30 години след падането на комунизма малък процент хора в бившия източен блок съжаляват за паметните политически, социални и икономически промени, но в същото време малцина са удовлетворени от нещата днес и много се безпокоят за бъдещето. Това пише британското издание "Гардиън", цитирано от Нюз бг, позовавайки се на социологическо проучване на Pew Research Center в 17 държави, включително 14 страни членки на ЕС.

От сондажа става ясно, че повечето хора в Централна и Източна Европа като цяло приемат демокрацията и пазарната икономика. До 85% от хората одобряват промените в Полша, Източна Германия и Чехия, но по-малко от 55% в България, Украйна и Русия.


Авторите на изследването отбелязват, че това най-общо отразява различните възприятия как индивидуалните държави са се развивали от събитията през 1989-1991 г., когато вълна от оптимизъм залива Европа, довело до падане на стени и режими и отваряне на обществата и пазарите. Повечето поляци, чехи и литовци и повече от 40% от унгарците и словаците смятат, че повечето хора в държавите им са по-добре в сравнение преди 30 г.  В Русия, Украйна и България повече от половината са на мнение, че сега нещата за повечето хора са по-лоши в сравнение с комунистическата ера.

Запитани какво смятат за развитието на страните им, държавите от Централна и Източна Европа са най-положителни за образованието (65%), жизнения стандарт (61 на сто) и националната гордост (58%). Те са по-малко щастливи относно закона и реда (44%) и семейните ценности (41 на сто). 53% са на мнение, че здравеопазването е по-лошо сега в сравнение с комунизма. Но във всичките бивши комунистически държави хората "като цяло са песимистични относно функционирането на политическата система и за конкретни икономически въпроси като работните места и неравенството".

Когато стане въпрос за бъдещите икономически перспективи, държавите от бившия източен блок са по-големи оптимисти от Запада:

Около 60% от украинците, поляците и литовците смятат, че децата им ще бъдат по-добре в сравнение с родителите им. По-малко от 25% смятат това в Гърция, Испания, Италия, Великобритания и Франция. В Полша, Литва и България е най-висок процентът на хората, които гледат положително на ЕС, като в първите две държави е над 80%. Изследването също разкрива голямо разделение между Изтока и Запада по отношение на социалните въпроси. Западът е с далеч по-прогресивни възгледи: 94% от шведите и 89% от испанците вярват, че хомосексуализмът трябва да бъде приет от обществото в сравнение с 28% в Литва и 14% в Украйна. В проучването от май до август тази година са участвали 18 979 души./Блиц/




Споровете за и против социализма са превзели Фейсбук и от вчера са сред най-коментираните теми. 

Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н. Другата отговаря: 

Тогава страната е била затвор, ДС, лагери, оградена с телени мрежи, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н. Сигурно трябва да минат десетилетия, докато бъде оценен обективно 40-годишният период на социиализъм в България. Но носталгията по соца не е само политически сблъсък. Рекламите на хранителни продукти отчетоха този феномен. Рекламата на кремвирши „Оооо, Пепи…“ се базира на убеждението, че тогава колбасите са били истински, от месо, а сега са боклуци. В рекламата се вижда щанд от социализма, отрупан с колбаси. Това е идеализация. При социализма щандовете за колбаси бяха полупразни, с изложени само 2-3 вида, а не отрупани с луканки и салами.

Хубавите луканки и салами бяха дефицитни и скъпи, изобилие предлагаха само отделни ведомствени барчета и представителни магазини. Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици от онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане. Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ.

Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и изнасяше лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма. Тази борба между двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.

Разобличителите на социализма от онова време, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса. Социализмът в България рухна също отвътре. Падането на Живков, с негласна подкрепа отвън, само логично ознаменува края му. Сега малцина знаят какво е „Кореком“ и ролята му в българския живот тогава.

Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки. Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с огромни обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчиславаха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак като падна комунизмът скочи рязко до 6-7 лв.

