Родителите ми работеха в завод, беше истинско чудо да се добереш до карта за почивка!
Хората от моето поколение знаят колко добре беше организиран летният отдих по време на социализма. Спомням си в детството почивките с родителите ми на морето в Бяла.

Те работеха в Силнотоков завод „Васил Коларов” и се бяха сдобили с карта. Почивната станция представляваше двадесетина метални бараки, разположени на около километър от плажа. Всяка имаше врата и метален капак странично, който играеше ролята на нещо като прозорец. Още рано сутринта, с изгрева на слънцето, температурата вътре ставаше непоносима и бързахме да се изнесем на плажа. Обедно време вътре вече ставаше като сауна. Имаше столова, в която се хранехме на смени. В интерес на истината, храната беше вкусна и разнообразна или поне аз така съм я определял като дете. Знам от родителите си, че е било истинско чудо да се добереш до карта, за да отидеш на станцията в Бяла.

Вечерно време мъжете организираха истински турнири по белот с елиминации и краен победител. В селцето нямаше никакво развлечение, нямаше дори и кино. То беше подвижно и правеха прожекции веднъж за цялата смяна, а филмът задължително беше партизански, антифашистки.


Имаше възможност и за екскурзия по желание срещу заплащане до Несебър с автобус отпреди войната, който на всяка пътна чешма спираше, а шофьорът тичаше да пълни един съд от гума, приспособен като кофа, и да го излива в радиатора на рейса. Два часа престой в Несебър, по три часа път в едната и в другата посока. Така се почиваше навремето, но хората бяха весели, познаваха се, тъй като работеха заедно и се забавляваха. Естествено, най-хубавото бунгало беше за някой партиец, високо в йерархията, когото всички поздравяваха с респект. Спомени, но и изпълнени с носталгия по безвъзвратно отминали години./Ретро.бг/
 
Станимир Пенев, София

От началото на 60-те години, поради масовата миграция от селата към градовете, започва ударно строителство на панелни жилищни комплекси. Създадена е и стройна схема на планиране на нуждите на хората там: детска градина - на 3 до 5 хиляди жители, училище - на 15-20 000 жители, поликлиника и кино - на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени т.нар. РУМ-ове, Битови комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т.н.

Хората от това поколение помнят, че апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове бяха зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях можеше да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители. Така се появяват например т.нар. военни блокове из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“. Тъй като голяма част от жилищата бяха ведомствени, хората, които ги обитаваха, заплащаха за тях символичен наем на държавата.

Наемът за жилище към края на 80-те е: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсониера и 280 лв. за тристаен апартамент. През 1969 г. при средна месечна заплата 117,17 лева една гарсониера в София се продава за 5000 лв., т.е. 42,67 месечни заплати. До края на 60-те, според комунистическото законодателство, притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, символичен наем. От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажба на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот.   Всеки, който желаеше да се сдобие с жилище след 70-те, се записваше в списък и чакаше на опашка с години.

Държавна комисия определяше кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него даваше жилище, с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата. Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 г. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария: цената на едностаен панелен апартамент в София е 9001 лв., на двустаен – 14 304 лв., на тристаен – 20 000 лева. При социализма сам човек или семейство имаха право да притежават един апартамент до 120 кв.м в окръжен град и една вила. Затова мнозина, които искаха да си купят втори апартамент, при условие че вече имат един, му намираха цаката – съпрузи се  развеждаха фиктивно или прехвърляха вече съществуващия апартамент на своите деца.


Едва ли по българските земи, в съвременната ни история, се е раждал такъв ерудиран човек, познавач на изкуството и литературата! Поклон пред паметта му!

Син е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.

Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.

От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив