Една носталгична история от средата на 80-те

 

Зрелия социализъм, към средата на 80-те на миналия век.

Народната република е изобретила и пуснала на пазара технологичното чудо, наречено „дек Финезия“. Това е български касетофон, копие на полския „Унитра“ от преди десетилетие, който пък е копие на западногерманския „Грундиг“ от преди две десетилетия. Финезията струва повече от две месечни заплати, обаче като всички младежи от онуй време и аз искам музикална кутия, събрал съм парите и тръгвам да обиколя всичките места, откъдето мога да го купя. ЦУМ на последния етаж, магазин Електроника на Витошка и някакъв магазин за електроуреди в Люлин. Разбира се, декът както всички български технологични чудеса, също като телевизорите Велико Търново, хладилниците Мраз и пералните Перла свършват на минутата, в която ги пуснат в магазина. За да се сдобиеш или се редиш на опашка от предната вечер или трябват много дебели връзки за да го купиш. Навсякъде, където питам, отговорите са между любезното „проверете пак другия месец“ и „епа, не виждаш ли че нема“.

И тогава се сещам за Иван. Иван е чичото на жена ми. Работил 5 години в Либия, има долари човекът. Така или иначе имам парите, плащам му по черния курс, по три лева за долар и отиваме в Корекома*, откъдето вземаме едно прекрасно червено Сони, с откачащи се колони, вградено радио с УКВ, хем по-евтино от Финезията, хем с куп екстри за времето си – докато свири песента, натискаш бутон за бързо пренавиване на касетката, системата открива паузата между песните и ти пуска предната или следващата.

(Може би все още работи това Сони….а Antonia Wirth?)

След няколко месеца Иван ми се обажда по телефона, искрено разтревожен, вика ми, Жоро, моля те, ако се обадят от милицията, да кажеш че съм ти подарил касетофона. И наистина ми се обаждат. Представя се някакъв лейтенант от стопанска милиция иска да знае историята на тоя касетофон, дето по документи се води на Иван. Как и защо е у мен. Казвам му, Иван ми го подари за рождения ден. Ама може ли да го напиша това на един лист и да се подпиша отдолу, той лейтенантът щял да мине да вземе декларацията.

Иван купил пет касетофона от Корекома – за сина си, за себе си, за приятелката си, за мен и за някакъв негов комшия. И стопанска милиция го погнали. Спекулант, който е направо за затвора. Нищо, че е лекар, нищо че парите са си негови, изкарани с труд.

Отърва се човекът, ама го разкарваха по милициите, писа обяснания, както и ние покрай него.

Чудесно беше през социализма. Имаше ред.

(На снимката е моят приятел Росен, който точно в тия години демонстрира западен лукс и разложение – касетофон, телефон, дънки и уиски. Шишето е от уиски, но всъщност е пълно с на дядо ми трънската крушова шльокавица, която Росен мисли за чист Балантайнс. Къде ти истински Балантайнс по онова време, че да му знаеш вкуса… Но това вече е друга история)

*Кореком е магазин със специално снабдяване, където се пазарува със западна валута и милицията зорко следи кой и защо пазарува в тоя магазин и откъде има валутата.

Георги Величков

Научете повече

Как казармата ме направи не само мъж, но и баща

Есента на 72 година, аз съм хилав дългуч с  девствен мустак, родом от Златна Ливада, Чирпанско. Завърших гимназията в Чирпан и интересите ми бяха такива, че дядо ми се беше отчаял, че никога няма да стана мъж. Бях радиолюбител, можех да сглобя радио от стара кутия от вафли, слушах френска и английска музика по късите вълни и бях меломан, пишех стихове. Според дядо ми, това не беше занимание за истински мъже, които примерно ставаха трактористи или комбайнери. Или най-малкото, бригадири. Идеята да стоя постоянно заврян в общинския радиовъзел го отчайваше, него и баща ми, който работеше на полето по цял ден.

По ирония на съдбата - пратиха ме в секретно поделение насред нищото, на стотици километри от родния Чирпан. Стърчах една глава над всички, а мустакът ми предизвикваше само смях. Но когато по заповед на капитана ремонтирах и пуснах в употреба радиоточката, както и единствения телевизор в столовата - уменията ми започнаха да предизвикват страхопочитание.