Преди края на 70-те в „Кореком“ пазаруваха само чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“.

А средната класа беше доста по-широка от сега. Всички ходеха с дънки, беше дори въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 8-10 долара, а работещите по чужбина мъкнеха и оттам. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит… Към края на комунизма минималната заплата достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист – 155 лв., в някои случаи 165 лв. Заплатите в средната класа, чиновници, служители се въртяха около 300-350 лв. през 80-те години. Заплати от 500 лв. и нагоре се смятаха за „директорски“. Заплатите под 200 лв. не стигаха, цените през 80-те на хранителни продукти баха сравнително високи. Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати. Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Мнозина се уреждаха с връзки.

За номенклатурата бяха избраните жилищни райони и блокове. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци. Имаше пенсии и по 250 лв., добри при онези цени. Но и тогава имаше бедност. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите започва именно от соца. Те, заедно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и милиционери взимаха повече от тях. И досега е така. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, независимо от смяната на правителства и концепции. Но при соца преподавателите със сигурност не бяха унижавани толкова и поради по-ниските разходи за живот, ако питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре. Ясно и просто го каза пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември.

Втората половина беше по-добра“. Човекът цял живот е живял на село, не е бил партиен член, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си. А след 10 ноември отвратените от соцализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото…  Ето и малко цени от социализма: Истински ниски, за които най-много жали средният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкова и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно как селяни през 70-те са живели с по 30-60 лв. пенсия. Тя (както и сега) е отивала основно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…

Парното в градовете рядко превишаваше 20 лева на месец за среден апартамент. Сега цените в София са непосилни, почти една трета от софиянци не плащат парно с години, държавата замазва положението като натрупва загуби в Топлофикация и дълговете й към Булгаргаз. Енергията не се плащаше по реални цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лв., ако не се топлиш с радиатор.Там, където нямаше парно, много на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не използва сега такива разточителни печки за отопление. За коли е ставало дума неведнъж при безкрайните сравнения тогава и сега. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лв. в ДСК и чакаш – за „Лада” – от 13-14 до 17 години. За „Москвич” и „Трабант” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на разпределение по окръзи и др.). Нова „Лада 1300“ струваше 6100 лв., „Лада 1500“ – 7300 лв., но поради дефицита на втора ръка двата модела струваха 8-10 хил. лева. Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му правят вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на практика беше забранен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – независимо на колко е години.

И същевременно тогавашното Управление за безопасност и охрана доставяше на семейството на Живков и на висшата номенклатура вносни западни автомобили. Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои семейства имат по 2-3, повечето втора ръка, разбира се. Сега много се говори, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е точно. Има периоди, в които са били много евтини. Но Брежнев позатвори кранчето в началото на 80-те години, после Горбачов го врътна съвсем. Още към 1985 г. бензинът поскъпна до 78 ст. литъра за обикновения, а за супер А96 – 98 ст. Един резервоар на Лада 1300 – 40 лева, една трета минимална заплата, горе-долу както е и сега. Дизелът беше по-евтин, но нямаше дизелови коли.  Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, ако си бяха купили чрез „Кореком” „Пежо”-дизел или „Мерцедес”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, около 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с различен цвят, за да се предотвратят кражбите. България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищение – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „Всичко на 6”.

Никой не санираше, не търсеше енергийна ефективност. Първа атомна в Козлодуй бумти до пръсване, печките – на 6, а от некачествената дограма подухва. И дойде моментът всичко да се плаща… Сега, който е свикнал да плаща по няколко лева за отопление, иска пак държавата да поеме дълговете на топлофикация, да държи ниски цени… При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижна длъжност.

Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки. За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха слухове, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лв. Но имаше система за привилегии за висшата номеклатура. Специално снабдяване, специален внос. В края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг. Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени. Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия. Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?

Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет. България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари.

Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове. Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило е по плана „Ран – Ът“. Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, за да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение. Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство. Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има внос на агнешко и от Нова Зеландия.

И ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та. И за това е писано в плана „Ран –Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти на реформи на собствеността, като предупреждават, че споровете ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с храсти и бурени. За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.

Източник: biographbg.wordpress.com

Историята на вкусния млечен шоколад у нас е повече от любопитна. 

Един уволнен от княз Фердинанд български полковник – Велизар Пеев, прави първата фабрика за шоколад в София, която след време е пренесена в Своге.

Пеев е роден през 1859 г. в Чирпан, учи Военно училище в София и Военна академия в Санкт Петербург. Канят го да остане на работа в руската армия, но той предпочита де се върне у нас. Оглавява Шуменския гарнизон. През 1884 г. е командирован в Тула, за да се усъвършенства в оръжейното дело. Връща се в родината по спешност – започнала е Сръбско-българската война и той се бие в защитата на Видинския край. Точно на Коледа 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. След 5 години министър-председателят Константин Стоилов го командирова в австрийския град Щайер, за да оцени и приеме манлихеровите пушки за българската армия. Пред младия полковник се открива блестяща военна кариера – става началник на софийския арсенал, а по-късно – командир на Първи артилерийски полк в Севлиево.

Княз Фердинанд несправедливо обидил Велизар Пеев На един тържествен парад княз Фердинанд отправя обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев не е от мълчаливите. Възразява директно в очите на монарха: „Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!“. Князът сумти, гневи се и не след дълго праща младия полковник в запаса. Велизар Пеев е на 38 години, когато остава без работа. Трябва да си храни семейството. Решава да използва уменията си по фортификация, придобити във Военната академия в Петербург. Става предприемач на строящата се по онова време южнобългарска паралелна линия от селата Герен, Пловдивско, до днешното Опълченец, Старозагорско. След като проектът е спрян, започва да прави мостове и пътища. В строителния бизнес обаче не му потръгва. Тогава сменя категорично професията си. На столичната ул. „Ломска“ 14 отваря пекарна, където освен луксозни хлебчета,започва да произвежда бисквити, локум и вафли До това време на пазара на сладкиши доминират бозата, салепът, баклавата, шекерът и бялото сладко с вода. Заради локума, вафлите и бисквитите Велизар Пеев често пътува из Европа – запознава се с рецепти, технологии и оборудване. Така попада и във фабрики за шоколад. И решава, че именно това производство може да се превърне в доходен бизнес в България. През 1900 г. напуска пекарната в София и се цани за работник в шоколадовата фабрика „Сави Жан Жан“ в Париж. Целта му е да изучи занаята. На следващата година се връща у нас с намерението да построи шоколадова фабрика. Тръгва по банките с молба да му отпуснат кредит, а банкерите го гледат с насмешка. Но упоритият предприемач все пак получава някакъв кредит, зарязва малката пекарна и прави фабрика на кръстовището на днешните улици „Екзарх Йосиф“ и „Вашингтон“. Тя е открита на 7 ноември 1901 г. Срещу прилично заплащане кани от Париж майстор от фабриката „Сави Жан Жан“.

Първите шоколадови изделия на Велизар Пеев всяват смут сред обикновените хора. Фабрикантът получава писмо от провинциален учител, който го пита как трябва да консумира шоколада – с лъскавата хартийка или без нея. Селски свещеник го моли в писмо: „Ако шоколадът е течност, пратете ни една бутилка, та да го опитаме“. С много усилия Велизар Пеев успява да развие и наложи бизнеса си. На него принадлежи новаторската за времето маркетингова идея да пусне на пазара малки шоколадчета, във всяко от които е вложил знамена на различни държави. И обявил във вестниците: „Който събере цялата колекция, печели 1 килограм чист шоколад!“. Започва да изпълнява и специални поръчки. Една от тях е бонбониера в луксозна дървена кутия, наречена „Царска“. И несправедливо обиденият от княз Фердинанд офицер става доставчик на шоколадови бонбони за Двореца!

Така са изглеждали производствените площи преди три десетилетия

Велизар Пеев открива два представителни магазина – единият до Централни хали, а другият – до „Юнион клуб“. Построява си разкошна къща с огромен салон за гости срещу днешния стадион „Васил Левски“. През 1936-а  в нея е гостувал и легендарният бас Фьодор Шаляпин. През 1922 г. София вече се оказва тясна за нарастващото шоколадово производство. Пеев купува в Своге малка фабрика за преработка на захар и прилежащия към нея двор. Там прави модерно предприятие. След две години го превръща в семейно акционерно дружество, в което влизат двамата му сина – Велизар и Боян, и трите му дъщери – Евгения, Луиза и Маня. Велизар Пеев, подобно на баща си, е завършил Военната академия в Санкт Петербург и командва българския флот в пристанището на Дедеагач, днес Александруполис. Като поема управлението на семейния бизнес, той построява и цехове за карбамид, нишесте и глюкоза. Избиран е за председател на Съюза на индустриалците и на Българската стопанска камара. И третият Велизар, внукът, навлиза в семейния бизнес. Той завършва машинно инженерство в Дрезден и става производствен директор. Едва 26-годишен, го сварва национализацията. Настъпва обрат в семейния бизнес и в живота на фамилията. Годината е 1947-а. Фабриката е преименувана на „Република“. Пееви са изгонени без право на обезщетение.

Кутиите с бонбони на фабриката преди 9 септември 1944 г. са ефектни и красиви 

Редят се с купони по опашки, за да си купят елементарни хранителни продукти, но не губят присъствие на духа. Изграденото от тях остава непроменено. До 1989 г. фабриката в Своге работи с машините, купени през 1924 г. Историята има любопитно продължение в годините на демокрацията. Братът на третия Велизар Пеев, Александър, емигрира в Канада. След 1992 г. той започва кореспонденция с швейцарска компания с идеята да я привлече за съдружник. В края на краищата швейцарците купуват фабриката, а за сделката Александър идва в Своге от далечния канадски град Сарния. Дълбоко развълнуван, той разпознава много от работниците, които при емигрирането му са били още деца.

Източник: в. Труд


Една от най-големите мистерии в българската история е къде се намират костите на Апостола на Свободата Васил Левски 
И до днес продължават в нас да кънтят думите на Апостола на Свободата Васил Левски: „Ако ме обесят, поне гробът ми ще остане в България и всякой ще го знае”. Но така ли е наистина? Знае ли се къде е лежат костите на Дякона?

Приживе незрящата пророчица леля Ванга е заявила, че намерят ли се костите на Апостола, България „ке тръгне нагоре в развитието си”. Още в средата на миналия век е имало хипотеза, че предсказанието на великата пророчица ще се сбъдне. Но уви…

През 1956 г. са стартирали грандиозни строежи в центъра на столицата. Тогава е разкрита и древната църква „Света Петка Самарджийска”, която е датирана от ХІ век, а под нея лежи още по-антична римска гробница от ІV век.



Комунистите са искали да разрушат храма, но за щастие на всички, това не е станало. В този момент до олтара в църквата е открит тайнствен гроб, който носи името № 95. В него са открити човешки останки, които лежали в близост и на едно ниво с основата на олтарния камък. Костите били заснети, а после пренесени и в Националния археологически музей.

Веднага се появили теории, според които тези останки принадлежали на Апостола на свободата Васил Левски. Днес истината може да излезе лесно на яве, само след ДНК анализ или антропологичен анализ на скелета, пише Новини.бг. Учените твърдят, че при обесване се получават травми в областта на гръбначния стълб, което би бил сигурен признак за идентифицирането на останките.

Но въпросът чий е бил скелетът и къде се намира той, днес все още остава без отговор. Някои си припомнят пророчеството на Ванга, че намерят ли се костите на Левски, страната ще бележи подем в развитието си. Поддръжниците на тази теза посочват, че по това време страната ни наистина се е развивала с бързи темпове при условия на урбанизация и индустриализация.

Друга версия посочва, че гробът, който е доверила леля Ванга на свой приятел, се намира в църквата „Свети Николай Чудотворец” в столицата. Според историци, в София има няколко храма, в които е възможно да е бил погребан Апостолът, но само един е в близост до мястото, където е била бесилката и е функционирал по време на турското робство. Това е параклисът „Свети Николай“ на ул. „Цар Калоян“.

Според тази теория, свещеникът, който е служил там, се е погрижил за тялото на Дякона. В деня на обесването му той е погребал тялото на Васил Левски, с кръст в ръцете, под стълбището, което е водело към самия храм. Църквата е била вкопана в земята, тъй като такива са били изискванията на османските власти да не се стоят високи църкви./Брадва.бг/

Най-известната българска гадателка прави изненадващото откровение, че сме деца на извънземни, пред съседски младеж, който по онова време тъкно навършва пълнолетие.


Това е Петър Баков, който след време пише книга за пророчицата. От нея научаваме, че Ванга избира юношата за невероятните си разказ, като го заклева да ги публикува не по-рано от 10 години след нейната кончина. Така в началото на новия век Баков оповестява версиите на Ванга за митични същества, създали човека, за периодичното им идване на Земята, за любовта, с която са изпълнени към земните хора, но и за строгостта им, довела до потъването на Атлантида– пише в. „Уикенд“.

Човечеството е създадено на Земята по заповед на водата към извънземните. Водата е свещената програма на Силата – смята Ванга.
През 1975 г. Ванга казва: „Аз като отида при звездите завинаги, някъде към края на века, и нема да минат 20-30 години от мойта кончина и Те пак ще кацнат ето тук така, на Рупите. Насред Рупите. Може и да е десетина години по-късно – те си решават. Не са ни забравили, да знаеш, деца сме им?“ – споделила пророчицата пред Баков.

Известният ясновидец Георги Петков разгада няколко от пророчествата на Слава Севрюкова. Гадателят потвърди пророчеството, което тя направи в края на 90-те години. Тогава гадателката предрече, че страната ни ще бъде спасена от жена. По пътя си тя ще срещне подкрепа от мъж, който в момента е на 37 години. Младият господин ще изиграе ключова роля за обединението на нациите по света. Той ще стане посланик на ООН, убеден е ясновидецът.

Според него жената, която ще спаси България, е преродената Мария Магдалена. Тя ще изгрее на политическата сцена през 2017 година и ще успее да избави страната ни от всички беди, защото е избраница на Бог. Българинът, който ще й помогне е прероденият Давид. Той ще се прочуе по цял свят, убеден е гадателят, разшифровал пророчеството на Слава Севрюкова.

Ясновидец от Горна Оряховица разшифрова пророчеството на Слава Севрюкова

Ясновидецът е на мнение, че българите са заложници на греховете на политиците, които управляват страната ни. Българският народ плаща греховете на управниците ни, извършени преди хилядолетия. През десети век по нашите земи пристигнали божии пратеници. Те имали за задача да спасят народа ни от всички беди. Но цар Борил ги изгорил на кладата. Заради съгрешението му народът ни е бил наказан с тежки изпитания, които го преследват и до днес. Ясновидецът, разгадал пророчеството на Слава Севрюкова, е убеден, че това е причината за византийското и турското робство.

Известният като горбооряховския Едгар Кейси заяви, че прокобата над страната ни ще приключи през 2017 година. Той е категоричен, че през периода 2017-2018 година България ще излезе не само от икономическата и политическата, но и от духовната криза, в която се намира.

Георги Петков е категоричен, че родината ни ще се превърне в Швейцария на Балканите. Финансовото благоденствие ще настъпи благодарение на златото и петрола, които ще бъдат открити в земите ни, пише „Ретро“.

Анализатори на пророчествата на Нострадамус казват, че хората ще живеят до 200 години.

Освен това „след появата на новия двигател светът ще бъде същият като преди Вавилон“. Много хора смятат, че двигателят, за който говори Нострадамус, е Интернет и че тази технология в крайна сметка ще създаде нов глобален език.

Други казват, че това са социалните мрежи, които растат всеки ден.Тази година Китай ще поеме една от първите роли в световната общност и последиците от това влияние ще определят съдбата на цялото човечество за години напред.

Властването на севернокорейския лидер ще приключи тази година. Възможно е прокуденият владетел да потърси убежище в Русия.

В съответствие с прогнозите на Нострадамус за 2020 г., поведението на Китай ще има последици, които връщат много векове назад. Почти никой човек на Земята няма да може да се предпази от последствията от тези действия.

Пророчества на Нострадамус за Европа

Италия ще се сблъска с криза, нарастваща безработица, просрочени заплати, банки ще паднат.

Европа ще се превърне в център на природни бедствия, наводнения с безпрецедентен мащаб.

Сред страните, които ще пострадат най-много, са Унгария, Италия, Чехия, както и Обединеното кралство.

Увеличаването на температурите на Земята постепенно расте и през 2020 г. ще усетим това като самото начало на промяната. Ледниците в Антарктида ще се топят по-силно и нивата на морето ще се повишат. Изменението на климата ще промени отношението на държавните глави към околната среда.

Нострадамус вярвал в така наречените „горещи войни“. Началото им може да се случи през 2020 г., когато повишаването на температурите на Земята и намаляването на природните ресурси ще засегнат сериозно хората.



Проблемът с тероризма ще продължи да бъде сериозна заплаха, особено за САЩ, които ще трябва да отделят много време.

Религиозният екстремизъм ще ескалира, ще започнат войни, безредици в различни части на планетата. Най-вероятно именно за тази суперсила говори прорицателят, когато спомена началото на кризата през 2020 г.

Прогнози на Нострадамус за Америка

Именно в този период ще започне хаос и некомпетентност на властите. Най-големите неприятности очакват САЩ в областта на геополитиката. Международното сътрудничество ще бъде трудно, неравенството на населението ще се влоши, а качеството на живот ще намалее значително.

Освен политически неприятности, Америка чака и природни бедствия като земетресения, торнадо. Големите промени ще засегнат и Южна Америка, в много страни силата ще се промени и новият път ще засегне целия свят./Брадва.бг/

Хайде малко спомени за казармата. Сори, момичета, беше неизбежно. Съжалявам и за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. 

Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с анаболни мускули и селски тунинг таралясници, които натискат по магистралата. Виновен ли съм, че наборната комисия ме определи като „годен за военна служба“?

Има мъже, които при война ще се скрият като мишки. Чувал съм дори зрели жени да казват: Аз моят син в казармата няма да го пусна (на война няма да го пратя). Представяте ли си? „Прощавайте, г-н капитан, ама мама не ме пуска“. Това мъже ли са?

А аз ще отида на фронта и ще умра за тая България бе! След третата рикия дори ще стана безсмъртен и няма да умирам, ами ще се върна жив от фронта. На Централна гара-София ще ме чакат с военна духова музика, цяла тълпа с цветя, дечица с плакати. Руса девойка ще ми закичи лявото ухо със здравец, а черна девойка по уста ще ме целуне бърже. Но мълчи, сърце!

Много по-прозаични изглеждаха нещата в онази неприятна плевенска пролет, когато остриган, уплашен и с възстари дънки прекосих КПП-то на родната казарма. Плевенската ранна пролет е студена като зима и като плевенска блондинка. ШЗО-то, брат, или „школник, забрави отпуските“. Първо, още цивилни ни пратиха в една стая, и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час една върлинеста и сипаничава особа преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мене ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Щото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка, на мокър шаяк и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на едно 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!

Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна, си мисля аз. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Дано не видим война, но наученото в казармата не се забравя. Никога.

От: Николай Коцев/Монитор/

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив