Да пазаруваш с купони, да пътуваш в чужбина с „изходна виза“, да чакаш за автомобил години наред и още, и още. Тук припомняме някои от странните неща в ГДР и НРБ – немислими за много от младите хора днес.

В българските социални мрежи се водят люти битки около миналото. Миналото в НРБ. Доста соцносталгици пренебрегват факта, че днес българите са в пъти по-богати и свободни в сравнение с онова време. Пренебрегват и редица детайли, за които ни подсеща една публикация във вестник „Берлинер Курир“ за странностите на ГДР. Тук разширяваме и задълбочаваме любопитния списък, подготвен от германските колеги.

1. Пазаруването с купони: феномен, който по-възрастните германци от бившата ГДР, но и по-възрастните българи помнят от средата на миналия век. В така наречените „социалистически държави“ цареше хроничен дефицит на определени продукти, поради което виещите се опашки край магазините бяха обичайна гледка. Особено в по-ранния период комунистическите правителства се опитваха да създават някаква „справедливост“ чрез купони, с които се купуваха ограничени количества основни продукти. В ГДР купонната система беше отменена чак през 1958 година, но тогава пък автоматично скочиха цените на повече основни стоки.

2. Пътуване в чужбина само с така наречената „изходна виза“. Младите германци и младите българи, които днес обикалят свободно целия свят, не могат дори да си представят, че по времето на ГДР и НРБ за пътуване в чужбина се искаше специално разрешение от милицията/полицията или от Държавна сигурност. Да не говорим, че „пътуване в чужбина“ обикновено означаваше само пътуване до друга тъй наречена социалистическа страна. Гражданите на ГДР имаха нужда от такава „изходна виза“, за да отидат на почивка в България например. Българите също имаха нужда от милиционерско разрешение за пътуване до ГДР. Туристическите пътувания в държави извън Източния блок, камо ли пък на Запад, бяха почти немислими.

3. За закупуване на автомобил се чакаше десетилетия. Поради недостига на автомобили и в ГДР, и в България се чакаше дълги години, докато „ти излезе номерът“ за покупка на кола. При това – само на коли от соцлагера, москвичи, трабанти и пр. Западна кола беше практически невъзможно да се закупи, а в България в определен период имаше наказателно мито от 200% за внос на автомобил от чужбина.В НРБ и ГДР се чакаше дълго за автомобили Снимка: picture-alliance/dpa

4. Като сме на тема автомобили: по онези времена децата пътуваха в колите без детско столче, без никакви подсигуровки. Често ги слагаха на задната седалка или пък някой от родителите ги държеше в скута си. Според съвременните норми за сигурност това е не само недопустимо – то е направо възмутително.

5. „Я изтичай да ми купиш цигари от будката!“ Тази фраза беше обичайна и в ГДР, и в НРБ. Родителите (най-вече бащите) поради мързел често пращаха малолетните си деца за цигари или алкохол – нещо, което законите днес не допускат. И правилно, защото децата трябва да бъдат предпазвани от тези „стимуланти“.Децата купуваха от будката не само захарни петлета Снимка: Inventarbuch des Sozialismus

6. И пак за децата, които навремето ядяха бой от родители и учители. В ранните години на т.нар. „социализъм“, че дори и по-късно шамарите и боят бяха напълно легитимно „възпитателно средство“ в семействата и в училищата. Тогава никой не беше чувал за правата на децата и съответно никой не се замисляше по въпроса.

7. Спасителни жилетки по време на излет с лодка или корабче? За днешните деца в Германия това е напълно в реда на нещата, но по времето на ГДР такива норми просто нямаше. В България също. Хигиенните изисквания към училищата също бяха на много по-ниско равнище, отколкото са днес. Сегашните училища в Германия предлагат относително чисти тоалетни с тоалетна хартия и сапун, докато едно време за това можеше само да се мечтае.

8. По времето на ГДР и на НРБ имаше много повече „стопаджии“. Особено младите хора тогава не разполагаха със собствени автомобили, а общественият транспорт беше доста по-слабо развит, отколкото днес. Нямаше и „споделени пътувания“. И младите масово пътуваха на автостоп. Според „Берлинер Курир“ днес каузата на стопаджиите в Германия е обречена, защото почти никой не би взел чужд човек в колата си.В НРБ почти всеки имаше такава касичка у домаСнимка: Inventarbuch des Sozialismus

9. Хигиената на хората значително отстъпваше спрямо сегашната. По улиците на България често можеше да се видят храчещи хора, в един по-ранен етап имаше дори така наречените „плювалници“, които обслужваха тази „хигиенна необходимост“. Хвърлянето на фасове от цигари също беше масово и на практика безнаказано. В ранните години на НРБ банята в апартамента или къщата беше нещо много рядко. Обикновено се ходеше семейно на градска баня: един път в седмицата.

