София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно – билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи каси, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват „и ти ли бе?!“.
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество“ Касиерката. Отивам към заветния коловоз 6-ти – запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат от преди векове. Така изглежда влакът за Видин, който да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак“. Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл „Яснооо… пак ще ходя пеша до Своге“. Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.

Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее… или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.

И така… сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!“. А от вагона глас отговаря „Добре, че не е с 5 часа!“.23:07 часа влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще Ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътят до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах… и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощие и всичко изглеждаше сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.


Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско“ наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара“ за да посрещне и изпрати влака и отново влиза в полусветлата стаичка.

Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила на семейство Адамс. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посреднощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещият началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.

Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега и да си каже… „,Е, нема такава държава“.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара… и още много знайни и незнайни вече подобни гари в нашата малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме…?
Извода го оставям на Вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 часа сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари…!

Автор: Петър Антонов eurocom.bg

Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Старото Кино

СЕНЗАЦИИ

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg
За допълнителна информация тел +359897650670

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Посетители гледат в момента

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359897650670