През 1944 г. само богатите имаха каруци, през 1989 дори бедните имаха Москвич, това ли е “пропадането на държавата”

При соца ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ се увеличи поне 100 пъти. От кална къща с каруца, стигнахме до апартамент с Москвич.
Това все пак е голям скок. И да не забравяме, че всъщност, през 1944 г. само богатите селяни имаха каруци.

А образованието е излишно да коментираме. Синовете на хора с 4 клас през 1944 г., станаха висшисти. Такъв скок никога не е имало.

Дори пътуването на Запад дойде с бай Тошо.

Защото селяк неграмотен от 1944 г., може ли да иде в Германия да работи? Не, и затова не ходеше. Инженер от 1989 г. вече можеше да иде, и затова и имаме 2 милиона емигранти 🙂 Това е истината…

Добри Божилов, Фейсбук
СПОДЕЛЕТЕ

Как ходих на пионерски лагер в Белгия по времето на социализма в НРБ

Моето първо излизане в чужбина беше през паметната 1989 г. – на лагер в Белгия. За отбрани пионерчета, със заслуги. Почти всички други деца без мен, едно момиченце от Девин и още няколко заслужили пионерки, бяха от София и с връзки. За цвят изпратиха и нас (но съм им благодарна де). Позволили ни бяха да носим някаква минимална сума валута. Всички деца носеха в пъти повече – само аз и другите пионерчета от провинцията бяхме в лимита.

Полетът беше с БГА „Балкан”. Помня богатата закуска и как тайно си скътахме пластмасовите вилички и лъжички плюс пакетчетата захар, сол и пипер. И салфетката, естествено!

В Брюксел ни разходиха из центъра, нахраниха ни в един ресторант, в който ни сервираха по цяло малко пиле на човек. После се отправихме с автобус към селцето, където беше лагерът. Беше международен – с други заслужили пионери от ГДР, Унгария, Чехия и много деца (не точно пионери) от Белгия.

Бяха уникални две седмици – лагерът беше луксозен (в сравнение с тези по нашето море - разбирай Бяла). Имаше двуетажни легла (моя дългогодишна мечта се сбъдна… да спя на втория етаж), но в стаите се стоеше малко и не можехме да им се насладим напълно. Винаги съм мразела спането от 14 до 16 ч., но там си мечтаех за него, защото лагеруването беше доста изморително – безкрайни игри и занимания, направо ни скапваха.

Имаше отборни игри в близката гора, водеха ни на екскурзии в Лиеж, в Антверпен, беше невероятно. За първи път виждахме на живо деца от всякакви раси. Възпитателите бяха млади и всеотдайни. Собственикът на лагера беше възрастен белгиец, филантроп (и явно малко социалист).

Най-запомнящо се беше едно състезание през нощта – цяла нощ бродихме с фенери да търсим съкровище. В лагера имаше павилионче, което за нас си беше жив „Кореком”. Всевъзможни дъвки, шоколади и т.н. Ум да ти зайде! Скромните си средства вложих в артикули от павилиончето, които обаче впоследствие ми бяха откраднати. Много грозно преживяване и така и не се намери крадецът. А аз си останах със спомените за лакомствата, защото нищо не бях опитала, а пазех всичко за вкъщи – да го делим с братята ми.

Все пак успях да си купя розов мохерен пуловер с къс ръкав (за дълъг не ми стигнаха парите). Съхранявах го дълго в найлонова торбичка със сапун в нея – да ухае приятно. Носех го само в много специални случаи.

Пина Иванова
retro.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Помните ли Диана Найденова? Няма да познаете какво прави днес

Помните ли журналистката Диана Найденова? Водещата на хитовото публицистично предаване "Челюсти" изчезна от телевизионния екран и замени журналистиката с друга професия.

Преди около два месеца вестник "Телеграф" разкри какво е новото амплоа на бившата тв водеща. Тя отвори свой собствен бутик в центъра на София, в който продава свещи и ароматизатори.

Днес Найденова продължава да върти собствения си бизнес, но изглежда той все още не се е развил добре и в малкото магазинче на Раковска рядко влизат клиенти, пише вестник "Уикенд".

Найденова, която години наред интервюираше някои от най-големите имена в родната политика, няма наемни работници в магазина си и самата тя е продавачка в търговския обект, в който уви, клиенти рядко влизат.


Бутикът все още не е добре разработен, макар да се намира на възлово място в столицата.

Диана не губи надежда и вярва, че бизнесът й ще набере скорост и софиянци ще се втурнат към нея да си купуват свещи, украшения и ароматизатори, както и дребни предмети за бита, всички до един авторски.

Докато чака някой да престъпи прага на магазинчето, бившата тв водеща запълва времето си със сърфиране в интернет. Настанила се удобно зад щанда тя прехвърля историите във Facebook и разглежда други сайтове на смартфона си.

Диана Найденова заряза активната журналистика преди 4 години. Тогава тя се омъжи за старата си любов Мирослав Войнаков, припомнят запознати. Тв звездата си тръгна огорчена от Нова след сблъсък с вече бившият шеф на новините — Дарина Сарелска, която бе отстранена от работа заради това.

Източник:Факти.бг
СПОДЕЛЕТЕ

Пиехме вода от маркуча и имахме реални другарчета, а не приятели във Фейсбук

Ние, по-възрастните, с носталгия си спомняме за нашето детство.  То премина в годините на социализма, за които сега ни убеждават, че били „мрачни и пропити с насилие и кръв“. Така ли беше? Много българи днес твърдят, че са израснали в едно по-спокойно и подредено общество, в което са се чувствали по-сигурни. Няма да се лъжем, че тогава имаше толкова стоки и удобства колкото днес, но базови потребности като дом, храна и здравеопазване като че ли бяха гарантирани за повече хора в България. Това се отнасяше най-вече за децата. Трябва да признаем, че „ни държаха“ по-строго в училище, а и у дома. Повечето от нас не бяха презадоволени като много днешни деца, но и нашето детство си имаше предимства.

Ние сме били родени и сме израснали, въпреки че нашите майки, когато са били с главоболие са пиели аспирин, яли са консерви и често са работели до последните дни на бременността. Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги и пак сме оцеляли. Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас. Пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото постоянно си играехме навън. През лятото често излизахме сутрин и играехме по цял ден – на криеница, на граничари, крадци и милиционери, кралици, каубои и индианци – на всичко останало, което въображението на едно дете е в състояние да роди. Често родителите ни не можеха да ни открият часове наред, но за щастие децата рядко ставаха жертва на насилие по улиците на българските градове и села през тези години.

Нямахме приятели в „социалните мрежи“, а имахме реални другарчета. Отивахме с велосипед или пеша до домовете им, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка. Не ни даваха хапчета срещу хиперактивност. Нямахме училищни психолози, но все пак завършвахме училище. Не ни продаваха „лекарства“ и други опасни субстанции пред училище.

Източник: retro.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Помните ли Мъро от “Big Brother”? Вижте какво се случва с него сега

Той стана известен с участието си с във втори сезон на хитовото риалити през далечната 2005 година. Мариян Захариев премина през много тежки изпитания, но накрая успя да си стъпи на краката! Мъро вече 12 години стои далеч от популярността, но феновете на шоуто сигурно добре помнят кой е той. Днес той е изключително щастлив с жената, за която твърди, че е всичко в живота му. Той е обвързан сериозно с певицата Миленита, която преди година му роди второ дете.

Първото дете на 39-годишния Мариян не е от сегашната му жена. Още по време на риалити предаването през 2005 г. той спомена, че има малко момиченце на име Евана. Мариян си остава един от култовите образи в историята на “Big Brother”. Припомняме, че Мъро нашумя като разбивача на брака между Елена и Миро. Хубавицата напусна съпруга си заради фризьора, при това в Къщата.

Източник:www.actualno.com
СПОДЕЛЕТЕ

Стари работници си спомнят: „Миньорът поставя пачка с пари под крака на масата в ресторанта, че да не се клати".


„Баровци" по времето на социализма „окъсани" в прехода и новото начало. Така с едно изречение може да се опише битието на работниците в рудодобива в Родопите. След протестите на миньорите през 2012 г. и преди да влезе новият собственик Николай Вълканов, положението в рудниците беше трагично. Сега като, че ли е по-спокойно, а и друга алтернатива освен рудодобива няма, категорични са хората от Мадан и Рудозем, пише 24smolian.com.

Човешкият курбан

Поне сега не се чудят как да си плащат сметките и с какво да хранят децата си, както е било по времето на Валентин Захариев. По това време имаше и бум на трудовите злополуки в рудниците. „Всеки ден като отивах на смяна се прощавах с децата и жена си. Имах късмет, че останах жив за разлика от други мои колеги. За заплати от  400 лв., които не получавахме редовно, докато се смени собственика на „Горубсо-Мадан" и след нашите протести, просто си бяхме курбан", споделя с болка подземен работник. Той си спомня как през 2010 г. в два последователни дни загиват двама миньори в рудник „Ерма река" в Златоград. Единият е бил на 41 години, а другият на 48, а преди тях отново е имало смъртен случай. Причините, довели до злополуките, бяха идентични, установиха тогава от Инспекцията по труда. Те са били свързани с неспазване на параметрите, заложени в техническия проект за разработване на находището, както и на неефективно обезопасяване на работните места. Главната  инспекция по труда състави актове за административни нарушения на длъжностни лица и наложи и административни глоби, но какво от това, хората ги няма вече. Никой не понесе отговорността за тези трудови злополуки.
Икономия за сметка на човека, споделя  дългогодишен подземен работник, участвал в стачката в Мадан през 2012 г.

Заработки до 4 бона на месец 

На този етап „Горубсо-Мадан" е едно от най-добре работещите предприятия в България, посочва Вълканов. За пет  години са инвестирани над 100 млн.  лв. и  са разплатени всички стари задължения. В ма работят 1000 души, в Златоград - около 500, и в „Горубсо – Лъки" - 700 души. Глад за работна ръка няма, а миньорите редовно получават заплатите си. Има и такива, които достигат заработки до 4000 лева на месец. Това ги стимулира много, посочват от ръководството на дружеството. Рудоземската обогатителна фабрика /РОФ/, която сега е към „Горубсо-Мадан" е била най-голямата фабрика за оловно-цинкови руди на Балканския полуостров.  От едната страна на реката е градът, а от другата е фабриката. По площ тя е колкото дължината на Рудозем. От соц времето са останали производствени сгради, общежития и лозунги  да се гони изпълнението на петилетката и т.н. Независимо, че са извършени ремонти и подобрения, нещо все напомня за онова време.

„Не знаеш какво ще стане в мината" 

До 1990 г. Рудозем беше оживен град. 2600 човека работеха в „Горубсо". Сега са около 500. Тук се извърши една много лоша ликвидация  на предприятията, а сега са необходими много пари, за да се възстановят, посочват от РОФ.  Около фабриката цари спокойствие, което идва от празните сгради, само в производствените помещения работят хората, които са на смяна. Всички имат доста добра квалификация и въпреки намаления състав успяват да се справят с преработката на доставената руда.

 „Условията на работа са много по-добри отпреди, но когато миньорът влезе в една галерия не знае какво може да стане", коментират миньорите.  Те не скриват, че са обременени с битови проблеми. Тези, които работят във фабриката, издържат по около 12 свои близки.
Стари работници си спомнят приказките от соца „Миньорът поставя пачка с пари под крака на масата в ресторанта, че да не се клати". Рудодобивът има развитие, има бъдеще в този район. Той си остава основният поминък за населението. Надеждите на хората обаче са свързани и с отварянето на пункта Рудозем-Ксанти, който отдавна се чака да бъде открит.
Дотогава големите производствени сгради от соца и лозунгите ще пустеят още повече и ще напомнят за това, как някога Мадан и Рудозем бяха по-оживени от Смолян и как в градовете буквално кипеше живот.

Николай Михайлов, 24smolian.com
СПОДЕЛЕТЕ

Другарю Кольо Парамов, помните ли как клечахте пред дуварите в Банкя и Бояна с една кафява чанта?

Напоследък представящият себе си като финансов експерт Кольо Парамов се е превърнал в пръв ласкател на банкера беглец Цветан Василев. Разобличеният резидент от репресивната Държавна сигурност с агентурното име Яков е намеририл пристан в личния пресцентър на обвинения за източването на 2.75 млрд. лева, списван от Агент Академик. Парамов, който се самонатрапи в общественото пространство по време на банковите фалити при Виденов и разбойническата приватизация на Костов, всекидневно обсипва с ласкателства мустакатия аферист, който продължава да се радва на разкоша на Белград. "Василев беше мащабен, умел, находчив и твърде смел във финансовите комбинации.

Неговото пространствено мислене и прагматика на ползване на финансовите схеми му докарваха много завист, много индивидуален стрес, но и много успехи. Този Тръмпов подход постоянно да надграждаш към постигнатото на пазара вчера наистина беше другият стил. Впоследствие той роди и другия манталитет - на едновременно рисковия и успешен банкер". По този начин Кольо Парамов описва не кого да е, а издирван с червената бюлетина на Интерпол унищожител на КТБ, за когото прокуратурата е написала обвинителен акт от 11 000 страници.  Със сигурност Кольо Парамов може да вземе лъскавата си кафява чанта и да потегли към сръбската столица, за да му я напълнят. Очевидци още си спомнят как Парамов клечеше със същата кафява чанта пред белите дувари на едни известни къщи в Банкя и Бояна.

Не винаги беше пропускан през оградата, но продължава да дерзае, въпреки напредналите си години. "Зашеметяващата" кариера на Парамов помни и друг срамен епизод. Той бе назначен за икономически съветник по време на първото правителство на Бойко Борисов. Престоят му на поста бе малко повече от един ден- рекорд достоен за книгата Гинес. А след това продължи да обикаля телевизионните студия с кафявата си чанта. Другарю Парамов, в едно от своите многобройни интервюта разкривате един интересен факт. Казвате, че бащата на Прокопиев е събирал празните бутилки от пищната трапеза на Тодор Живков. Крайно време е да последвате примера му и да заминете за Белград с кафявата си чанта. Едва ли сте избрал случайно точно този цвят. Не искам да си мисля, че той охарактеризира вашата съвест. Така че хващайте чантата и право в Белград. Там е пълно с бутилки. Хубаво е да побързате, докато бутилките все още са пълни.

"Ивайло КРАЧУНОВ БЛИЦ"

СПОДЕЛЕТЕ

Как Тодор Живков създаде бъдещите шампиони на България (СНИМКИ)

Който е ходил в кампуса на Барселона, твърди, че това е най-добрата и перфектно организирана спортна школа в света. При това изключително продуктивна. От създаването си до днес кампусът е изхарчил малко над 200 млн. евро за спортни бази, хотели, ресторанти, заплати на скаутите и треньорите, пътни, ток, вода и т.н. В същото време само цената на Лео Меси, който е  прекарал там всичките си тийнейджърски години, е много повече от въпросните 200  млн. Освен него в момента в първия и втория състав на каталунците днес играят още 22 футболисти, които са изцяло продукт на кампуса. Други 35 са трансферирани за близо милиард в различни европейски грандове.

Сред тях са Педро и Фабрегас, юношата си, когото преди време Барса откупи, за да го ползва отново за 3 години. За наистина изкушените от спорта обаче моделът на Барслона не е нещо ново.  Такъв си имахме и ние в годините на социализма. Ако сравним разходите за създаването и издръжката на Барселона с тези на Спортното училище в Пловдив през 70-те и 80-те години на миналия век, ще видим абсолютно съответствие по отношение на ефективността. С тази разлика, че в онези времена не съществуваше днешният пазар на спортни таланти. Училището до Гребната база в Пловдив е дало на света 8 олимпийски шампиони, колкото цели големи нации не успяват да произведат и до днес.

Освен Стефка Костадинова, Николай Бухалов, Стоян Делчев, Асен Златев, Ваня Гешева и останалите великани през годините, там са обучавани стотици големи майстори в атлетиката, гребането, кану-каяка, гимнастиката, бокса и борбата, щангите, волейбол, баскетбола и т.н. Също като Барса и нашето училище си имаше хотели (наричани в онези времена пансиони), зали и стадиони, кабинети за селекционерите и методистите, учебен и медицински център, а ползваше и Научно-приложната лаборатория към тогавашния БСФС. Но защото днес разсъждаваме за храненето на днешните ученици, ще разкажем за знамения стол на Спортното Той не блестеше с лукс, но по качеството на храната, подбора на продуктите и организацията на процеса можеше да се мери и с най-скъпия ресторант. Такива бяха партийните повели, защото всички знаеха крилатите фрази на Лютви Ахмедов – „Рънътъ,  праи борбътъ“ и „Партията рани, ние борим“.

Та – как беше организирано храненето на бъдещите шампиони в стола на Спортното училище? Първо – случваше се по 5 пъти на ден за всички ученици –  закуска сутрин в 7, обяд от 12,30 до 14 и вечеря след 18,30. И две междинни леки подхранвания в 10,00 и 16,00. За всички гозби се набавяха свежи продукти, много от тях директно от производителите (тогава те не бяха частници в по 2-3 декара или 5 крави във фермата, а големи аграрни стопанства, обвързани със съответните преработватели). Лелките, които забъркваха манджата, можеха да сложат в джоба днешните диетоложки, които обикалят от сутрин до вечер телевизионните студия, а  на тогавашния главен готвач „шефовете“ Манчев, Ути и Петров само трябва да носят вода. Защото едно е да направиш някое засукано гурме за двама с продукти за 50 лева, а друго е да нахраниш вкусно и здравословно 1000 млади спортисти, при това за не повече от 300 лева.