10. В годините на ГДР и НРБ нямаше не само мобилни телефони – тогава и стационарните телефони бяха нещо като лукс. В жилищата често функционираха така наречените „дуплекси“ – два съседни апартамента деляха една обща телефонна линия и не можеха да разговарят по нея по едно и също време. Тази практика продължи дори и в първите години след прехода. В по-ранния период за телефонни разговори се ходеше чак до пощата, където се даваше „поръчка“ и се чакаше дълго за връзка. Телефонните разговори с чужбина бяха почти невъзможни и невъобразимо скъпи.

Александър Андреев/АГ/БР



Награда „за мъжка роля“ за ролята на (Георги Димитров) във филма Наковалня или чук на ФБФ (Варна, 1972)

Награда „за мъжка роля“ за ролята на (Георги Димитров) във филма "Наковалня или чук" на МКФ (Авелино – Италия, 1975)

Голямата награда „ЗЛАТНАТА РОЗА“ за филма "Допълнение към закона за защита на държавата" на ФБИФ (Варна, 1976)

Наградата „за екранизация на произведение от литературната ни класика“ за филма "Снаха" в лицето на режисьора Васил Мирчев на ФБИФ (Варна, 1976)

ЗЛАТНАТА ЧАЛМА – „за мъжка роля“ за ролята на (Юрталана) за филма "Снаха" на МКФ (Истанбул – Турция, 1976)

Голямата награда „ЗЛАТНАТА РОЗА“ за филма "По дирята на безследно изчезналите" на ФБИФ (Варна, 1978)

Наградата „за мъжка роля“ на САБ (1988)


Танкерът "Хан Аспарух" в голямата докова камера на ККЗ "Георги Димитров" - Варна

В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. През 1962 г. на 17 г. завърших професионално образование. Постъпих на работа в КЗ “Г. Димитров” – гордостта на града, като корабен тръбар.

В стола на завода порция таратор, боб, крем-какао и четвърт хляб струваше 0,25 лв. Когато ястието беше с месо – около 0,60 лв.По-късно храната за корабостроителите от основните цехове стана безплатна и се полагаше по кофичка кисело мляко на смяна.

Неусетно минаха две години и влязох в казармата (ако съм сега на 19 години, пак ще служа с желание), но мястото ми в цеха беше запазено. След уволнението се върнах пак в цеха при същата бригада. Строяхме танкери и малки пътнически кораби за СССР – “страна, която ни пороби”. В края на всяка година братушките подписваха, че корабите са готови, за да влезе валута в хазната, а довършителните работи продължаваха до края на февруари на следващата година. В завода се развиваше масово физкултурна дейност.

На 23 г. се разболях от остър гастрит. Цеховият лекар ми определи дата, когато да получа от него безплатна карта за Старозагорски минерални бани, но понеже не отидох да я взема, д-р Владимиров я донесе в цеха. Само дето не ми издърпа ушите заради моето лекомислие. Загриженост и отговорност имаше в цеховете. Лекари и стоматолози се грижеха за здравето на работниците с отговорност.

Записах се да уча механотехника. Работех по седем часа, а осмия го плащаше заводът. Всяка година ползвах 12 работни дни за ученическа отпуска. Когато подготвях дипломната работа и макет, ползвах 30 дни платен отпуск. Като се дипломирах, веднага ме назначиха технолог. Избраха ме за секретар на комсомола. Сключихме шефство с комсомолки – текстилки от ТК “1 май”. На забави и излети се опознавахме и създавахме семейства. С моята съпруга се запознахме на комсомолски семинар и вече 43 г. сме заедно.

С всяка измината година корабостроителите се квалифицираха, навлязоха новости в българското корабостроене. Започнаха да идват поръчки от западни страни. Корабостроенето се превърна в основно направление на машиностроенето. Построихме 100 000-тонен танкер. Работехме, творяхме, почивахме рационално. С жената и двете ни деца сме ходили 12 пъти на курорт.

През 1975 г. постъпих в органите на МВР. Всяка година попълвахме вещеви заявки. Тъй като дрехите и обувките бяха предостатъчни, на всяка втора година си пишехме от 80 до 100 лева, които получавахме на ръка. Не проявихме желание непременно да глобяваме.

Профилактиката беше основно направление в нашата работа. Служил съм на пристанище Варна-запад, фериботен комплекс, и съм свидетел на натоварените с агнета и телета кораби, предназначени за Сирия, Иран и т.н.

Ядяхме качествено месо с печат от “Родопа”, а не както сега – от Нова Зеландия

Като чуя, че днес колегите от МВР работят с износени дрехи и кубинки, ми става мъчно. А им намаляват годишния отпуск. Всеки, в повечето случаи, се снабдяваше с жилище и други неща с кредити, които се изплащаха без проблеми. Банките бяха народни, а сега са крадливи.

Петко АЛЕКСАНДРОВ, Варна/Ретро.бг/


Сериала за  „Робинята" Изаура си остава най-продаваният телевизионен хит в света. От 1976 г. са го гледали зрители в над 80 страни. Оказва се, че за страданията на бедната Изаура и зверствата на безпощадния плантатор Леонсио знае половината свят.

"Робинята Изаура" са гледали в мюсюлманския Изток, в Африка, Европа и двете Америки, а във Великобритания сериалът е едва ли не единственият чуждестранен сериал, който е могъл да предизвика интерес в капризния английски зрител. Впрочем, успехът е бил предсказуем: великолепни костюми, природни снимки и сценарият на Бернардо Гимараеш.

Нека видим какво се случва в бразилската хасиенда 47 години по-късно.


Лусилия Сантуш — Изаура


Лусилия жъне много успехи в Бразилия. Тя не само се снима досега, но пише сценарии и продуцира. Истина е, че в личния ѝ живот не ѝ провървя: Сеньора Сантуш е в развод и компенсира това с будизъм и йога, а робинята Изаура я помнят и e топло посрещанa в целия свят.


Рубенш де Фалко - Леонсио


Жестокият плантатор Леонсио почина през 2008 година от сърдечна недостатъчност, когато бе на 76 години. Неговият образ в серила беше толкова ярък, че дълго след излъчването му в Бразилия към него се обръщаха с името Леонсио. През 2004 година Фалко се снима в римейка на „Изаура“. Там той игра бащата на своя герой, командора Алмейда. Това всъщност беше и неговата последна роля.


Лея Гарсия – робинята Роза, която ненавиждаше Изаура


Лея е много уважавана в родината си, защото филмът, в който тя участва още в младите си години, е донесъл на Бразилия „Оскар“ в номинациите за най-добър чуждестранен филм. На 82 тя продължава да работи в кинематографията. Преди време сеньора Гарсия се оказа в грандиозен скандал и даже попадна в полицейски участък. Това може само да покаже, че тя все още е силна и бодра духом.


Зени Перейра – Женуария, робинята, под чиято опека беше Изаура


Женуария беше въплъщение на добротата. Много гледаха сериала само заради нея. Този образ се удаде на актрисата великолепно. За съжаление тя почина през 2002 година на 77.


Норма Блум – Малвина, жената на Леонсио, погубена от ръката на съпруга си


Героинята на Норма Блум в сериала беше обичана не по-малко от Изаура. Актрисата продължи да се снима, като най-новият сериал с нейно учстие излезе неотдавна. Тя е започнала кариерата си съвсем млада – от детска програма на бразилската телевизия, където се изявява с творчески етюди.


Жилберту Мартино – командор Алмейда, баща на Леонсио


Известният бразилски актьор Жилберту Мартино почина от рак на белите дробове на 74 години през 2001. Той не доживя излизането на новата версия на „Робинята“, в който ролята на командора беше дадена на екранния му син – Рубенш де Фалко. Но успя да изиграе роли в десетки сериали и кинофилми.


Роберто Перильо – Тобиас, първата любов на Изаура, загинала заедно с Малвина


Според сайта Джъствидео.ко по красавеца Тобиас е въздишало цялото женско население. Ролята му в сериала е била звездният му час, защото след него, актьорът не е получил нито едно сериозно предложение. Може да се каже, че сериалът е могъл да мине и без неговия герой, но в крайна сметка се е получило добре. Роберто играе малки второстепенни роли.


Рядка и интересна снимка показва два български рейса на улица в афганистанската столица през 80-те.


Историята на българският производител на автобуси Чавдар изобилства от доста интересни периоди и някои изненадващи факти. 


Предприятието със седалище и завод в град Ботевград в продължения на десетилетия снабдява с автобуси не само цяла България, но и някои доста неочаквани "братски" на СССР държави, най-интересните и може би най-екзотичните измежду които са Афганистан, Северна Корея и Никарагуа.

На тази рядка и несъмнено ценна снимка се виждат два произведени у нас автобуса от модела Чавдар 11Г5 по улиците на столицата на Афганистан - Кабул. Моделът 11Г5 е създаден за градска и крайградска употреба, тоест за къси, максимум до средния разстояния. 


Добре познатият на всички малко по-възрастни читатели автобус най-често беше в червено-бяла окраска на ивици и през годините се прочу най-вече с изключително издръжливата си, лесна за ремонтиране и изискваща съвсем елементарна поддръжка техника. Чавдар 11Г5 се базира на шасито на Skoda 706 РТО и има предно разположен двигател Skoda PT

Източник:investor.bg



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив