По пътищата на народната република в снимки от 80-те

Пътното строителство започва при управлението на Ал. Стамболийски (1919-1923) с приемането на Закона за трудовата повинност, но на Девети септември в пътната мрежа от 22 195 км едва 409 км са покрити с трайни настилки, предимно паважни. 

Само девет километра от Варна до Евксиноград са асфалтирани. Около 1 400 населени места въобще не са свързани с редовни пътища. За да се стигне до околийския център, най-близката жп гара, училище или лекар се ходи пешком много километри – обикновено с багаж на гърба или с болно дете в ръце. Такава е картината в равното Софийско поле, на един хвърлей от столицата. Какво остава за Трънския край, Родопите, Делиормана, Странджанския регион или за другите планински селца и махали.

Новата власт бързо извършва съществени подобрения в организацията на проектирането, строителството и поддържането на пътищата. През 1948 г. се създава проектантският институт “Пътпроект”, през 1950 г. е учредена специализираната строителна организация “Пътни строежи”.

В края на 1989 г. пътната мрежа достига 37 560 км. От тях 32 597 км са пътища с трайна настилка, преди всичко с асфалтово покритие. Дължината на въведените в експлоатация автомагистрали е 274 км. Построени са 3589 нови мостове и виадукти, а 3468 дървени мостове са заменени с масивни. Сред тези обекти са най-големият и най-висок (128 м) мост на Балканския полуостров край р. Бебреш, Ботевградско, на магистрала “Хемус”, Аспаруховият мост край Варна, под който минават морски кораби, и мостът на дружбата при Русе.

Научете повече

Спомени от СОЦА:Какъв беше животът ми на трудовак в родната казарма

Започнахме подготовката по войнишкото ми изпращане. В призовката беше ясно казано какви вещи да вземем – бръснарски принадлежности, четка и черна боя за обуща, торбичка и т. н. Вуйчо Георги ми подари дървен куфар, с който беше отбил трудовашката си служба, и един хубав пуловер с две лица – червено и синьо. Вечерта преди заминаването се събрахме близки и роднини. Моите набори бяха вече в казармата. Само аз отидох трудовак. Дойдоха десетина младежи и няколко момичета. Младите седнахме в стаята за гости, възрастните – в другата стая. Мама беше приготвила ядене, пиене. Накрая гостите си тръгнаха с пожелание за „лека служба“,пише retro.bg

В призовката беше вписано: „Сборен пункт градинката до „Дома на младоженците“, срещу Четвъртък пазара, в 10 часа. Взех сутрешния влак за Пловдив и в уреченото време бях там. Събрахме се група от десетина младежи и докато разговаряхме, пристигна един униформен трудов офицер. Той нареди всички да бъдем остригани, след което ни отведе пеш до гара Пловдив, откъдето ни качиха на влака за Първомай. След около час пристигнахме в градчето. Заведоха ни в някакъв физкултурен салон, където заварихме други новобранци, почти всички турчета и помачета и само едно циганче. Там престояхме няколко часа, по време на които на групи ни вкараха в банята. Изминаха още няколко часа, през което време ни раздадоха войнишка униформа – клин, куртка, челици и шинел. Облякохме се и се заоглеждахме. Оттук нататък започваше нашият казармен живот. Около 40 човека бяхме сформирани като самостоятелен взвод.

Към 24 ч. ни натовариха на камион, който ни извози до едно малко селце – Манастир, Хасковско. И така, посред нощ ни заведоха в едно „килийно училище“ – едноетажна кирпичена постройка, в която бяха оборудвани нарове на два етажа, със сламеници, по които се натъркаляхме един до друг като сардели. На горния етаж до мен се случи Георги Яланджийски от село Калековец. Заспахме като заклани, на сутринта в 5 часа един глас изрева: „Стани!“. С нас бяха двама сержанти – турчета, втора година трудоваци, завършили школа за сержанти. И двамата бяха партийни членове, на които „партията“ майка имаше безпрекословно доверие. Тоя, който изрева, се казваше Еюбов. Със ставането забелязах, че ми няма звездичката на кепето. „Яланджийски“, рекох му аз, „звездичката ми няма“. Той вдигна ръка:  „Спокойно“, пресегна се, взе кепето на лежащото до него момче, откачи му звездичката и ми я подаде. Това беше първата ни „кражба“. Казват, че в казармата всичко се върти и нищо не чезне. Потърпевшият се казваше Дорсун – скромно и наивно, простовато момче. То не разбра нищо. Стана ми срамно и неудобно, но нямаше как. Гочето Яланджийски беше голям зевзек, но добра душа, в центъра на всяка комедия.

Скочихме на крака, облякохме дрехите, обухме челиците и побегнахме след сержанта Еюбов по една дълга поляна извън селото. Това беше нашата физзарядка, която се повтаряше всяка сутрин. Еюбов беше едър мъж, с яко телосложение, мълчалив и точен в задълженията си. Играеше перфектно кючек, по един свой специфичен начин. В тая му роля го гледах след една година, когато служех вече в Бригадата на град Пловдив, по повод на някакво тържество. Сержант Еюбов играеше така, че всеки мускул на тялото му вибрираше, а лицето му беше опънато до неузнаваемост. Това не беше обикновен кючек, а свръхвъзбуда на тялото. Впечатляващо!

Другият сержант се казваше Ерол – едно загадъчно турско име. Беше дребничък, нисък на ръст, но подвижен като котка. Държеше се прилично с нас, но понякога ставаше злобен.

Двамата бяха подчинени на лейтенант Иванов, който имаше инженерно образование. Винаги се отнасяше човешки с нас. Лично той беше ангажиран с т. нар. „Единично обучение“. То се състоеше в маршировка в строй, наляво, надясно, кръгом, лягане, ставане и т. н. Учехме боравене и хватки с пушка. В края на 20-дневното ни обучение беше проведена стрелба по мишена. За добро представяне ни дадоха тридневен отпуск, който съвпадаше с великденските празници. Качихме са на влака при гара Скобелево и пристигнахме в Пловдив около 22 часа. Нямаше влак за Карлово и цяла нощ дремахме на гарата. Сутринта отпътувахме – всеки в своята посока. Великден е голям християнски празник и затова хората го тачеха най- тържествено въпреки атеизма, насаждан от комунистите.

На третия ден тръгнахме по обратния път за с. Манастир. Пристигнахме по светло и отворихме торбите. Ядохме на обща трапеза – кой каквото имаше. Почти всички от нашата група бяха със средно образование, но по една или друга причина „белязани“. Вече знаехме почти всичко един за друг. Бащата на Рангел Танев от село Пъдарско беше убит след 9 септември като бивш кмет на селото. Брат му, мобилизиран и изпратен на фронта през втората му фаза, след завръщането си бива също убит и оставя един син сирак. Бащата на Александър Кълвачев от с. Цалапица беше също убит, на Куман Палазов от Паничери – също, и т. н., всеки имаше по някакъв „грях“ според комунистите. Два-три дена ядохме Великденски яйца, без да се докоснем до войнишката чорба. Мама беше сварила една кокошка. Всеки имаше по някаква вкуснотия, но на третия ден великденските запаси свършиха. Волю-неволю започнахме да изпразваме войнишкото канче. Готвач на поделението беше Иван Пенчев от с. Стрелци. Неговият баща беше убит след 9-и. Храната не беше лоша. Даваха по един хляб на човек. За обед и вечеря имаше почти винаги по една порция месо, най-често свинско.

 

Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново

Научете повече

Майка продава децата си с обява.Години по-късно децата за продан споделят своите истории

 

Рей (вляво) и Милтън (вдясно) с Джон и Рут Зутман, 1950 г.

Хората гледали снимката, която се появила във всички вестници и се възмущавали как е възможно подобно нещо.В края на 40-те години на миналия век не е имало нито един американски вестник, който да не отпечатал тази снимка. Хората я гледали и се възмущавали: "Майка продава четирите си деца с обява? Как е възможно?!".

През 1948 г. Америка е в следвоенен период. Икономиката бавно започва да расте, социалното неравенство намалява, а раждаемостта се увеличава. Изглежда, че хората започват да се чувстват по-добре и по-стабилни. Положението обаче не е еднакво във всички щати.

Пример за това е семейство Чалифукс от Илинойс. Лусил Чалифукс е на 24 години. Тя е ниска, с пълно телосложение. Има тъмна къса коса, навита в краищата. И винаги носи рокли и аксесоари.Лусил е примерна съпруга, която много обича мъжа си. Младата жена е посветила цялото си време на семейството и домакинството. Има четири деца, а петото е на път.

Главата на семейството е 40-годишният Рей Чалифукс, усмихнат мъж. Носи ризи, закопчани догоре и обича реда.

Дълго време Рей бил шофьор на камион, но един ден загубил работата си. Опитал да намери нещо друго, но никъде не го искали. Затова когато единственият човек, който се грижел за прехраната на семейството, останал без постоянен източник на доходи, всички се сблъскали с мизерията.През август 1948 г. семейството нямало пари дори за храна. Тъй като не разполагали със средства и за наема, собственикът на къщата, в която живеели, започнал да ги заплашва с изгонване.

По всичко изглеждало, че всеки момент ще изгубят всичко. За да избегнат това, Лусил и Рей решили да предприемат отчаяна стъпка - да продадат собствените си деца. На 28 август Лусил написала обява: "Продават се 4 деца. Попитайте тук", закачила я близо до къщата и изкарала децата отпред.

На най-горното стъпало седели шестгодишната Лана и петгодишната Рей Анна, а отдолу - четиригодишният Милтън и двегодишната Сю Елън.

Неизвестен журналист заснел децата и изпратил снимката на местен вестник. И тя като вирус обиколила всички щати.Разбирайки за тежкото финансово положение на семейство Чалифукс, много американци започнали да им предлагат помощ - от хранителни стоки до безплатен покрив над главата. Но Рей и Луси не променили решението си. И след две години продали всичките си деца.

Как се е развила съдбата на най-голямата дъщеря на семейството - Лана, не е известно.

Рей Анна била продадена първа, за 2 долара, на семейство фермери. По време на сключване на сделката брат ѝ Милтън се разплакал. Тогава фермерите Джон и Рут решили да го вземат безплатно, под предлог да не разделят роднините.

Децата получили нови имена - Бевърли и Кенет.

Джон и Рут се оказали много лоши родители. Те доста често използвали физическа сила върху децата и буквално ги използвали като роби. Цялата мръсна домакинска работа паднала върху плещите на малчуганите, а самите те живеели в мазето и се хранели с остатъци от масата.

Когато Кенет станал по-силен и вече не можел да понася случващото се, започнал да отговаря на новия си баща с физическа сила. Джон подал оплакване. Младежът бил заплашен от затвор, но адвокатът успял да намали присъдата му и Кенет се озовал в психиатрична болница.

Що се отнася до Рей Анна, на 17-годишна възраст тя била отвлечена. Когато полицията я открила, била бременна. Новото ѝ семейство не останало впечатлено от новината и я изпратило в приют за самотни майки и деца.

Когато детето на Рей Анна се родило, било отнето от майка си. Младото момиче пък решило да започне живота си от нулата и не се върнало нито у дома, нито при приемните си родители.

За живота на Сю Елън, като за този на Лана, няма никаква информация.

Най-малкото дете на семейство Чалифукс, което по време на пускане на обявата още не било родено, извадило най-голям късмет от всички.

Дейвид също бил продаден. Новите му родители били силно религиозни. Въпреки че условията, в които растял, били много по-добри, се чувствал зле. И много рано взел решение да отиде в армията, където прекарал 20 години.

След това се върнал към нормалния живот и започнал да си изкарва прехраната като шофьор.

На около 70-годишна възраст Бевърли се обърнала за помощ към медиите. Тя разказала печалната си история и помолила да намерят братята и сестрите ѝ. Журналистите успели да открият Сю Елън, която била тежко болна (рак в последен стадий).

Когато Бевърли се срещнала с 67-годишната Сю, тя била толкова слаба, че не можела да говори. А няколко дни по-късно починала.

След това журналистите успели да разберат какво се е случило с Лана. Тя починала през 1998 г., също от рак.

За Лусил Чалифукс, майката на семейството, е известно, че след продажбата на четирите си деца се е развела със съпруга си. След известно време се омъжила повторно и родила още четири деца. С новия си мъж не изпитвала лишения, затова и решила да задържи децата.

Най-малкият син на Чалифукс - Дейвид, няколко пъти посетил майка си. Тя обаче никога не си спомнила за онзи съдбовен ден и не поискала прошка. Казала само, че Дейвид много прилича на баща си и това било всичко.

Изглежда, че Дейвид е единственото дете, което не мрази майка си. Във всичките си интервюта той казва: "В крайна сметка, кои сме ние, за да съдим някого? Те просто са оцелявали. Всички сме хора и всички грешим.

Може би майка ми просто не е искала да умрем при тези условия. Може би тя е искала най-доброто".

Източник:fakti.bg

Научете повече

Как и защо станах член на БКП през ...2002 година

Понякога стресът води до копнеж по екзотични преживявания. Тръгваш да обикаляш света, да събираш календарчета или нещо сходно - каквото ти отговаря на възможностите. Като противовес на скуката, през 2002 година аз станах член на БКП - Комунистическата партия на България, тогава водена от Владимир Спасов. 

Тогава той беше чест герой по различни предавания, даваха му думата и създаваше пълен хаос - с про-сталинистки и подобни изказвания. Викам си, надали може да е така зле, но ще е забавно.

И в края на 2001 година им писах хартиено писмо, напечатано на пишеща машина. Стилно, до скъсване. Декември месец ми се обади областният на партията, направихме една среща, която преизпълни очакванията ми за забавление - Ванга, екстрасенси, извънземни, Сталин, "Живков е ренегат", "чакаме нова национализация". Викам си, че купонът без мен не е купон. Подари ми джобно календарче със Сталин.

Не помня особено добре процедурата по приема, поради заетост я минаха дистанционно и в средата на януари ми връчиха членска книжка, заедно с огромен наръч от календари за 2002 година (и минали години) - с класически сюжети - Сталин, Вълко Червенков, Мао и подобни. Да съм ги раздадял "да набирам комунисти".

Партийният ръководител беше болезнено искрен: "В града има един комунист - ТИ. Намериш ли още един, ти веднага ставаш партиен секретар, а той редови партиец!".

Замислям се, че подобна е ситуацията и в днешни времена и касае доста партии, понякога и парламентарно представени. Но това е друга тема.

С календарите направих най-разумното нещо на света - започнах да ги продавам. Много фирми украсих с календар, на който Сталин стои зад бюро, а под него пише с червени букви "Кадрите решават всичко". Вечен сюжет, дори и за 2023 година.

И както в оня виц за евреина, който продал позивите - продадох календарите, включително и старите.

Живеех си щастливо, тролейки с картата ми от БКП, докато другарят секретар не започна да звъни и да иска пари. Да сме подкрепяли партията - да абонирам с мои средства училища, пенсионерски клубове, да ходя да търся митичния "втори комунист". За да се издигна, не заради друго.

С целия ми акъл, щипейки се, за да не се изхиля, съвсем сериозно му казах, че от няколко седмици ме преследват хора от СДС и се опасявам, че ми е разкрита тайната, че съм комунист.

Той го прие съвсем сериозно и каза, че ще подаде в ЦК, за да решат какво да правят. След това ми позвъни да каже, че ще ми изпратят от София проверени другари да ме пазят. Отвърнах му, че аз съм само скромна единица на движението и вероятно е по-хубаво да стоят в София и да подготвят революцията. Той изхъмка нещо, попита ме за членския внос, а аз му казах, че съм материално притеснен и някой друг път да се обади.

Не пропусна 2-3 пъти да се обади, при което ми излизаше пак с членския внос и вноските за абонамента, а аз му благодарях, че пред входа ми денонощно стои патрул и съм сигурен, че това е от Партията. От сегашна гледна точка, какво ли не е чувал тогава човека, вероятно може да му се е струвало възможно. Всеки път ме напираше смях.

Около юни месец 2022 година в броя на "Работническо дело" ме споменаха като "изгонен от партията на Конгреса". Взех си една бира и си я изпих бавно, за да усетя пълната сладост от това да съм дисидент в БКП. Хубаво усещане.

Сега ще си кажете "Тончев, пълен идиот си!" и много вероятно сте прави. Аз много се забавлявах, но имах и още една цел - ваксинация. Като минеш през целия цикъл и видиш какви са кукувци така наречените "политици", много по-трудно даваш доверие на поредния месия. И за мое щастие, над 20 години успях да се задържа безпартиен. Не знам дали ще е още дълго време, пълно е с клоуни, а човек не трябва да страни от доброто забавление.

Ивайло Тончев

Научете повече

Достоен до самия край: Георги Русев си отива без пари, имоти и кола

 

С Тодор Колев в “Опасен чар”

Георги Русев – големият актьор на малките роли, изиграл най-колоритните чешити в българското кино, си отиде преди 10 години на 1 април – Денят на хумора и шегата. И досега няма артист, който да има толкова култови реплики, превърнали се във вицове с времето.

В личен план Русев се радва на един от най-стабилните бракове в гилдията за разлика от много свои колеги, които се развеждат по няколко пъти. Със съпругата му Надежда Попова, която е уважаван инженер-химик, остават заедно цели 55 години.

10 лета след смъртта му тя продължава да говори за него в сегашно време и не иска да повярва, че го няма. Приживе актьорът царува в женско царство. Има две дъщери, доживява две внучки, даже и една правнучка, пише retro.bg.

Не успява да прегърне своя правнук Александър, който от съвсем малък сочел снимката му и казвал: „Това е дядо Гошо“.

Последните думи, които Русев изрича, преди да си отиде на 82-годишна възраст, са „Обичайте се и след мене“. Семейството спазва повелята му. Разправии и спорове отсъстват от тяхното битие. Остават задружни и сплотени и трудно преодоляват загубата.

Продължават да се събират поне веднъж седмично на трапезата на Надежда. Макар да е на преклонна възраст, тя все още е жизнена и изпълнена с енергия, когато става дума за децата й. „Поръчват ми предварително какво да сготвя и аз го правя“, споделя вдовицата на Русев, чийто единствен смисъл след неговата кончина са дъщери, внуци и правнуци.

През миналата година в родното му село Костенец откриха неговата паметна плоча, която е поставена на входа на читалището там. На церемонията присъстваха всичките му роднини. Жена му се гордее, че на негово име има и уличка в софийския квартал „Малинова долина“.

Георги Русев никога не се съгласи да се снима за реклами. Въпреки че са му предлагали хонорари, пред които трудно се устоява. Не искаше да смесва високото изкуство, което е изповядвал цял живот, с комерсиализма. Живееше в неголям най-обикновен панелен апартамент, нямаше кола и сметки в банките.

В киното той изгрява едва на 37-годишна възраст, защото преди това не проявява интерес към това изкуство. Предпочита театъра. За големия екран го открива Въло Радев в „Най-дългата нощ“, който излиза на екран през февруари 1967 г.

Истинският му възход в киното обаче започва след 10-ия му филм – „Преброяване на дивите зайци“ на Едуард Захариев по сценарий на Георги Мишев, където е в ролята на ветеринарния лекар. Бързо става любимец и на зрителите, и на всички режисьори. През 70-те и 80-те има години, в които участва в по 4-5 филма. Така се появяват и ролите му шедьоври в „Оркестър без име“, „Дами канят“, „Покрив“, „Илюзия“, „Вчера“, „Зона Б-2“, „Адио, Рио!“, „Опасен чар“, „След края на света“ и много други.

Култови реплики на кинолегендата

Гошо, спри за малко бе, момче. Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе. Здравето ми се взе. Айде, мани мене, ама кокошките престанаха да носят. При 20 кокошки – яйца от пазара купувам. Аз и на война съм бил, ама такова чудо – бомбардират, бомбардират, па спрат. А при тебе спиране няма, от сутрин до вечер. Какво е това чудо, какво беше това твое изкуство, бе? Оглушаваме, бе, Гоше!

Като чичо Петър в „Оркестър без име“

На вашите години ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир овцете!

Като директора Цончев във „Вчера“

Аз например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам.

Като съсед във „Вилна зона“

Прасета не може, а кучета и котки може!

Като Дочо Булгуров в „Селянинът с колелото“

Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка.

Като Седларов в „Опасен чар“

Казал съм ти, когато говориш с мен, ще мълчиш!

Като адвокат Балтиев в „Дами канят“

Научете повече

Ние, поколението, което играеше на улицата и завърши училище без Гугъл

„Ние, над 40, 50, 60, 70, сме

поколение, което не се връща:

Поколение, което ходеше и се връщаше пеша от училище.

Поколение, когато учителят ти те изпращаше в учителската стая, за

да вземеш тебешир…

Поколение, което учеше самостоятелно, нямаше пари за частни уроци, но не се отказа…

Като не си разбрал нещо, оставал

си след урока и са ти го обяснили.

Поколение ученици, които са си писали домашните сами, родителите им не са им помогнали, защото са били на полето…

Поколение,което завърши без Гугъл

и Уикипедия…

Поколение, което се срамуваше да седне на седалката, в автобуса, до стоящ възрастен.

Поколение, което много се смееше, вечер тихо с братята си преди сън,

за да не знаят родителите им, че са будни…

Поколение, което вярваше в Бога, което изпитваше голямо уважение към родители, учители или съседи.

Поколение, което играеше на улицата и пиеше вода от кладенеца.

Поколение, което обичаше доброто, красивото, истината и остана задоволено.

Ние сме поколение, което за съжаление няма да се върне!!!“

Научете повече