И кариерата ми получи неочаквано развитие - прехвърлиха ме в екипа на стенвестника, издаван от съпругата на капитана. Поделението беше секретно, определено без достъп до външния свят, на телевизора хващахме чудесно турска и гръцка телевизия, но българската идваше през дъжд от снежинки и се чуваше само пращене. За вестници и списания - идваше един път на 10 дни вестник Българска армия, когато ни носеха храна. Всяка седмица съпругата на капитана правеше на пишеща машина вестника и го лепеше на стената - патриотична поезия, писана от нея, снимки на граничари, новини за живота на поделението.

Имахме си редакция - в радиовъзела. Преместиха ми легло там, сутрин пусках патриотични песни за закуската и за строевата подготовка, народна музика за обяд. Следобяд отрядите тръгваха из околностите да сменят постовете, връщаха се късно вечер, когато пак им пусках народна музика. Вечерта имаше поздравителен концерт с патриотични песни и малко българска естрада. До мен на бюро стоеше съпругата на капитана - слабичка софиянка, поетеса, която се усещаше предадена от това, че кариерата на нейния съпруг я беше докарала в тези земи, все още неоткрити от цивилизацията и културния живот. Прочетох и мои стихове, тя ми чете свои, бяхме си станали доста близки. В един момент - дори повече от близки, когато тясната кушетка между бюрото ми и радиоуредбата се оказа свидетел на моя първи път. Мога да кажа, че не бях така добре, както си го представях, но тя положи доста усилия за да избие страховете ми и да получи емоцията, от която се нуждаеше.

Не знам дали капитанът имаше време за нея, но всички пропуснати моменти с него тя компенсираше с мен - почти всеки следобед, в тишината на утихналото поделение. И аз се влюбих, в ума си кроях планове за бягство, дори и в чужбина. Границата беше близко.

Изминаха няколко месеца. На свиждане със семейния Москвич ми дойдоха роднините и зяпнаха - хилавото момче бе станало як мъж. Добрата храна, чистият въздух и редовните тренировки, включително тестостерона от отношенията ми с една зряла жена бяха направили чудо. Чудо беше станало и на още едно място - моята колежка и главна редакторка на стенвестника стана странно емоционална и изведнъж отиде в София на "прегледи". Върна се за няколко дни и пак изчезна, без дори да ми обясни какво. От клюките разбрах, че е забременяла най-накрая и е отишла в София да се подготвя за раждането. Там при нас нямаше лекар на 60 километра от поделението. Беше ми просто да сметна 2 и 2, което в моя случай значеше само едно - не само мъж, но и баща.

Капитана го преместиха в друго поделение и дойде един млад кариерист, който разбута всичко в поделението, включително и ме премести обратно в общото спално. Не ми отпаднаха обаче задълженията в уредбата, началниците много бяха харесали озвучаването и не даваха косъм да падне от главата ми. Заех се и със вестника, беше ми удоволствие. Нищо, че тя ми липсваше. Но бяха такива времена.

Уволних се в в края на септември 1974 година, малко почивка на село, помогнах на нашите за реколтата и в София ме приеха веднага в Техническия. Дълги години изкарах там като млад асистент, след това и преподавател. Имам мое семейство, куп деца и внуци. Мисля, че живях достойно, нищо, че не стана от мен тракторист или комбайнер. Но нека да си призная, че много често се вглеждах в моите студенти и търсех да видя в някоя от тях мои отличителни белези или леко тъжните очи на съпругата на капитана. Спомен за следобедите в радиовъзела, които ме направиха мъж и вероятно...промениха завинаги.

Научете повече

Празни ли бяха магазините през соца? /СНИМКИ/

1. Ето ви образцова книжарница. Портрета на Тошо Правешки и великите му трудове. Имат всичките томове луксозни издания. Нищо, че никой не ги купуваше. За нови хубави книги чакахме на опашки с часове. И като ти дойде реда ти казват, че ако искаш да си купиш „Шогун“ на Джеймс Клавел, трябва да си купиш и тези двете. „Тези двете“ бяха книги, които НИКОЙ НИКОГА не би искал да прочете, камо ли да притежава! Така ни набутваха да купим още поне две непродаваеми книги.

2. Ето ви го голямото „имане“ Снимка от РУМ-а. Щанда за печки, прахосмукачки и т. н. Има две прахосмукачки предполагаемо „чудо“ на съветската техника. Ел. печки с реотан в разнообразие от 2 модела. „Изгрев“ И Изгрев“ 2. Печка за готвене един модел- малка, компактна и напълно подходяща за 3х3 метра кухня в модерната соц панелка.

3. Ето го и големия супермаркет. И тук цари едно имане… Първа етажерка, прах за пране 2 вида. Алфа и Гама. Но пък з етажа рафтове са препълнени. От другата страна сапун два вида. С жълта и със зелена опаковка. И пак така з етажа рафтове са препълнени с 2 вида стока. Следват рафтовете с консерви. Тук има голямо разнообразие. Русенско варено, скумрия, 2 вида копърка и Ропотамо. Магазина прилича по-скоро на военен склад. Консервите са повече от всичко друго. На предпоследния рафт цари разнообразие от консерви с жърта опаковка и неидентифицирано съдържание. Но пък има много, цели 4 рафта. Там виждам и някакви буркани явно шипков мармалад. Следва разнообразие от оцет един вид с надпис ОЦЕТ, олио един вид от слънчиглед марка „Слънце“. Не виждам бисквити. Имаше винаги два вида – обикновени и чаени „Чайка“ За други не се сещам. И ако обикновените бяха „отлежали“ бяха по-твърди от камък. Захарта беше дефицитна лятото като варяхме сладка и компоти. Имаше и период, когато олиото беше дефицитно. Буржоазни екстри като тоалетна хартия не се забелязват. На щанда с кантара цари пълно спокойствие. Изобилието от колбаси се вмества в 5 метров щанд, обслужван от 3 продавачки. Едната се е облегнала замечтано в очакване на клиенти. Пред средната продавачка се вижда изобилие от нещо като кренвирши или „Кучешка радост“

4. Плод-зеленчук в Ямбол през 80-те. Плодове и зеленчуци почти няма. Но има бутилки с нектар и буркани с домати. Общо преброих 17 артикула, от които 12 са в буркани. Що са го кръстили плод-зеленчук, Господ знае.. Но пък всичко беше качествено! Щото се пръскаше с ДДТ и се тореше с високо нитратни торове. И така почти ВСИЧКИ зеленчуци и плодове съдържаха над допустимите норми нитрати, както и токсини от ДДТ. Колбасите бяха пълни със соя и субпродукти. Даже имаше вицове за кренвиршите. Във всички ТКЗ та животните се тъпчеха с антибиотици и ваксини, които сега са забранени в ЕС. Не като сега! Тогава всичко беше чисто и качествено!

5. Това ми е любимата снимка! Щанда за парфюмерия и козметика, 70-те. Разнообразие от шампоан „Зелена ябълка“, крем „Каро“, крем за ръце и яйчен шампоан. Има и лак за нокти. Червен и бял перлен, ако познаваш продавачката. „Пускаха“ и шампоан „Мелинда“ и Кеч балсам внос от Унгария. За тях се чакаше на опашка. Червената Рексона беше мечта както със своята рядкост, така и с цената от 13,50 лв. Или 10% от на мама заплатата.

6. Универмаг. Пуснали са тъмно оранжева булана с мек  отенък! Заветната мечта на всеки образцов соц гражданин – холова гарнитура покрита с булана и секция с витринка пълна с опаковки на стоки от „Кореком“ и сапун Fa. Може и малки шишенца с уйски и други. И заветната Metaxa.

7. Упадъчния „Кореком“ пълен със западни боклуци на площ няколко метра има повече стока от халите.

Текст: Biliana Ambareva

Научете повече

Потресаващото убийство в чирпанския панаир на красивата Сара през 70-те

 

Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те

Научете повече

Как копахме 10 дни градинки след пиянски побой в чирпанска дискотека през 80-те

Чичо Митко бе дърводелец със златни ръце. Обичаше работа си и във всяка къща на Златна Ливада имаше по нещо от него - шкаф, маса, сандък. Той беше един от малкото цигани тогава в селото, който имаше най-чистата къща и огромно семейство, учтиви, скромни. Вече беше на възраст, а Златка беше най-малкото му дете. По онова време - на 19, заедно учехме с нея в Чирпан в гимназията. Златка беше неземно красива, съчетала черните очи на чичо Митко и буйната кестенява коса на майка си. Кой бях аз ли? 

Иван от Теневите, буйният род на хулигани, разбойници, войводи и четници. И тогава - съученик на Златка. Всяка сутрин с нея пътувахме с рейса и вечер се връщахме. Чичо Митко ми имаше огромно доверие и ми казваше, че косъм не трябва да пада от главата й. Защитавах я от всички, а тя ми помагаше с уроците. Защото там изоставах, поне в сравнение с нея - отличничката на класа. Харесвах  я, но не знаех как да й го кажа. Срам ме беше, защото я усещах повече от сестра. 

Училището завършваше и най-накрая събрах куража да я поканя на дискотека в Чирпан. Исках да й призная за моите чувства, въпреки, че не знаех какво да й кажа. Разбирах от футбол, от мотори, но не и от жени. Поне така бях тогава. Вечерта беше важна, аз се бях нагласил с нови дънки, тя с красива рокля. Изглеждахме възрастни.

Вечерта започна добре, изведнъж Златка се натъжи. Запитах я какво се е случило? Оказа се, че пиянска компания я е обидила с "мръсна ц*га*ка".

Внезапен приток на кръв в главата ми, хванах едно шише с вино (бяхме пили малко), излях виното и го скрих в ръкава. Зад чупката на Г-образната зала стоеше въпросната компания - трима на около 25-35 години. Много пиян гигант и още двама, порядъчно подквасени, но по-слаби. Приближих ги, а те дори не ме забелязаха, обсъждаха как искат да ....моето момиче. Прецених, че гигантът трябва да е първият и просто му разбих шишето в главата. Докато се освестят двамата около него, той падна в безсъзнание на земята. Внезапно отрезнях, затичах се да извадя Златка от залата и да тръгнем бързо към село с такси. Но не бяхме достатъчно бързи, още в предверието отгоре ми скочиха двамата,с някакви летви в ръце и пиянски закани. Златка се разпищя, а аз откъртих една дъска от стол започна някаква страшна битка. В първата минута се блъскахме по стените, в следващия момент в боя се намесиха още хора и стана наистина страшно. Десетина човека, които се бият в тясно предверие. Изпочупихме прозорците и боят се пренесе отвън. След минути се чуха сирените и дойдоха две коли с милиционери.

Милицията в малкия град бе изключително директна и не похаби време да ни увещава да спрем. С ритници и удари от палките те ни разтърваха, набързо ни сложиха в белезници и с шамари зад врата ни подкараха през градинката към участъка. Сигурно сме изглеждали много смешно - няколко синджира охкащи и виещи младежи, сритвани от време на време от старателните охранители на реда.

Вкараха ме в една килия с гиганта и неговите приятели, всеки от нас с белезници в четирите ъгъла на стаята, оковани, да не се "избием". Ритахме се, плюхме се, но май се поуморихме и заспахме. Пък и те отрезняха.

На другата сутрин след кратка (но респектираща среща) с началника на милицията ни освободиха с наказание - 10 дни обществено полезен труд. На слънчева светлина, да ни видят какви сме. Пред участъка ни чакаше половината село, начело с плачещата Златка още в нейната бяла рокля и баща й - чичо Митко.

10 дни изкарахме четиримата да копаем и да украсяваме с цветя Чирпан. Трудът украсява не само улиците, но и душите на хората. Те ми се извиниха, било глупост от тяхна страна. Аз бях много доволен, въпреки моята пък глупост, защото Златка ме беше целунала, с онази огнена първа целувка, която винаги се помни.

Минаха много години. Когато минаваме със Златка през Чирпан, спираме на тази алея, на която аз и побойниците садяхме цветя и копаехме. Спомняме си онези луди години.

Златка отиде да учи за лекар, аз я последвах и сега и двамата сме лекари в едно село в Благоевградско. Имаме деца и внуци, съчетали нейната екзотична красота и моят луд, луд, чирпански характер.

Чирпан много се е променил, но и ние се променихме. Побойниците отдавна ги няма на този свят, чух, че двама загинали в пиянска драка, а гигантът издъхнал на полетата в Англия, там го отвял вятърът. От дискотеката нищо не е останало, само развалини. Но в спомените ни все още стои онази вечер и последвалата огнена целувка.

*В статията е ползвана илюстративна снимка на младежи в чирпанското село Златна ливада през 80-те

Научете повече

Как заради любовно стихотворение лежах 2 години в затвора през 1981 година

Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.

Научете повече