20:30
Площадът на селото беше пълен с хора. Бихте казали, нормално, Великден е. Но в средата на 60-те години, Великден не беше официално толериран. Нищо, че църквите бяха пълни с хора, всичко ставаше в атмосфера на полулегалност.
Хората си бяха свикнали да почитат празника, далеч от очите на официалната власт. Която също тайно ходеше в църквата, но гледаше да не я видят много много. Този Великден бе различен - в село Златна Ливада очакваха самия Тодор Живков да дойде да посети селото, да види новите сгради на магазина, на читалището. Очакваха Главния, но не знаеха какво да правят - идването му съвпадаше с празник. Нямаше как - партийният секретар сложи комсомолци на пътя към манастира, за да връщат хората. Махнаха сергиите от площада, всички в нови дрехи и със знамена очакваха Живков.
Откъм Чирпан се зададе кортежът от черни волги. Кметът и партийният секретар буквално трепереха - да мине и това гостуване, за да пуснат народа да отиде до манастира. Грях е, все пак е Великден. Но и пред Тодор Живков не трябва да се излагат. Засвири оркестъра, докато Живков слизаше и вървеше към трибуната, хората на площада танцуваха и махаха с ръце. Хората на село обичаха държавния ръководител, знаеха за него много, но не го бяха виждали никога в селото.
Охраната пробиваше пътя, а всеки искаше да го прегърне, да го пита как е, да му даде цветя. Обичта на народа не можеш да я имитираш, нея или я има или я няма.
Най-накрая на трибуната се качи и започна да говори по микрофона, за българското село, за обичта му към прясно разораната земя. Хората плачеха.
Малкият Тишко от Теневите трябваше да изпее песен за селото, това беше част от програмата. Но никой не очакваше, че той е подготвил изненада след нея.
От широките джобове на своя народен костюм (беше му малко по-голям, но по-малък в читалището нямаха) той извади две яйца и каза на микрофона:
- Другарю Тошо, аз у дома съм с борака. Давай да се борим да те видим.
И момчето връчи второто яйце на другаря Живков. Кметът и партийният секретар настръхнаха, за момент хората на площада замълчаха. Никой не знаеше как ще реагират от УБО и от милиционерските коли, които бяха обградили площадчето.
Живков буквално грейна, пое яйцето в ръка и прегърна момчето.
- Другари, днес е Великден, защо не казвате, а какъв хубав манастир имате. Защо не ме заведете там, след това ще видя всичко друго ново. Да почетем празника първо.
От селото тръгна странна процесия - отпред вървяха охраната от УБО, кмета, партийният секретар, Живков и малкият Тишко. Живков държеше за ръката момчето и го разпитваше за училището.
Зад тях вървеше цялото село и пееше песни, а най-открая бяха колите на УБО и милицията. Като чуха гълчавата, комсомолците изскочиха от храстите и зяпнаха, защото пред тях се изправи самият Живков с неговата охрана. Не го очакваха, но Живков се засмя.
- Я, те най-младите били вече тук и не се обаждат. Я бързо да предупредите дядо поп, че идваме. Бързо, бързо, да отваря вратите!
Много неща могат да бъдат казани за този ден, в който манастирът беше пълен с хора, смях, музика и светлина.
Живков си тръгна по някое време, никой не го усети. Програмата му беше натоварена, чакаха го в София за важно събрание. Но той не забрави село Златна Ливада - скоро дойдоха майстори да обновят манастира, Тишко и неговите съученици получиха голям кашон с детски книжки. И така, години наред хората говореха за това, че Тодор Живков е посетил селото, за смелото дете и как самият министър-председател е разгонил комсомолците. Те много не се срамуваха, все пак, да те гълчи самият Живков не се случва на всеки. Всеки от селяните имаше своята история за този ден, която обичаше да разказва.
Изминаха години, някогашното богато и светло село Златна Ливада е вече само в спомените на по-възрастните. Тежка тишина товари дори и най-празничните дни, а само слаб шепот от тъмните улици припомня, че някога, някога...