Купоните в Спортното бяха 3 вида – жълти, зелени и червени. Срещу тях се предлагаше храна с различна калоричност и усвояване на въглехидратите и протеините.  Мазнините при жълтите купони нямаше, защото с тях се хранеха гимнастичките със стругованите тела и леките категории в щангите, бокса и борбата. Зелените купони бяха за средните категории, повечето дисциплини на атлетиката, гребането, кану-каяка, джудото и футбола. Червените купони бяха за тежката артилерия – хвърлячи на гюле и диск, волейболисти и баскетболисти и исполините в щангите и борбата. В стола съществуваше строг ред и никой не можеше да получи храна, която не му е отредена според спорта и категорията. Но всичко беше вкусно и гладни нямаше. Най-богат естествено беше обядът – топла или студена супа; хубава манджа или печено със селена салата за основно и задължително десерт – плод или сладкиш, направен на място. Закуската конкурираше днешните шведски маси, а вечерята бе лека, както повеляват правилата на здравословното хранене.

И още нещо за сравнението с Барса. За кампуса в Каталуния там разказват,  че ресторантът е едно от ключовите места, където се коват шампионите. Защото по график подрастващите гарнитури се хранят заедно със звездите от представителния тим. Примерно днес на масата на Меси са „десетките“ от набор 2005, утре тези от 2008 и т.н. Че то и при нас си беше същото, но не по график, а  всеки ден. Сядаш на масата на Стоян Делчев, той ти помага с ножа за пържолата, а после те праща за още малко хляб. А ти разбираш, че големият шампион не е някакъв извънземен, а най-обикновен човек като теб. И ти също можеш да стигнеш до върховете някой ден. Така че в Барса не са открили топлата вода. Лошото е, че ние по някаква причина врътнахме кранчето на оff. И сега нито столът в Спортното е наред, нито ученическото хранене, нито спортът ни като цяло.

СПОДЕЛЕТЕ

Тайните които крият 3-етажните подземия в мавзолея на Георги Димитров, построен за 6, а съборен за 7 дни

Бившият мавзолей на комунистическия лидер Георги Димитров, който бе съборен през 1999 г., отново ще събира посетители в своето подземие. Тази седмица стана ясно, че то ще бъде превърнато в галерия за съвременно изкуство. Идеята е на зам.-кмета на Столична община Тодор Чобанов и тя бе одобрена от Общинския съвет в четвъртък. Намерението е историческото място и изкуството да привличат повече туристи, пише Дир бг. 

Какво има под музея  Под съборения мавзолей има три подземни нива, свързани с тунели, които са строени по царско и по социалистическо време.  На първото ниво под земята се е намирала стаята за "разкрасяване" на балсамирания Георги Димитров. Сваляли са го долу с асансьор, за да овлажняват с балсамационен разтвор откритите му части - ръце и лице, както и да оправят грима. "Преобличали го редовно, поне веднъж годишно, но якичките на ризите сменяли често, доколкото можеше да се разбере от обясненията на двамата експерти, които са поддържали тялото", разказа преди няколко години журналистът Иван Бакалов e-vestnik.bg. "Единият, доц. Петър Гълъбов, даде по онова време интервюта, в които обясни технологията. Два пъти в седмицата тялото е сваляно в стаята, за да овлажняват с балсамационен разтвор откритите му части - ръце и лице. Те изсъхвали при престоя в херметическия затварящия се саркофаг.

Доцентът се гордееше, че от всички мавзолеи, направени по съветска технология, само в България тялото на Георги Димитров е било оставено да се поддържа от наши експерти. Технологията била достижение на науката, каза доцентът", продължава Бакалов.  Тогава служителят от общината им обяснил, че когато изваждат тялото на Димитров веднъж годишно, го потапяли в 300-литрова вана с балсамационен разтвор. И за да потъне, пълнели изпразнения му труп със стъклени топчета. След престой в разтвора, тялото се напълвало с тампони, напоени с балсамационен разтвор и се зашивало. Така до следващата процедура. Всеки път тялото е зашивано и разшивано, но тъканите били добре запазени и не се разкъсвали - доказателство за качеството на балсамацията, според обясненията на доц. Гълъбов.

Именно в тази стоя ще се разположи и галерията за съвременно изкуство, а на долните нива ще е хранилището. "Идеята е бункерната атмосфера да се запази", твърди зам.-кметът Чобанов Подземните нива на мавзолея са свързани с мрежа от тунели, които водят до важни държавни институции. Един от тях е ползван за извеждане на балсамираните останки на тялото на Георги Димитров и погребано до майка му в Централните софийски гробища в края на юли 1990 година. Решението на правителството за погребване на Георги Димитров е взето на 17 юли 1990 г., но няма документи кога е изпълнено. Смята се, че церемонията е била извършена в пълна секретност в малките часове на нощта.  Подземните тунели под София и Мавзолея  Изграждането на мрежа от тунели започва след Първата световна война, защото става ясно колко важна роля в бъдеще има авиацията и се строят като убежища при бомбардировки. Над 200 километра катакомби опасват земята под София, твърдят запознати пред "168 часа".  По времето на социализма продължава изграждането на тунели, които стигат до важни държавни институции. Плановете им били тайна, за която се е грижила директно Държавна сигурност. 

Най-възловият проход е този под мавзолея, като един от тунелите стига до до Бившия партиен дом.  Под трето ниво на мавзолея има още един тунел, който води до мазетата на БНБ. Той е строен по времето на цар Борис III и има връзка със Съдебната палата. Тунелите са били поддържани в готовност за евакуация на Тодор Живков и комунистическата номенклатура по време на манифестация или други масови прояви, в които са участвали. До евакуация обаче никога не се е стигало. „Влизал съм в този проход. Представлява тясна пътека. Може би е широк 1,50 метра и висок 2 метра. Беше боядисано и поддържано преди 1989 г.",  казва още Иван Бакалов. Според него под самия мавзолей е имало 6 нива надолу. Там е съществувало голямо хранилище като бомбоубежище. Схемата за спасяване е била различна за различните категории началници. Първо се е мислело за членовете на политбюро, след това за Централния комитет и чак след това за служителите в партийния апарат. Всички те е трябвало да използват различни трасета в случай на опасност. Тези тунели са били поддържани и използвани за тренировки на персонала, който е трябвало да евакуира номенклатурата от опасния район.

В такъв случай охраната е трябвало да се обади на дежурния, който да даде различни трасета за всички началници и да се действа възможно най-бързо. Освен с мавзолея бившият партиен дом е свързан и с Министерството на отбраната. Идеята е била за нещо като бункер при евентуална военна опасност. Според свидетели в последните години преди падането на Тодор Живков е имало план за строеж на тунел между Народното събрание и Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той дори е бил започнат, но впоследствие е отложен и така и недовършен и по-късно срутен при строителството на метрото. Затова този проход не е могъл да бъде използван за извеждане на депутатите от фаталната нощ на 23 срещу 24 юли при атаката на парламента, защото е бил срутен по време на строителството на метрото.

СПОДЕЛЕТЕ

Неразкрити престъпления в Пловдив от времето на социализма, чиято давност вече е изтекла

Криминалистите твърдят, че няма перфектно убийство. Винаги остават следи. Неразкрити убийства, обаче, има и е интересно да се види в перспектива какви са те. Случаите имат давност и в зависимост от тежестта на обвинението тя варира, но за най-тежките случаи на умишлено убийство досието се затваря след 30 години, пише "Трафик". 21 са неразкритите случаи на убийства в Пловдив и областта от 1999 до 2013-та -  летоброенето започва от средата на 90-те. През 2013 главният прокурор разпореди създаването на екипи, които работят по студени досиета. Общо 6 са разкритите стари убийства от 90-те, последните две бяха миналата година. Характерното беше употребата на огнестрелно оръжие.

То е използвано в 14 от случаите. 90-те бяха годините, в които мутренските убийства следваха едно след друго. Те създадоха и легендата на прословутото мутренско погребение, истински римейк на "Кръстника". Извършителите на повечето така и останаха неизвестни, предполагаше се, че са чужди наемници. За поръчителите можехме да се сетим по следващото убийство. В купчината нерешени в цялата страна случаи влиза и убийството на Андрей Луканов, бивш премиер. Концентрацията на тези убийства се сгъстяваше и от медиите, които дотогава мълчаха - нямаше как по вестниците преди 89-та, и съвсем пък по радиото или телевизията, да излезе и дума за убийство. Убийства при социализма нямаше, такава беше тезата.  Всъщност за същия период от време, който отчитаме в момента, в Пловдив и областта са останали неразкрити горе -долу същият брой убийства. Макар и за някои случаи криминалистите да са били наясно кои са извършителите, явно не са успели да го докажат. Много от тези случаи отдавна са погребани и под давността на закона, дори да се има предвид най-дългия срок- 30 години. Излиза, че поне 15 убийци са влезли в 90-те съвсем необезпокоявани, а жертвите на някои са срещнали смъртта си още през 70-те. С една дума- и при социализма е имало престъпност. Това за всички, които са повярвали, че е било безоблачно.

