"Да пораснеш е нещо много трудно. Далеч по-лесно е да го пропуснеш и да прескачаш от едно детство на друго"./ Франсис Скот Фицджералд "Знаете ли, че детството е единственото време от живота ни, когато лудостта е не само разрешена, но и се очаква?"/ Луис де Берниер "Всички сме продукти на детството си".

 / Майкъл Джексън “Някои хора изхвърлят детството си като стара шапка. Забравят за него като за телефонен номер, който вече не е валиден. Били са деца, после са станали възрастни, но какво са сега? Единствено тези, които порастват, но продължават да бъдат деца, са хора".

 / Ерих Кестнер   "Детето не се ражда изпълнено с горчивина. Не соча с пръст кой замърси чистия басейн на моето детство. Да кажем само, че когато осъзнах, че не искам да пораствам, щетите вече бяха нанесени". / Хироми Гото "Ами, човек не може да надмогне навика да бъде малко момиченце просто така изведнъж!". / Л. М. Монтгомъри “Усещане за сигурност, за здраве, за лятна топлина превзема паметта ми. Тази енергична реалност създава призрак в настоящето. Рамките на огледалото са от светлина. Бръмбар е влязъл в стаята и се удря в тавана. Всичко е такова, каквото трябва да бъде, нищо никога няма да се промени, никой никога няма да умре".

/ Владимир Набоков   "- Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано? - Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения."

/ Астрид Линдгрен "Трябва да знаете, че няма нищо по-висшо и силно и по-благотворно и добро за живота в бъдещето от куп добри сомени, особено спомени за детството, за дома. Хората ни говорят много за образованието, но един добър свещен спомен, запазен от детството, е може би най-доброто образование".

/ Фьодор Достоевски   „Когато най-накрая се върнеш в стария си дом, ще разбереш, че не той ти е липсвал, а детството.” Сам Юинг   "Всички деца са артисти. Въпросът е как да останат артисти, когато пораснат" – Пабло Пикасо   "Детството е последният ти шанс за щастие. След това знаеш твъде много." – Том Стопард   "Децата обикновено не се самообвиняват, че са се изгубили." – Анна Фрейд   "Как става така, че малките деца са толкова интелигентни, а възрастните са толкова глупави? Сигурно причината е в образованието." – Александър Дюма   "Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват." - Антоан дьо Сент Екзюпери

Източник: dama.bg.

Снимка:Даниел Янев-tupekc.blogspot.bg
В един обикновен есенен ден Митко Манолов от родопския град Неделино събирал шума и внезапно греблото му попаднало на дънер. След като го премахнал внимателно, под него зейнала огромна дупка. Озадъчен, той извикал кмета, полицая и най-добрия алпинист в местността, а малко по-късно на мястото се стекли националните медии, които искали проверят с очите си дали наистина тя е дълбока 20 метра, широка 2 и стените ? били "гладки като огледало".
От времената, когато "Царичина" бе централна на националната телевизия, българите са болни на тема дупки, които хипотетично водят към таен подземен свят. Подобна е и асоциацията на гражданите на Неделино. Като изключим шеговития коментар, че за дупката са виновни софиянците, които с копаенето на метрото стигнали чак до Родопите, повечето мнения са, че странното образувание води към тайна база на военните, прокопана е от извънземните или е причинена от скрити проучвания за шистов газ.


Преди дни пък, уфологът Стамен Стаменов заяви по TV7, че пришълците са прокопали 15 километра подземни тунели под Витоша.
"Тези тунели и до днес се използват от враждебни на човечеството космически цивилизации. Те имат апаратура и генератори, с които облъчват София. Изпълняват специална програма по ликвидация на човечеството и ни влияят пагубно", с абсолютна категоричност каза той.

По правило у нас темата за подземния свят стана все по-актуална с наближаването на изборите. Същото важи за популярността врачките и възраждането на "стари" предсказания на Ванга и Дънов, повечето, от които изобщо не са били изричани от тях. Каква обаче е истината за всичките тайните локации, възбудили въображението на медии, екстрасенси и немалка част от българския народ. В последните дни на светло отново излезе темата за или строгосекретната военна база край Лесидрен, където преди около 10 години се беше озовал не кой да е, а самият Соломон Паси.

Именно край мистериозния "Обект 17" беше арестуван Соломон Паси, който наскоро обяви, че трябва да се готвим за среща с извънземни. Бившият министър на външните работи призова в ефир някои от тайните на Варшавския договор да станат обществено достояние, след което разказа и някои подробности от неговата прелюбопитна случка:

"Преди 10 години се разхождахме със семейството и с приятели край Лесидрен. Попаднахме край една ограда, влязохме и бяхме арестувани. Моят най-голям син, който тогава беше на 10 години, ме попита дали военните няма да ни разстрелят. Не само, че не ни разстреляха, но ни дадоха камион и ни казаха да се махаме. Поинтересувах се какво се крие в тези тунели, а отговорът беше - документи. Не мога да спекулирам какво има там. Често ми се е случвало да ме прибират в погранични бази".
Според него тайните на Варшавския договор са много интересни и трябва да бъдат изнесени на всяка цена. Той посъветва властите у нас да се поучат от опита на САЩ, където много ясно се знае кое може да е тайна и кое не.

Подземен тунел 

Оказва се обаче, че никой не може да каже какво се крие зад базата край Лесидрен. Мистериозните тунели са една от най-добре пазените тайни на България. Знае се още, че цели подземни градове има край Ловеч, Плевен, Етрополе, Самоков и Лесидрен. От институциите отказват да дадат информация за "Обект 17", а на мястото не се допускат случайни минувачи или медии.
Местните легенди разказват, че зад оградата има пещера, в която са излети тонове бетон. Изградена е верига от тунели, които имат стратегически център - нещо като мини "Пентагон", който се намира на около 30 км от "Обект 17".

Подземният ад 

В друго телевизионно интервю военният репортер Пламен Григоров стига още по-далеч в тълкуванието на мистерията, казвайки, че в подземните градове се правят "чудовищни експерименти с хора". Самите градове пък били захранвани с атомни генератори и били снабдени с летища, гари и заводи.
В следващите си реплики Григоров е по-умерен, "Дали във военните подземни бази е имало ракети с ядрени бойни глави, не мога да твърдя, но при всички случаи там са изградени командни центрове, средства за подслушване, складове, бази за специална продукция, оръжия за масово поразяване. След 10 ноември някои от тези обекти прекратиха своята дейност или преминаха под друго управление. Нормално е тези обекти да са свързани с националната сигурност", добавя авторът на книгата "Подземна академия на КГБ".

Под всяка дупка - извънземно 

За подземния роден свят са изписани много книги като "Тайните подземия на България", дело на бившия случител на МВР Милан Миланов, която излиза в цели 10 тома. Неговият сборник обаче прилича много повече на фантастична поредица, отколкото на научен труд.
Там можете да прочетете, че Троя се намира в неговия роден град Царево, някъде на о-в Св. Иван е заровена първата Библия, а на о-в Св. Анастасия до Бургас се намира част от книгите на изгорялата Александрийска библиотека.


Но да се върнем на т.нар. подземни градове. "Те са много. Подземните бази са строени да бъдат секретни щабове на армейските части на тогавашната българска армия, която на практика е била филиал на съветската. Днес обаче те не представляват тайна нито за НАТО, нито за противниците му", пише в свой коментар по темата Николай Колев - Босия.

Той посочва и някои от най-важните подземия, ползвано от родната армия. "Етрополе – с. Бойковец (основен команден пункт на Върховното командване), до гр. Елин Пелин (запасен пункт на Върховното командване), до Копривщица (тилов пункт за управление на Върховното командване), Сливенски минерални бани – С. Гаврилово (команден пункт на Варшавския договор), с. Едрево, Казанлъшко (команден пункт на КСВ), проходът Витиня (команден пункт на министъра на отбраната), кв Бояна (команден пункт на ВВС), Варна-Бяла-Галата (команден пункт на ВМФ), Горна Малина -Чаралица, (команден пункт на Генералния щаб) и кв "Хладилника" в София, команден пункт на НСО и НСС.

"През 1978 г. се създава "Генерална дирекция Опазване на държавните ценности и съкровища" към Министерския съвет. По заръка на Политбюро и Държавния съвет дирекцията чрез поделенията 18720 и 46320 се построяват за нуждите на комунистическата върхушка подземни градове за оцеляването и. Разбира се, там трябва да бъдат и националните ценности", твърди още Босия.

Според него луксозни подземни градове за комунистическата върхушка има под връх Баба край Копривщица, край с. Бойковец, Етрополско и до Сливенските минерални бани. Става ясно, че е бил планиран огромен подземен град край с. Рибарица, Тетевенско. Там дори е работено под връх Вежен в продължение на две години и след това поради липса на средства обектът е бил замразен, а по-късно и закрит. Той трябвало да бъде най – големият и на целия Балкански полуостров.


Въпреки различните мнения по темата за "подземния свят" на България, които често граничат с конспирацията и въображението на някои автори, факт е, че липсва държавна политика по разкриване на засекретените обекти. В Германия например подземните градове на бившите ФРГ и ГДР излезоха наяве и те се превърнаха в туристически обекти.

Божидар Димитров: "Царичина" е чудовищна измама 


Експериментът "Царичина" е най-голямото мошеничество, което съм наблюдавал в съзнателния си живот, твърди директорът на Националния исторически музей (НИМ) проф. Божидар Димитров, който е бил част от държавната комисия, назначена от правителството, за да разследва разкопките. Димитров добави, че техният доклад не е бил огласен, а е останал за ползване в Министерството на отбраната.
"Самата операция започва в нарушение на българското законодателство, по-специално на Закона за културно-историческото наследство", категоричен е директорът на НИМ. По думите му копането започва след докладване от Кекеменов - екстрасенс от Пловдив, който е имал връзки с властта.
"Не намират нищо, разбира се. Разкарват Кекеменов, сядат и започват да мислят какво да правят. А жената на един от офицерите - Елена Логинова, изведнъж започнала да получава съобщения от извънземна цивилизация. Въпросната цивилизация съобщила, че Вселената се управлява от българи, а самите ние сме едно семе, пръснато на Земята, на определена територия и нещо като спяща клетка на тази извънземна българска цивилизация", спомня си Божидар Димитров.
Това не е всичко. Директорът на НИМ добави, че според разказа на Логинова е трябвало да ни събудят, за да се справим в голяма опасност - без да е уточнено каква точно, но ние, българите, сме призвани да спасим планетата. "За целта трябва да копаем на Царичина дупка, защото неизвестно на колко метра дълбочина там има заровен кристал с формата на пирамида, който е натъпкан с технологична информация за нови машини и военно оборудване", каза още Божидар Димитров.
По думите му пророчеството е казало, че трябва да се копае само на ръка и само от четирима офицери, които обаче не са копали, а са възложили тежката работа на "трудоваци".
"Трима министри щедро субсидираха тази операция "Слава". Общо с 16,5 млн. лв., което са много пари. Доколкото разбрах офицерите са приключили проекта с много добри придобивки", твърди Димитров. Той цитира професори по геология, според които скалите са били с шисти, които се копаят много леко - "почти като кашкавал".
"Това е чудовищна измама. Беше уволнен само един полковник. Умът ми не побира как може да се случи такова нещо", завърши Божидар Димитров.

Източник:pan.bg
Снимки:airgroup2000

Родена на 24.09.1912 година в София.
Като дете постъпва в първото балетно училище в София на Пешо Радоев. Едва започнала своите занимания, тя привлича вниманието на своите учители, които я насочват и към театралното дело.


По тяхно настояване тя постъпва в драматичната школа на К. Сараев.
За усъвършенстване на балетното изскуство тя заминава за Берлин около 1930г., където учи при Елена Николаева, а по-късно в школата на Вяра Карли. По време на своите турнета и гастроли, за да поддържа техниката си и да обогатява своя репертоар с нови танци, тя се подготвяла при френската балерина Майер, при Туманова, а голяма част от своите танци е подготвяла с прочутата филмова балетмайсторка Ида Рубинщайн.

В Кабаре-театър Скала Берлин, тя е известна под псевдонима Данченка, Също и дуетната двойка, в която участва се е казвала така.


Със солови танцови роли и дивертисментни танци, тя става известна. Гостува с успех във Франция, Белгия, Португалия, Холандия, Унгария, Германия и Египет.
В България балерината е танцувала в столичните театри на П.К. Стойчев, театър " Сладкаров", Свободния театър, театър "Ренесанс", "Одеон" и Кооперативния оперен театър.
През 1948 година Данка Янакиева е соло балерина във Варненската опера.




Там тя играе в следните опери и балети "Бахчисарайски фонтан", "Болеро", "Шехерезада", "Татари", "Съперници", "Продадена невеста", "травиата", "Кармен", "Хубавата Елена", "Имало едно време".

За www.bgspomen.com-Зюза Казанова

Олимпийски игри, Москва, 1980г. 

"Това е най-успешната Олимпиада за България. Българският олимпийски отбор успява да спечели 41 медала, което е най-голямото ни постижение на Олимпийски игри изобщо. В общото класиране по медали България се класира на престижното трето място задмината само от отборите на Източна Германия и Съветския Съюз, които водят пред всички останали участниси със смазваща преднина. Само в Сеул 1988 България печели повече златни медали 10 спрямо 8 от Москва."

Казвам се Трайчо Пенев.Като млад специалист започнах работа с шестстотин деветдесет и два лева стари пари. Удържаха ми месечно по тридесет и четири лева и десет стотинки ергенски данък. Това бяха страшно много пари.

Една вечер, целувайки се с приятелка в Парка на свободата, двама милиционери ни глобиха за нарушаване на обществения морал. Мене — петнайсет лева, нея — десет. Как видяха в тъмното кой за колко се целува така и не разбрах.



—Триста двайсет и пет лева и двайсет и пет стотинки ергенски данък плащам годишно! — възропта приятелката ми в рамките на позволеното. — За какво го плащам, като не мога дори да се целувам.

—Като не искаш да плащаш, ожени се! — отсече по-умният от двамата милиционери.

Връщайки се посърнал в мрака, пресмятах на ум. Ергенският ми данък възлезе на четиристотин и девет лева и двайсет стотинки. Събран с нейния, правеше осемстотин тридесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки.

Оженихме се. Край на ергенския данък. Заживяхме щастливо като в народните приказки и в уводните статии. Докато един ден се прибрахме посърнали. Била изтекла една година, през която, според закона, трябвало да си направим дете. Как да им обясниш, че през цялата година само това правихме. Правихме го с любов.

Продължихме да го правим, но като партийно поръчение. Не ще и не ще!

В поликлиниката прегледаха жена ми. Нищо й нямало. Да сме продължели работата си, трудът ни щял да бъде възнаграден.

Не стига, че се трудихме всеотдайно, ами взеха, че повдигнаха ергенския данък на десет процента. Жена ми възропта. Аз съм бил виновен. Тръшка се, плака — отидох на лекар. Намери ме външно за нормален. Това го знаех и без да съм лекар. Трябвало обаче да се види и материалът. Предаде ме на една сестра. Няма да влизам в под-
робности, но сестрата ми помогна много. На следния ден получих резултата — стерилен! Да съм знаел, да не се женя. И тъй, и иначе — ергенски данък. От деня на сватбата бяха ми взели 684 лева нови пари. Страшно много пари бяха на него време. /

След няколко месеца ми се обади сестрата. По време на вземането на материала била забременяла. От мене, стерилния. Искала да абортира, но ОФ-то не й разрешило и докато се оправи... В пети месец била. Ако не съм искал жена ми да разбере...

Реших да я разоблича. За съда ми трябваха двама свидетели. За всеки случай заложих на четири. И четирите — колежки.

Идиоти! Не колежките, а онези от поликлиниката. Забременяха и четирите. Отгоре на всичко жена ми разбра. Не за колежките, а за сестрата. Изпратила телеграма: „Честит син!“

Разведохме се, въпреки че ОФ-то не беше съгласно. Ергенският данък беше вече петнайсет на сто. Наврях се да живея в килера — с този ергенски данък и издръжката на пет деца откъде пари за свободен наем?! За храна не стигаха. Да не говорим за полов живот.

Така — цяла година. Бившата ми жена спи сама в стаята, аз — карциран в килера. Яде ми се, та ми се плаче! Докато една нощ ми причерня. Отидох при нея, извиних й се, целунах й ръка и се мушнах в леглото. Изхвърли ме! Как така неженени! Не е по социалистически.

Тогава разбрах, че била станала партиен секретар.

Оженихме се повторно. Легнахме си. Каза ми да не я докосвам. Бременна била.

Бременна! Грабнах я на ръце. Разцелувах я. Тя ме гледа и не вярва на очите си:

—Абе, глупако, детето не е твое!

—Как да не е мое?! Ако си купим крава и тя се отели, на кого е телето. Наше! Значи — край на ергенския данък.

Голямо посрещане на българските футболисти правят софиянци на националния стадион „Васил Левски“ през 1994 година.

Вратите бяха отворени още в 9,30 ч. и първите най-запалени фенове на националния отбор започнаха да заемат стратегическите места на трибуните.

Организаторите бяха наредили мощни тонколони до двете врати и подгряваха зрителите с хитове за световното.

Полицията беше съсредоточила огромна част от хората си за добрата организация на стадиона. Много от ченгетата бяха навлекли бронирани жилетки и се опекоха на палещото слънце.

Около стадиона предприемчиви търговци предлагаха знамена, снимки, плакати и фланелки с имената на националите.

Най-бързо се изкупили фланелките с № 8 и надпис „Стоичков44.

30 000 зрители се бяха събрали преди първоначално обявения час за започване на купона, но закъснението на самолета от САЩ спомогна за идването на нови 10 000.

Шоуменът Миодраг Иванов почна подгрявката на екзалтираната публика в 12,30 ч. При всяко пряко включване в ефира на телевизията, която предаваше комбинирано от аерогарата и стадиона, водещият с викове подканяше присъстващите към активност. Най-честите скандирания на публиката бяха: „Българи юнаци44, „Боби44, „Ицо“, „Данчо Лечков“. Голяма част от феновете припяваха хита „България в Америка 94-ата“, която организаторите-въртяха почти непрекъснато.

Хиляди бяха дошли със знамена, тромби, флагчета и плакати, които развяваха без умора.

При появата на боинга с националния отбор над София публиката на стадиона изрева от радост.

С всяко пряко включване от летището феновете скандираха имената на интервюираните футболисти.

Овациите събра тригодишен русокос малчуган, загърнат с националния трибагреник. Той се разхождаше като на парад на пистата пред официалната трибуна. Малкият фен набързо се сприятели с едно ченге. Двамата си направиха няколко снимки за спомен пред фоторепортерите на вестниците.

Когато президентът Желев излезе да прочете второто си приветствие към националите, русокосият малчуган се качи за минута на подиума до него. Президентските бодигардове моментално се спуснаха да приберат малкия, но шефът на парламента Александър  Йорданов ги спря с ръка.

Малко преди националите да излязат на пистата, от входа на сектор „Г“ излезе черен мерцедес, който дърпаше ремарке с огромна футболна топка.

При появата на „Пеневата чета“ публиката изпадна в делириум. Всички, от обикновения запалянко до държавните ни мъже, започнаха да скандират „Юнаци, юнаци“.
Целият отбор се събра в центъра на терена. Играчите се хванаха за ръце и

се поклониха по няколко пъти. Те повториха този номер пред четирите сектора под неспирните ръкопляскания и скандирания на полудялата публика.




Единствено Петър Хубчев, Христо Стоичков и Данчо Лечков излязоха без медалите си.

След това играчите застанаха пред официалната трибуна, за да чуят приветствените слова на Желю Желев и на кмета на столицата Александър Янчулев, който бе спонтанно освиркван от софиянци. Кметът обяви, че членовете на националния отбор стават почетни граждани на София и им връчи знака на столицата.

Официален банкет в чест на отбора дава президентът Желев  в Бояна. На него героите от САЩ ще получат най-високото българско отличие - орден „Стара планина“.

Млади футболисти с номерата на националния отбор подариха по букет цветя и българско знаме на героите.

След това националите направиха почетна обиколка на стадиона, развявайки знамената. Наближавайки сектор Г“, Боби Михайлов беше нападнат от обезумяла почитателка. Тя се хвърли да го целува и прегръща. В дясната си ръка момичето държеше няколко балона, които искаше да подари на Боби. За нейно и на публиката разочарование балоните на няколко пъти бяха отнесени от вятъра и девойката ги гони.

Малко след това три нейни последо-вателки нападнаха Христо Стоичков, хвърляйки се да го целуват и прегръщат. Десетки други едва бяха спрени от ченгетата. След като получи няколко изненадващи целувки, Ицо побягна и се скри в общата група.

"7 дни спорт"-20 юли,1994 г.

След деветосептемврийската победа през 1944 г. народната власт се заема с решаването на много трудни проблеми, свързани с възстановяване на националната ни икономика. Един от най-сложните въпроси е осигуряването па достатъчно количество суровина за месопромишлеността. Добитъкът е незначителен по количество, почти без каквато и да е генетична стойност, недохранен, възрастен, разнороден и непродуктивен, а и започналата колективизация изисква да се развива животновъдство от съвсем нов тип.

За начало на държавната месопромишленост се смята Разпореждане № 33 на Министерския съвет от 29. X* 1947 г. В изпълнение на този правителствен документ се създава държавно стопанско предприятие „Месоцентрала“ със седалище София и съответни поделения в останалите селища на страната. То обединява дейността на всички кланици, колбасарски работилници, топилни за мас, работилници за черва, обработка на кожи и др. Производството се оглавява от най-добрите, опитни и предани на народа кадри. За ръководители на производствените бригади, участъци и цехове се издигат най-квалифицираните и авторитетни майстори колачи, обезкоствачи, колбасари, червари и работници от топилните за мас и сушилните за кожи. За осигуряване на кадри за месопромишлеността се откриват професионални училища по месопреработка,-а в Пловдив — Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

През 1953 г. се извършва реорганизация в структурата на месопромишлеността — изграждат се териториално обособени и специализирани по дейност месокомбинати. През 1955 г. в София се създава Научноизследователски, технологически и проектоконструкторски институт по месна промишленост. Започва процес на концентрация и специализация в производството.

През 1960 г. в сравнение с довоенната 1939 г. се произвеждат 2,5 пъти повече месо и 6,5 пъти повече месни произведения. По-късно с постановление № 98 от 29. I. 1965 г. се създава Държавно стопанско обединение „Родопа“, в което като специализирани дирекции се включват дейностите месодобив и месопреработка, млекопреработване, производство на яйца и птиче месо, фуражо-производство и външнотърговска дейност.

През 1970 г. от състава на ДСО „Родопа“ се отделят като самостоятелни държавни обединения млечната, птицепреработващата и фуражната промишленост.

Съществен ръст в своето развитие месопромишлеността постига през четвъртата, петата и шестата петилетки. През този период продължава реконструирането и модернизирането на предприятията. Изграждат се специализирани цехове за производство на чисто месни консерви в градовете Толбухин, Русе и Шумен, както и специализирани предприятия и цехове за производство, на трайни варено-пушени и сурово-сушени колбаси в Шумен, Карлово, Самоков, Търговище, Разград, Казанлък, Русе, Пазарджик и Велинград. Изгражда се и се усъ-вършенствува хладилната база във Варна, Ловеч, Велико Търново, Пазарджик, Станке Димитров, Плевен.

През годините на седмата петилетка окончателно е завършено строителството и се пускат в експлоатация новите месокомбинати в градовете Хасково, Силистра, Смолян, и Свищов. От началото на 1979 г. влиза в експлоатация и новият комбинат в гр. Сливен. Това предприятие изпъква като един от най-модерните комбинати, съоръжени с техника на световно равнище. Характерно за годините на седмата петилетка е същественото обновяване на техниката с нови съвременни поточно-механизирани линии за добив на месо, производство на месни и пастетни консерви, производство на кренвирши, на едро и дребно разфасовано месо, производство на месни произведения, производство на свинска мас и др. Непрекъснато се разширява и хладилното стопанство на подотрасъла. В резултат на това добивите и преработките на месото растат със стабилни и високи темпове.

Интензификацията на месопромишлеността през годините на осмата петилетка продължава с нова, още по-голяма сила. В състава на основните производствени фондове от внос и местно производство се включват нови машини и съоръжения и цели технологични линии за производство на шунка, кренвирши, за сурово-суше-ни колбаси, месни и пастетни консерви, за претопяване иа свинска мас, за вакум-опаковка на колбаси, за обезкостяване на месо, за производство и опаковка на кайма, за дране на месо от дребен рогат добитък и др. Вследствие на това техническото равнище на производството се увеличава значително, като за редица производства по степените на механизация месопромишлеността се приближава до най-напредналите страни. През годините на осмата петилетка завършва преустройството на редица месопромишлени предприятия, между които и хладилно-колбасарският блок в Стара Загора, климатичната сушилня в Троян, кланичните блокове в комбинатите Видин и Перник. Реконструиран и модернизиран е и ПЖК „Родопа“ — Толбухин, който по своите мащаби и техническо равнище на производството се превръща в едно от най-модерните и на съвременно световно равнище месопромишлено предприятие. По своите технико-икономически данни предприятието може да съперничи на редица предприятия в социалистическата общност и капиталистическите страни. Изграждат се и модерни, на съвременно техническо равнище месопрера-ботвателни предприятия от малък тип в Ботевград, Смядово и др.

В края на 80-те-те, месопромишлеността е структуроопределящ подотрасъл на хранително-вкусовата промишленост, който осигурява около 27% от промишлената продукция на отрасъла. Производството на месо и месни продукти в нашата страна както досега, така и за в бъдеще ще се определя главно от темповете в развитието на животновъдството, внедряването на научно-техническия прогрес, рационалното разположение на териториално обособените производствени звена, запазване и създаване на нови малки и средни предприятия за преработка и производство на месни продукти и деликатеси и на тази основа повишаване на икономическата ефективност и подобряване качеството на продукцията.

Името на Георги Димитров вече не значи нищо за младото поколение, още по-малко пък то знае коя е Нушка Григорова. За възрастните, които все още вярват в светлото бъдеще и в победата на комунизма, и двете имена значат много. Всъщност преди 1989 г. Нушка Григорова е смятана за легендарна личност, която била любимка на героя от Лайпциг.
Тя е онова усмихнато дете, прегърнало Георги Димитров на така популярната преди 10 ноември снимка, която е обезсмъртена и на плакат, и на стотици хиляди пощенски картички по онова време, пише „Всеки ден“


Историческото фото е направено навръх 1 януари 1947 г. в дома на комунистическия лидер в Княжево, когато бъдещата известна режисьорка и актриса е на 9 години. Всъщност само преди дни Нушка Григорова, която направи филмова и тв кариера благодарение на тази снимка от детството си, изпрати своята приятелка и колежка Мария Русалиева. Днес обаче няма и помен от онова малко усмихнато и безгрижно русо момиченце с плитки, облечено с бяла блузка със синя яка и червена панделка, което е в прегръдките на Георги Димитров и го гледа засмяно.
Самата Григорова, която днес е на 76 години, признава, че тази снимка и многобройните й срещи с вожда и учителя на българския народ са белязали целия й живот. Възрастните хора, които разпознаха режисьорката на погребението на Русалиева, бяха изненадани, че някога напетата телевизионерка се е запуснала, ходи раздърпана и с полузакопчана риза, която не е в тон с полата й. Нушка е родена на 28 септември 1938 г. в София в семейство на комунисти. Днес споделя, че още като съвсем малка родителите й, които били функционери в БКП, я учили, че Георги Димитров е герой и много светла личност. Затова и още на 5 години малката Нушка мечтаела да се запознае с вожда и да го прегърне.
Съдбата й се усмихва през 1946 г., когато героят от Лайпциг присъства на концерт с партизани във Военния клуб в столицата. 8-годишната Нушка е определена да поздрави другаря Димитров със стихотворението на Асен Босев „Цял народ те слави, чичко Димитров“. Коминтерновският деец толкова много се развълнувал от топлите думи, че станал, взел момиченцето на ръце и го прегърнал.


След това „чичко Димитров“ извикал родителите на Нушка и докрая на концерта тя седяла в скута му. От въпросното събитие обаче Григорова твърди, че няма запазени снимки, но тя и до днес пази топъл спомен от така желаната си първа среща с героя от Лайпциг. Оттогава обаче той канел момиченцето заедно с майка му и баща му на всяко партийно тържество, организирано в дома му.
Момичето е прието в хор „Бодра смяна“, който е избран да поздрави Георги Димитров за новата 1947 г. Куп деца, сред които и Нушка, отиват в къщата му в Княжево, играят, пеят, ядат и се веселят заедно с вожда, а точно в 12 часа през нощта го сурвакат за Честита Нова година. Министър-председателят и жена му Роза се радват от сърце на хлапетата. Димитрови тъкмо са осиновили малкия Бойко, след като губят сина си Митя.


Героят от Лайпциг проявява особено отношение към Нушка и отново, след като тя го поздравява със стихче, той я вдига на ръце. По традиция партийният фотограф запечатва историческия миг насред бурните аплодисменти на комунистическия елит. На следващия ден снимката се появява в официоза на БКП „Работническо дело“. След това фотото е използвано от редица художници, за да покажат любовта на вожда и учителя към децата на България. Снимката десетилетия наред виси в училищата и в държавните институции.
От този миг животът на Нушка Григорова тръгва стремително нагоре – завършва с отличие гимназия, следва актьорско майсторство и режисура у нас, после специализира в братския Съветски съюз. Работи като режисьор в БНТ, кореспондент е на телевизията в Москва. Григорова е една от най-видните русофилки, доскоро бе режисьор на партийните концерти и тържества на БСП. Дебютът й като актриса е в ролята на учителката в партизанския сериал „На всеки километър“.


Нушка Григорова има зад гърба си два брака. Първата й дъщеря загива трагично в Москва. От втората си щерка Рада има две внучета. Режисьорката винаги е смятала Димитров за светец и продължава да го тачи и днес, като носи цветя на гроба му на Централните софийски гробища, където бе препогребана мумията му, след като бе извадена от мавзолея през 1990 г. Нушка ходи и на паметни за нея места, свързани с комунистическия вожд.
/блиц/

В местния вестник "Септември", в бр. 109 от 16.09.1963 г., е поместена статия със заглавие "Завършено е още едно училище в Старозагорския квартал "Лозенец".

През учебната 1965/1966 училището става основно. Започва организиран училищен живот: парно отопление, павилион за закуски, основан е битов хор и танцов състав, стол за хранене на ученици, а в периода август-декември 1965 г. е направена пристройка с голяма спортна зала.

През учебната 1983/1984 година VIII Oсновно училище прераства в Единно средно политехническо училище (ЕСПУ).
1988 г. - за активна учебно-възпитателна работа и по случай 25 години от основаването си, ЕСПУ "Христо Смирненски" е отличено с орден "Кирил и Методий" II степен.


Първите учебни часове в новооткритото училище




През годините училището оглавяват:

1. 1963 / 1966 г. – Кольо Петков
2. 1966 / 1970 г. – Иван Маринов Иванов
3. 1970 / 1985 г. – Иван Колев Колев
4. 1985 / 1990 г. – Иван Пенев Иванов
5. 1990 / 1991 г. – Галентин Караславов

Използвана е информация от сайта:souhssz

Мешаната скара по старозагорски е стара ресторантска рецепта, която като дете съм ял на култовия ресторант Мечи Кладенец.
Нещо ужасно вкусно - всякакви карначета, кебапчета, кюфтенца, с малко пържени картофки и полети със специален таен сос, задушени в гювече. Ммммм, ако има и топла питка с чубрица, изяждам поне две такива. После ми е лошо и се псувам за лакомията, ама няма как. Никъде другаде не съм ял такава както я правеха на ханче "Мечи кладенец" /днес фабрика "Дерони"/

Защо са в гювече ли? бихте попитали!  То си е пак мешана скара, но първо, приятно задушена и всичко е попило сосеца, второ, за любителите на топенето на къшейчета, сосчето е страхотно. Нека да ви предупредя, че не е много подходящо за хора, които не трябва да ядат мазно.Тайната на тази вкусотия е във соса.

Летата отминават едно след  едно,но споменът за тях остава завинаги.Лятото, най-светлият, безгрижният и влюбеният сезон. Летата по морето са  като лека, прозрачна обвивка, която ни прави по-щастливи, по-усмихнати, красиви, леки като перце.








Топлината, с която ни обгражда слънцето и ароматът на  морският бриз ни дават куража да преследваме мечтите си, да се отпуснем, да се влюбим. През лятото животът сякаш тече по-бавно и по-бързо едновременно. Лежерните следобеди минават толкова бавно, сякаш времето е спряло, а безоблачните, романтични вечери отлитат бързо, сякаш отвяни от морски бриз. Мислим само за хубави неща: разходки по парещия пясък, небе, изпълнено със звезди, лек бриз, галещ кожата, бронзов загар, безсънни нощи, изпълнени с емоции.  А спомените от изминалите лета ни сгряват през студените зимни дни....

През 70-те на входа на парк "Аязмото" е поставен паметник на Ленин и паркът е  преименуван на парк „Ленин“.

В началото на 90-те,паметникът на Ленин е демонтиран и е открит меден барелеф паметник на Старозагорския епископ и възрожденец Методий Кусев, в знак на благодарност към заслугите му. До параклиса „Свети Теодор Тирон“, застроен на мястото на древно езическо светилище се намира гробът му с огромна мраморна плоча.

История:

Паркът е създаден на 28 февруари 1895 година от митрополит Методий Кусев под името „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“). До началото на XIX-ти век на това място се е простирала дъбова гора, но е била изсечена от турския аскер за да се осигури безопасно пребиваване на султанския везир, отседнал в Стара Загора по време на обиколката си из Османската Империя. Ерозионните процеси измиват почвата и превръщат мястото в гол скалист и безводен хълм.

Делото на митрополит Методий Кусев:

Към края на XIX-ти век митрополит Методий Кусев се заема с нелеката задача да възроди парка. От самото начало идеята за уреждането на градски парк е приета скептично от старозагорци. Ентусиазираният Методий Кусев среща редица пречки в осъществяване на идеята си да превърне голия баир над града в модерен парк. Той започва да изпраща писма до православни манастири и църковни общности в различни краища на света с молба за изпращането на семена на най-различни дървесни видове. Лично надзирава каруците с фиданки, някои от които пристигат от Бяло море и Мраморно море, а някои от засадените от него дървета са живи и до днес. Скоро обаче на владиката се налага да се изправи срещу гнева на хората, които осъзнават, че това ще доведе до загубване на пасищата на животните си. Повечето жители тогава считат, че залесяването и уреждането на таково безполезно пространство е безумие и далеч по-важна е пашата за добитъка им. С доста убеждения и молби Методий Кусев успява да извърши делото на живота си. (Забележка: Според преданието, лично Методий Кусев се е крил през нощта с шишане и джепане в Аязмото, за да го пази от нощните паши на козите и овцете.) В крайна сметка митрополитът успява да създаде невероятно красив и богат на растителни видове лесопарк и го превръща в една от гордостите на града.


С нас - мюсюлманите се заловиха през 1972 - 74 г. Не съм видял добро оттогава. Изселиха ни от Благоевградско. Там, в село Корница, имаше 6-7 души Застреляни. Докараха пожарни и караха хората да чистят кръвта с метли а след това никой не научи, къде са закопани труповете!

Със семейството си се заселих в Шейново и започнах работа в Завода за инструментално оборудване Казанлък. Мислехме, че тук поне ще ни остават па мира а то-цялото ръководство на предприятието се изреждаше да заплашва, че ще ме бият. Директор тогава беше Филип Димитров от Казанлък. Един ден  бях на работа и ме затвориха в постройката на управлението. Държаха ме 24 часа затворен и гладен. После ме пуснаха, но в Шейново, с пистолет на тила,ме вкараха в една от стаите на училището. "Ти ли си най-големият бабайт в селото, бе ?!" -ми викаше единият. Бяха много. Все от селото. Атанас Арнаудов, Тенчо Корумилев,Димитър Пинтев,Христо Конкулов,Филип Мартинов, ясеновският милиционер Ненко "Ако щете ме убийте - името си не сменям" - им казах. Единият си свали сакото и започна да ме бие с юмруци.

После ми държаха ръката да драсна чертичка в предварително подготвения паспорт.

Синът ми служеше в Пещера, в строителни войски. Началникът на поделението му казал, че може да си смени името, ако иска, ако не - няма да го закачат.Пуснали го 6 дни отпуск за награда. Когато отиде в кметството да му подпечатат книжката,кметът Кърпачев му казал да си смени името иначе ще го задържи. Синът ми излязъл от кметството и се прибра в къщи. Вечерта към 2 часа ,петнадесетина души наобиколиха къщата и крещяха, че ще разбият вратата. Казах им, че нямат право, но те не си отидоха.

Синът ми скочи през прозореца.Партийният секретар, Иво Геров стреля с пистолет след него и извика:Дайте ми пушката, тоя май е избягал от поделението си. И да го убием - няма загуба."

Синът ми избягал в Казанлък. Смениха името му, след като се уволни. Прибраха го в кметството и му смениха паспорта.

Седях на простичкия стол до него и слушах. Не посмях да го прекъсвам с въпроси. Виждах един улегнал, възрастен човек пред себе си. С тих, ясен говор и открито лице държеше напуканите си ръце върху коленете.Очите му излъчваха дълбока тъга, тъгата на онзи човек, когото в собствената родина са преследвали и унижавали безспир - само за това, че името му е по-различно от нашите. И от простичкия му разказ за това, което се беше случило с него и с хилядите като него, прозираше ужасът на чудовищното отдалечение между всички нас - толкова голямо, че не сме могли да усетим скритата рана, пълзяща отново по снагата на народа ни.

Димитър ВАСИЛЕВ-Вестник "Домино" 17 март,1992 г
Снимка:Интернет

За двехилядният колектив на обувния завод „Девети септември“ в столицата Празникът на свободата винаги съвпада с друго тържествено събитие — поредната годишнина от основаването на предприятието.

Минутите отмерват с лудешкия си бяг времето. А хората — основателите, които строиха завода, и младите — потомците, се научиха да вплитат в едно времето и песента на машините. Чудесна стана тази яка сплав — творческата биография на предприятието. Защото в нея те вплетоха съдбите на две поколения..четири трудово-производителни кооперации с около хиляда обущарски работници дадоха началото на първия обувен завод в страната, наречен с името на революцията. Възстановен през 1948 г. всъщност започва и първото машинно производство на обувки — 230 хиляди за една година. Тук станава и усвояването на новите технологични методи. Старите майстори се учеха да работят на машини, изпитваха серийната организация на про изводство, убеждаваха се в безспорните  предимства техниката.

Сега колективът на обувния завод „Девети септември“ изработва годишно по два и по ловина милиона чифта обувки от най-различни модели. А перспективата е в края на шестата петилетка производството да надхвърли три милиона. И докато обемът на общата промишлена продукция за 1971 г. е 17 милиона и 600 хиляди лева, през 1975 г. ще бъде пове че от двадесет и два милиона. При това производството ще се развива интензивно — производителността на труда ще нарасне с 34 на сто.

— Колективът ли постигна отлични резултати в съревнованието за Девети септември — разказва директорът на
предприятието Димитър Велков. — Сега ускорено внедряваме редица нови производства и технологични методи, подготвяме се още през следващата година да достигнем 16 на сто увеличение иа производителността на труда.

Анализът иа качествените показатели на плана показва, че този оптимизъм има реално покритие. През първото полугодие в завода са произведени в повече 19 хиляди чифта обувки. При това в по-голямата си част продукцията е първокачествена — един от резултатите на внедрената саратояска система. Успешно е изпълнен и планът за износа, като извън страната са продадени над 105 хиляди чифта обувки. Изпълнението на плана за месец юли е 106,9 на сто, а в дните преди празниха работническият колектив удвои усилията си и отново в тържествения рапорт постиженията са далече над предвидените.

Трудно е да се определи в кой участък на предприятието е било най-напрегнато. Затова  партийният секретар инж. Чавдар Чавдаров и председателят на профкомитета Цветан Галатииски се затрудниха при определянето на
първенците в социалистическото съревнование. Най-икономично изразходваха материалите работниците от цеха за разкрояване с ръководител Илия Атанасов, Само през първото шестмесечие те реализираха икономии в размер не 27 820 лева. Особено се отличиха Кирилка Йорданова, Мария Зашева, Невена Георгиева и др. Комплексен първенец по изпълнението на всички показатели са бригадите за конфеж-ционираие с ръководител Никола Лулов и за ушиване на саи, ръководена от Гина Николова, За празника са наградени и колективите, ръководени от Александър Лозанов, Атанас Любенов и др.

Дни на равносметка! 
Стана традиция в чест на Девети септември и годишнината от основаването на предприятието да бъдат отличавани работииците и служителите с двадесетгодишен стаж в този колектив. На сегашния празник ще бъдат наградени 55 човека — златният фонд на завода. Сред тях са първенците в изпълнението на плановите показатели — ръководителката на шивалня Теменужка Стоянова, работничката Екатерина Коньовска, орденоносецът Петър Григоров, контрольорът по качеството Ангел Комнтов и др. Хора, конто с трудовите си дела, с моралните си добродетели създават качествата на човека за бъдещото развитото социалистическо общество.

Няма никакво съмнение, че тружениците от този завод достойно ще изпълнят своята дума. Предпоставка" за това са разработените четири нови технологии.Търсенето на пътища за внедряване на по-ефективна организация на производството. Колектив от специалисти под ръководството на инж. Любомир Георгиев, главен технолог на предприятието, със собствени усилия монтира първите в страната машини за изработване на обувки с ходила от тер-мопластн по метода на леене под налягане. При новия начин цялата подготвителна обработка в монтажния цех сега се из вършва иаправо в конфекционият цех, при това автоматично и много по-качествено.

В началото на тази година започна първото производство на обувки по монтажния способ — също новост в световната практика. При неговото внедряване в един от основните цехове на завода конфекционния — значителни усилия положиха технолозите Георги Томов, Александър Коньовски и Тодор Кременски. С помощта на високопроизводителна техника сега става и едновременното разкрояване, щанцоване и заваряване с ток с висока че стота на детайли за дамски обувки. Методът позволява да се замени напълно работата на шивашкия цех.

Водещите усилия на специалистите от завода ще бъдат насочени към усъвършенстване на монтажния способ, към пълно конфекциониране на обувките с предварително подготвени детайли.
Ще бъде въведено и много-асортиментното производство на една и съща конвейерна верига. Предвижда се до края иа тази и началото на следващата година да бъдат пуснати на пазара новите артикули мокасини на леки спортни обувкн. Така нашата обувна промишленост ще задоволи порасналите потребности, повишените изисквания на трудещите се.

Заедно с това специалистите от предприятието търсят и нова, по-съвършена организация на производството. Колективите с ръководители инж. Красимир Златарев и инж, Илия Губеров са се заели е разработването на автоматизиранирани системи за управление и с комплексната автоматизация на производствените процеси.Новата организация на управлението ще се състои от осем подсистеми — на материално-техническото снабдяване. Окончателна всичко ще бъде внедрено през 1974 г.

... Сега завод „Девети септември“ не само задоволява част от потребностите ка нашия пазар, но и изнася продукция в социалистическите страни — Съветския съюз и Германската демократична република, в държави като Франция, Англия, ГФР.

Старите занаятчии, които строиха завода, предадоха на младите любовта към професията. А те, потомците, се научиха да управляват минутите — забързани, неспокойни, Вплетоха в едно времето и песента на машините. Между тях сложиха името на Революцията. И получиха яка сплав, събрала силата на две поколения...

Инж. Ангел БОНЕВ



Изненадваща и в същото време радостна беше новината, че аерогара София е едно от малкото летища в света, което ще приеме първият в света свръхзвуков пътнически самолет „ТУ—144“ — чудото на съвременното самолетостроеие. С нарастващо удивление хората наблюдаваха, как този огромен лайнер, тежащ 160 тоиа, плавно и бавно се приземява с вдигната нагоре носова част, сякаш се готви да излита.

"ТУ-144"-първият в света!
— Ще му стигне ли пистата да спре? — попита един от посрещачите.

Какво беше учудването, когато източената като грамадно вретено с „клюмнала“ човка машина спря на половината от пистата с помощта на два парашута. Всъщност това е едно от миогото качества, които го отличават от другите му  събратя летящи с дозвукова скорост — да се приземява на обикновени летища с малки размери па пистите.

Представителите на печата, радиото и телевизията не могат да не бъдат доволни — тяхното професионално любопитство беше най-напред задоволено. Малко след пристигането си всички членове на делегацията с най-голяма отзивчивост отговаряха на въпросите на журналистите; Всъщност това беше непринуден, задушевен разговор, в който гостите „разглобиха и сглобиха" само лета, давайки пълна картина за летателните му възможности.


— Пред нас — заяви главният конструктор Алексей Туполев , стоеше задачата да построим самолет, на който да се увеличи крейсерската му скорост, да се помисли за комфорта на пътниците, а приземяването да става на най-обикновени летища с недълги писти.


 Пред конструкторите стоял избор за две свръхзвукови скорости — 2500 и 3000 км в час. След продължителни проучвания се оказало, че първата е много по-икономична и целесъобразна във всяко отношение. В този момент помолиха др. Алексей Туполев да излезе за момент от залата.

— Моля да ме извините, чакам телефонна връзка е Москва, с генералния конструктор.
Ясно беше, че прославеният конструктор акад. Андрей Туполев от Москва се интересува как е преминал полетът, нали самолетът е още в период на изпитания.

Завръщайки се в залата, той продължи обясненията си — интересни и любопитни. В сравнение с дозвуковите новият самолет ги превъзхожда няколко пъти, тъй като голямата скорост и 120-те места дават възможност да се правят повече полети но естествено броят на превозваните пътници неколкократно се увеличава. Не е безинтересно да се знае, че екипажът е само трима души — командир, втори пилот и борд-инженер. Самолетът е съоръжен със съвременна електронна апаратура, която следи полета, поддържа радиовръзка, осигуряваща приземяването при всякакви метеорологични условия — с една дума, пълен автомат под контрола на човека. Пътниците се обслужват само от три стюардеси, тъй като всички закуски са предварително приготвени в специални опаковки.

В разговора участвуват и другите членове на делегацията, които дават допълнителни пояснения. От първия полет на 31 декември 1968 г. досега самолетът е в изпитание. За да се даде разрешение за редовни пътнически летения, самолетът трябва да бъде във въздуха 3000 часа. Затова се изпитват няколко самолета от е всички, дори до най-малки подробности да се проверят, за да се гарантира безопасен полет. Вероятно прея 1973 г. „ТУ—144“ ще тръгне в редовни рейсове.

И командирът на кораба Едуард Елян, вторият пилот Михаил Козлов, и борд-инженерът Юрий Селеверстов, които са заедно от първия ден на изпитанията, потвърдиха високите летателни качества на лайнера. Благодарение на автоматичните системи за управление, които се дублират четири пъти, всяка изненада при отказ на едната система, е изключена. Четирите мощни реактивни двигателя, разположени под тялото, осигуряват непрекъснат полет до 6500 км на височина до 18 000 метра Шумът на двигателят почти не се чува от пътниците. Специална климатична инсталация осигурява в двата салона стайна температура, докато съпротивлението на въздуха върху външните стени на кораба се развива 140—150 градуса топлина. Достойнство на самолета е, че върху пътниците не се отразява ускорението при излитането.

Както разказа вторият пилот М. Козлов, полетът от Москва до София е траял един час и десет минути — 20 минути набиране на скорост и височина до 2200 км в час (първата задгранична свръхзвукова схорост на самолета), 30 минути хоризонтален полет и 20 минути приземяване. С други думи — едва самолетът се е издигнал на 16 000 метра и вече е трябвало да се снижава.

— Дори не успяхме да поговорим с летището в Киев — каза той. — Докато им кажем кои сме и накъде пътуваме, вече навлязохме в района на Одеса. Тъкмо започнахме разговор и вече се озовахме над Букурещ. Както виждате, службата на радист в нашия самолет в бъдеще ще се изпълнява много по-успешно от автоматична радноапаратура, която ще ни дава нужните сведения.

На срещата, която се ръководеше от главния секретар на Съюза на българските журналисти Петко Караделков, присъствуваха зам. министърът на транспорта инж. Лалю Кючу-ков,зам.-председателката на -Общонародния комитет българо-съветската дружба Надя Василева — Живкова и зам.-министърът на външните работи Кирил Несторов. След срещата,на журналистите бе разрешено да влезнат и разгледат самолета


“Всичко в името на човека, всичко за благото на човека“ – кой не знае този лозунг от годините на зрелия социализъм. А както твърди народното творчество – всеки е знаел дори името на човека. До вчера живеехме с тях, примирени, че някой все трябва да ни сочи вярната посока, сега се забавляваме на нелепостите на посланията им и се чудим кой е измислял тези глупости. Политическият лозунг бе един от основните инструменти на политическата пропаганда. Неговата функция бе да обедини емоционално хората за постигането на определената от партията цел. Сега вече не се пишат лозунги, а слогани, а измислянето им винаги е било трудна работа.

Ето някои от най-комичните и безумни лозунги и надписи, които едно време висяха навсякъде.

 „На лица в носии не се оказва медицинска помощ!“ - надпис в лечебницата в родопското село Горно Дряново по време на Възродителния процес „Говоренето на чужди езици – забранено!“ - надпис в автобусите в Югозападните Родопи по време на Възродителния процес
„Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията“, Тодор Живков „Всички луди – на борба за мир!“ - агитационен надпис в лудница „СССР – родина на всички безотечественици!“ - табела край жп линия „Хигиенизацията е враг на бактериологическата диверсия“
„Въшката е най-опасен враг на Родината. Унищожавайте я!“ „Замърсеното тяло поддържа духа неспокоен“, в обществена баня „На партията – вярност, на народа – чиста вода” - лозунг във ВиК „Теляшка бригада за комунистически труд „Н. В. Гогол“ – в баня
„Във всеки дом – добитък!“ - плакат, издаден от „Наука и изкуство“ „Студенти, икономисвайте отпадъците! Те са за вас” - надпис в студентски стол „Граждани, гответе се за отпадъци!“ - призив за събиране на вторични суровини „Всеки кооператор – свиня! Всеки комунист – две!“ - агитация по партийната повеля за усилено частно роизводство на свине „Граждани, изхвърляйте си боклука извън селото“ „Човекът е главна фигура в животновъдството” „Мечката се мие, чисти във потоците сребристи. Има ли за тебе пречка да постъпваш като мечка?” - агитационен плакат за чистотата „При директора се влиза само по голяма нужда!” - на вратата на директорски кабинет „С всички сили – пет за четири!” - петилетката – за четири години „Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!” - лозунг в социалистическа болница „Да не оставим неодрусана слива в нашето село!” - надпис в ТКЗС „Всички комунисти – под земята!” - лозунг в мина „20 години плодотворна размяна на циркови номера между СССР и България!” - лозунг в цирка „Да влезем в комунизма с лъснати обувки” - във ваксаджийница „Днес цял ден е санитарен полуден” - на врата на библиотека „Във връзка с ремонта на столовата храната ще се приема през задния проход” - в казарма „В чест на 9-и септември да озъбим целия български народ” - в стоматология „Дръж маркуча си в изправност” - в ТКЗС “Роналд Рейгън – враг №1 на Тутраканската селищна система” - на входа на Тутракан

Може да допълвате в полето за коментар..


На 3 декември 1967 г. между съветската страна и България е подписана спогодба за организиране на съвместен дърводобив в Република Коми АССР. На 8 февруари 1968 г. в Усогорск (несъществуващо още като селище място) пристига първата група български граждани. Поетапно в тайгата се изграждат четири селища – Усогорск, Междуреченск, Горни Мезен и Благоево и съответно, четири горскопромишлени предприятия (ГПП) със същите наименования. ДСО „Дърводобив и строителство“ е развивало дейностите по дърводобив и строителство в Коми АССР до 1992 г. (като масовост), но същите приключват окончателно през 1994 година.

В края на 40-те години на миналото столетие обществено-икономическите условия в България налагат дърводобив, значително по-голям от реалните възможности на горите. Причината е икономическия подем на страната в следвоенния период. Потреблението на строителна и за промишлена преработка дървесина за периода 1950-1970 г. нараства почти два пъти. Нарасналите нужди от дървесина и продукти от нея се задоволяват чрез непрекъснато увеличаване на добива от горите, които обаче са значително по-големи от реалните им възможности.

За преодоляване на възникналата диспропорция правителството предприема стъпки за икономично и пестеливо използване на дървесната суровина, но при непрекъснатото нарастване на потреблението тези мерки не решават проблемите. Налага се да се търсят допълнителни възможности за внос на дървесина. В рамките на СИВ решение трудно може да се намери, защото главният износител – Съветският съюз, няма възможност за увеличаване на износа. В същото време НРБ не разполага с необходимите средства в конвертируема валута за внос на дървени материали от страните с пазарна икономика. Така се стига до третата и единствена за тогавашната обстановка възможност – сътрудничество в дърводобива на територията на СССР за нуждите на НРБ или съвместното използване на капитали и работна сила за добив на суровини със стратегическо значение, а така също за специализация и коопериране в сферата на производството.

Главният инициатор за подготовката и подписването на Спогодбата е министъра на горите и горската промишленост Мако Даков. За подписване й трябва да се решат три главни въпроса. Първият – да се получи принципното съгласие на Съветската страна за организиране на съвместния дърводобив на нейна територия. Вторият етап от преговорите е свързан с определяне на района, където ще бъде предоставена суровинната база, и третият – провеждане на конкретни преговори по условията на сътрудничеството. Дълго се дискутира и въпросът за заплащането на транспорта на българския дял от дървесината на територията на Съветския съюз.

В навечерието на подписването на междуправителствения документ, министър Тимофеев се съгласява с настоятелните предложения на българската страна и страната ни получава 40 % трупи за бичене и само 2.9 % дърва, а съветската – предимно целулозни материали, стройлес и значително количество дърва. По-късно, при подписването на новите спогодби, разпределението по сортиментите претърпяват известни промени. Така българският дял е съставен 80 % от трупи, 17 % от дребни строителни материали и обли за целулоза и 3 % дърва за горене. Това съотношение е запазено до края на действие на договора.
 В тържествена обстановка, на третия ден от месец декемри 1967 г. спогодбата е подписана, а основните положения, залегнали в нея, се свеждат до следното:


                               1.Строителство на горски пътища


Правителството на Съветския съюз:
– Предоставя на правителството на НР България възможност за добив със своя работна сила на територията на Съветския съюз до 1 млн. куб. м дървесина годишно и оказва необходимата техническа помощ при организацията на дърводобива. Необходимият лесосечен фонд да се задели от горските масиви на Удорския лесхоз на Коми АССР, гравитиращ към ж.п. линия Микун – Кослан.
– Предоставя за ползване на място: оборудване, машини, транспортни средства, инструменти, резервни части, гориво, смазочни материали, електроенергия, а така също извръшва и основен ремонт на предоставената техника.
– Предоставя на мястото за строителство необходимите строителни материали, машини, механизми, оборудване и сглобяеми къщи в количество, съгласувано между страните.
– Осигурява проектосметната документация за строителство и дърводобив.

                              2. За извършване на дърводобивната дейност българската страна се задължава:

Да осигури изпращането на необходимата работна сила и специалисти в дърводобивните предприятия, както и тяхното социално-битово и медицинско обслужване.
– Да организира със свои сили строителството и поддържането на дърводобивните предприятия, включително жилищата, комунално-битовите и обектите за културни цели. – Да стопанисва и поддържа жилищните и служебните помещения, както и всички обекти с производствено предназначение.
3. Съгласно чл. 5 от Спогодбата българската страна възмездява всички разходи на съветската страна за  амортизация на посочените в т. 1 машини, оборудване и други, както и за предоставената суровинна база, франко вагон или на място с 1.33 куб. м дървесина при натоварен за България 1 куб. метър. В отделен протокол (анекс) бе утвърдено разпределението на добиваната дървесина по количество и сортименти.
4. За своята стопанска дейност българските предприятия се освобождават от данъци и такси и имат право на безмитен внос от България на хранителни стоки, облекла, лекарства и други стоки, свързани с комунално-битовото обслужване на работниците и специалистите.

5. Заплащането на транспорта на българския дял от добитата дървесина по територията на Съветския съюз да става по вътрешни тарифи, но в преводни (валутни) рубли.

6. Построените обекти – машини, оборудване, технологични линии, магистрали, жилищни сгради и други, след приключване на срока на Спогодбата остават собственост на съветската страна.

7. Добитата при условията на Спогодбата дървесина България е длъжна да използва за собствени нужди, без право на реекспорт.

Срокът на действие на Спогодбата е 15 години. По-късно, през 1969 и 1972 г., са подписани две нови споразумения, според които на България се предоставя допълнителна суровинна база за добив на 2.6 млн. куб. м годишно, или общо 3.6 млн.куб. м. Договорът за съвместен дърводобив в Коми АССР е отново преподписан на 15.І.1982 година. От юридическа и икономическа гледна точка в условията на социалистическата система и някои особености на съветското законодателство това е една специфична концесионна форма на дърводобив със своите предимства и недостатъци.
Непосредствено след подписването на документа за сътрудничество, между двете братски държави са предприети мерки, така че строителните работи, а оттам и дърводобивът, да започнат във възможно най-кратки срокове. За директор на Горското промишлено предприятие в Коми е назначен инж. Георги Стоев. Започва набирането на работници. На 4 февруари 1968 г., при минус 40 градуса студ в тайгата, е изпратена първата група от 50 души начело с директора по строителството – инж. Никола Петков. Мнозина се поизплашили и искали да се върнат, поради което е изпратена делегация – Ив. Масларов, пълномощник на партията в Москва и Боню Петков от МГ, която успява да ги задържи.

България е задължена да осигури работна ръка и административно-управленчески персонал и технически такъв, за строителство, дърводобив и поддържане на създадените мощности и фондове. До 1985 год. през Коми АССР преминават над 100 хиляди български граждани. С ПМС № 2 от 21.І.1980 год. е уреден и въпроса за освобождаване от работа в България на всички желаещи да заминат в Коми, като местата им се пазят. Не подлежат на освобождаване само служащи от МНО, МВР и работници и персонал от Металургичния комбинат „Кремиковци”.

Първоначално за строителството от българския бюджет са отпуснати 100 милиона лева. Изпълнението на строителството е предложено на Строителни войски, но те отказват, поради което то бива изпълнено по стопански начин. Най-напред е изградено предприятието в Усогорск, а след това в Благоево, Междуреченск и Горни Мезен. От българските строители са построени също 7 700 км горски пътища в тайгата, 167 000 кв. м жилищна площ за 20 000 наши и съветски граждани, топлоцентрали, 4 общообразователни училища за ученици, 4 детски градини за 1 400 деца, една болница и три здравни пункта и много заведения за обществено хранене. За поддържане и опазване на техниката са построени ремонтни заводи и топли гаражи. В Североизточна България пък са изградени дървопреработвателни заводи за комска дървесина.

Така на територията на Коми АССР е изграден мощен дърводобивен комплекс със съответната технологична и социално-битова инфраструктура. По размера на инвестициите на страните, производството и според останалите икономически показатели за отделните предприятия това е един от най-големите дърводобивни обекти в Съветския съюз. По думите на  зам.-министър на дьрводобивната и дьрвопреработващата промишленост „Таких нет ни в мире, ни в Сибире“. Само капиталните вложения за всяко предприятие за добив на 1 млн. куб. м дървесина възлизат на повече от 100 млн. щатски долара. Предоставената от Съветския съюз суровинна база се простира върху 2 232 200 ха горска площ, което е около 70 % от площта на горите в България. Доставените за 23 години 21.779 млн. куб. м, или годишно по около 1 млн. куб. м дървени материали, заедно с вноса от Коми, довеждат до нормализиране на сечта от нашите гори още в началото на 70-те години, въпреки непрекъснато нарастващото потребление. Сътрудничеството в областта на дърводобива дава възможност за първи път горската индустрия на България да се развивива на основата на вносна суровина. Така например през 1980 г. добитата от българските гори едра дървесина е 1.446 млн. куб. м, а доставената чрез внос и съвместен дърводобив е 1.035 млн. куб. м.

                                        Покорителите на тайгата

Българите – дърводобивници в Коми АССР, по нищо не се различават от другите организирани гурбетчии по света. И те се заемат да облагородяват средата в която живеят и да я преправят по свой тертип. Селищата, разположени в тайгата и изградени от тях – Усогорск, Благоево, Междуреченск и по-малкото – Верхнемезенск, макар и млади, създават свои битови и културни традиции. Административните услуги на гражданите – съветски и български, се извършват от селищните съвети на народните депутати, органи на съветската власт, от съветските училища, пощи, аптеки и други учреждения. Част от административните услуги на българските граждани прави Българското консулство в столицата на Коми – Сиктивкар. Създадена е широка търговска мрежа – 32 магазина, 15 столови, 6 сладкарници, 11 павилиона, 4 хлебопекарни, 4 цеха за производство на безалкохолни напитки и други търговски обекти. Около хиляда души, предимно българи, се грижат за доброто снабдяване и обществено хранене, за хубавото настроение на двадесет хиляди български и съветски граждани.

За правилното решаване на въпросите на търговията неоценима е заслугата на търговските органи и организации в Коми, които водят на специален отчет снабдяването на българския колектив. В универсалните магазини в селищата, разнообразието на стоките е много no-голямо от редица градове в съветската страна. Специални грижи се полагат за работниците в гората – секачи и товарачи. Всяка бригада има своя кухня, която сервира топъл обяд (супа, основно ястие и десерт) u топъл чай. В дървените къщички с отоплителни печки, разположени до сечищата, работниците се преобличат и почиват.

За оползотворяване на отпадъците от столовете в предприятията са били организирани четири свинеферми. Така е била предотвратена най-малката опасност от неритмично осигуряване с месо и месни продукти. Спазвали са се и някои типични нашенски традиции – хората си купуват прасе и със съответните ритуали го подготвят за колективна трапеза по различни празнични поводи.
Колкото и старание да се проявява от органите по търговията, все пак през зимата се чувства отсъствието на пресни зеленчуци. Задоволявали са се със зеле, моркови, ябълки и цитрусови плодове, с които се зареждали плодохранилищата, преди да настъпят силните студове. В Благоево – Коми АССР, с идването на българите се появяват типичните български градинки с чеснов лук, краставици и домати, а в Междуреченск е изградена голяма оранжерия.

На брега на  пълноводната река Вашка, само от боров материал, българите от Благоево изграждат голяма вила в битов стил и я наричат „България” – символ на българо-съветската дружба. Там са се вдигали са се тостове за  дружбата, за приятелството, за любовта, за живота и щастието.
За обслужването на жителите в трите селища са построени и обзаведени битовu комбинати, които предоставят шивашки, ремонтни, бръснаро-фризьорски и други разнообразни услуги. За малчуганите в Коми, които са около 350 са изградени детски градини. Повече от 1200 български деца и юноши се учат съвместно със съветските деца и младежи. Обучението от първи до десети клас в трите селища се води по учебен план на РСФСР на руски език. Допълнително българските ученици изучават своя роден език и литература, история и география на България, които са се преподавали от български учители.

Младежите, дошли на работа в Обединението без средно образование, и тези, които са искали да получат специалност, посещават българско вечерно училище по специалностите: шлосер-монтьор, монтьор на ДВГ, механизатор на дърводобива и горско стопанство. Към 350 български дърводобивници следват задочно в съветски висши учебни заведения, а около 1000 души годишно завършват курсове за любители шофьори.Художествената самодейност на българите също постига много добри успехи.

Медицинското обслужване също е на добро ниво. В Благоево, Междуреченск и Верхнеезенск работят здравни служби, а в Усогорск – Обединена болница с 80 места за българите и отделение за съветските граждани, с тяхно оборудване и обслужване. Подборът на медицинския персонал е било  задължение на българското Министерство на Здравеопазването, а разходите са  се поемали от Обединението и после Министерството на здравеопазването ги е възстановявало.
Всички квартири на българските новодомци са били радиофицирани на български език. Селищните уредби са предавали на родния език материалите за трудовата дейност, местни новини, поздравления, съобщения и други.

Една от най-нискитеа температури, отбелязана в годините, когато нашенците са били там, е през зимата на 1978-1979 г. – минус 53 градуса. Но при температури под минус 30-35 градуса никой не е можел да работеше на открито. Имало е и смъртни случаи от злополуки,  а в първите години от пребиваването на българите и от измръзвания.
Много българи не се завръщат оттам, но и много си довеждат в родината рускини за булки. Дори е  имало такава приказка „Отиде в Коми за „Волга“, а се върна с Олга.” Много от тях създават добри семейства и живеят до ден днешен в мир и любов. Не малко се и разделят.
                                       Стопански резултати

До 1988 год. от Коми е добита общо 38 млн. куб.м дървесина и 2.5 млн. куб.м технологически трески. Очакванията да се компенсира недостига на едра иглолистна строителна дървесина у нас от съветската тайга, не се оправдават напълно. Постъпленията от нея са под 50 % спрямо решението в договора, а  компенсацията на разликата продължава да става от нашите гори. Имало е и не малко случаи, когато доставените трупи от Коми са били заразени с дървояди.Икономическите резултати от над 25 годишното сътрудничество са доста спорни, но да се направи всестранна и обективна оценка на икономическата и финансовата ефективност на стопанската дейност на предприятията и обединението като цяло среща доста затруднения. Те идват оттам, че както у нас, така и в Съветския съюз, се използват два курса на лева и рублата – единият за текущи, а другият за валутни разплащания. Според финансовите разчети, при положение, че резултатите от стопанската дейност се оценяват по валутните курсове, по действителната възвръщаемост на рублата и лева, би могло да се смята, че ако ДСО „Дьрводобив и строителство в Коми“ е можело свободно да продава своята продукция на световните пазари и да прави обмен на валутата по възприетите банкови курсове, вероятно е нямало да приключва със загуби, особено в първите години.Едно сравнение на стойността на добиваната дървесина с цената, по която държавата купува и би купила тези количества по клиринга, показва, че прекият внос би бил по-изгоден за нас. Но както вече споменахме, в началото на 60-те години СССР не е в състояние да увеличи неколкократно износа на дървени материали за България. Алтернативата – да внасяме дървени материали и целулоза от западните страни, също е трудно осъществима. Даже и да е бил приет този вариант, той не би могъл да бъде по-изгоден за държавата, понеже инфлационните процеси допълнително са щели да оскъпят един такъв внос. В случая най-значителни са разходите за капитално строителство, особено при изграждане на новопостроените селища с тяхната инфраструктура, както и за стопанисването и текущото им поддържане. Значителни са комунално-битовите, търговските и другите разходи, непряко свързани с дърводобива. Изобщо изградена е една сложна и скъпоструваща система на управление.
Като се оценят всестранно посочените положителни резултати за горското стопанство, горската индустрия и за развитието на икономиката на страната, може определено да се каже, че при тогавашните условия алтернатива не е имало. Спогодбата определено допринася за решаването на важни за времето икономически проблеми във всички области на стопанския и културния живот на страната.

Проучвания за съвместен дърводобив са били направени и в други страни, но спогодба е сключена само с Гвинея. Обект за работа била планината Нимба, недалеч от екватора. Образуваното съвместно предприятие било наречено “Софорекс”. Предвиждал се годишен добив 5 000 – 10 000 куб.м от ценни тропически видове, за фурнир и за масивна дървесина за мебели. От българска страна са доставени трактори, камиони и пътностроителна техника. От нас също са построени жилища за нашите и гвинейските работници. Съвместното българо-гвинейско предприятие работило няколко години и е предадено на гвинейците. Нашите хора останали на работа при тях.
Проучвания били направени и в Монголия. Имало много гори, големи запаси, но при трудни условия и много далече за нас. И в Етиопия се оказало, че няма възможност. Във Виетнам дърводобива представлявал известен интерес, но се изисквала техника, която да работи при тропически условия, а ние не сме имали такава. В Канада също имало гори, но канадците поставили условия, които не били приемливи.

                                               Сбогом Коми!

Причините за прекратяването на съвместния дърводобив се дължат на дълбоките необратими, политически и икономически промени в двете страни.
Краят на 80-те и началото на 90-те години на миналото столетие остават в историята на света с това, че Европейската социалистическа система се разпада – политически и икономически. В страните членки на бившия СИВ се поставя началото на бавен, труден преход от централно планирана към пазарно ориентирана икономика. Бившите републики на Съветския съюз се обособяват в самостоятелни, независими държави.

Тези политически и социално-икономически промени създават сериозни пречки за съвместната дейност в Коми. При транспорта на дървения материал по някои от направленията товарите трябва вече да минават през две-три нови независими държави с произтичащите от това затруднения по отношение на превозните такси, митата и други непредвидени валутни разходи. В Руската федерация започва да се прилага и ново законодателство за данъците, митата и другите налози. И в двете страни настъпва известен хаос при заплащането на „продадената“ на потребителите суровина. Много от заводите не са в състояние да заплащат предоставените им материали. Обединението изпада във финансови затруднения. В резултат на всичко това добивът намалява и през 1991 г. са добити само 1.648 млн. куб. м, т.е. повече от два пъти по-малко в сравнение с 1990 година. Обединението понася големи загуби.

При тези условия вече е невъзможно България да продължи дърводобива на основата на подписаната спогодба. Българската страна прави предложение и е постигнато съгласие „страните да подготвят необходимите документи за прекратяване от 01.10.1994 г. на действието на Спогодбата от 1967 година“.

Завършва една епопея, свързана с историята на горското стопанство. Когато през 1967 г. нашенските дървосекачи за първи път слизат на крайната спирка на ж.п. линия Микун – Кослан, пред тях са се ширели безкрайни горски масиви, покрити с кристално чист северен сняг. Наоколо е било тайнствена тишина. През годините прекарани там те оставят част от своята младост.
В безбрежната тайга при бръмченето на моторите и българската песен по поречието на р. Мезен и притоците израстват четири съвременни селища с цялата им инфраструктура. Горските масиви са прорязани с трайни пътни артерии, някои от които покрити с асфалт и бетон. По железниците на Русия, Румъния и България, по Волго-Донската плавателна система, през Азовско и Черно море плавателни съдове превозват за България стотици хиляди кубически метри дървени материали годишно.

На територията на Обединението в продължение на повече от две десетилетия работят средно по около 10 000-12 000 работници и специалисти. Много от тях проявяват високо майсторство и трудолюбие, достигащи понякога до себеотрицание. Спогодбата е и резултат преди всичко на големите грижи, които държавата полага за запазване и непрекъснато подобряване на състоянието на горите в България, на огромните за размерите на страната инвестиции, които влага в горския сектор, включително и на територията на Коми.
В публичното пространство от време на време се появява въпросът възможно ли е днес да се върнем отново в Коми. Според специалистите, рентабилността на едно смесено дружество в района на Кослан при новите политически и производствени условия е много трудно осъществима и това вече не е перспективна възможност.

Източник на снимките: Фейсбук група на българите работили в Коми АССР
www.komi-bg.com


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив