Един разказ за корекомите,зелените банани и рокличките с камили

Който не е живял по времето на Корекомите, нищо не знае нито за зелените банани, нито за смразяващите разкази за диверсанти, а още по-малко за рокличките с камили.

Бях в пети клас. В малко провинциално градче, първа гранична зона, в квартално училище, където най-интересното бе пристигането всяка година на нови ученици, деца на офицери, служещи в планинската застава. Те оставаха за шест месеца или най-много година, докато не преместеха бащите им на друго място .

Всички очаквахме с нетърпение новото попълнение. Тръпнехме в очакване момче ли ще бъде или момиче. Едната група очакваше вратар, а другата – център в играта „народна топка“.Първият учебен ден поех към училище изпълнена с любопитство, каквото не е сгрявало дори Малкото слонче от световноизвестната приказка на Киплинг. Новината ме посрещна ухилена на тротоара пред игрището, с буза, издута от бонбон „Карамел Му“.

-Момиче, ама  каквоооо! Облечено от Кореком, в рокличка с камили!

Зяпнах ошашавена, а дъвката „Балони“ тупна на плочките с тройно салто. Изпънах шия, преглътнах и оправих руската панделка (с размери на футболна топка) върху плитката си и се запътих да видя корекомското чудо.

Тълпа от момичета я обграждаше плътно. Разбутах ги да видя долетялата птица. Очите ми залепнаха за облеченото по-различно дете като с лепило „Оху“. Сърцето ми за първи път усети завист, ревност и дори щипка омраза. Новодошлата бе облечена в светлосиня рокличка, леко разкроена, обточена с тънка бяла дантела. На гърба се кръстосваха широки презрамки с копче цвете, а поличката завършваше с най-прекрасните камили, което детското въображение може да нарисува. Зад тях разперваха грациозно листа палми и  се мяркаха пирамиди.

-Американска е – обясняваше русото момиче гордо – леля ми я подари. От Кореком.

 Не стига това, ами започна да разказва как баща u ловял диверсантите като зайци, затова го местели по заставите, да лови нарушители, където не се справят.

Надувка! Щеше да види тя! Обърнах гръб на врящия от възхищение момичешки кокошарник, заставайки малко встрани.

Най-лошото тепърва предстоеше. Още първия час учителката я сложи да седне до мен.

-Помагай на Сирма по математика, изпуснала е доста материал.

Как не! Да u помагат камилите от американската рокличка. Наведох глава и не обелих дума до края на учебния ден.

Прибрах се намусена като зимна вечер. Дори купеният с връзки „Швепс“ не ме зарадва. Завистта бе пуснала пипала като хидра в душата ми и виждах прекрасната синя рокличка, където и да се завъртях. На въпроса: „Какво ново в училище?“ думите рукнаха като летен дъжд. По едно време в ход влязоха и сълзите, а после доприпкаха и сополите. Ревях , изливайки недоволството си в ария, достойна за „Травиата“.

-Искам и аз, искааааам…

Усетих тихото затваряне на вратата. Избърсах лицето, издухах носа. Гордостта ми се смеси с омразата в гърмяща смес. Откъде у нас долари за Кореком? Татко беше работник в „Лимонадената“. Мама ходеше на нощни дежурства през вечер в болницата, за да връзваме двата края.

На другия ден обявих война на новата. Уж случайно изпусках боички върху роклята с камилите, мачках u рисунките, а по физкултура забивах топката  само в нея. Тя търпеше всичко с високомерно пренебрежение. Дори имаше нахалството да ми предлага сандвичи със салами, чието име не бях чувала. Устата ми се пълнеха със слюнка, но инатливо отказвах, дъвчейки демонстративно пържена филийка с мас.

 -Не се притеснявай. – успокояваше ме баща ми – Скоро ще стане студено.

Проклетата есен сякаш ни беше подслушвала. Като се  разпери над града, та се забрави. Септември свърши, октомври се изниза, а проклетата съученичка продължаваше да навира  камилите в очите ми, обула бял чорапогащник и жилетка. Истинско щастие ме споходи, когато най-после застудя и Сирма дойде на училище с панталон. Обаче моята завист не миряса. Щом я погледнех, виждах синята u рокля и по-скоро бих  отказала подарък за Нова година, отколкото да u стана приятел.

Декември пристигна весел-весел и един ден учителката по литература ни възложи да напишем съчинение – „Писмо до Дядо Мраз“. Готова бях да си отрежа и двете уши, че всички момичета искаха синя рокличка с камили от Кореком. И аз желаех лудо тази прекрасна дрешка, но нямаше да призная, дори да ме вържеха за зъболекарския стол и с машинката да пробиеха по три дупки на всеки зъб. Затова написах друго,  което също бе вярно. Молех добрия старец да даде здраве на всички. Единствена получих шестица и когато вече мислех, че съм натрила носа на Сирма, новината ми прасна един зад врата.

-Таткото на Сирма е прострелян. Обаче е хванал нарушителя.

Това нямаше как да преборя. Баща u беше герой, а моя – обикновен лимонададжия.

Вървях към къщи  бавно. Съзрях опашката пред „Плод-зеленчук“-а и се спуснах като стрела. Пуснали бяха кубински портокали – зелени като палмовите листа  върху… На бегом стигнах у дома, грабнах пари от  спешната кутия за екстрени покупки. От там вземахме, когато пуснеха нещо по магазините, докато нашите са на работа. Я зелени банани, я трипластови салфетки или някоя друга липсваща стока. Наредих се – даваха по един килограм. След петнайсет минути дойде моя ред и щастлива тръгнах със зеленото съкровище обратно. На крачка от опашката спрях. Сирма стоеше до вратата на магазина и подсмърчаше, а очите u бяха залепнали като дъвка „Турбо“ в плодовете. Приближих се към нея.

-Може лии – със заекване подшмръкна тя – един портокал за татии… – тук вече зарева  с пълен глас.

Помъкнах я към вкъщи. Тикнах в ръцете u пари от „спешната кутия“ и я пратих в магазина скорострелно. Докато вървяхме натам, тя заплака още по-силно и тогава, като незнаен юнак, отрязах с един мах и трите глави на ламята на завистта. Постепенно омразата отпраши на някъде, а ревността не смееше да пристъпва наблизо. Все още много исках рокличката с камили и я сънувах през вечер, но се бях примирила, че не мога да имам такава.

Бащата на Сирма се влоши и тя започна да спи у нас, докато майка u прекраваше вечерите в болницата.

Преди Новогодишната ваканция друга новина ме хлопна по главата. Местеха героя в София,  а с него заминаваше и дъщеря му. Дойде да се сбогуваме и ни остави  подаръци. Отворих моя веднага.  Ако в него имаше гърмяща змия с крака, едва ли щях да съм по-изненадана. Цяла-целеничка, там се кипреше рокличката с камили – ухилена до уши.

Мама едва издърпа безценното съкровище от ръцете ми, за да го разгледа. Взира се дълго в етикета, понеже знаеше английски, после ми го подаде усмихната:

-Нощница, произведена в Бангладеш!

Беше по-жестоко дори от Нова година без торта с „родопчета“. Грабнах ножицата, отрязах светкавично противния етикет, метнах го в нафтовата печка и изкрещях през сълзи, притискайки дрешката до сърцето си:

-Това е американска рокличка с камили, купена от Кореком! Разбрахте ли?

Родителите ми излязоха тихо от стаята.

А подаръкът на Сирма  –  спомен от едно  чудно време – и до днес пазя.

Автор:Ина Крейн
www.socbg.com

Научете повече

Каква е съдбата днес на СС-23 - най-страшното оръжие на България, което предопредели съдбата и (ВИДЕО)

Често го наричат с гръмки имена като „супер оръжие” и „най-сигурният щит на България”. След като години наред е пазен в дълбока секретност, публичното му споменаване предизвиква разгорещени медийни полемики и люти междупартийни спорове. Присъствието му напомня за един военно-политически договор, който изглежда изчерпан, а отсъствието му се превръща в условие за влизане в друг стратегически пакт. Така Националният военноисторически музей в София става най-подходящото място, което историята му отрежда. 

Ето историята на Ракетен комплекс СС-23, припомнена от Дарик:

България се сдобива с този ракетен комплекс по силата на споразумение със Съветския съюз, малко преди Москва да подпише с Вашингтон договор за ликвидирането на подобни ракетни комплекси със среден обсег на действие. Натоварено на вагони, оръжието пристига у нас с ферибота Варна –Иличовск. Специалната композиция влиза във военния завод „Девети май” в Червен бряг по тъмно на 15 октомври 1986 г. По това време нито един от работниците и служителите на завода не е там. Малко преди полунощ започва разтоварването. На мястото са само военни от поделението в плевенското село Телиш – бъдещият секретен дом на ракетния комплекс СС-23. Всъщност официалното и оригинално название на този оръжеен комплекс е 9К 714 ОКА. По ирония на съдбата гражданственост получава НАТО-вската им класификация и така ги наричат и до днес дори най-големите носталгици от времето на Варшавския договор. Стандартният модел съветски тактически балистични ракети от такъв тип има обсег от 400 километра и освен конвенционална, е в състояние да носи и ядрена бойна глава. 

ВИДЕО:

Всички възли на системата са поместени в една машина, наподобяваща бронетранспортьор. Подготовката за пуск е само 15 минути, а стартът трае няколко секунди след подаването на команда. Ракетата лети с много висока скорост и по време на полет може да бъде пренасочвана, което прави противодействието срещу нея изключително трудно. В случай на война, заредени с ядрени глави, ракетите СС-23 е трябвало да постигнат ликвидиране на Шести американски флот в Средиземно море, възпиране на турската армия и изваждане от строя на натовските бази в Гърция.

България закупува 16 ракети СС-23 и 8 пускови установки, като към всяка установка има и по още една трета резервна ракета. В началото на 90-те Германия унищожава ракетните си комплекси от този тип. Русия също ги премахва, заменяйки ги със съвременни въоръжения. Така в края на 90-те години балистични ракети от този тип остават единствено в Словакия и България. Според бойните задачи на българската армия от онова време, ракетните комплекси СС-23 са насочени срещу НАТО – пактът, към който България е заявила участие. В самия край на 2001 г. Народното събрание гласува с огромно мнозинство ракетният комплекс да бъде снет от въоръжение. Операцията по нарязването започва в началото на август същата година и приключва в определения срок. Две години по-късно България е приета за член на Северноатлантическия договор, 55 години след установяването му. Едно от важните условия това да се случи днес може да бъде видяно от всички. Защото вместо в секретно поделение, е разположено в двора на Националния военноисторически музей, където днес е една от най-впечатляващите атракции за малки и големи. Ракетният комплекс СС-23 – една удивителна останка от времето на Студената война – оръжие от миналото, предопределило бъдещето на България!

Научете повече

Смолян - някогашната витрина на социализма!

В историята на съвременния град е паметна 1983 г., когато тържествено е открит новия център. Това се случва на 16 септември същата година. В присъствието на Дипломатическия корпус и местното население, Тодор Живков официално и тържествено открива новия модерен център на града. От едно изостанало в миналото селище, Смолян се превръща в един от градовете „витрина на социализма" по онова време.

Трябва да се отчете и фактът, че грандиозният инфраструктурен проект, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за строителството през 80-те. Новият център се строи повече от 10 години и в него участва цялото местно население. По това време имаше виц: „Защо няма мухи в Смолян, защото са на бригада".   „Много беше тържествен този момент на откриването на Новия център. Усмихнати и щастливи хора ще живеят в един нов град",   спомня си 78-годишната Снежана. „Може да чакахме на опашка за банани  и по пет-шест години за автомобил, но се живееше лесно.

Не сме се лишавали от нищо. С две заплати, моята и на съпруга ми, и къща изградихме, на почивки ходихме и децата изучихме. Но сега какво най-силно си спомням? Всички хора, които срещах бяха щастливи и спокойни, а сега покажете ми един усмихнат човек на улицата. Всеки е забил поглед в земята. Вече не си ходим на гости, никой не се весели. Хората са зомбирани от проблеми", посочва с тъга възрастната жена.   По онова време Смолян е достигал до 50 хиляди души. По заведенията нямаше места…   „Беше весело, смеехме се, бяхме щастливи. Никой не говореше за безпаричие, за болести, нямаше страх за утрешния ден. Не се плащаше нито при лекаря, нито при зъболекаря. Със съпруга ми ни опростиха заем от 10 хиляди лв, с който си купихме апартамент. Условието на държавата беше в рамките на три години да родиш две деца. Дъщеря ми беше на една годинка и след две години се роди и сина ни.

Каквото и да говорят социалната политика беше на ниво ", разказва спомените си 52-годишната Даниела. Действително в Смолян беше много оживено. Освен училищата, имаше Учителски институт, в който идваха да учат млади хора от цяла България. В 101 –ви алпийски полк и бившите Гранични войски, сега Гранична полиция, идваха да служат офицери по разпределение от Военните училища. Те създаваха тук семейства и много от тях оставаха в града. На съпругите на граничарите и военните  се съдействаше да си намерят работа.    „Комуна", Кабелният завод, Хранително-вкусовия комбинат, „Булгартабак" и др. даваха препитание на много хора. Във всеки квартал имаше кино, освен емблематичното кино „Дружба"  в Смолян. Културен живот също не липсваше – Родопският драматичен театър, библиотеката, музеят, Художествената галерия и ансамбъл „Родопа", които и към момента си функционират.     

С настъпването на демократичните процеси и смолянчани се сблъскаха с прехода, преживяха купонната система, когато рано сутрин се редяха за хляб и мляко на опашки.   Градът започна да обезлюдява   Предприятията, които даваха поминък бяха преструктурирани или закрити. Полкът стана батальон, премахна се задължителната военна служба и много офицери напуснаха армията или отидоха в други градове. Независимо от носталгията по соца има и много мнения против него.  „Сега е много по-добре. Хората могат да пътуват по света, да се реализират, да печелят добре. Могат свободно да ходят на църква и на джамия, няма кой да ги записва кога влизат в храма или пък насилствено да им сменят имената. Ако искате оценете и това, че хората могат да живеят без да са сключили граждански брак, а тогава това беше неморално.

Както и да се разведеш. От баща ми помня как негов колега се е развел и партийното ръководство го е наказало като негов началник, а развелият се бил изпратен в затънтено село, като наказание". Този извод за времето на социализма прави 46 –годишният Здравко. „Да не забравяме лагерите. Какво се случваше ако слушаш „Бийтълс" и си с къса пола, или пък изкажеш нещо срещу първите в държавата. Живеехме в страх. Майка ми взе да разказва един виц за Тодор Живков и баща ми я прекъсна с думите, че и стените имат уши. Този страх е запазен и до ден днешен. Много от хората раболепничат на началници и шефове. Виждаме как и днес има мутри, които без да се притесняват си развяват бухалките", посочва още Здравко.   Правото на избор – Лондон вместо Смолян   Теменужка, която е на 60 години също не съжалява за онова време. „Имам две деца, едното живее в Лондон. Мъчно ми е, гледаме се по скайпа всеки ден, тъгуваме, но вътрешно се радвам, че има право на избор, а не както нас преди 10-и ноември 1989 г. Правото на избор е най-важното в живота. За мен всичко останало е на заден план", казва Теменужка. Според нея ако някой ден държавата създаде по-добри условия за живеене, младите ще се върнат.  „Добре си бяхме. Вярно е, че на всеки двама-трима един беше агент на ДС.

То и сега е така, ама не им обръщаме внимание. Тогава беше с едната ръка на устата, а другата отзад. Малки заплати, ама винаги е имало в джоба ти 10-20 лева. С толкова пари правиш чудеса – можеш да нахраниш цяла маса народ. Ето, сега, в Смолян има много магазини, но ако 20-така не е в ръката няма смисъл да влизаш. А  в село хорицата още по-зле го карат, ако нямат крава, козичка или кокошки", изказа мнение по темата 71- годишният Стамен.   Санираме, а много апартаменти не светят в тъмното – хората ги няма   Трудно можеш да намериш за мнение  по темата млад човек. Те са друго поколение, което няма как да има спомени от онова време. Тийнейджърка си спомни разказите на баба й за бригадите и какъв „купон" е имало тогава и как баба й се е криела да пуши. Градът се развива и сега по отношение на инфраструктурни проекти и от европейски средства. Голяма част от тях отиват, за да се възстанови вече съграденото. Сега не се строят блокове и къщи, а се санират. Или пък правиш периодично ремонти и сменяш дограма на апартамент, купен преди повече от 30 години. Сега не чакаме по пет години за чисто нова руска кола, а купуваме автомобили от гробищните автопаркове на Европа, но това е друга тема. Сега жалкото е, че повечето от блоковете на Новия център не светят вечерта, защото няма хора в тях. Тръгнали са по света. Сега обаче сме граждани на света. Можем да пътуваме в чужбина свободно, да работим, да изразяваме мнението си, да живеем в онлайн пространството, дори да искаме да приемем и третия пол. Лека-полека и спомените от соца ще изчезнат с поколенията от това време. Дано само чудният и красив град Смолян, както се пее в песента, да не се стопи съвсем откъм хора и да не дойде време, когато трябва да има специални държавни мерки, за да заселват отново хора в него.     

Източник: 24rodopi.com и socbg.com

Научете повече

Разказ:Как съм оцелял в българско училище?

Дарина Кацарова е написала този абсолютно смайващ текст за гимназиалното образование в Канада. Докато го четете, ще решите, че това е фантастична история, замислена с единствена цел да ви подразни и да ви накара да се почувствате зле, докато висите отегчено на родителската среща и слушате как учениците са невъзможни, училището изнемогва, дисциплината е отвъд контрол и някой е натрупал цели четири закъснения. Заслужава си да прочетете всеки ред!
********
 Теди е учил е от 1 до 7 клас в 133-то (руското) училище в София. Искам да вметна, че за тези 7 години научи цялата руска граматика наизуст, но не може да говори. Е, понякога сънуваше кошмари с падежи, но така е в името на образованието. След това завърши 8 клас в 7-ма гимназия (паралелка с английски и испански). Това беше образователният му опит преди да се преместим в Канада.
 След преместването, една седмица преди началото на учебната година, отиваме с Теди в единствената гимназия в града (20 000 души население). Гимназията в Канада е от 9-ти до 12-ти клас. Една служителка ни даде да попълваме някакви формуляри и каза, че ще уведоми директора и ще се срещнем с него. Директорът ни покани, обяснихме какъв ни е случаят и той обясни, че Теди ще бъде записан в 10 клас, с набора си – тук тръгват на училище на 6 години. Естествено, Теди се зарадва, че ще прескочи една година.
 Директорът обясни също така, че в училището има съветници, към които децата се обръщат по всякакви въпроси. Извика съветника, който ще отговаря за него (не знам по колко деца на съветник се падат) и ни обясниха системата на обучение, която аз не вдянах веднага. Теди трябваше да си избере предметите, които иска да учи – ето това е нещото, което не можех да схвана в този момент. Откъде накъде ще избира ТОЙ? Както и да е, Теди и съветникът направиха програмата. Обясниха ни, че в 10 клас се държи изпит за грамотност, без който не може да се завърши. Който не го е взел, се явява на поправка в 11 клас. Директорът имаше някаква работа и покани Теди се видят отново на следващия ден, в 14 часа, за да го разведе из училището лично. Гледах тъпо...
 Накратко, системата на обучение е следната. За да завършат децата, трябва да имат 30 кредита и 40 часа общественополезен труд. Този труд се полага в банки за храна и дрехи, и организации за бедните. Часовете се изработват в такава схема, каквато учениците решат – могат да го направят когато преценят през тези 4 години, но накрая трябва да представят бележка, иначе не могат да завършат.
 Естествено, на никого не му и хрумва да даде фалшива бележка. Всеки предмет е равен на 1 кредит. Има задължителни и избираеми предмети. Учениците трябва да вземат 18 кредита от задължителни предмети и 12 – от избираемите. Единствените предмети, които задължително се взимат всяка година, са английски и математика. Други задължителни, разпределени през годините, са например география, биология и т.н. Така се получава, че всеки семестър/срок децата учат различни неща – 4 предмета през първия семестър и 4 – през втория семестър.
 Като едно добро дете, Теди си беше взел от България учебника по математика – да си припомня. Та, в 10 клас, Теди посетил един час по математика, след това с българския си учебник за 8 клас отишъл при съветника. Човекът разгледал учебника и му признал кредит по математика за 10 клас, а Теди взе нещо друго на нейно място. Много се смях на тази история. Да, вярно е, че в България материалът е много по-сложен!
В момента програмата на Теди за 11 клас е следната:
Първи семестър: Компютърни науки, Световна политика, Френски език, Английски език
Втори семестър: История, Международно право, Математика, Канадско право.
 Освен предметите, които Теди си е избрал, има и всякакви други занимания. Ще напиша някои, които са екзотични за обикновена българска гимназия – personal fitness, tech design, photography, dramatic arts, culinary arts, visual arts, computer programming, stage band, vocal music. Всичко това го има в България, разбира се, но в специализирани гимназии и техникуми, а тук всичко е така съчетано, че децата дори и в такъв малък град да имат достъп до всякакви интересни занимания. Има една особеност, която намирам за много разумна. Всички задължителни и голяма част от избираемите предмети имат 3 нива на сложност – essential level, applied level, academic level.
Първото ниво е за деца, които знаят, че след гимназия ще работят и не искат да учат повече. Второто е за деца, които искат да учат в колеж, а третото – за деца, които искат да учат в университет. Детето самичко избира кое ниво да учи.
 Като цяло, тук я няма тази истерия ВСИЧКИ да са с висше образование – затова и децата спокойно си взимат по-ниските нива. В Канада заедно със студентстването се сдобиваш и с огромен заем, така че децата си правят сметката дали имат необходимите способности, тъй като в университета е много трудно и има риск да отпаднат. Друга особеност – тук няма бележници. Оценките са в проценти, като крайната оценка се формира от 15% тест, другите проценти са от проекти, участие в дискусии, работа в екип и разни други неща. Работата в екип им е много важна – нещо, което беше трудно за Теди в началото, тъй като беше свикнал да работи изцяло самостоятелно. Отсъствия не се пишат. Всяко училище има телефон safe arrival. Ако детето ти е болно или няма да ходи на училище по каквато и да е причина, оставяш съобщение кога и за колко време ще отсъства. Ако не се обадиш, получаваш съобщение, че детето ти не е в училище и трябва да натиснеш определен бутон, с който потвърждаваш, че си чул съобщението. Задължен си да върнеш обаждане в училището – с цел безопасност. Получаваш съобщение и ако детето е закъсняло за час. Когато дете е закъсняло, минава първо през главния офис, където получава една жълта бележка. Без нея не може да влезе в клас – така се следят закъсненията и при повече от 5 се взимат някакви мерки. Практиката с уведомяването на родителя се прекратява, когато детето навърши 18 години. Часовете са по 75 минути, а междучасията – по 10 минути, като голямото междучасие е 1 час, за обяд. Започват в 8:40, като преди това пускат химна, който, както ми каза Теди, всеки ден е в различна версия – джаз, акапелно, хор и т.н. Училището приключва в 15:15.
 Откриването на първия учебен ден се състои във физкултурния салон, където се събират всички. Освен мотивационните слова, е имало кратка програма, изпълнена от учителите, които са пели, свирили и танцували. На учениците им е прожектирано филмче със снимки на учителите сега и от времето, когато те самите са били в гимназия. За новите деветокласници е организирано специално въвеждане от екип от 50 ученици от горните класове (облечени с отличителни тениски), които се грижат за тях и им обясняват къде и какво се намира в училището. След това има кратки часове, които са за представяне учител на ученици и обратното. Правят игри за “разчупване на леда”. Като цяло, много ги харесват тези игри и ги използват навсякъде – на мен ми се виждат идиотски, но явно са ефективни.
 Смартфоните се ползват, само ако учителят разреши с учебна цел (за интернет). Ако някой го ползва като телефон или без разрешение по време на час, апаратът се взима и му го връщат в края на учебния ден. Ако се случи два пъти, родител трябва да отиде да вземе телефона. Интернетът е ограничен, за да не могат децата да влизат в социалните мрежи. Всеки влиза в мрежата с ученическия си номер, така че не е трудно да се разбере кой какво прави. Освен в компютърната зала, където компютрите са с по два екрана, имат компютри и в библиотеката. Теди ми каза, че библиотеката е доста посещавана, тъй като храненето там е разрешено (повечето си носят храна от вкъщи) и децата използват времето за обяда, за да могат успоредно с това да учат или да търсят нещо в интернет. Имат и принтери. Със свободен достъп, наредени на рафтовете, стоят айпади, и всеки си взима, ако има нужда за някой час, което се случва често. Не могат да се изнасят от училището и няма изчезнали.
 Дете без компютър просто не може да си направи домашните. Училището си има система (както в университетите), а децата си имат ученически имейли и всички домашни се изпращат на имейла на съответния учител. В 10 клас по литература, например, са учили “Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг. Теди ми разказа, че няма изпълнения “какво е искал да каже авторът”. Има “какво мислиш ти” и съответно няма грешен отговор.
 Бялата дъска се използва рядко за писане и служи като екран, тъй като учителите преподават урока под формата на презентация на PowerPoint и учителят си има компютър в кабинета. Изпитване на дъската няма, с изключение на случаите, когато децата правят презентации (ползват Google Drive за всичко). Ако някое дете се притеснява да говори пред всички, я представя в обедната почивка само пред учителя. Учебници се ползват, ако и когато учителят прецени. В такъв случай учебниците и въобще литературата за четене се взимат от библиотеката. Всичко се сканира и ако нещо не се върне, в края на годината ще получа любезно писмо да заплатя липсващото. Доколкото разбрах, учителят има свободата сам да прецени как ще преподава материала. С учебник, без учебник – негова си работа. Всички стаи са с различна подредба.Масите са в кръг, по диагонал, на чорчик – въобще, както му скимне на учителя, че му е удобно. Като наказание се прилага отстраняване от училище за определено време. Ето на това Теди се чуди много как така работи. Той ми разказа два случая на отстраняване.
Първият: бандата (или музикално-вокалната група) били на фестивал, където се напили. Отстранили ги за 1 седмица от училище.
Вторият: едно момче напсувало учителката и го отстранили за една седмица.
 Това, което много впечатлило Теди, е, че когато се върнало момчето, учителката се държала с момчето все едно никога нищо не се е случвало.
 Тъй като било точно преди изпитите за края на годината, учителката му предложила допълнителна помощ. Въобще, както Теди ми обяснява, учител да покаже лично отношение, като симпатия или ненавист, към определен ученик – това е нещо невиждано. Същото не може да каже за 7-мо училище, където от Теди знам, че обиди хвърчат както от учители към ученици, така и обратното. Теди харесва всичките си учители досега, казва, че са усмихнати, с чувство за хумор, винаги вмъкват шеги, когато преподават. Отношението е приятелско, но с дистанция.
 Има отбори по всякакви спортове, включително фризби, моля ви се – имала и правила тази игра. Теди тренира футбол (нашия си) и ски бягане. С още 2 момчета от отбора по футбол ходят да помагат на женския отбор по футбол. Подбудите са ясни – 60 момичета били желаещите да тренират футбол. Теди беше записал нещо като физическо един семестър, та тогава всяка седмица са практикували различен спорт и така успя да пробва кърлинг, гребане, бейзбол, лакрос, голф и, разбира се, фризби. Имат и клубове по интереси, нещо като наште кръжоци на времето. Има клуб по роботика, клуб на геймърите и т.н.
 Има и гей клуб – за деца, които смятат че са гей. Там имат съветници – мъж и жена, с които се събират и обсъждат какви трудности срещат, как да реагират на дискриминация, такива неща… Има и интеграционна програма за деца с увреждания. За горните две разбрах от годишника, където имаше снимки на децата и кратко обяснение.
 Бях против да купуваме годишник, защото имаме един от руското училище, който се състоеше от снимки на класовете в класните стаи, снимки на учителите, портрет на Пушкин и 5 детски рисунки. Хубавото е, че го правят веднъж на пет или десет години. Тук се прави всяка година, но това, което ме впечатли, е че се прави изцяло от учениците. От идеите какво да има вътре до оформлението. Участват деца, които взимат съответните курсове. Например, всички снимки са направени от децата, които взимат кредити по фотография. Така годишникът става доста интересен и различен всяка година. Например, в тазгодишния има кратки интервюта на ученици за най-срамен момент и смешни колажи на учителите. Разбира се, има специално място за завършващите, както и снимки от всички събития, празници, балове.
 Следващата седмица ще е Spirit week, в която един ден навсякъде по коридорите се пекат палачинки, на другия ден всички ходят с хавайски ризи, на третия се бият с чорапи (чисти) и т.н. В седмицата на Halloween и Коледа пак има всякакви забавни неща. Всичко това се организира от ученическия парламент, избран предишната година с избори. Синът ми каза, че този парламент се събира всеки петък, присъства и един учител и заедно мислят какво ще правят. Теди беше впечатлен, че и учителите участват активно и ако се вземе решение, че утре всички идват с пижами, то с пижами идват и учителите!
 И въобще, моят Теди е толкова доволен и толкова му харесва училището тук, че след като ми разказа всичко това накрая каза: “Как съм оцелял в българско училище…”

*Това са лични впечатления – на мен и сина ми, от конкретно училище в Провинция Онтарио.
Източник: УЧИТЕЛИ

Научете повече

Вижте как изглежда днес Poбинятa Изaypa - гepoинята oт лaтино сериала, ĸoятo пoĸopи бългapитe

Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди 39 гoдини…

Днec звeздитe oт cepиaлa ca дocтoлeпни гocпoдa и дaми – вeтepaни в ĸинoиндycтpиятa в poдинaтa, пише kliuki.ws. Hяĸoи oт тяx вeчe нe ca cpeд живитe, нo cпoмeнът зa тяx oщe пpeдизвиĸвa нocтaлгични ycмивĸи.

Лyceлия Caнтoc пoлyчи cвeтoвнa cлaвa ĸaтo poбинятa Изaypa eдвa нa 21 гoдини. Tя бeшe любимĸa нa зpитeлитe oт нaд 80 cтpaни. Cнимa aĸтивнo в cepиaли, нo ce пpoчyвa и ĸaтo aвтop нa дoĸyмeнтaлиcтиĸa. Ocвeн в ĸyлтoвa poля, cвeтът щe я зaпoмни ĸaтo eднa oт нaй-пpoдaвaнитe ĸopици нa „Πлeйбoй” и мaйĸa нa cин, ĸoйтo cъщo e aĸтьop.

Pyбeнc ди Фaлĸo пoчинa пpeз 2008 гoдинa нa пoчтeнa възpacт. Уcпexът мy ĸaтo aĸтьop нe ce oпpeдeля caмo oт poлятa нa Лeoнcиo – пpoĸлятиeтo нa poбинятa Изaypa. Cepиaлът oбaчe гo нaпpaви cвeтoвнo извecтeн и ĸaтo жecт тoй пpиe дa изигpae poлятa нa Aлмeйдa в pимeйĸa нa caпyнĸaтa пpeз 2004 година

Eдyин Лyизи – Aлвapo – втopият любим и cъпpyг нa poбинятa Изaypa, ĸoйтo я cпacявa oт дecпoтcтвoтo нa Лeoнcиo. Днec e нa 68 гoдини. Имa мaлĸo poли в ĸинoтo, нo пoчти вcяĸa гoдинa имa yчacтия в тeлeвизиoнни cepиaли.

Научете повече