толкова скъпо, колкото се опитват да ни обясняват", съобщи военният министър Красимир Каракачанов на националния събор на запаса край Казанлък. 

Вицепремиерът е на мнение, че възстановяването на наборната военна служба e абсолютно задължително, тъй като на практика армията няма резерв. Той уточни, че ако сега се случи нещо и се наложи да се мобилизират младите хора, между 18 и 30 години, те ще окажат пушечно месо и лесни мишени.

Каракачанов е убеден, че е крайно време младите хора да бъдат възпитавани в дух и умения, а не в джендъризъм. Министърът  допълни, че използваните досегашни аргументи срещу връщането на наборната казарма „вече не важат“, тъй като много страни от ЕС и наши съседски са върнали наборната служба, а в някои никога не е била отменяна,пише сайтът upa.bg

Оптималният срок за военната наборна служба, според военния министър, е 6-9 месеца, като за жените и момичетата тя е доброволна. "Дори сега да я въведем, сме закъснели", счита министър Каракачанов.

Той отчете като грешка политическото решение за премахването на наборната военна служба преди 12 години. Подобна теза преди ден изразиха и от ръководството на Съюза на офицерите и сержантите от запаса. "Единственото, което е постигнато с премахването на казармата е фактът, че армията стана малка", допълни министърът на отбраната.

Няколко хиляди ветерани от резерва взеха участие във Втория национален събор на запасното воинство. Сред участниците бе и доайенът на офицерите от запаса 96-годишният капитан Далечно плаване Атанас Илиев.

"Близо 20 хиляди са запасните в България", отчете в словото си председателят на Съюза на офицерите и сержантите от запаса генерал от резерва Златан Стойков, когото наградиха със златно отличие от Тракийските дружества. 

На 16-ти септември 1976 година кариерата на един (Шаварш Карапетян - Арменец по произход) - 11-кратен световен рекордьор, 17-кратен световен шампион, 13 пъти европейски първенец по подводно плуване е била прекратена, защото този човек е извършил невиждан подвиг. 

Тролейбус с 92 пътника пада в студените води на Ереванското езеро на 10-метра дълбочина. В близост се оказва по време на тренировка Шаварш и веднага се гмурка в непрогледната, мръсна, ледена вода, и вади в течение на над 20 минути 20 обречени човека. 20 спасени живота на висока цена!

След като е разбил стъклото, тялото му търпи множество порязвания. Подвигът му коства двустранна бронхопневмония, усложнения от заразената кръв, тъй като в езерото са изхвърляли фекални води. Лекарите едва му спасили живота. Прекарал повече от месец в болницата и за спорт вече било немислимо.
Такива човеци и подвизи трябва да се дават за пример на всички хора по света!

Годината е 1916. Мери е затворена в цирк. Целият ѝ съзнателен живот е прекаран в цирка, където тя е малтретирана и принудена да свири на музикални инструменти, да подава бейсболни топки на публиката. След провокация на шествие в Тенеси на 12 септември, Мери побеснява и убива провокатора — един от хората отговорни за надзора на принудителния ѝ труд.

На следващия ден, 13 септември, многобройна тълпа от над 2500 се събира, за да наблюдава екзекуцията на Мери. Тя е обесена в 5 следобед.


Мери е слон и като безчет други животни, губи своя живот заради хора, които смятат, че животните са тук за наше забавление, за да се храним с техните тела, за да ни служат. Не е късно да преосмислите схващанията си.

16-годишна жп-митница, която не е работила и пет минути, тунел без релси - копан преди седем десетилетия. Това е налице от Коридор № 8, свързващ България, Македония и Албания, предава кореспондентът на БГНЕС за региона. 

Надеждите за построяването на европейския коридор се съживяват след подписването на Договора от Преспа между премиерите Борисов и Заев. Трасето ще бъде скоростно, наново ще се копаят тунели, но този под Осоговската планина ще се ползва, макар и прокопан наново. /БГНЕС

Георги Белчев пристигнал с 4$ в САЩ и основал земеделска колония

Освен столицата на България името София носи и едно селище в американския щат Ню Мексико. Селото вече е град призрак, тъй като в някога преуспяващата българска земеделска колония не живее почти никой.

Преди повече от век, един здравеняк с огромен отомански мустак стъпва на брега на остров Елис в Нюйоркския залив. Името му е Георги Белчев (1885-1980) и е родом от Попово (днешната Търговищка област). Абсолютно сам, без да познава жива душа, това с което разполагал било третокласното му образование, нулеви познания в английския език и само четири долара. Но той имал мечта, разказва историята на поселението публикация в списанието „Албакърки”. Белчев бил не особено висок, но физически изключително силен.

След пристигането си в САЩ,  мъжът работил в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана, спестявал пари и през 1908 г станал гражданин  на САЩ. В началото на 20-ти век щата Ню Мексико имал прекалено малко жители и прекалено много земя. В желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул, че свободни парцели в североизточно Ню Мексико, при обветрения край на високите равнини са предоставяни на заселници. Смелчагата тръгнал натам и когато пристигнал платил четиридесет долара за 160 акра земя (около 0,6 кв. км.), вдигнал каменна къща и засял шарен боб. Скоро се убедил, че сам няма да се справи.

За да привлече повече хора, той публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семействата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесет годишна тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Скоро се родила дъщеря им Еванка (вероятно Иванка), а след нея още пет деца. Мъжът построил друга къща, с пет стаи. Миризмата на зелеви сърми и баница, изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях и накрая английския език.

През 1912 година жителите на селището се събрали на общо събрание за да изберат име на новооснованото селище. След дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата на България. Георги Белчев издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала  64, на 18 км. от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия. Много стар и велик град, Соф-ия!”, обяснявал на властите Белчев.

През 1914 година в Ню Мексико била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Тъй като новата София е разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико откриват там и пощенска станция. Така градчето София се разраства. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев, щата отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 година осемте български семейства получават правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволява с колективни усилия да си построят и къщи за всяко семейство.

Към края на Първата световна война всяко семейство в колонията вече обработва от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволява на кооператорите да специализират производството си. Произвеждат се следните продукти, се казва в едно рекламно съобщение на колонията – жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сее боб, от който всеки обработва по 60 до 70 акра и който има много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война е голямо. Изкупуването на произведеното осигурява редовни доходи на колонистите. Така и те успяват да си купят 124 селскостопански машини. С тях българите започват да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя от кооперацията. През 1920 година колонистите купуват земята.

Няколко души от тях продават дяловете си и през 20-те години се завръщат в България. Останалите продължават между двете световни войни като еднолични фермери. По време на Голямата депресия (1929-1933г.) землището на София е нападнато от скакалци, което опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите българските заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас.

Двамата синове на Георги Белчев – Джордж и Стив разказват, че баща им смятал, че улиците на Америка са павирани със злато – ако си честен и работиш здраво. „Не можехме да орем нивите, защото праха политаше нагоре и ти засипваше лицето. През 30-те години, когато скакалци нападнаха София, небето стана черно. Татко приспособи като пръскачка за отрова една стара ос, която сложи зад камион и напръска земята, така оцеляхме”, разказва Джордж.

През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, наричана от всички Луси, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото татко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж. Двамата спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета.

„В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, спомня си Стив. През 1979 г. Белчев и жена му Люси напуснали София и се преместили да живеят в гр. Клейтън. Създателят на София починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г. тогава той притежавал над 3600 акра земя (14,6 кв. км.). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г.

Снимката към материала е публикувана от внука на Георги Белчев, носещ същото име, във форума ghosttowns.com през 2010 г. Според него, към този момент няколко от наследниците на българските колонисти обработват земята и поддържат къщите. Снимката е от около 1918-1920 г.

Източник:trafficnews.bg

Изминаха доста години от терористичните атаки на 11 септември и „Ал Кайда“ като че ли е износена. Всъщност днес терористичната организация изглежда забележително различна от групата, която уби хиляди американски граждани на американска земя. Това се казва в анализ на Колин П. Кларк и Чарлз Листър за „Форин полиси“, цитиран от БГНЕС.

Интензивният антитерористичен натиск в Афганистан и Пакистан остави след себе си застаряващо и все по-разединено централно ръководство. Появата на „Ислямска държава“ като конкурент междувременно остави „Ал Кайда“ с етикет, че на моменти се бори в надпреварата за позицията на водеща сред джихадистите в света, се казва в анализа.

Доколкото лидерът на групата Айман ал Зауахири е в лошо здравословно състояние и е изолиран, най-вероятно някъде в Пакистан, и за Хамза бин Ладен, който може би е следващият в йерархията, наскоро беше съобщено, че е бил убит, най-отдадените членове на „Ал Кайда“ изглежда разбират, че най-добрият й шанс да остане актуален е чрез постоянното си присъствие в Сирия. За да се възползва от възможностите, които сирийската гражданска война предостави на „Ал Кайда“, през септември 2014 г. групата започна да изнася значителни активи от Афганистан и Пакистан в Ирак и Сирия. Това изместване в центъра на тежестта на групата представлява голяма промяна и последиците от нея все още не са напълно разбрани от служителите за борба с тероризма по целия свят.

След смъртта на основателя на групировката Осама бин Ладен през 2011 г. и началото на т. нар. въстания на Арабската пролет, „Ал Кайда“ започва да възприема променена стратегия. Изучаващите тероризма отбелязват, че „Ал Кайда“ започва да преследва по-ограничени стратегически цели с акцент върху локални действия и инкрементализма. Тази стратегическа промяна беше широко наречена „контролиран прагматизъм“ и „стратегическо търпение“. Изглежда „Ал Кайда“ „тихо и търпеливо възстановява“ себе си, докато умишлено оставя „Ислямска държава“ да носи основната тежест на антитерористичната кампания на Запада, пише в материала.

Тази прагматична стратегия за локализъм беше най-очевидна в начина, по който групата действа в Сирия. Там група, известна като Фронта Ан Нусра, , най-ефективно прилага подход към джихада, който показа известен успех в Йемен и Мали, но в крайна сметка все още не е успя. Чрез канализиране на енергията си на местно ниво, забранявайки наказателния кодекс, изграждайки съюзи в целия ислямистки и неислямистки спектър и избягвайки по-малко екстремни конкуренти за осигуряване на ефективно и некорумпирано управление, Фронтът Ан Нусра изгради ниво на популярност, което никой друг филиал на „Ал Кайда“ някога е доближавал. Накратко, Фронтът Ан Нусра остава напълно наясно с това как неговата марка се възприема от местните жители и действа в съответствие с това. Това, че той също така се оказа най-мощният военен актьор на бойното поле, беше просто допълнителен бонус, коментират Кларк и Листър.

Методът, който стои зад успеха на този фронт, имаше съществен страничен ефект: той отдалечи сирийското си крило от централното лидерство на „Ал Кайда“ в Южна Азия. Локалният подход изискваше ниво на гъвкавост и бързо вземане на решения, което се оказа невъзможно да се координира с одобрението на Зауахири, който в най-лошия случай беше изцяло некомуникативен или който в най-добрия случай би отнело два месеца, за да отговори.

Към 2016 г. също стана ясно, че за да се поддържа успехът на Фронта Ан Нусра и да се превърне доверието в популярност, популярността в подкрепа и подкрепата в лоялност, е необходимо да се справи с единственото си най-голямо препятствие за напредък:

Асоциациирането му с марката „Ал Кайда“, което носи само подозрение, параноя и недоверие. Чрез две последователни преименувания през юли 2016 г. и януари 2017 г. Фронтът Ан Нусра стана Джабхат Фатех ал Шам, а след това Хаят Тахрир ал Шам. Първото преименуване бе извършена мирно, а второто чрез военни атаки срещу ислямистки групи, които се считат за потенциални заплахи. Независимо дали първоначално е възнамерявал или не, по времето, когато Хаят Тахрир ал Шам беше обявен за света, той вече не се смяташе за лоялен член на семейство „Ал Кайда“. Благодарение на внезапните си атаки срещу съперници, той също така стана дълбоко непопулярна - за първи път в своето съществуване.

Очаквам от следствието да представи неоспорими факти. В противен случай ще остане съмнението, че български институции са употребени в режисиран вътрешнополитически сценарии, посочи той.

Обвиненията за шпионаж в полза на Русия са абсурдни и нелепи, здравият разум напуска българското политическото пространство, особено управляващите. Това каза в Пловдив президентът Румен Радев, цитиран от „Фокус“. „Това е изключително тежко обвинение. Очаквам от следствието да представи неоспорими факти. В противен случай ще остане съмнението, че български институции са употребени в режисиран вътрешнополитически сценарии,пише БЛИЦ

Очаквам наистина категорични доказателства, че българската външна политика не се е превърнала в заложник на вътрешнопартийни интереси и обслужваща интересите на управляващите“, коментира президентът. „Тезата за шпионаж в полза на Русия е толкова абсурдна и нелепа, че човек даже и не може да я коментира. Но аз съм избран с гласовете на 2 милиона българи и подобни твърдения и инсинуации са обида най-вече към всички тези хора.

Мисля, че безсилието на управляващите да се справят с тежките проблеми в страната и пълният провал на правителството в стратегически за европейското ни развитие приоритети се изражда в паническо търсене на враг така, че хората да се противопоставят непрекъснато един на друг и да не могат да се обединят в търсене на отговорност за проблемите и провалите днес“, каза Радев.


Атентатите от 11 септември 2001 година са поредица от 4 съгласувани самоубийствени атаки срещу САЩ, извършени на 11 септември 2001 година в Ню Йорк и Вашингтон.

Сутринта на този ден 19 терористи от ислямската военна групировка „Ал-Кайда“ отвличат 4 пътнически самолета.Похитителите умишлено разбиват 2 от тях в 2-те кули-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, при което за по-малко от 2 часа кулите се сриват до основи. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона – седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращо се в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се разбива в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като пътниците оказват съпротива преди самолетът да достигне целта си във Вашингтон. По официална статистика броят на загиналите при атентатите е 2974 души, без 19-те терористи . Никой от пътниците в отвлечените самолети не оцелява. Основната част от жертвите са цивилни лица от 90 държави. Загиват също така и полицаи, пожарникари и други спасителни работници.

Атентатите са едно от най-мащабните и трагични събития на 21 век, което повлиява силно в политически, психологически и икономически аспект не само САЩ, но и целия свят. Подозренията бързо падат на Ал-Кайда и през 2004 година лидерът на групировката Осама бин Ладен, който първоначално отрича всякакво участие, поема отговорността за атентатите.[4]. Като мотиви за атентатите Ал-Кайда и Бин Ладен посочват американската подкрепа за Израел, присъствието на американски военни сили в Саудитска Арабия и санкциите срещу Ирак. В отговор на атаките САЩ започват война срещу тероризма и нахлуват в Афганистан, за да свалят от власт талибаните, които прикриват Ал Кайда. Много държави по света засилват мерките за сигурност и въвеждат антитерористично законодателство. През май 2011 година Бин Ладен е открит и убит.

Разчистването на площадката на Световния търговски център приключва през май 2002 година. 

Възстановяването на Световния търговски център се оказва сложно, тъй като възникват противоречия относно вида на новите сгради и тяхната конструкция.На 11 септември 2011 година на мястото на кулите е открит Национален мемориал и музей на 11 септември. Непосредствено до мемориала през 2013 година е завършен Световният търговски център 1 (Кулата на свободата). Пентагонът е възстановен в рамките на една година и до сградата е изграден мемориал през 2008 година. На мястото на катастрофиралия четвърти самолет през 2009 година започва изграждане на постоянен мемориал.

Често идвахме в тази къща. Внасяхме глъч, детски смях, игри.

Нелината баба ни гощаваше със храна, прясно откъсната от градината и ласкаво ни се усмихваше…

Нелито бе красива девойка с кестеняви коси, хванати отзад на конска опашка, синеока и с устица, червени като черешка.

Носеше светли басмени рокли на цветя и бе по-красива от мен, за което тайно и завиждах.

Живееше нейде в Плевен ,в квартал ,,Сторогозия,,.

Сега Нелито я няма.

Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха….

През две къщи  е  къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.

Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, някога гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата…

А сега? Сега е една стара и грохнала бабичка, която очаква своя естествен край, заедно с последния си мъж, който е на 94 години…

Умре ли бабичката, умира и къщата.

Тая къща е отгледала няколко поколения Бърлатовци.

Има няколко версии за името на фамилията ни, но нито една не е доказана.

На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало голяма крепост и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват умело и успешно, но не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат отбраната, докато през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком.  Няколко фамилии, водени от основателя на Бърлатовци, около 9 на брой,  по- късно основават съвременното село Мокреш  са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е основана от римски легионер на Марк Лициний Крас, установил се в поселището, известно сега като с. Мокреш/ .

Други Бърлатовци по време на турското робство отиват да си търсят късмета в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби – руската дума за тази професия е “ Бурлаки“, откъдето се смята и че идва името на нашата фамилия.

Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал баща ми  е доживял до 100 години. Преселници са от нейде извън границите на сегашна България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са онези, които са забегнали по руските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили основно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците сега….

Лежа на железния креват в дюкяна на хлад и гледам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.



Красив и достолепен преселник, с впечатляващо палто, което сам си е ушил и филцова капела ми се усмихва от стената…

Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-

-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе… почивайте сега….

И изведнъж ни в клин, ни в ръкав изтърсва, сочейки към голямата маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-

– Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш…

Замръзвам. Нищо, че е август.

Стените тихо пукат в тишината, сякаш охкат, а  в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и старост дразни ноздрите ми.

И тавана, и стените са  се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма поминък, няма завод, няма работа.

Тая пуста паплач ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще запалят, за да се стоплят тия лешояди…

Прадядо ми Цветан с филцовата капела  настойчиво ме следи от стената…

Знаеш ли, че е ходил едно време на аудиенция при Царя, за да иска разрешение да направят училище в селото. Бил е виден шивач и търговец, участвал е в построяването на училището. Какви хора са били, ей…какви сме сега…

Училището  си е на мястото, само дето почти няма деца. А тези, които учат в него слабо говорят български…

Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена ,,дюкян,, . Стаята за изпращане от единия в другия свят.

Тъмно и безшумно е в старата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.

Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е страх, има толкова много умрели души покрай мен. Сякаш ни наблюдават отгоре всичките покойници с моята фамилия….

Викам мъжа ми и го придърпвам към мен. Неистово искам да се любим, да се роди от нас живот, живот , който да надвие толкова многото мъртви около нас.

Сетне се успокоявам, че съм направила най-правилната постъпка и заспивам…а в главата ми се ражда следната мисъл.

Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото богатство на една държава са природните и богатства. Залежи от златна и желязна руда, нефт, гори, плодородната земя, а едва сега разбрах, че най-големия капитал на България всъщност са хората.

източник: desilosha.blog.bg

Ограниченият достъп до пограничните райони на страната ни е важал до 1990 година

След 9-ти септември 1944 г. пограничните райони с Турция, Гърция и СФРЮ попадат в т.нар. гранична зона, за чийто достъп е необходим специален открит лист, получил названието документ „образец 12” за втора (Петрич, Малко Търново, Драгоман, Берковица, Ивайловград и др.) и съответно първа гранична зона (с.Сливарово, с.Резово и др.), издаван от Дирекция на милицията


Без такъв документ никой не е можел да припари до пограничните райони на страната ни. Откритият лист е важал след представяне на личен паспорт, а живущите в тези райони са имали специален щемпел в паспорта. При пътуване в град, който се намира в граничната зона, открития лист се проверява от органите на МВР и граничарите.

Така например на път за Свиленград с влака, проверките са започвали от с. Бисер, преди Любимец, а на път за Малко Търново при местността Босна. При пристигането във и заминаването от населените места, означени в открития лист, притежателя на същия е бил длъжен да го представи за заверка в най-близкото поделение на МВР или Гранични войски и да се регистрира на адреса на пребиваване. Ограниченият достъп до пограничните райони на страната ни е важал до 1990 г.


Въпреки, че изминаха вече доста години от падането на режима на Тодор Живков, учудващо голям брой  млади хора  твърдят, че в периода 1944- 1989 се е живеело по-добре. 

Нямаме идея на каква база те твърдят това, освен да са чували разказите на своите бащи и майки. Те  пък, на свой ред, често възхваляват онези години, заради "сигурността, безплатното здравеопазване, хубавата храна и всичко останало". Истина или лъжа са спомените ни за онова време? Труден въпрос...

С цялото ни уважение към хората, които смятат времето на комунизма за най-черния период в новата Българска история, решихме да ви зададем прост въпрос - усещате ли се жертва?

Можете да споделите и вашето мнение, ще се радваме да го прочетем.



Любимец на съветското ГРУ, провален като комунистически военен шпионин - ключов фактор в Инициативния комитет на Мая Манолова!

Сигурен съм, че никому не е направило впечатление присъствието в Инициативния комитет на Галевица на някогашния кадрови офицер от комунистическото разузнаване РУМНО Валентин Цанков. За тази негова битност преди 10 ноември 1989 г. няма и сричка в биографията му, която е публикувана в официалния справочник на ИК на Манолова. Да видим кой е той!

Валентин Цанков е роден в Пловдив на 25 август 1956 г. Баща му е бил член на РМС преди 9 септември, осъждан е за дейност срещу държавата, т.е. за шумкарство и просъветски тероризъм. След 9 септември е признат за АБПФК. Полковник от комунистическата армия. Валентин Цанков е на работа в РУ-ГЩ /РУМНО/ от септември 1982 г. и веднага е изпратен на 10-месечен курс във Военно-дипломатическата академия на ГРУ на Съветската армия. Ето, прилагам и официалната му характеристика, с която завършва школата на ГРУ. Член е на БКП от 1975 г. В края на 8-те години е изпратен по предложение на Атанас Семерджиев на задгранична /шпионска/ работа срещу натовска Гърция. Скоро след пристигането си прави пътно-транспортно произшествие, гръцкият гражданин, на когото потрошава колата, го бие с юмруци на улицата, а след като пристигат и полицаи, на практика Цанков се саморазконспирира и е върнат в България.

Когато Ангел Найденов беше военен министър в правителството на Орешарски, Валентин Цанков беше негов най-близък съветник. За това решение на Найденов дали има и други мотиви, освен това че се познава от години със съпругата на Цанков, която също като него е от Димитровград? Въпросът е риторичен, понякога най-заклетите бесепарски "натовци" се оказват скрити лимонки на рашките.
От Фейсбук профила на Антон Тодоров

Това заяви пред руската официална агенция ТАСС Михаил Мяхков, научен ръководител на Руското военно-историческо дружество (РВИО).   

Думите му са по повод позицията на българското Министерство на външните работи за обявената под заглавието "Освобождението на България" документална изложба в Руския културно-информационен център.

Откриването от посланик Анатолий Макаров е насрочено за 9 септември и руското посолство в София отвърна, че е удивено от подобен тон за събитие, което още не се е състояло,пише epicenter.bg

в разговора с ТАСС Мяхков казва, че "управляващите елити на България се опитват да забравят историята на Великата отечествена война и да принизят ролята на Съветския съюз, който освободи страната от нацизма".

Ученият от РВИО напомня, че "България е влизала във фашисткия блок, помагала е на Адолф Хитлер в окупацията на Югославия и Гърция, издържала е на своя територия немски войски и е снабдявала нацистката армия с различни продукти и материали".

"Нима България иска преразглеждане на резултатите от войната? Тогава и условията на отношението към нея също може да бъдат преразгледани. Историческата слепота никога не е помагала за нормално развитие на обществото", продължава научният ръководител на Руското военно-историческо дружество.

Мяхков напомня на българското ръководство "как на българска територия посрещаха Червената армия с хляб и сол, каква огромна икономическа помощ оказа СССР във военното и следвоенното време, че българите и съветските воини се сражаваха заедно през 1944-1945 г. Да се забрави това означава да предадеш паметта на предците си.


В РВИО сме абсолютно убедени, че болшинството българи смята днес Червената армия именно за армия освободителка. (...) Състоянието на война между СССР и България продължава само няколко седмици, нито един съветски воин не е загинал от български куршум. Това действително е било проява на нашето братство и искрена дружба между народите".



РВИО е основано с указ на президента Владимир Путин от 29 декември 2012 г. "за консолидиране силите на държавата и обществото в изучаването на военно-историческото минало на Русия, съдействие в изучаването на руската военна история и противодействие на опитите за нейното деформиране, обезпечаване популяризация на постиженията на военно-историческата наука, повишаване престижа на воинската служба и възпитаване в патриотизъм".



Председател на дружеството е министърът на културата Владимир Медински, а ръководител на Попечителския съвет е специалният президентски представител Сергей Иванов.

На челната страница на РВИО в интернет е публикуван цитат на Путин: "Длъжни сме да сторим всичко, за да се гордеят днешните деца и въобще нашите граждани с това, че са наследници, внуци и правнуци на победители".


Още снощи руски медии започнаха да разпространяват новината с противоречащи на съдържанието на българската позиция заглавия като "България поиска борбата на СССР с нацизма да не се смята за освобождение на Европа" и "В България предложиха да се преразгледа ролята на СССР в освобождението на Европа".

Пред телевизионния канал RT руски сенатор заяви днес: "Надявам се, че президентът на България ще заяви, че това е недопустимо."



Владимир Джабаров, председател на комисията по международни отношения на Съвета на федерацията, допълва, че "да се обвинява Русия за това, че е донесла, както те казват, "окупационен режим" - това вече е неморално". След това той напомня, че мирът в Европа е донесен именно от Съветския съюз.

Самата RT в един от репортажите си казва, че България е призовала Русия да не подкрепя "съмнителната историческа теза", че войната на СССР против хитлеристка Германия била освобождение на Европа.



Всъщност съобщението на външно министерство започва с изречението "Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа..." и казва, че тезата за "освобождение" привилегирова само някои политически среди в България и е намеса във вътрешнополитическия дебат в страната ни.

RT отбелязва - но по-късно в текста си - че българското МВР не отрича приноса на СССР в разгрома на нацизма.

Дори авторитетни бизнес издания като РБК съобщават новината по същия начин и с обяснение, че "на 8-9 септември 1944 г. Червената армия навлиза в България и провежда там операция против националните войски и части на германската армия. След това в републиката са разпуснати парламентът, полицията, утвърден е нов състав на държавната администрация и са забранени нацистките организации".

Позицията на българското външно министерство донякъде напомня на изявлението на британския премиер Борис Джонсън - макар и по повод избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. той каза, че Полша се е оказала "между фашисткия чук и комунистическата наковалня". Миналата седмица руското посолство нарече това "неприемливо".

В пресата има и заглавия като "България беше поставена на мястото си заради изказвания за "съмнителната роля" на СССР във Втората световна война", повтарящи същата теза: "Изглежда, че част от европейските страни е решила да промени историята за "кафявата чума" и нейния разгром от Червената армия."

След Берлинския конгрес от 1878 г. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия (в пределите на Османската империя). Останалото под османска власт българско население се стреми към обединяване с освободените българи.

Така през 1880 г. е създаден Българският таен централен революционен комитет , чиято основна задача е да осъществи обединението на Княжеството с Източна Румелия. За да се координира работата с месното население, се учредяват и комитетите "Съединение".

През февруари 1885 г. начело на БТРЦК застава Захари Стоянов, който подкрепя идеята Съединението да стане под скиптъра на княз Александър Батенберг. Ролята на българския княз в този момент е решаваща, защото ако той, в качеството си на лоялен васал на Османската империя, откаже да признае акта на Съединението въпреки силната народна воля, начинанието губи смисъл и било обречено на неуспех.

На 6 септември 1885 г. в Пловдив навлизат отрядите на Чардафон Велики (Продан Тишков) и майор Данаил Николаев. Арестуван е областният управител на Източна Румелия - Гаврил Кръстевич. Създадено е временно правителство начело с д-р Георги Странски, което обявява присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.
Два дни по-късно Батенберг с нарочен манифест утвърждава присъединяването на областта и приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България. Пристига в Пловдив и определя за свой помощник в Южна България д-р Странски.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-1886) Съединението получава признание с подписването през 1886 г. на Българо-турска спогодба.

Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.




Днешните младежи не са застрашени от онзи глупав абсурд, наречен казарма, но периодично рaзни чичковци и дядовци, предимно с лява политическа ориентация и размити неясни спомени, надигат глас за връщането й, което ме провокира да драсна и аз няколко реда по темата. Мога да разказвам до безкрай чудновати и странни истории, но ще опитам да избера най-важното.

Липсата на задължителна казарма е признак за демокрация. Най-добрият пример е САЩ. Само професионалисти, чието семейство е осигурено до живот, т.е. дори да бъдеш убит, най-близките ти няма да останат на улицата и да се чудят с какво да купят хляб. По този начин съвсем естествено стимулират съвестното изпълнение на задълженията. Не както е при комунистическите държави – налагат принудително, след което започва голямото надлъгване и нямаш никакъв стимул да бъдеш образцов войник, защото в крайна сметка не получаваш друго освен потупване по рамото. А в замяна си заложил живота си!


Благодарение на старата ни военна слава преди 1944г, след идването на комунистите армията се пълни с комплексирани мъжленца, за които пагонът е единственият начин да добият самочувствие. Традицията продължава чак до 1989г. Това е обяснението защо сред офицерите е пълно със страхливи мишоци, незабележими в цивилния свят, но ставащи истински зверове щом прекрачат портала на поделението .

Малко хора си дават сметка за описаното в предния абзац, тъй като всеки има по някой приятел с пагон и отказва да признае недостатъците му. Опитах да го обясня на моя колежка, а тя се обиди. По късно разбрах защо: била омъжена за военен и живеела в блок на военни. Много ясно, че няма да признае фактите. Всъщност невъзможно е да ги види, понеже офицерите са по-тихи от водата в цивилния свят, а показват животинското у себе си само там, където им е дадена власт – в поделението.

Знаете приказката “Отиваш в казарма за да станеш мъж”. Как по-точно – чрез мачкане на човешкото достойнство? Това е пълна глупост. Можеш да станеш мъж в реална обстановка, т.е. на война. Hо не и в мирно време, където губиш цяла година или повече в безцелно обикаляне по лавки и караули, пазейки празни складове или такива с бракувана техника, към която и циганин-вехтошар не проявява интерес. Нали помните как теглиха самолет по шосе за автомобили, тъй като не можеше да полети? Цялата ни техника е такава.

При това положение съвсем естествено идва скуката, а тя е предпоставка за безбройните гаври с новобранци. Видях как иначе свестни момчета се изкушиха да тормозят новопристигналите. Писал съм вече за скрития звяр. В моята рота единствено аз не се изкуших, защото съм такъв и в реалния живот – мразя мачкането на други хора. Cещате ли се колко пъти и на колко места се е случвало за половин век комунизъм?

В затвореното пространство няма къде да избягаш. Аз от самото начало започнах да правя наопаки, за което понесох последствията – месеци наред без отпуска и постоянен наряд. Още в учебния център лежах в ареста, което е уникално за новобранец – по принцип се случва чак в бойното поделение. Причината: на втория караул ме хванаха да спя на поста. Така и не се примирх с безсмисленото бичене на стойки.

По-късно в бойното поделение старите войници по традиция пробвахa да ми тежкареят, но само с мен не излязоха на глава, поради което за всеки гаф ме изкарваха виновен и ротният, естествено, им вярваше. Или поне се правеше, че им вярва. Последствията: нови месеци без отпуска и постоянен наряд. Моят отговор: например ОВС по време на наряд – напуснах поделението, докато бях дежурен по рота. Hе за друго, а за да колим прасе в едно близко село. За отклонение от военна служба в по-строги времена се е полагал дисцип – военният затвор, който по нищо не се различава от истинския. Ето го поредният абсурд: пращайки те там, за нищо и никакво провинение могат да те превърнат в истински престъпник. А една малка презоградска отпуска не е като да ограбиш или убиеш човек, нали? Само че получаваш същото наказание. На мен ми се размина, защото служих, когато казармата беше на доизживяване и не спазваха строго правилника.

Интелигентният човек няма как да приеме казармата, защото всеки божи ден си припомня, че губи ценно време, което би могъл да оползотвори по много по-добър начин. Аз съм живял сред умни образовани хора, пътувал съм, наслаждавал съм се на света – още преди казармата. В един момент искат да ме заковат на мръсно място, с мръсни дрехи и, о, Боже, баня само веднъж в седмицата/!!!/. Последното направо ме шокира. Аз, който съм свикнал от малък, че банята е задължителна всеки ден, да не мога да го направя! Помня колко пъти, въпреки забраната, съм ставал посред нощ и съм се къпал със студена вода, защото нямаше топла. А в бойното поделение изобщо не пускаха вода – само по един час сутрин и вечер.

Няма елементарни условия, а искат да прекарaш в поделението година или повече. Що за абсурд?!

Въпреки това трябва да ви кажа, че има хора, за които казармата в този й вид беше като хотел. Сериозно говоря! Видях го с очите си. Ако едно момче е живяло на полето сред овце, то скача от радост като му дадат шинел и кубинки. Пък и храна в стола, и легло ... Един такъв овчар от Мездра разправяше “На втори пост всяко храстче ми вика тати”, т.е. лъскал чекии, докато е наряд. Сещате се, на този лайна да му сервираш, пак ще е доволен, защото не плаща.

Същият тип хора искат връщане на задължителната казарма. Bъпросът е ти дали би искал да контактуваш с такива в твоята рота? Едва ли ще ти хареса, но трябва да се примириш, понеже както казах, интелигетните хора не одобряват казармата.

Задължителната служба даваше възможности за измами, връзкарство и какво ли още не.

Тъй като постоянно бях наказан, единствените начини да изляза легална отпуска преди полагаемата бяха връзки или плащанe. Или двете накуп. С двустранна бронхопневмония и официално направление от лечебницата ротният три пъти/!!!/ отказа да ме пусне до ВМА – трябвали му хора. Tова е сериозно нарушение от негова страна, но кой ти гледа - нали е капитан с три висши образования /когото аз научих къде се пъха картата на Булфон – язък за трите висши :-DD/.

Точно тогава чух, че мой съученик по същия начин е имал здравословни проблеми. Hе са го пуснали до болницата, поради което е стигнал до хемодиализа – по вина на военните/!!!/. Това ми подпали фитилите и вдигнах такава врява, че още на следващата сутрин бях във ВМА. Там ме гледаха в ръцете - дали подавам пари. Hе искаха да ме приемат, въпреки че петната на дробовете ми бяха толкова големи, чак аз ги виждах на рентгеновата снимка без да съм медицинско лице. Трябваше вечерта да съм в поделението, но нарочно не отидох. Hа следващия ден зет ми откри негова приятелка, която познавала шефа на една от клиниките. Най-после ме приеха за седмица, а после 20 дни с контролен преглед. Hа контролния платих 100 марки за още 20 с контролен. Лекарят сам си каза, че може още два пъти по толкова да ми даде срещу съответното заплащане, но аз нямах нужда, защото дойде време за полагаемата отпуска.

Струва ви се много? Защото не знаете за други случаи. Най-големият връзкар си плати и го уволниха още в учебния център. Друг само пристигна в бойното поделение, откъдето роднините го взеха и повече не се върна. Трети изкара службата като на работа – куриер във ВМА от 8 до 17 часа, а през останалото време вкъщи.

При нас беше и синът на някакъв бизнесмен - може би мутра, но не съм сигурен, защото упорито криеше с тайнствена усмивка. Баща му идваше по време на вечерна проверка, говореше нещо на оперативния и взимаше войника от строя. Така беше и с отпуските – веднъж, два, три пъти и ..... шах, синът сам отказа да излиза. Tака и не разбрахме подробности. Hе знам какво са му правили в ротата старите войници, но синът изведнъж спря отпуските и по желание се пишеше наряд. Всеки сам да го тълкува според фантазията си :-

Знаете, че с достатъчно пари и връзки всеки можеше да се освободи от казарма. Hа негово място поставяха хора, които имат здравословна причина да не влизат. Така при нас се озова човек с цироза – забранено, ама факт. Имаше хипертоник, който на едно ФП /Физическа подготовка/ падна в тревата и не можеше въздух да поеме. После разказа “Мислех, че умирам”. Aбсолютният връх – в моята рота имаше олигофрен/!!!/. Изпускаше звуци подобни на тези от Чюбака и малко приличаше на него в муцуната. Знаете ли какво е да дадат на такъв автомат с 60 патрона и ти да го сменяш в 2 часа през нощта, знаейки че до преди минути е спал и в момента се чуди къде е? Слава Богу, нито веднъж не е стрелял!

Мога да разказвам още много, но ще остане за друг път. Смятам, разбрахте че от казармата полза няма, но пък вредата е огромна.Вижте още:Тайното строго секретно военно поделение за супер мъже в България създадено през 1970 г. (ВИДЕО)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив