Спомен за един любимец

“Алф” започва да се излъчва през септември 1986 г. по американската телевизия Ен Би Си. В него извънземният Гордън Шамуей се разбива с космическия си кораб на Земята. Попада в гаража на семейство Танер - обикновено американско семейство, което дава на новодошлия името Алф (от англ. A.L.F. - Alien Life Form - “извънземна форма на живот”, в първия епизод на сериала с българско озвучаване “АЛФ” е преведено като “алтернативна форма на живот”).

И четиримата от семейството - съпругът Уилям, жена му Кейт и децата Лин и Браян, неохотно приемат Алф в своя дом и го крият от службите, докато той поправя космическия си кораб и се опитва да се свърже с оцелели от родната му планета Мелмак.

А всичко това на фона на куп пакости и забавни лафове като “Майтап бе, Уили”, които зрителите помнят и сега.

Макс Райт така и не успява да надмине славата на сериала. След края му през 1990 г. големите кинопродуценти го свързват само с образа на очилатия чиновник, който трябва да се справя с извънземното вкъщи.

Има малка роля в минисериала “Сблъсък” по едноименния роман на Стивън Кинг, както и второстепенна роля в първия и втория сезон на “Приятели”.Макс Райт почива на 26 юни 2019 г.в  Хермоса Бийч, САЩ.

....Почивай в мир Уили.......!!!....

Източник: 24 часа

Научете повече

Ние сме децата на 70те и 80те! Всичко сме свикнали да правим сами – защото никой няма да го направи вместо нас!

Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Научете повече

Историята на „мазния влак“, с който отиваше блажнинка от Видин за София

В колективната памет на Северозапада една влакова композиция изпуска локомотивна пара с уютен апетитен аромат и противоречиви спомени.

Малко има за „мазния влак“ в интернет, защото това е неформално, но пък масово познато за хората от региона понятие, свързано със седма линия на родната железница.„Имаше години, когато някои хора знаеха, че така го наричат, но не знаеха защо, викат: казаха ми да хвана „мазния влак“.

„С него отиваше блажнинка от Видин за София.“

„Мазния влак“ е нарицателно понятие – колкото весело, толкова и малко тъжно, от близкото минало.“

Това са гласове на хора, които помнят „мазния влак“, пътуващ нощем от Видин за София и изхранващ столицата във времена на обществено-политически катаклизми.

„Историята на „мазния влак“ я знам от спомените на моите родители, които са от различни места от Северозападния край. Така е наречен още веднага след Първата световна война. По това време вече линията е построена. В тези много трудни години след войната добива това название, затова защото по него тръгват земеделските производители с това, което са произвели – най-вече слънчогледовото олио, а също така закланите прасета, месото. Тази традиция си продължавала в годините и най-вече по време на Втората световна война, когато е имало конфискуване на продукти. Хората са криели животни, за да могат по някакъв начин да вържат двата края. Производителите от Северозападна България са пътували до София, за да си продадат продукцията: най-вече свинско месце, угоени гъски и патици, пилета и кокошки и столичани са ги посрещали още на Централна гара и се въртяла страшна черна борса, защото столичани са гладували, буквално, във военните години.“

„През всички видински селища, през Монтана, през Враца – някога така се е снабдявала София с манджи, с месо, със сланина. Всеки е влачил кошници, дамаджани и оттам тръгва името на „мазния влак“.

Повечето търговци пътували с нощния влак заради проверките, а мнозина от „столичаните в повече“, пребивавайки по квартири в крайните квартали на София, са разчитали най-вече на продуктите, изпращани по „мазния влак“ от близки и роднини, разказват пазители на семейните спомени за „мазния влак“.

Щайги с чушки и кашони, пълни с буркани били част от есенния реквизит на „мазния влак“.

„Това беше може би най-препълненият влак, който някога съм виждала в живота си.“

„Българското село, българската провинция щедро мъкнеше на децата в София. Най-често се влачеха мазни неща – свинска мас някоя и друга тенекия, мръвките от прасето, печено агне. Хората произвеждаха, имаха, носеха. За празници, за делници. Тая тясна връзка – между родители и деца, между провинция и столица, наистина беше трогателна.“

Сега, когато провинцията отдавна не изхранва столицата, а Северозападът е наричан северозападнал, всички тези спомени звучат като легенди.

Има и колоритни истории, вероятно украсени с годините. Като тази за дядото с дамаджаната, която в претъпкания с правостоящи коридор била счупена неволно с мотика и, разливайки се на пода, десетте литра прекрасна гроздова ракия причинили пожар заради пушачите наоколо, който гасили на гара Враца. Вижте още:Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада

Източник: bnr.bg/В статията е използвана илюстративна снимка от гара Волуяк,1985 г./

Научете повече

Почина един от най-добрите актьори на златното родно кино – Георги Наумов

Роден е на 11 септември 1941 г. в София. Още като дете се снима във филма „Следите остават“, в който си партнира със своя почти връстник Стефан Данаилов.

Героят му се казва Чарли и това име му остава като прякор за цял живот.

Георги Наумов не завършва ВИТИЗ, но продължава да се снима в киното. Играе малки роли в „Хайдушка клетва“ и „Звезди“ – филм по сценарий на Анжел Вагенщайн, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1959 г.През 1960 г. на екран излиза филмът „Първи урок“ в който Пешо е Ромео от работнически квартал в София, а неговата Жулиета е Виолета – ученичка от образцова гимназия.

Любовта им показва сблъсъка на два свята – на бедните и богатите. Корнелия Божанова в ролята на Виолета също е непрофесионална актриса, но режисьорът Рангел Вълчанов превръща сценария на Валери Петров в изключително силен и мъдър филм.

Само след две години тандемът Петров-Вълчанов създават нов шедьовър – „Слънцето и сянката“. В него Георги Наумов е момчето, а момичето е полякината Анна Пруцнал. Филмът печели много български награди, както и призове от световни фестивали в Карлови Вари, Сан Франциско, Москва, Мелбърн, Лос Алмос и др.

Режисьорите на забравят Георги Наумов той се снима във филмите „В края на лятото“, „По тротоара“, „Бягаща по вълните“, „Скорпион срещу дъга“ и др. В знаменития филм „Кит“ е телеграфистът, който съобщава за рибния улов на кораба „Перун“.После в киното навлязоха нови поколения актьори, а в средата на 80-те години Георги Наумов можеше да бъде видян като управител на магазина за хранителни стоки, който се намираше в партера на сградата, в която сега се намира профсъюз „Подкрепа“.

Научете повече

Помните ли летните ваканции на село или пред блока и как по-цял ден бяхме навън

Нямаше го варианта по цял ден в нас, разходките не бяха в мола, а в парка. Тогавашните дами (нашите мами) знаеха къде сме, без да ни звънят по телефона. Рецептите за най-вкусните ястия не бяха извадени от нета, а от една пожълтяла тетрадка. 

Нямаше добър, по-добър, най-добър и магически прах за пране, но дрехите ни винаги бяха чисти и спретнати. В началото. И така до резултата в края на деня – след игрите на стражари и апаши, криеница, гоненица. Скачахме на въже и на ластик без да засичаме време и да броим изгорените калории.

Сладоледът беше два вида – на клечка и във фунийка. Хранехме се здравословно без да знаем – домати, краставица, срязана на две със сол, чушка пълна със сирене и джанки, череши, вишни, кайсии. Може и зелени, даже по-добре. Нали са кисели и то колкото и да не ни беше горещо... топличко си беше. А киселото освежава, пък и мама щом е казала да не ги ядем, още по-сладки ставаха.

Ходехме и на море. Цялото семейство, с колата или с влака, с плажния чадър, голямата чанта и доброто настроение. На морето беше хубаво – беше чисто, нямаше големи лъскави сгради, но пък имаше... море и пясък, много пясък. Правехме си замъци, копаехме дупки, а помните ли номера с мокрия пясък и обърната кофичка? За разкош можеше да се украси с миди. И като казах миди, да не пропусна първите ни опити в кулинарията – салати от листа, кафе от пръст и вода, торти от кал, украсени с камъчета. 

И така в готвене, бягане, каране на колело, събиране на листа и камъчета, минаваше денят. По тъмно сърдито идваха да ни прибират, защото пак стрелките на часовника се бяха извъртели прекалено бързо. Пак бяхме закъснели. Но нищо, утре пак, „Ще те извикам в 9 часа. И си вземи колелото! Чу ли?” – ехтеше цялата улица, защото вече нервно те дърпаха на път към вкъщи. Всичко това се случваше през лятото, което започваше с първото ледено сокче и свършваше с първата надписана тетрадка.

Беше различно и беше хубаво.

Научете повече

Спомени от едно прекрасно и незабравимо детство

С носталгия обръщаме поглед към изминалите летни дни, когато бабите ни привикваха с филия лютеница, а ние крещяхме от дъното на махалата „Салам, стой си там”. И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време, а вие да го разкажете на вашите деца.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.

Да свиеш вестника, за да гледаш съседката през прозореца или да обереш черешата на леля Ленче в блузата си са една малка импресия на отминалите слънчеви дни.

Ако детето ви се скрие зад вратата, кажете „Пу за мен” и му направете вагончета от филия с масло и чубрица. Ще му хареса.

Автор: Венелина ВЪРБАНОВА

Научете повече