Впрочем сред жертвите на неразкритите убийства има и три деца. Най- малкото е на година и половина. Ето накъсо списък на случаите, които успяха да се впишат в дефиницията " перфектно убийство" до 92-ра. На 21 декември 1970-та до механа "Тракия" в Пловдив е открит убит Господин Захариев Славчев, на 30.Х.- 1971-ва на улица "Градинарска" откриват трупа на Доник Торосян, дете на 18 месеца е открито в Стамболийски на 2 декември 1974-та. На 10 февруари 1978-ма във външна тоалетна на асеновградско училище е открит удушен 12-годишният Христо Даскалов. На 14 август 1978 на ъгъла между улиците "Славянска" и "Варшава" в Пловдив е открита удушена Атанаска Семерджиева. На 12 февруари 1982 година е открит смъртоносно прободен в сърцето в новия комплекс "Тракия" Милко Милев. На 29 декември същата година неизвестен все още убиец причинява смъртта на Райна Дидова в Калофер. Убийството е извършено в присъствието на внучето й.. На 26 август 1983-та е близо до Ботаническата градина в Пловдив е открит трупът на Костадин Колев. Убиецът е правил опити да го изгори. На 6 август 1984-та на разклона към Цалапица е открит убит турският гражданин Ибрахил Айдоган. Навръх женския празник през 1988 е убит в комплекс "Тракия" таксиметровият шофьор Миран Мишев. На 12 декември 1991 в хотел "Санкт Петербург" откриват трупа на убития югославски гражданин Хопи Ферит. Пет дни по- късно в село Дълго поле е убита Ана Стайкова, а на 15 юни 1992 в село Гълъбово е убит Атанас Цветанов.

Това са само неразкритите и досега убийства от този период, който предшества мутренския и чиито жертви очевидно не се свързват с последвалите обстоятелства. Отдавна вече никой и не се занимава с тях. Третото дете, чието убийство остава мистерия, е петокласничката Венета Дюлгерян. Този случай занимаваше медиите пет години по- късно, защото наистина беше заплетен, но дори и журналистите да напипаха някакви следи, и той си остана неразкрит. Момиченцето е било само у дома си в блок 1 на новостроящия се комплекс "Тракия", след като се прибрало от училище. Поведението му в училище не е предвещавало нищо зловещо. Прибрало се е по обед, а в 17.30 го откриват удушено в апартамента. Няма следи от взлом. Кой го е убил, така и не стана ясно. Престъплението е извършено на 23 октомври 1985-та година. Впрочем и то вече най-вероятно е покрито с давност. Както и повечето от останалите жертви, които така и не получиха възмездие. Излиза, че перфектни убийства все пак има. И не са никак малко. За малко в този списък да се впише и един съпруг, който в началото на 90-те убива жена си в Пловдив и хвърля трупа на бунището. Не са го подозирали много сериозно, докато той сам не започва да вдига пара, да пише писма до полицията, до Окръжния комитет на БКП, накрая писал и на Тодор Живков и се оплаквал как милицията не си върши работата. В крайна сметка се оказва, че именно той е убиецът. Случая ми разказа преди години един от опитните стари криминалисти- Костадин Батинков. Другите, обаче, остават неразкрити.
СПОДЕЛЕТЕ

Тодор Живков опазил Нейчо Попов от рускините Пратил го в Германия, за да не изневери на Стоянка Мутафова

С Невена Коканова в "Мъже в командировка" 

Днес може би да изглежда странно, дори невъзможно, но в началото на седемдесетте години на миналия век огромна опашка се проточваше пред касата на Сатиричния театър на всяко първо число на месеца. Тогава започваха да се продават билетите за спектаклите, които ще се играят през следващите тридесет дни. Търпеливо наредени, последните чакащи стигаха чак до площад „Славейков“. А билетите свършваха за часове.

Две от иначе многото добри постановки на театъра се отличаваха с огромния си успех: „Големанов“ от Ст. Л. Костов и „Ревизор“ от Гогол. Те бяха мобилизирали силите и таланта на почти всички актьори от трупата. Макар и различни, между тях има нещо общо - името на Нейчо Попов. На първата той бе режисьор, а във втората изпълняваше ролята на градоначалника.  На 20 март се навършват 44 години, откакто големият актьор, режисьор и театрал напусна този свят.

На Господ сигурно му е потрябвал много този талантлив клоун, за да си го прибере толкова млад - само на петдесет години.  Нейчо Попов е роден в Бургас на 13 юли 1924 година. Завършва актьорско майсторство при професор Кръстьо Мирски. Той е един от създателите на Сатиричния театър. Това са кратки изречения от неговата биография. В книгата „Клоун на Бога, изпратен на земята“ неговата доведена дъщеря Мария Грубешлиева - Муки е събрала най-съкровените спомени на приятелите и колегите на големия актьор. Фатална е срещата на майка й Стоянка Мутафова с Нейчо Попов. Той ще стане неин трети съпруг, а тя негова втора жена. Щастливите години, които са им отредени за преживеят заедно, обаче се оказват не толкова много.

Виждат се за първи път в Народния театър. Стояна играе продавачка на риба, а той, още студент, младеж, който идва нещо да пазари. При втората си среща, вече в Сатирата, се налага да танцуват заедно.

И така след два три танца: „Пламна някаква луда любов. Той женен, аз пред брак с друг човек"-разказва голямата актриса. Назрява скандал. Съветват ги да се разделят. Грози ги уволнение, но в крайна сметка и двамата поемат кръста си. Нейчо Попов е момче от сой. Дядо му е собственик на параходна агенция, баща му търговец. Той учи в немска гимназия, владее перфектно още английски и френски, свири на пиано, пее. Заради чуждия произход на роднините му обаче не му дават бележка да следва. Става естраден певец, тръгва по турнета. По-късно влиза в театралната академия. Там е най-талантливият сред колегите си. Винаги фин, елегантен, в крайна сметка той е обявен сред приятелите си за българския Марчело Мастрояни.

В спомените си Стоянка Мутафова разказва как Тодор Живков взел мерки, за да не стане тя жертва на изневяра. Нейчо Нопов трябвало да ходи да учи режисура в Москва. И „за да не го лапне някоя рускиня, тъй да отиде направо в рая“, Първия го пратил в Германия.  Граничещо с лудост е решението на Нейчо Попов да постави пиесата „Аз бях той“ от Георги Марков. В нея директно се визира Първия. Това създава напрежение. Афишите са напечатани. Нейчо Попов получава инфаркт. Връща се от болницата и продължава. Накрая е решено пиесата да се изиграе пред само един зрител - министъра на култура. Това обаче се разчува. Мераклии да я видят чупят прозорците и препълват залата. Успехът е грандиозен. Никола Анастасов, който играе една от главните роли, разказваше, че след цялата шумотевица видял пред театъра Георги Марков. Възторжен, той го поздравявал за успеха: - Тази пиеса няма да се играе - отвърнал му авторът. - Ама как. Видя ли какъв успех... Марков не казал нищо повече. „Аз бях той“ е спряна веднага и никога не вижда бял свят, а още на другата сутрин писателят Георги Марков напуска България завинаги.

На Нейчо Попов се дължи появата и израстването на един от най-големите български драматурзи: Станислав Стратиев. Талантлив фейлетонист в „Стършел“, бъдещият класик нямал никакво желание да пише пиеси, както настоявал театралът. Докато писателят бягал, той буквално го преследвал, настоявал, молил му се. В резултат на това се ражда „Римска баня“, пиеса, която се играе до днес. Интересна е историята около постановката й в Сатирата: Мнозина са били тези, които желаели провала й. Извинявайте, но това е тревожно скучно, отсякла една дама на Художествения съвет. Тогава Нейчо, който е режисьор, вкарва триста студенти без пари. Преди премиерата.  Финалът е заглушен с гръм от ръкопляскания. Станаха на крака. Щяха да съборят театъра, спомня си Стоянка Мутафова.

Премиерата минава блестящо, но Тодор Живков не идва. Това е повод за нови атаки. Щом Първия не е дошъл, значи не я признава - такава е тогавашната логика. Нейчо е притеснен. Прекарал е два инфаркта. След една седмица Живков е сред публиката и всичко се оправя.  За спасителя си Нейчо Попов разказва в книгата на Муки актьорът, който най-добре пресъздаде на екрана образа на Яворов - бившият депутат Явор Милушев. Той на два пъти е изключван от ВИТИЗ за това, че се снима във филми, и то много. Тогава това е забранено. Нещо повече ректорът му казал, че елементи като него нямат място в театъра. Като научава това, Попов, побеснява, крещи, ругае: Ще съсипят момчето, казва.

В крайна сметка студентът е спасен, остава в академията и играе в още много пиеси, някои от които под режисурата на Нейчо Попов. Заради своята възпитаничка от ВИТИЗ Димитрина Тенева Нейчо Попов заминава за Бургас, за да постави „Домът на Бернанда Алба“. Той обожава родния си град и дори смята да си почине. Репетициите вървят нормално. В една от вечерите актрисата кани своя учител на вечеря и да гледат някакъв мач. Масата е сложена и всички са в очакване на скъпия гост, когато колежка от театъра звъни: Нейчо почина.  Големият актьор не успява да преживее третия инфаркт. След него идва краят. В продължение на три месеца след това Стоянка не е на този свят. Постепенно се съвзема, но никога повече дори и не помисля за друг мъж.

Източник:БИЛЦ

СПОДЕЛЕТЕ

Мумията на Георги Димитров изнесена през таен тунел, мъкнали трупа му до... (СНИМКИ)

Мумията на Георги Димитров е изнесена през таен тунел от Мавзолея до Партийния дом, откъдето е била откарана с автомобил на Централните софийски гробища. Това става през юли 1990 година, малко след като правителството взема решение тялото на вожда да бъде погребано, пише "Телеграф".

Операцията по изваждането му от Мавзолея е проведена в пълна секретност, за да не се предизвика излишно внимание в този момент. По това време политическите страсти са силно нажежени, а жълтите павета са арена на ежедневни митинги на "сини" и "червени". Девет години след като мумията на вожда си тръгва от Мавзолея е взривена самата сграда. Отдолу обаче остават цели четири етажа тайни подземия, които бяха официално показани за пръв път миналия месец.

"Подземията са всъщност обширен бункер с различни функции, много от които нямат общо с експозицията на Мавзолея и неговия единствен експонат, обясни зам-кметът на София по културата Тодор Чобанов. Огромният лабиринт от коридори и помещение е можел да приюти целия висш държавен апарат в случай на екстремна ситуация. И досега вътре се съхранява запазена секретна апаратура от онова време, голяма климатична инсталация, както и телефонна централа. Има и цели обзаведени работни кабинети. От тях партийната върхушка е можела да продължи да управлява страната в екстремна ситуация. Един от предполагаемите сценарии за евакуиране на партийните лидери е включвал опит за покушение по време на манифестация. При такива мероприятия Тодор Живков и обкръжението му обикновено приветстват митингуващите именно от Мавзолея. Затова службите са имали план как при необходимост да ги вкарат в сградата и да ги скрият в подземията, разкриха непознати.

Самите подземия на Мавзолея пък са свързани чрез тайни тунели със сградата на Партийния дом и БНБ. Сега обаче тези коридори не са поддържани, твърдят от общината. Подобни тайни тунели свързват и други централни сгради в столицата. Местонахождението им обаче не се съобщава официално, а според слуховете дължината им е километрична. Един от тях е между Военния клуб и Народното събрание, разкриха запознати.

Друг тунел стига до сградата на Министерството на отбраната. Преди време е имало подземен коридор между Президентството и Министерския съвет. При строителството на метрото обаче той е бил разрушен. Самото метро също може да служи като бомбоубежище при въздушна атака.

СПОДЕЛЕТЕ

Откриха загадъчно съоръжение на Марс. Според учените няма как да е създадено от природата (ВИДЕО)

В популярния уфологичен YouTube канал "Mars Anomalies and Beyond" се появи интригуващо видео, показващо поредната находка на виртуалните археолози на Марс. Изследователите разглеждали снимки от повърхността на Червената планета, направени от известния всъдеход "Кюриосити" и неочаквано забелязали сред обичайните за планетата марсиански камъни и скали загадъчна аномалия, подозрително приличаща на изкуствен обект.

Експертите със съжаление отбелязват, че по-рано учените на НАСА винаги са отбелязвали мащабите на своите снимки, благодарение на което е било лесно да се определят габаритите на този или онзи обект, докато сега американската космическа агенция се е отказала от тази практика. Конспиролозите предполагат, че това не е било направено просто така, а е с цел да се усложни работата на "космическите детективи" и други изследователи на Марс.

Така че какво се е отдало да открият уфолозите на Марс? В обективите на камерите на марсохода е попаднал странен цилиндър с кръгъл връх. Освен това той явно стои върху постамент. Авторите на находката са убедени, че природата не може да създаде толкова равен и симетричен обект,затова тук навярно са замесени представители на извънземна цивилизация. Възможно е да става дума за техен паметник или за съоръжение, изпълняващо някакви технически функции.

ВИДЕО:


Източник:БЛИЦ
СПОДЕЛЕТЕ

Абитуриенти от Кула на бала си с народни носии.„Нека сме българи“, апелираха те (СНИМКИ)

Абитуриентите от град Кула запазиха българщината и напълниха сърцата на всички българи като избраха народните носии пред дизайнерските костюми и рокли, съобщава ВИП Комюникейшън.

В един позабравен, но вековен град, 15 ученици от 12 клас на СУ „Васил Левски“, заедно с класния си ръководител Снежи Огнянова, дефилираха пред събралата се публика с традиционните носии за северозападния регион.Те не крещяха от прозорците на скъпи коли, броейки до 12, не избраха тоалет, струващ няколко хиляди лева, а се върнаха към традициите.

„Според нас няма смисъл да се харчат много пари за скъпи рокли и обувки, като просто можем да наблегнем на българското и да сме българи“,

споделиха абитуриентите, които направиха празника си незабравим с помощта на читалище „Просвета – 1882”, което 135 години съхранява
българските традиции и на невероятния танцов състав „Кулчене”, носител на десетки отличия и награди на национални фолклорни фестивали.

Източник:desant.net
СПОДЕЛЕТЕ

История достойна за филмов сюжет.Как един пленен български офицер спаси знамето на своя полк

Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт. Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие. Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.

Антантата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце. На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“ Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ. На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.

На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето. През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му. През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.

В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори. Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“. Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г. Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме. Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.

Източник:bulmedia.net
СПОДЕЛЕТЕ

Куршум в сърцето праща в гроба голямата любов на една от звездите в „Биг Брадър“!

Голямата любов на екзотичната участничка в „Биг брадър ол старс” не е нито един от двамата й съпрузи! С първия, с когото бракът й продължава цели 12 години – шведския благородник, имат дъщеря, която в момента учи в католически колеж в Холандия. С втория – холандски собственик на месокомбинати във Франция, Германия и Холандия, съюзът им просъществува едва 2 години. Очевидно причината за брачните й катастрофи се крие в това, че когато е на 25 години, среща перфектния мъж. Малцина знаят за него, защото, въпреки, че е много откровена, тя не обича да споменава за този специален за нея мъж и дори най-близките й не са запознати с неговото съществуване. Той е 12 години по-възрастен от нея, успешен индустриалец от Мексико и любовта им е както в романите – от пръв поглед.

Мариела е на посещение при семейството си в Куба, когато в бара на хотела среща мексиканския красавец. Той тъкмо се е разделил със съпруга си, пред развод е и е дошъл, както хиляди други свои събратя до Хавана, да разпусне за седмица. Плановете му обаче се променят, когато среща пламенната фурия. Тя му поръчва питие и на въпроса му какво ще прави по-късно, отговаря „каквото и ти, след като намерих перфектния за мен мъж, не смятам да го изпускам“. След завръщането си в Мексико баровецът купува жилище на нейно име в един от най-елегантните квартали на Мексико сити и заживява заедно с Мариела, докато разводът му се финализира.

За съжаление идилията им не продължава дълго, защото след няколко месеца приятел от Чикаго пристига до Акапулко с частния си джет и кани кубинската чаровница да заформят луд купон из нощните клубове на курорта. Тя не чака втора покана и това отключва традиционната мачовска ревност на мексиканския й годеник. Когато се прибира, заварва латино пистолерото подивял от безсилие, събира си багажа и заминава за седмица при семейството си в Куба, докато на мексиканеца му се охладят страстите. Той не може да преглътне непокорството на вироглавата готвачка и връзката им приключва.

Поне официално. Въпреки всичко не успяват да стоят дълго време разделени и отново започват да се виждат по няколко пъти годишно. След четири години разбират, че те са един за друг, че са предопределени от съдбата. Вече доста поумняла и поукротена Мариела разбира, че няма смисъл повече да се самозалъгва и приема за втори път предложението му да се омъжи за него, като този път наистина го мисли на сериозно. Правят планове да започнат отначало, да заминат за Канада. Той започва да организира да разпродаде всичко в Мексико, когато на пътя им се изпречва злата орисница. Нелеп инцидент, като един от многото, които се случват всеки ден в Мексико и влизат в ежедневната черна хроника. Толкова банално – обир и няколко изстрела в сърцето.

Може би това е причината, поради която Мариела избягва да говори за голямата си любов. Може би това е причината, поради която продължава да я търси в лицето на силни мъже. В Швеция не признават юридическото й образование Въпреки че широката публика познава звездата от „Биг брадър“ главно с кулинарните й изяви, готвенето за Мариела Нордел е само хоби. Винаги е признавала, че няма амбиции в тази област. Самата тя е била 1 година съдържателка на ресторант и според думите й, това е огромен стрес, липса на свободно време и не е нещо, с което би желала да се занимава. В средата на 90-те Мариела записва „Право” в Софийския университет, но след като се мести в Швеция, нашето юридическо образование не й е признато. Скандинавците са много прагматично ориентирани и там никой не учи нещо, защото така искат майка му и баща му или защото е модерно…

Преди да се вземе решение за бъдещето, всеки млад човек провежда дълги събеседвания с професионален консултант, психолог, „ловци на таланти“. Те предлагат на Мариела, вместо да държи отново всички юридически изпити, да опита с нещо ново – ПР. Тогава ПР тепърва е навлизал в професионалния живот, а не, както сега – всеки втори се има за такъв… Мариела приема предизвикателството, но открива, че има липси в знанията си и й липсват познания по икономика, финанси, за това решава първо да следва „Маркетинг“. Тя е едната от 14 дипломирали се, като взима 2 години за 1. Съпругът й е бил много против жена му да прави кариера, но нашенката успява да се наложи и обещава, че и ПР ще взима 2 за 1 години. И резултатите не закъсняват.

Фирмата, която регистрира в Швеция, става първата, която подписва договор с шведските военни. В продължение на 30 години кралството разработва за 500 милиона секретна технология, която позволява бойните корвети да станат неоткриваеми на радарите и сателитите. Чудодейният материал се нарича „Композит“, производството и „рецептата“ му се пазят в строга тайна, която дори и американците не успяват да разгадаят. Фирмата на Мариела успява да убеди военните, че е време този материал да започне да радва обикновените хора – притежава изключителна издръжливост, не остарява, не се поддава на разрушение и намалява енергийните сметки със 70%.

Източник: БЛИЦ
СПОДЕЛЕТЕ

Когато имаше доброволни отряди, в кварталите царяха ред и спокойствие

Доброволните отряди на трудещите се – хората с червени ленти, се са създадени на 9. III.1960 г., когато се дава живот на една непозната досега форма на непосредствена борба на самите граждани с нарушителите на обществения ред – пише сп. „Общество и право” през 1987 г. Ето какво разказва статията за прословутите доброволни отряди:
„Днес присъствието на доброволните отряди в нашето всекидневие е утвърдено и привично. Във всеки квартал хората с червени ленти отделят от свободното си време, за да се поддържа спокойствието по улиците и парковете, по време на манифестации или големи спортни събития.
С какви нарушения на обществения ред се сблъскват отрядниците? Има ли достатъчно кандидати за отрядници? Тези въпроси изпълват мислите ни, докато се придвижваме към Щаба на доброволните отряди в квартал „Бенковски“ на столицата.Първият ни въпрос към Милка Денкова – командир на отряда, не я изненадва. Питаме я откъде идват основните им грижи.
– От 1979 г. насам населението се увеличи значително. Дойдоха различни хора… Не искам да кажа, че кореняците са по-добри от новодошлите, но когато човек живее дълго време на едно място, когато тук са живели и родителите, и дедите му, той повече внимава да не посрами името на рода си, отколкото пришълецът, заселил се отскоро.
Свечерява се, наближава часът, в който днешният наряд ще започне своята обиколка. Влизат и излизат хора, през отворените врати се чуват гласове. В едно от затишията при нас идва един от отрядниците – Асен Пеев. Има малко напрегнат вид и ние го питаме какво го тревожи.

– Есенни проблеми – отговаря той. – По това време се грижим за опазването на царевицата и фуража. Преди два часа по сигнал на наш отрядник беше направена проверка на една ськварталка и в двора й беше намерена 250 килограма открадната царевица. Това е третият подобен случай през сезона.
При нас влиза и заместник-командирът на отряда Александър Петров, вече инструктирал и изпратил днешния наряд:
– По време на жътвата следяхме уплътняването на каросериите, да не изтича житото от колите. За да не изчезва част от зърното в нечии частни складове, въведохме система, която да не допуска отклоняване на камионите от курса. Успяхме да опазим и сеното, и сламата от кражби – една от мерките беше да се проверяват багажниците на леките автомобили, които се движат през нощта. Когато отрядникът е дежурил нощем, на следващия ден е освободен от работа. Само за месец юли във връзка с жътвата наряд са дали 60 отрядници.

В блока зад супермаркета живее Георги Георгиев. Той има грижата да предпазва не особено добросъвестните граждани от изкушения. Цялата задна част на магазина, където стои амбалажът и откъдето може да се направи опит за влизане, е пред очите му. И други отрядници са ангажирани по този начин.
Дейността на ДОТ включва наблюдение на търговските и питейните заведения, на стопанския двор и на други „привлекателни“ обекти, проверки по магистралите. Но особено важна част от работата е надзорът над криминално проявените от квартала.
Отрядниците – има ги във всеки квартал, във всяко село. Отминаваме ги с припряността на безгрижието, когато забързани към домовете си, ги зърнем пътьом или от трамвая. На манифестации и при интересни мачове те отново са сред нас част от общото настроение и едновременно респектиращи със своето присъствие.

Източник:РЕТРО
СПОДЕЛЕТЕ

Преди 25 г. снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета! Една трагична история станала символ на безсмислието на братоубийствената война (ВИДЕО)

Точно преди 25 години в обсадено Сараево пред очите на света се разигра трагедия, която показа грозното лице на войната и в същото време разкри красотата и могъщата сила на една любов, пренебрегнала религия, вяра и произход.

Историята на 24-годишния Бошко и 25-годишната Адмира – православен сърбин и бошнячка мюсюлманка – се превърна в символ на мира, на безсмислието на братоубийствената война и етническа омраза в Босна и Херцеговина.
Нарекоха ги „Ромео и Жулиета от Сараево“, макар сравнението да не е точно. Защото не семействата им станаха причина за тяхната смърт,пише сайтът dnes.dir.bg

Любовта на Бошко Бркич и Адмира Исмич започва с една новогодишна целувка. Двамата са ученици в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година. Година, през която столицата на Босна и Херцеговина е домакин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който мирно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух завладява всички.Тогава Бошко и Адмира са на 16 години. Тя е родена на 13 май 1968 г., той – на 11 август 1968 г. Лудо влюбени, мечтаещи за бъдещето и безгрижни. Нито родителите на Бошко – Дражен и Радмила, които живеят в Сараево от 1970 г., нито родителите на Адмира – Недрета и Зия Исмич, имат нещо против връзката им. В Титова Югославия смесените връзки и бракове не са нещо необичайно.

„Разбрах случайно. Извика ме учителката на Бошко в училище, защото избягал от час. Докато вървях по коридора видях една жена. Тя ми каза – „Мен ме извикаха заради дъщеря ми“. Беше майката на Адмира. Оказа се, че двамата отишли на кино. “, разказва майката на Бошко Радмила Бркич.

Влюбените не се разделят нито за миг. Всеки ден двамата изминават по няколко пъти разстоянието от около десетина километра между домовете си.ира
„Бяха на училище до 13 часа. След това идваха у дома и обядваха. Когато хората видеха единия сам по улицата, се чудеха къде е другият. Толкова бяха свикнали да ги виждат заедно. Адмира беше много добро дете, много я обичах“, допълва майката на Бошко.
След като завършват гимназия, Бошко получава повиквателна за казармата. 11-те месеца, през които младият сърбин отбива военната си служба, са единственото време, в което влюбените са разделени. Всеки ден обаче Бошко и Адмира си пишат писма, а когато той се връща в Сараево, двамата се записват пак заедно в университета. Тя учи химия, той – туризъм. За всички вече е ясно, че любовта им не е младежко увлечение.

Бошко и Адмира обаче не подозират, че на пътя им ще се появи пречка, с която няма как да се справят – войната. През есента на 1991 г. Босна и Херцеговина обявява своя суверенитет, а в края на февруари 1992 г. се провежда и референдум за независимост, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година, Европейският съюз признава независимостта на Босна и Херцеговина и това слага начало на гражданската война между етнически сърби, хървати и мюсюлмани.
В Сараево сръбски снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на демонстранти с югославски знамена и портрети на Тито. Убити са две жени.На 2 май 1992 г. артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а 13 000 въоръжени сърби обкръжават града, заемайки стратегически позиции в сръбския квартал на Сараево – „Гърбавица“.
„Вечерта на 15 март 1992 г. по-големият ми син Бранислав се прибра и ми каза – ти си спиш, а започва война. Помислих си, че говори глупости. На сутринта обаче той ми каза, че заминава за Крушевац. Бошко обаче отказа да тръгне с него. Аз напуснах Сараево на 21 август 1992 г. Бошко ме накара. Последният път, когато го видях, бе в двора на родителите на Адмира. Тогава й казах – „Адмира, пази моя Бошко“, през сълзи си спомня Радмила.
Обстрелът на Сараево е денонощен. В същото време в обсадения град мюсюлманите избиват етническите сърби. Животът на Бошко и Адмира се превръща в постоянен страх, а пред Бошко стои абсурдната дилема – да се присъедини към сърбите и да стреля по любимата си и нейните близки или да остане с нея и да воюва срещу своите.

Така минават 14 месеца, през които сърбите все повече затягат обръча около Сараево. Навсякъде по улиците има знаци с надпис Pazite, Snajper! („Внимание, снайпер!“). През септември 1992 г. Адмира се премества при Бошко – в апартамент в центъра на града. Изтощени от постоянните бомбардировки, страха от снайперистите и престъпниците, които нападат цивилни граждани всяка нощ, единственият изход пред двамата влюбени остава бягството. Те искат да избягат от Сараево и да стигнат до Белград, където да се оженят.Бошко успява да се свърже с Исмет Байрамович, по прякор Кело – рецидивист, който в онзи момент контролира голяма част от обсадено Сараево. Срещу 18 000 марки Кело обещава на младия сърбин, че ще осигури коридор през моста Връбаня над река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции. Парите били за подкуп на снайперистите.
Така вечерта на 18 май 1993 година Бошко и Адмира тръгват към свободата. Двамата вървят по моста Връбаня, когато проехтяват изстрели. Бошко умира на място. Адмира е тежко ранена. Младата жена обаче успява със сетни сили да пропълзи до любимия си, прегръща го и след минути издъхва.Телата на двамата обаче остават на моста цели шест дни. Никой не може да стигне до тях заради непрестанния снайперистки обстрел.

„Научихме за смъртта им два дни по-късно. Свързаха се с нас по радиостанция, за да ни кажат, че са чули слухове, че Бошко и Адмира са убити“, разказва 70-годишната Недрета Исмич, която и до днес живее в Сараево и оплаква безсмислената загуба на дъщеря си и нейния любим.Майката на Бошко – Радмила, пък научава зловещата новина още същата вечер.
„Потърси ме комшията – „Радо, търсят те по телефона“. Обаждаше се съученик на Бранислав от Сараево. Пита ме: „Къде е Бане?“. После чух, че синът ми попита: „Най-лошото ли е? И нямаше нужда да слушам повече“, допълва възрастната жена.

Бащата на Адмира - Зия се обръща към умиротворителните сили на ООН, които вече са разположени в града – ЮНПРОФОР, за съдействие да приберат труповете. От ЮНПРОФОР обаче отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.
На 24 май 1993 г. телата на Бошко и Адмира са издърпани от сръбската страна. Първоначално сръбски командир заявява, че негови войници са успели с риск за живота си да се промъкнат само на метри от мюсюлманските позиции. По-късно обаче става ясно, че сърбите са вързали с въжета босненски пленници, които са издърпали труповете.
Бошко и Адмира са погребани в общ гроб в гробището Вранеш в Лукавица. На погребението им присъства само майката на Бошко. Родителите на Адмира няма как да напуснат обсаденото Сараево.

„Един френски журналист стоеше до мен, не знам как се казва. Той ми каза: „Възхищавам ви се как се държите“. А аз от шока не можех да реагирам. Стоях като статуя, не можех да повярвам, че това се случва. И тогава попът каза, че нейното име няма да го споменава, защото е мюсюлманка и не е кръстена. А аз му казах – щом няма да опееш нея, няма да опяваш и него“, споделя  78-годишната Радмила.Три години по-късно – през 1996 година, телата на Бошко и Адмира са пренесени в Сараево и препогребани отново в общ гроб.
„Съгласих се да ги ексхумират. Никога не бих позволила да ги разделят. Това щеше да е още едно престъпление“, допълва майката на Бошко.
Разследване за убийството на Бошко и Адмира не е провеждано. Убиецът им и до ден днешен не е известен.

„По време на процеса срещу Радован Караджич свидетел обяви, че децата ни са убити от член на паравоенната формация „Шева“. Но убиецът едва ли е жив още, а животите ни бяха разрушени“, заключва Радмила Бркич.

ВИДЕО:


Източник:dir.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Ето какво произвеждахме преди 30 години и какво произвеждаме днес!

Какво беше.. какво стана..?  
Ако сметнем производството от 1988г. по СЕГАШНИТЕ ЦЕНИ... какво се получава ?

Leonid Georgiev
СПОДЕЛЕТЕ

Български компютър "Правец" на ЖП гара Тулово през 80-те

През 1986г. отново в БДЖ за първи път у нас на гара Тулово е внедрена проверка на знанията по охрана на труда чрез компютър.

От старта на серийното производство на компютрите „Правец“ минаха повече от три десетилетия. Българският компютър промени бъдещите поколения, а наследството му е все още живо.

Само  няколко години след производството му, „Правец” успя да постави България сред първите в света. Машината бързо зае своето място на един от най-качествените и успешни технологични продукти в Източния блок. Беше създадена индустрия с над 170 000 работни места, обслужваща 40% от нуждите на социалистическите страни.

Компютрите веднага бяха внедрени в системата на образованието, а в България започна да расте поколение с един напълно различен светоглед.

Използвана е снимкка от ФБ-групата "БДЖ - Ретро снимки / BDZ - Retro photos"
СПОДЕЛЕТЕ

Непубликувани досега факти около смъртта на принцеса Даяна и дали е била бременна по време на кончината си

Когато се жени за принц Чарлз, Даяна Спенсър е на 20 г., дете на разведени родители, нещо недопустимо за бъдеща принцеса според консервативна Англия по онова време. Каква цена плати Даяна Спенсър, за да живее живота на принцесата на народа – Лейди Ди? Джон Конуей е комик и драматург, но и разследващ журналист. Той успява да се добере до един от петимата души в света, които разполагат с транскрипт на пълната документация от разследването на катастрофата в Париж, който сега е на сигурно място. Конуей и екипът му изчитат над 27 000 страници преди драматургът да напише пиесата, която разтърси Англия:


"Истини. Лъжи. Даяна." Журито не е обърнало внимание на повече от 500 документа, 85 свидетели не са били разпитани, съобщава bTV. – Кой е въпросът, който са ви задавали най-често? – "Какво всъщност се случи с Даяна?". И изводът, до който стигнахме, беше, че всичко до момента на инцидента си изглежда като инцидент, а всичко, което се случва след това, прилича на потулване на случая... Потулване на случая. Никога няма да забравя тези думи. Тръпки ме побиха.

– Един от моите приятели, всъщност моят агент, казва, че това е най-дългата самоубийствена бележка, която някога е била писана – два часа и половина пиеса. И застраховката беше, че ако аз кажа тези неща и след това нещо ми се случи, то това би изглеждало нелепо. Онова, което остана след Даяна, беше опетнено. За мнозина тя беше светица, но институцията и медиите по незнайно каква причина, целяха да я изметат от историята.

– Защо е имало толкова нередности около аутопсията и патологичнитедоклади? – Ние разполагахме със списъка с направените обаждания от Балморал, където се е намирала кралицата час след смъртта на Даяна. И от кралския двор всъщност са разпоредили извършването на аутопсия и са уредили връщането на тялото й в Англия в рамките на този един час след смъртта й. Ако е било просто един инцидент, бихте ли направили това? Но и още повече, защо ще балсамирате тялото й, след като знаете, че то може да пристигне в Англия в рамките на четири часа. И така те са пратили нещо като английски кралски гробари, които да извършат процедурата. Когато са пристигнали там, французите вече са били приключили с балсамирането. Кой взе това решение?

Един от най-показателните факти е свързан с Хенри Пол – шофьорът, който беше нарочен, че е бил пиян, а пък ние показахме автентични кадри, на които той се движи нормално, разговаря с медиите, с другите хора от охраната, връзва си връзките на обувките. И ако вярваме на кръвните тестове за наличие на алкохол в кръвта – те показват, че показателите му са били 7 пъти над допустимите.

– Защо е отнело толкова много време да се транспортира тялото на принцесата до болницата? – Французите казват, че са направили нещо уникално, като са опитали и са извършили спешна медицинска помощ на мястото на инцидента, което до известна степен е така. Но им е отнело час и четиридесет минути, което прави средна скорост от 17 км в час. Искам всеки, който гледа това, да се опита да кара с 11 мили в час за час и четиридесет минути, почти невъзможно е.

Ясно е, че превозното средство е спирало на няколко пъти по маршрута, има трима свидетели, които са го видели да спира на 450 метра от болницата. Защо за Бога ще спирате на такова малко разстояние от вратите на болницата? Информацията, която е била изпратена на болницата, е, че тя е била напълно здрава и колкото и да е странно, че тя няма никакви гръдни наранявания. – Първоначалната информация е била за счупена ръка. – Да, да. Леко сътресение и счупена ръка, а това е лечимо...

– Мислите ли, че принцесата е била бременна по това време? – Не съм бил там, това, което знам, след като говорих с гинеколог от болницата, като той отказа да признае кой е и дали въобще някога е работил в Pitié-Salpêtrière Hospital. Но когато му казах, че това го има на уебсайта му и в момента го разглеждам, реакцията му беше: "Ок, тогава.". По това време той каза, че тя е била бременна. Друг доктор, жена на име Лио, също потвърди този факт по това време. И двамата мистериозно се оттеглиха от обществения живот. Единият доктор работи за кралското семейство на Йордания, а пък жената изчезна и аз не знам къде е тя сега. – Защо според вас хората все още се удивляват и спекулират около евентуалното му бащинство на Принц Хари? – Без съмнение, заради външната прилика между Джеймс и Хари. Честно казано, Джеймс Хюит никога не е признавал, че той е бащата. Това, което той ми каза, което беше и ексклузивното, бе, че той е познавал Даяна от повече от година преди Хари да се роди. Той го нарича "неудобната истина". И вестниците не искат да признаят, че той е бащата, но пък искат да пуснат история, ако все пак се окаже, че е той. Джеймс от своя страна никога не е казвал, че той е бащата, но обществеността вижда външната прилика и личностните черти, които ги няма в Чарлз, но се проявяват при Хари.

– Хари е бил и сериозно повлиян от г-н Хюит в ранното си детство. – Истината е, че Даяна е имала връзка в продължение на почти 10 години с Джеймс Хюит. Последните 2-3 години Джеймс е бил на служба, било то в Германия, или в Ирак. Но момчетата са били напълно наясно, че за първите 7 години от живота на Хари и 9 от този на Уилиям, Джеймс Хюит и Пол Бъръл вероятно са оказали по-голямо влияние в живота им в сравнение с Чарлз.

Джеймс е бил като втори баща и колкото и да хулят Джеймс Хюит, мисля, че е честно да се каже, че Хари се оказа изключителен млад човек, с когото се гордее не само неговата страна, но и целият свят. Това не доказва, че той е бащата, но със сигурност е бил като втори баща.

Източник:БЛИЦ
СПОДЕЛЕТЕ

ЗАКОН за изтребление на разбойниците Утвърден съ Указ № 721 от 7.12.1922 г.

Чл. 1. Разбойникъ се счита онзи, който по навикъ или занаятъ самъ или съ други лица извършва грабежъ, насилие или убийство съ цель за ограбване.

Чл. 2. Изтреблението на разбойниците въ околията, дето са се появили, се възлага на полицията, жандармерията и войската. Ако тая сила е недостатъчна за изтребление на разбойниците, околийскиятъ началникъ може да образува потери, съ които да ги преследва. Въ всяко населено място където се забележатъ разбойници, кмета веднага назначава потера за преследването имъ и донася на околийския началникъ.

Чл. 3. За началници на потерите ще се назначаватъ лица, каквито околийския началникъ намери за добре.

Чл. 4. На отличилите се при преследването потераджии се дава възнаграждение отъ общия кредитъ, който се отпуска за изтребление разбойничеството. Размера на възнаграждението ще се определи и дава отъ Министра на вътрешните работи.

Чл. 5. Потераджия, който убие или залови разбойникъ, получава награда отъ 5-20 хиляди лева. Ако ли потераджията или длъжностното лице, което ги преследва бъде убито, семейството му получава до 50.000 лв. обезщетение и инвалидна пенсия. Ако ли само осакатее, то получава награда до 20.000 лв. и инвалидна пенсия. Лекуването на всички ранени и заболели по преследване на разбойниците е безплатно. Наградите се отпускатъ съ заповедь отъ Министра на вътрешните работи.

Чл. 6. Околийскиятъ началникъ или началника на потерата се разпорежда до общинската власть за храненето на потерите отъ самото местно население, дето това е най удобно за потерата. То е длъжно да имъ дава и квартири когато това се намери за нуждно.

Чл. 7. Ако някое лице, посочено отъ общинската власть за членъ въ потера, искана отъ околийския началникъ умишлено откаже да участвува въ нея или като участникъ въ нея скрие или избегне да изпълни дълга си, като откаже да изпълни заповедите давани му отъ началника, наказва се съ тъмниченъ затворъ до 1 година. Съ същото наказание се наказватъ и ония административни и общински власти, които умишлено не изпълнятъ постановленията на настоящия законъ.

Чл. 8. Министерството на вътрешните работи може да назначи, колкото намери за нуждно, специални лица агенти за преследване разбойниците, които агенти могатъ да бъдатъ изпращани въ разпореждане на околийските началници въ борбата имъ съ разбойниците. Тяхната заплата ще бъде определена по щатъ изработенъ отъ Министра на вътрешните работи, одобренъ отъ Министерския съветъ.

Чл. 9. Така образуваните потери и назначени агенти, заедно съ другата въоръжена сила, преследватъ разбойниците. Като общъ началникъ на тая сила въ окръга е окръжния управитель, а въ околията – околийския началникъ.

Чл. 10. За разбойници се обявяватъ и ония лица, за които полицията, възъ основа на събрани доказателства донася на надлежния областенъ съдъ, че те са извършили разбойничества. Съдътъ на другия день следъ получаване полицейското донесение, прави публикация въ най-близкия местенъ вестникъ и съобщения до всички общини на околията, където е местожителството на подозряното лице или където е станало известно като разбойникъ, и ако въ двадесеть-дневенъ срокъ никой отъ роднините или познатите на това лице не установятъ къде се намира, съда го обявява за разбойникъ и обнародва това въ „Държавенъ вестникъ“.

Чл. 11. Заловените разбойници се съдятъ отъ областния съдъ въ околийския центъръ, въ района на който са заловени, въ 7-дневенъ срокъ отъ залавянето имъ по закона за углавното съдопроизводство (чл. чл. 649-656). Съдътъ веднага съ пристигането си взема всички мерки и разпоредби да гарантира бързото разглеждане на делото.
 Забележка: Всички власти са длъжни да даватъ най-голяма спешность на разпоредбите на съда.

Чл. 12. Осъдениятъ на смърть разбойникъ се обесва на публично място въ центъра на околията. Чл. 13. *) Осъждатъ се на повече отъ 5 години строгъ тъмниченъ затворъ, или на доживотенъ строгъ тъмниченъ затворъ, онези лица, които като узнаятъ положението и качествата на разбойниците, имъ ставатъ укриватели безъ да са били принудени за това съ насилие. )

Чл. 13 отъ закона за изтребление на разбойничеството, доколкото се отнася за дела за грабежи се отменява съгласно § 3 отъ закона за допълнение на някой отъ наказанията и на съдопроизводството по делата за грабежи – обнародванъ въ „Държавенъ вестникъ“ брой 264 отъ 23 февруарий 1922 година.

Чл. 14. Всяко лице, което знае къде се намиратъ разбойниците и не донесе веднага на властьта, се наказва съ тъмниченъ затворъ до 1 година.

Чл. 15. Настоящиятъ законъ отменя всичките закони, които му противоречатъ.
СПОДЕЛЕТЕ

Ето я неразкритата истина за един от най-големите изобретатели в човешката история

Малкият Томас се прибрал у дома от училище с бележка от учителя. Майка му я прочела и започнала да плаче. Навярно от умиление и радост, тъй като след това тържествено му прочела съдържанието на бележката: „Вашето дете е прекалено гениално за нашето училище. Тук няма кой да го учи. Моля, занимавайте се вие с образованието му!“ След доста години, вече възрастен, Томас попаднал на бележката в семейните архиви. За негово учудване, на бележката пишело:

„Вашият син изостава с развитието си. Не бихме могли повече да го учим в училище заедно с всички. Моля, занимавайте се вие с образованието му!“ Сега било негов ред да поплаче. В дневника си известният изобретател и учен Томас Едисон написал: „Томас Алва Едисон бил едно умствено изостанало дете. Благодарение на своята майка, той станал един от гениите на своето време!“.

Източник: bradva.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Ето истината за смъртта на Хитлер.Той нито е избягал с подводница в Аржентина, нито се намира в потайна база в Антарктида

Адолф Хитлер наистина е загинал през 1945 г. в Берлин. Смъртта му е причинена от отравяне с цианид, а също и от куршум. Това сочат изводи на френски учени, изследвали фрагменти от зъбите и черепа на германския диктатор, които се пазят в Москва, съобщава АФП. 

„Зъбите са автентични, без никакво съмнение. Анализът ни доказва по безспорен начин, че Хитлер е загинал през 1945 г.“, обясни професор Филип Шарлие. Заедно с четирима други изследователи той е автор на статия в “European journal of internal medicine”.   Анализът на проби от болните зъби на Хитлер и многобройните протези показва, че белите петна по тях наистина са от зъбен камък, а няма и следи от месни влакна. Известно е, че Хитлер е бил вегетарианец.   След тези констатации, „няма вече място за каквито и да било конспиративни теории за „оцеляването“ на Хитлер.

Той нито е избягал с подводница в Аржентина, нито се намира в потайна база в Антарктида или на обратната страна на Луната“, обяснява Филип Шарлие.   През март и юли 2017 г. руската Федерална служба за сигурност и Държавният архив на страната са разрешили според него на изследователския екип да анализира останките на диктатора за пръв път от 1946 г. насам.   Новото изследване потвърждава общоприетата версия за смъртта на Хитлер, според която се е самоубил на 30 април 1945 г. в бункера си в Берлин заедно със своята приятелка Ева Браун, но то добавя и нови данни, посочи ученият.   „Не се знаеше със сигурност дали се е самоубил, използвайки ампула с цианид, или с куршум в главата. Изглежда и двете“, обясни той. 

По запазените зъбни фрагменти не са открити следи от барут, което изключва изстрел в устата - по-вероятно може би е стреляно във врата или в слепоочието. Същевременно синкави петънца по зъбните протези показват наличие на химична реакция между цианида и металната част от тези конструкции.

Източник:БЛИЦ
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации