Най-популярното Българско хоро (ВИДЕО)

Дунавско хоро е български народен танц от западна и средна северна България. Музиката се изпълнява с духови инструменти. Типично е, че движенията на ръцете са доста бързи.Размерът на такта е 2/4. Автор на популярното дунавско хоро е Дико Илиев (1898-1984).

Дунавското хоро често се изпълнява при посрещането на нова година, след химна на България и многая лета, което до голяма степен го прави едно от най-известните български хора.

Българските народни танци са изключително красиво изкуство. Българите се славят с уменията си като танцьори.

ВИДЕО:

България е разделена на седем фолклорни области:

Северняшка, добруджанска, тракийска, шопска, пиринска, родопска и странджанска. Във всяка от тези области танците имат свой собствен характер.

Научете повече

Мистерия за която няма обяснение и до днес! Случаят "Дятлов" мъчи учените в Русия и света!

Случаят „Дятлов“ се отнася за събитие, довело до смъртта на девет скиора в северната част на Урал в нощта на 2 Февруари 1959г. Жестоката сцена се разиграва на източното било на планината Холат Сяхил – наричана от местните Планината на мъртвите. След инцидента планинският проход е наречен проход Дятлов, на водача на групата, Игор Дятлов. Очевидци на случилото се няма и съветските следователи определили единствено, че „непреодолима неизвестна сила“ е причината за смъртта. Хронологията на събитията също остава неясна, поради липсата на свидетели и доказателства.

Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди.

На 25 Януари младежите пристигат с влак в Ивдел, градче в центъра на северната Свердловска област. От там се качват на превоз за Вижай – последното населено място толкова на север. На 27 Януари започват похода си към Отортен, но на следващия ден Юри Юдин се разболява и се връща. Той няма представа, че тогава вижда приятелите си за последен път.

Благодарение на дневниците и камерите, открити около последния им лагер, следователите успяват да проследят пътя на групата до деня преди инцидента. На 31 Януари деветимата достигат стръмнина и започват приготовления за изкачване. В една гориста долина те оставили излишната храна и оборудване, които щели да им бъдат нужни на връщане. На следващия ден започват да се катерят, като най-вероятно са планирали да прехвърлят върха и на следващата нощ да пренощуват от другата страна, но времето се е влошило и снежна буря ги отклонила на запад, към върха на Холат Сяхил. Когато разбират за отклонението, групата решава да лагерува там.

Уговорката била Дятлов да изпрати телеграма до спорния клуб веднага щом се върнат във Вижай. Очаквало се това да се случи не по-късно от 12 Февруари, но когато датата дошла, от скиорите все още нямало никакви вести. Не последвала реакция – все пак често се случвало подобни експедиции да закъсняват с по няколко дни. Чак след като роднини на младежите настояли за спасителна операция, по маршрута били изпратени групи от доброволци, които да ги търсят. Това се случва на 20 Февруари – повече от седмица след очакваното завръщане на групата. По-късно в търсенето се включили армията и полицията, които осигурили самолети и хеликоптери.

На 26 Февруари бил открит изоставеният лагер на Холат Сяхил. Палатката била разкъсана отвътре, а следи от стъпки водели към близка гора, но след 500 метра се губели. В началото на гората, под един висок бор откриват останки от огън, както и първите две тела – тези на Кривонищенко и Дорошенко. Те били боси и само по бельо. Между това място и лагера били разпръснати телата на Дятлов, Колмогорова и Слободин. Те били застинали в такива пози сякаш се опитвали да се върнат в лагера. Тримата са открити на разстояния 300, 480 и 630 метра от високия бор. Останалите четирима от групата се издирват повече от два месеца. Най-накрая са открити на 4 Май, под четири метра сняг, дълбоко в същата борова гора.

Разследването

Веднага след откриването на първите пет тела по случаят е организирано съдебно следствие. При медицинските прегледи не са открити  смъртоносни наранявания и като причина за смъртта е посочено хипотермия. Един от загиналите имал малка пукнатина на черепа, но раната не била фатална. Всичко се променя с откриването на останалите 4 тела. Тибо-Бриньол имал множество черепни травми, а Дубунина и Золотарев били с тежки травми в областта на гръдния кош. Според д-р Борис Возрождений, силата нужна, за да се нанесат подобни травми е изключително голяма – като при автомобилна катастрофа. По телата нямало видими наранявания, каквито биха се получили при такава сила. При Людмила пък, освен нараняванията по тялото, езикът и липсвал напълно. Първоначално подозрението паднало върху местните хора манси, които може би са нападнали и убили младежите, защото са навлезли в техните земи. Разследването обаче отхвърля тази теория, а и на място не са открити следи от други хора или борба.

Температурата в планината била около -30°, а жертвите – облечени само частично. Някои от тях били само с по една обувка, а други боси или по чорапи. Това се обяснява с хипотермията – около 25% от жертвите на измръзване стават толкова дезориентирани, че започват да се събличат. От публичната информация, предавана от журналистите, става ясно, че:

Шестима от групата са умрели от хипотермия, а другите трима – от фатални наранявания.
Няма следи, показващи наблизо да е имало други хора.
Палатката е разкъсана отвътре навън.
Жертвите са починало около 8 часа след последното си ядене.
Следите от лагера показват, че всички от групата са го напуснали по собствена воля, пеша.
Теорията за местните хора д-р Возрождений отхвърля, като заявява, че такива наранявания не могат да бъдат причинени от друг човек. Нужната сила е била огромна, а по телата няма видими наранявания на меките тъкани.
Тестовете за радиация показали високи дози на радиация по дрехите на някои от жертвите.
Официалното становище е, че деветимата скиори са загинали от „непреодолима неизвестна сила“. Случаят официално е приключен през Май 1959г. поради липса на обвиняема страна. Всички документи били изпратени в секретен архив, част от който станал достъпен през 90-те години.

Съмнения

Някои хора твърдят, че разследването е пропуснало или игнорирало някои важни факти.

След погребенията, роднините на жертвите твърдели, че телата били с някакъв странен кафеникав тен.
В едно интервю бивш следовател по случая казва, че уредите са отчели висока радиация по самия връх и това е причината такава да бъде открита и по телата. Източникът на радиацията обаче така и не бил открит.
Друга експедиция на около 50 километра южно от мястото на инцидента, твърдят, че са видели странни оранжеви сфери в нощното небе същата вечер. Подобни сфери са наблюдавани и на други места в периода Февруари-Март 1959г.
В някои доклади са описани много метални отломки в района на инцидента, което кара някои да смятат, че са замесени военните.

След години

През 1967г. журналистът от Свердловск Юри Яровой публикува книга, вдъхновена от инцидента. Яровой участвал в търсенето и разследването и бил официален фотограф по случая, така че имал вътрешна информация. За жалост книгата е писана по времето на Съветския съюз и детайлите относно инцидента били запазени в тайна, а писателят избягвал да пише друго, освен вече известните факти. Краят на книгата е доста по-оптимистичен – там само лидерът на групата загива. Макар Яровой да имал в предвид няколко други алтернативни края, те били отхвърлени поради цензура. След смъртта на журналиста през 1980г. всички негови архиви, снимки и дневници са изгубени. Нови детайли за трагедията изникват през 1990г. след публикации на регионалната преса в Свердловск. Журналистът Анатоли Гушин бил ангажиран със задачата да прегледа оригиналните записки по разследването и да използва информацията в публикациите си. Той забелязал, че доста страници липсвали от папките, както и един плик, който бил споменат в списъка с материали. Гушин обобщава откритията си в книга. Някои го критикуват, защото набляга на теорията, че инцидентът е резултат от експеримент със съветско тайно оръжие. Това обаче поражда обществена дискусия, подхранвана от интереса към паранормалното. Всъщност много от тези, които си мълчали в продължение на 30 години, след това започнали да разкриват нови факти за инцидента. Един от тях е бившият полицай Лев Иванов. Той водил официалното разследване през 1959г. 30 години по-късно пише статия, в която признава, че властите нямали никакво логично обяснение за случилото се. Пише също така, че след информацията за летящите сфери, той получил директни заповеди от високопоставени лица да прекрати разследването и да засекрети материалите по случая. Юри Юдин смята, че приятелите му са загинали след експлозия или експеримент със съветско оръжие. Според него цялата секретност около инцидента сочи, че групата най-вероятно неволно е навлязла във военна зона. Радиацията на мястото подкрепя тази теория, както и странният цвят на кожата на жертвите. Юдин твърди, че военните са открили лагера преди спасителите. Той бил помолен да идентифицира всеки предмет, открит на мястото. Парче плат, което приличало на част от военна униформа, очила и чифт ски не принадлежали на никой от групата. Юдин открил документи, които го карали да вярва, че разследване е започнало още на 6 Февруари, 14 дни преди началото на спасителната мисия, но това също никога не е доказано. В Екатеринбург е открита фондацията Дятлов, чиято цел е да се убедят руските власти да отворят отново случая.

В статията са използвани материали от Wikipedia

Научете повече

Разходка в 22 снимки из някогашният Слънчев бряг потънал в зеленина

Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през годините  социализма.В края на летния сезон, започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място.След края на 90-те,курорта е коренно  променен, става една от основните парти дестинации за алкохолен туризъм,основно на тийнейджъри и студенти от цяла Европа.

Вижте как е изглеждал курорта в годините на социализма:

От 1999 г. насам започва и масовото строителство в комплекса. Собствениците искат бързо да върнат парите, дадени за приватизация. Оказва се, че по това време да се строи без разрешение е законно, понеже до 2003 г. законът у нас позволява незаконно започналите сгради да бъдат узаконявани. В Слънчев бряг този процес върви на пълна пара. Вследствие на съвместните усилия на държава и община бетонът започва бързо да превзема Слънчев бряг. Строителството е безконтролно и хаотично. Паркът на Слънчев бряг, създаван с десетилетия, е унищожен само за няколко месеца. Зелената система, която е била символ на курорта, изчезва. Изсечени са хиляди дървета, без да се мисли ценни ли са или не. По груби сметки, опустошени са над 20 000 кв.м зеленина. Приказният ландшафт от хилядолетните дюни и лонгозни гори безвъзвратно изчезва. Имиджът на курорт, потънал в зеленина и приютяващ семейства, отива в историята. Слънчев бряг се превръща в море от бетон и евтино място за ниско платежоспособни туристи.

Научете повече

Когато елхата беше истинска а ароматът и ухаеше навсякъде в дома

Преди години най-шумната и свята нощ за всички нас беше новогодишната. Тогава Коледата свързвахме повече с коленето на домашното прасе, отколкото с раждането на Божия син.

Всички с трепет очаквахме Новата година, а по този повод по магазините пускаха такива неща, каквито после нямаше да помиришем. Сред тях бяха бананите и портокалите, които пускаха в показния зеленчуков магазин.

Украсената елха заемаше централно място в новогодишното тържество.  Тя бе истинска, а ароматът и ухаеше навсякъде в дома ни. Такива бяха и играчките за нея – истински. Стъклени, чупливи и много красиви. А вместо витлеемска звезда имаше петолъчна.

На Нова година обикновено канехме гости или бяхме на гости. Атмосферата беше изключително празнична. На трапезата имаше и от пиле мляко. За доброто ни настроение се грижеше Българската национална телевизия със своите страхотни и незабравими новогодишни програми. Гвоздеят в новогодишната нощ беше поздравлението от Бай Тошо и последващото Дунавско хоро, с което ознаменувахме настъпването на Новата година. Лееше се шампанско, искреше бенгалски огън и всеки търсеше късмета си в новогодишната баница. А всички съседи излизахме по балконите и се поздравявахме за Новата година.

Подаръците за децата ги носеше Дядо Мраз и неговата красива помощничка Снежанка. Оставяха ни ги на 31 декември преди полунощ под елхата и всеки очакваше да получи най-хубавия новогодишен подарък.

П. Стаменова retro.bg

Научете повече

Детският филм Арабела - така популярен през 80-те години на миналия век!

Принцеса Арабела от приказното царство е добра и красива, но за нея иска да се ожени магьосникът Румбурак. 
Г-н Майер от света на хората случайно повиква магьосника и попада в приказното царство, където застрелва говорещия вълк и тотално обърква приказката за Червената шапчица.
Всичко може да бъде поправено единствено с помощта на вълшебните пръстени...

„Арабела“ е любим сериал на детската публика през 80-те години на ХХ век, излъчван в Югославия, България, Румъния, Източна и Западна Германия. 

Оригиналният сериал има продължение с нови истории и персонажи в „Арабела се завръща“ /1993/

Научете повече

Спомен за Йордан Капсамунов – създателят на нова Стара Загора!

На 30 декември 2017 г. се навършват 110 години от рождението на Йордан Христов Капсамунов – десет години кмет на Стара Загора в един труден и важен период, три мандата – от 23 декември 1952 г. до 12 февруари 1956 г.; 22 февруари 1956 г. – 5 април 1959 г. и от 5 април 1956 до 7 март 1962 година. По онова време се е наричал председател на Градския народен съвет. Приносът му за развитието на града е високо ценен и от граждани и от управляващи и неслучайно през април 1986 г. е обявен за „Почетен гражданин на Стара Загора“.

В края на миналия – ХХ век, Историческият музей на Стара Загора получава за фонда си негови лични вещи, документи, книги, албуми и нещо особено ценно – дневници – 261 тефтерчета, в които е документиран почти всеки ден от 1956 до 1981 г. Те още не са разчетени и публикувани. Но, заедно с това приживе (през 1984 г.) музейните специалисти Петър Коев, Мариана Минкова и Светла Димитрова записват неговите спомени. През 2007 г. музеят издава книгата „Спомени“ (по повод 100-годишнината от рождението му). В нея са включени още думи от дъщерята на Капсамунов – Христина Станева, също и разкази от негови колеги, близки приятели и съратници. През 2008 и 2009 г. дъщерята Христина предоставя на Държавен архив – Стара Загора документи и снимки за дейността на баща си и на други членове от семейството, обработени във фонд „Капсамунови“ № 1787.

Какво направи Йордан Капсамунов (и неговият екип, разбира се) за града и гражданите?

Много от създаденото придава и съвременния облик на града. Самият той в края на живота си споделя три основни проблема, което е успял да реши: водоснабдяването на града; ликвидиране на безработицата; осигуряване на жилища за нуждаещите се. И какво още: 1953 г. – открита Къща музей „Гео Милев“; 1954 г. – построено летище, едно от първите провинциални в страната; 1955 г. – арх. Драганов (старозагорец, работещ в Главпроект – София) проектира по модел на Миланската скала сграда за опера.

Поради липса на средства проектът не е осъществен; 1955 г. – пусната в действие ВЕЦ – Стара Загора; 1956 г. – разработен градоустройствен план, приет на сесия на ГНС на 17 април 1956 г.; 1956 г. – завършен мостът посока юг над жп линията; 1956 г. – залесяване на „Чадър могила“ и „Зора“; от 1957 г. – побратимяване с град Куйбишев; разширява промишлеността в града – изграждане на кв. „Индустриален“; 1957 г. – създаден самодеен куклен театър, който по-късно става професионален; 1958 г., на 19 юли – открита фабрика „Загорка“; създадени нови паркови пространства (на Алана и езерото на ул. „Братя Жекови“) и озеленяване на града; парк „Бедечка“; 1959 г. – изградени колекторите на ул. „Ген. Столетов“ и „Георги Димитров“; 1959 г., на 4 април – открит стадион „Берое“; 1959 г. – завършен Летният театър в парк „Аязмото“; 1959 г. – открита нова експозиция на Историческия музей; 1960 г. – учреден Клуб на дейците на културата и открита Картинна галерия; 1960 г. – създаден симфоничен оркестър; 1961 г. – открита Народната астрономическа обсерватория със съоръжения на фирма „Карл Цайс“, гр. Йена; 1961 г. – открита сграда на читалище „Съгласие“ (днес – Кукления театър). И още много интересни събития, хора и случки описва Йордан Капсамунов в спомените си.

Струва си да бъдат прочетени! Разказва и за проблемите, пред което е бил изправен, как ги решава, с кого му се налага да преговаря, да убеждава, а и да моли и да спори! Например за градския транспорт през 50-те години: „Отначало градският транспорт разполагаше само с два автобуса, закупени от Бургас. Те се движеха по улица „Георги Димитров“. Бяха износени и често се повреждаха, поради което пешеходците не желаеха да ги ползват. Шофьорите слизаха от колите и канеха минувачите да се качат, но последните отговаряха, че пеша ще стигнат по-бързо.“ Или по повод набавяне на пари за един належащ ремонт на стария театър: „През 1955 г. в Стара Загора се проведе национално съвещание по памукопроизводство. Присъстваше цялото Политбюро и лично Вълко Червенков. Поканихме го да види театъра. Вечерта той ни извика във влака, с който бяха дошли, и ни обеща да ни отпуснат 1 млн. лв.

Така сградата беше отремонтирана добре. Генералният ремонт беше направен по проект на арх. Тангъров (Йордан) и Велчев (Велчо).“ И пак на същия ден, малко по-рано, на Аязмото: „…когато стигнахме до сегашния дом на Владиката, аз казах на Вълко Червенков: „Др. Червенков, ще ни разрешите ли да вземем тази сграда за пионерски дом, а на Владиката да дадем една хубава къща в центъра на града?“ Той ми отвърна: „Много е късно, сега условията са други. Това е трябвало да стане на 9.IX.„ В разговор продължихме до града.“  Описва места в града, за които съвременниците не знаем, или не помним.

Например: 

„Центърът се наричаше Голямата чаршия (Големия пазар), а на запад, на кръстовището на „Н. Николов“ (днес ул. „Свети княз Борис“) и улица „Асен II“ (сега ул. „Иван-Асен II“) се намираше Малката чаршия или Малкия пазар. Тук се издигаше Малката джамия, докато в центъра беше Голямата джамия. През моя мандат Министерството на външните работи и вероизповеданията предаде двете джамии на ГНС (Градския народен съвет), като музейни ценности. По-късно Малката джамия беше разрушена.“ В книгата, илюстрирана с много снимки – лични и на близки роднини, и с родословно дърво, разказва за първите си години в с. Цар Аспарухово (по-късно Стамово), за ученическите години в Стара Загора, за казармата, учителстване, учение в Цариград. Още в младежките си години Йордан Капсамунов е увлечен от комунистическите идеи. Участва в стачки и съпротивителни борби. През 1941 г. е изпратен в лагера Еникьой. След 1944 г. преминава на партийна и дипломатическа работа. Близостта с партийните лидери и безспорните му заслуги в дейността не му спестяват и наказания, и порицания, и конфликти, и вътрешнопартийни борби и заговори.

И все пак, паметта за Йордан Капсамунов в Стара Загора не е свежа. Трябва да се поддържа непрекъснато и като се пази и развива това, което е направил. Парк „Езерото“ носи неговото име. Преди време в Общинския съвет се обсъждаше решение за издигане на паметник, но така и не е реализирано.  За ония години Капсамунов споделя: „Моята максима през цялото време на административната ми работа беше: Ако не работиш, ще те хулят, ако работиш – пак ще те хулят. Затова най-хубаво работи според разбиранията и най-добрите си възможности. Аз постъпих така и не съжалявам.“

Снежана Маринова dolap.bg

Научете повече

Пет важни въпроса за живота преди 1989 година

1.Защо уж много се чакаше за жилища, пък почти всички имаха собствени. 

2.Защо уж се чакаше за телевизор и всякаква техника, пък всички имаха, а домовете ни бяха добре обзаведени. 

3.Защо уж магазините бяха празни, пък хладилниците бяха пълни, а трапезата на хората богата и то с качествена и истинска храна. Даже ни задължаваха постоянно да ходим по банкети организирани изцяло от заводи и предприятия. 

4.Защо Уж се чакаше много за кола, пък почти всяко семейство имаше и то нова. 

Въобще, голяма мъка си беше.....

"Мъчеха ни" още от деца, та всяка година бяхме на летни лагери и екскурзионни летувания, а после пък ни задължаваха всички да ходим на работа и пак всяка година, почивка на море и балкан. Мъчеха ни и ни задължаваха да се учим и лекуваме безплатно, та и неграмотни не разрешаваха да има. Та, лошо живяхме наистина. Непознато преди 1989 година беше:да си безработен, да умираш от глад и студ, да си неграмотен, да си загубиш жилището, да си затънал в кредити, да си клошар и бездомник, да се тровиш с имитации на храни , а с 2 лева да си купиш 2 билета за градския транспорт примерно. Тогава май беше 6 стотинки билета..........
Коментарите оставяме на вас.

Тенчо Иванов,Пловдив

Научете повече