Стотици българки въздишат по това момченце! Познахте ли го? (СНИМКИ)

Днес той е един от много успешните актьори и режисьори в България. Почти няма постановка, сериал или филм с негово участие, които да не се превръщат в успешни проекти, а съвсем скоро на голям екран ще видим и режисьорския му кино дебют – „Бензин“. Познахте ли кое е това сладко момченце от снимката?

Той определено е  един от много харесваните известни мъже у нас и въпреки, че скоро стана на 46 – все още се чувства като на 16. Той разказа за шеметното му детство – още от 3-4-годишен е играел по столичните градинки сам и е успявал да пресича улици. Вечерният му час бил „когато светнат лампите“, пише сайтът Vesti.bg.

Да, това е Асен Блатечки.Искал да бъде самостоятелен от малък, затова започнал да работи още на 12 – първата му работа била на тапицер и я съчетавал едновременно с училище и спорт.

Научете повече

Как социалистическата власт интегрира ромите? На скитащите катунари дават по 5 хиляди лева, ако се заселят

За да се реши ромският въпрос социалистическата власт предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК. Той е първият и единственият засега ром, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше: 

Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.
Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал „Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Малцинствения въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“.
 На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва: Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на ромите.

Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт.

А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: 

През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще :

Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!

Кой е Господин Колев ?

Господин Колев е роден на 20 януари 1923 г. в циганската махала в Сливен в семейство на текстилни работници. 17-годишен става член на РМС, през 1942 г. за дейността му в организацията заедно с три други циганчета и много българи е осъден на 5 години затвор, които „излежава“ в Сливен и Варна. Членува в БКП от пролетта на 1944 г., по-късно е военен, след това – експерт по малцинствените въпроси в ЦК на БКП.  Без притеснения споделял как са го наричали близки и познати – „циганинът от ЦК“. Там работи до 1990 г. – 30 години, и издадената си преди години книга нарича с обич, вероятно и с носталгия, „Един циганин в ЦК на БКП“. Умира на 6 януари 2011 г. в родния си град.

Източник:www.socbg.com

Научете повече

Как Вангел Тръпков от Поморие смазва Тодор Живков заради водния режим в Бургас през 60-те

Едно прелюбопитно интервю на бившата управителка на Приморец Екатерина Йорданова. Интервюто е дадено пред вестник "Шоу" през 2013 година.

Екатерина Йорданова има спомени, които си заслужават да преминат в дигиталната епоха и да останат за поколенията.

 В продължение на 15 години като управител на хотел „Приморец” тя посреща ВИП персони от всякакъв „ранг и калибър”, удостоили града с присъствието си. Под нейно ръководство 100 човека персонал се грижат за лукса и удобствата на големците. На 33 години Катя остава вдовица с две малки деца. След време съдбата решава да се реваншира и я среща с посланика ни в Монголия. Дипломатът й дарява сърцето си и предлага венчило. В името на децата си тя му отказва. Бившата управителка на хотел “Приморец” се съгласи да развърже торбата със спомените и да покаже върхушката на страната ни такава, каквато е била в действителност.

- Катя, дълги години хотел „Приморец” беше „перлата в короната” на Бургас. А като негов първи управител (от 1959 до 1976 г.) ти сигурно добре си спомняш какъв беше неговият „прощъпалник”, както и първите гости, които посрещнахте?

- Хотел „Приморец” беше построен на едно от най-романтичните места в Бургас - в Морската градина, в квартал от стари аристократични къщи, на метри от морето. През 1959 г. напълно довършен, след общия градеж, беше първият етаж на хотела. Долу - администрацията, партерът не бяха напълно готови. Веднъж в Бургас се разрази силна буря и търговските кораби не можеха да останат на пристанището. Един от екипажите дойде да се настани в „Приморец”. Това бяха първите гости на хотела - от Гана.

- Тъмнокожите ганайци не предизвикаха ли фурор в града – предполагам, че дотогава хора с такъв тъмен тен на кожата не са били обичайна гледка за Бургас?

- Тогава за първи път видях хора с тъмна кожа. Директорът Георги Проданов каза да посрещнем и настаним първите гости на хотела. Понеже фоайето, където трябваше да бъде рецепцията, не беше готово, сложихме на първия етаж маса с мастилница и перодръжка, за да може администрацията да свърши своята работа.

- Всяко начало е трудно и обикновено се помни с всевъзможни гафове. Ти какво си спомняш от тогава?

- В онези години в Бургас нямаше вода. Имаше режим. Когато гостите дойдоха, в хотела имаше вода. Влезли хората да се къпят, но водата спряла. Насапунисани, голи гостите изскочиха навън. Развикаха се, искаха вода. А няма откъде, не знам какво да правя. Разтичаха се гостите, обърнаха масата, събориха мастилницата, която се разби. Това силно се запечата в паметта ми. После водата дойде. Гостите се изкъпаха и веднага напуснаха хотела. Не останаха да нощуват. А това бяха първите гости.

 Но през 1959 г. строителството на хотела не е било още довършено. Какво друго си спомняш от първите дни на хотела?

- Хотелът заработи официално през 1960 г., след като партерът беше завършен. „Приморец” беше един от най-хубавите в Бургас. Тук отсядаха всички отговорни другари на България - Тодор Живков, членовете на Политбюро. Близо два месеца тук бяха всички артисти, които участваха в снимането на филма „На всеки километър”. Отсядаха всички гости на града от чужбина. Тогава се строеше Нефтозаводът и всички специалисти чужденци живееха в хотела.

- А как преодоляхте проблема с безводието?

- Ръководството на „Балкантурист” нареди да се постави резервоар и две помпи, за да се пуска водата в определени часове. Вечер, когато хотелът беше пълен, пускахме помпите, за да могат хората да се изкъпят. През деня, когато имаше вода, напълвахме шишета. В тоалетните винаги имаше вода и тоалетни кърпички.

- Но това е много примитивно решение на проблема и предполагам, че то ви е създавало и доста неприятности и конфузни ситуации?

- Веднъж в хотела пристигна Лъчезар Аврамов. Той беше един от строгите членове на Политбюро. Наредиха ми да се пуснат помпите и да има вода. Тогава Николай Жишев беше секретар на ОК на БКП. Той чакаше във фоайето да слезе Лъчезар Аврамов. Накараха ме да попитам важния гост как е спал. Той ми подаде ключа и аз го попитах добре ли е спал. А той сърдито отговори – „Благодаря, като в ярмомелка”. И се обърна към Жишев с думите „Докога ще държиш Бургас без вода. Тези помпи цяла нощ се набиват с шума си в главата”. И тръгнаха към ресторанта.

- Тази история предполагам, че е имала някакво продължение?

- След него пристигна и Тодор Живков. Той много често идваше в Бургас. В хотела имаше отделен апартамент за него. Тогава Слънчев бряг не беше готов, вилата на Окръжния комитет в Баните също я нямаше. Само „Приморец”. През деня в залата на хотела имаше партийно съвещание. Тодор Живков остана да нощува. Хората от партийния комитет в Бургас бяха много дипломатични с високите гости. Вангел Тръпков ми каза, че вечерта ще играят карти и поръча и аз да се навъртам около тях, да пиша, изобщо да съм край тях. Озадачих се. Такова нещо не се беше случвало. Отидох. Поморийският директор на винзавода, Тръпков, Жишев и Тодор Живков. Жишев играеше с Т. Живков, а Тръпков с директора от Поморие. Тръпков беше човек с воля и много хъс. Жишев явно го е настъпвал под масата, защото Тръпков му се скара: „Няма да отстъпвам, ще набия др. Тодор Живков” Жишев остана като гръмнат. А Вангел Тръпков продължи - „Ще го бия, докато не се реши въпросът с водата”. Тодор Живков стана и започна да се смее. „Кажи така бе, Тръпков, че за водата било. А аз мислех, че ме накарахте да играя карти заради коняка, който рекламирате”. Обърна се към мен и ми каза: „Ти затова ли стоиш, за да кажеш кога да пуснат помпата да се изкъпя”.

- Спомняш ли си и други интересни истории от миналото на хотела?

- Попадала съм и в други интересни ситуации. Бургас в онези години беше прочут с бургаското сирене от мандрата близо до с. Атанасово, където сега е жк „Изгрев”. Един гръцки търговец - 60-65-годишен, собственик на кораб, търгуваше с това сирене. Идваше всеки месец, натоварваше кораба и отсядаше в „Приморец”. Оставаше по три-четири дни в хотела. Познаваше почти целия персонал. Веднъж, след като сутринта се беше сбогувал с нас, по обяд отново дойде във фоайето. Повика ме: „Мадам Катя, седнете. Искам да пиете чаша кафе с мен”. Никога не беше го правил. Попитах го: „Защо така, нали щяхте да заминавате днес?”. Той отговори така:

Жена поморийка ме накара да купувам сирене от България, бургаска жена ме накара да удвоя сиренето и да не пътувам

Затова съм тук. Учудих се. В ъгъла на фоайето беше администрацията. Там за няколко месеца на стаж беше назначена една деловодителка. Много красива - висока, с черни очи и коси, с много бяло лице. Изваяна. Гръцкият търговец не беше я виждал. От персонала разбрал, че младата жена ще пътува следващия ден с годеника си за София. Затова търговецът отложил заминаването си с един ден. Удвоил количеството купено сирене. Останал да погледа красивата българка. „Защото такава красота не съм виждал. Заслепи ме”, сподели гъркът с мен - управителката на хотел „Приморец”.

- Предполагам, че и много други гости на града сте посрещали в хотела?

- Бургаският кабелен завод изнасяше своята продукция в много страни на света. Директор беше Диляна Чавдарова. С нея добре се познавахме. Един ден ми се обажда и поръчва да запазя четири стаи, но “нека да са по-хубави, защото имам голям проблем” - бяха думите й. Четиримата италианци дошли да сключат договор с кабелния завод. Но се появили технически пречки, от които аз не разбирам. „Тази вечер е последна, давам вечеря”, уточни директорката на кабелния завод и ме помоли за случая да се подготви при мен, в самия хотел.

Диляна Чавдарова беше хубава жена, но на работното си място ходеше с ватенка

Когато се приготви в моя кабинет и се появи на вратата, беше неузнаваема. Елегантна, с хубава прическа, красиви обеци. Италианците също дойдоха и доста се застояха, преди да тръгнат за ресторанта. Знаех, че срещата е много важна и живо ме интересуваше какво е станало с търговския договор. На сутринта попитах италианците дали са харесали стоката, ще купят ли бургаския кабел. Отговорът беше кратък: „Как няма да го вземем, заедно с директорката ще го вземем”.

Източник:flagman

Научете повече

Милиционери правят хайка в "Кореком" на лов за "престъпни елементи"

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини - „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове,  и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на "гнил капитализъм" родни „Кореком”-и  не можеше да влезе всеки. А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно  пред кафенето „Магурата”  на Витошка – там беше незаконната валутна борса.  Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси  изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна  дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.
Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел "Рила". Тук потокът от хора - влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в  те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. Стигаш до щанда. Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто  те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска...

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по  кюшетата.  Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните  4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата..

Калина Стаменова retro.bg

Научете повече

Стръкче топлина в старческия дом през 80-те

Някакво младо момиче оставило стръкче здравец. Бабата го посадила. Всички в стаята на старческия дом се грижат за него. Здраве им носел.

Беше през 1986 година в един голям студ. А и домът за стари хора се намираше далече. Бях видяла много човешки мъки, алчни синовни погледи, миризмата на лавандула не можех вече да понасям. Преди да отида при болните и неподвижните, за да поставят пред мен подписа си (кой за имот, кой за пари, кой за . . пенсия), старите пръскаха стаята с лавандулов спирт. А аз носех в чантата си стръкче здравец и го помирисвах, като излизах навън. Отглеждах го в саксии, в сандъчета, топях го в менчета. Какво чудесно цвете е то, от корен се захваща, с коренища расте, всяко стъбълце от корена на другото взима сила. И затова водата, в която е натопено, не замирисва, затова е толкова непретенциозно. Коренът му е здрав.

А къщите, в които влизах, не бяха със здрави корени — тънки, хилави, подхранвани с пари, с имоти. И чашата вода, поднесена на стария човек, е дадена със сметка.

—За какво ще ходим в дома за стари хора? — попитах аз.

—Жената трябва да ми подпише пълномощно, за да й получавам пенсията — отговори мъжът.

Тогава поисках да ми осигури превоз. Дори не го и погледнах. А в таксито той започна да ми разказва. Останал вдовец. За три малки деца не можел сам да се грижи и се оженил. Тя отгледала децата му. И нахранени, и облечени били. И прибрани в свой дом. Пораснали. Тя пак ходела — при дъщерята да помогне в почистването, при снахите — нещо да им ушие, на внуците да се порадва. И никога с празни ръце. Но. . . паднала лошо и сега не може да ходи. Няма кой да я погледне — мъжът й има задух. Те, децата, сега се сетили, че имат не майка, а мащеха. Три месеца старата жена си изгледала очите, някой от тях вратата да й отвори. Но лоша дума не казала.


Помръкнаха очите на старата жена, като ме видя. Друго лице очакваше да види, затова заплака. Подписа се. Аз й подадох стръкчето здравец от чантата си, а тя го целуна.

— Все така плаче, а аз плача, като си тръгвам. Всеки ден идвам — сутрин и вечер. Говорим си, а тя ме пита за децата, за внуците ... И аз измислям. Та знам ли как са! И родния си баща не поглеждат, нали само една пенсийка ми остана.

Сбогувах се със стария човек и си тръгнах. Не исках да види сълзите ми, от срам за собственото си буздушие, от гняв пред чуждата нехайност. Срамувах се и от коренчето здравец в старческите ръце, и от благия син поглед . . .

Женицата запазила цветето. Останало то в стаята, стръкче топлина от света. Стариците си отивали завинаги от стаята, а здравецът оставал . . .

Автор:Бистра Борисова

Научете повече

История на безмоторните самолети летели у нас

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.

Научете повече

Свръхзвуковият съветски изтребител СУ-(История и технически данни)

История на създаване:

В периода от 1940 до 1949 г. в конструкторското бюро, ръководено от П. 0. Сухой, са разработени самолети, получили наименование Су с числа от 1 до 17, включително Су-15 достигнал при изпитанията скорост 1032 км/ч. През 1953 г., пристъпвайки към разработването на нова серия самолети, кон структорското бюро отново приема за тях номерацията от самото начало. Пръв сериен самолет от новата номерация е свръхзвуковият Су-7, предназначен за изпълнение на задачи, свойствени за изтребителите, щурмовиките и бомбардировачите.

Работата над самолета започва през 1953 г. През 1953—1954 г. е разработен опитен изтребител, който за пръв път в практиката на съветското свръхзвуково самолетостроене има входно устройство, което се регулира, и управляем стабилизатор. При един от изпитателните полети той достига скорост 2170 км/ч. Резултатите от летателните изпитания са окуражаващи, пристъпва се към строителството на опитен образец на самолета Су-7, който започва да се изпитва през 1955 г. През 1956 г. самолетът е демонстриран на летището в Тушино. От 1958 г. Су-7 е пуснат в серийно производство, а модификацията Су-7Б е приета на въоръжение в много страни, включително в държавите от Варшавския договор.

В процеса на експлоатация самолетът нееднократно е подлаган на модернизация. Извършвани са промени в конструкцията на планера, двигателя, въоръжението, бордовото обзавеждане. На базата на Су-7Б е разработен изтребител бомбардировач с изменяема геометрия на крилата (през 1967 г. той е бил показан на въздушния парад в Домодедово).
Описание на самолета. Су-7 е построен по класическа схема със стреловидно крило. То има стрело-видност 60°, а ламинарният му профил е с относителна дебелина около 5%. Тънкото крило с голяма стреловидност налага към външната страна на тялото да се поставят допълнителни горивни резервоари, които с цел да се увеличи скоростта по време на въздушния бой могат да се изхвърлят от летеца. На същите държатели «место резервоарите могат да се окачват бомби или блокове с неуправляеми реактивни снаряди.

Значителната стреловидност на крилото увеличава скоростта за кацане. За нейното погасяване в опашната част на тялото конструкторите поставят контейнер с парашут.

За да може самолетът да каца и да излита на грунтова писта, на една от модификациите, наречена Су-7БКЛ, е монтиран колесник със ски и колела.

С нарастване на скоростта на полета нараства и натоварването на кормилата за управление. На пилота му е трудно да ги управлява, ето защо се използува буетерно управление. Бустерът (хидроусилвателят) е устройство във вид на бутало, което се движи в цилиндър. Той преобразува енергията от налягането на течността в механична енергия, която се предава на лоста във вид на постъпателно движение. Бусте рът от своя страна е свързан с кормилните лостове.

Пилотът придвижва шибъра на хидравличните усилватели. Но за да се създава у него чувство за пилотиране, към лоста за управление и педалите са включени пружинни натоварващи средства. Те имитират натоварване, към което пилотът е привикнал.

Самолетът има херметична кабина. В нея непрекъснато постъпва чист въздух, който се нагнетява от компресора на двигателя. Автомати поддържат температурата и налягането му постоянни. Колко е важно това. може да се съди например от факта, че на височина 10 000 т температура на външния въздух достига до —50°С, а налягането е десетки пъти по-ниско, отколкото на земята.

В кабината има катапултираща гдалка. При необходимост да напусне самолета, когато е във въз дута. пилотът издърпва съответната ръкохватка. Кабината се разхерме-тжзирва автоматично, изхвърля се

движната част на плексигласовия ак. притягат се привързващите ремъци. Произвежда се изстрел и гарутна ракета изхвърля пилота заедно със седалката от кабината. След това автомати разтварят ключалките на направляващите ремъци и седалката се отделя. В зависимост от височината автоматът отваря парашута.

Шасито на самолета е с три стойки.

Двигател:

Сърцето на самолета е г азотурбинният възду шнореактивен двигател АЛ-7Ф-1, конструкция на А. Люлька. Неговият осев деветсте-пенен компресор, на входа със аръхзвукова степен, създава голямо свиване на въздуха и двигателят има голяма теглителна сила при малък разход на гориво, Устойчивостта на работата му на всички височини и скорости на полета се осигурява автоматично.

За пускането на двигателя във въздуха при височинни условия, при ниски температури на земята, а също така за пускането на фор-сажната камера на самолета е монтирана система за подаване на кис-
лород в двигателя. Непосредствено зад двигателя се намира форсажна-та камера. Тя представлява куха тръба със същия диаметър, както на двигателя. Включва се, когато трябва бързо да се набере височина или самолетът да премине на максимална скорост.

За да се намали разбегът на Су-7, при необходимост се използуват стартови барутни ускорители, които за кратко време развиват допълнителна теглителна сила до 3 тона.

Въоръжение:

Според назначението самолетът е въоръжен различно. На него са поставени две ЗО-шш оръдия, разположени в крилата, а под крилата и тялото се оказват неуправляеми реактивни снаряди „въздух — въздух“, „въздух — земя“ или бомби: За да може да се води точна стрелба от оръдията от реактивните установки и за бомбопуска-не от пикиране, самолетът има автоматичен прицел, който работи съвместно с радиолокационен далекомер. Резултатите от стрелбата на оръдията и реактивните снаряди се контролират чрез киноснимачна апаратура.

Самолетът има комплект радио-и приборно оборудване, което позволява да се води бой и да се поразяват цели денем и нощем. Има шест-канална свързочна ултракъсовълно-ва приемно-предавателна радиостанция, автоматичен радиокомпас, станция за защита на опашната част на самолета, „радиоответчик“, далекомер и радиолокационна станция за сляпо кацане. Има автопилот, облекчаващ пилотирането по маршрут, особено в сложни метеорологични условия.

Научете повече

Страшният четвъртък преди Великден на 16 април,1925 година

От ляво на дясно, седнали: Крум Луков, Йордан Милев, Аврам Стоянов. 

Прави: Асен Киселинчев, надзирател, Георги Чулев, Кръстен Раковски, Владимир Томов.

Кърджалийски околийски затвор.

Един разказ на Георги Милев (син на Йордан Милев):

— Денят, за който искам да разкажа, беше 16 април 1925 година, четвъртък, преди Великден. И аз като всички деца се събудих с радостно нетърпение: днес се боядисват яйцата. Сетнешните събития обаче нямаха нищо общо с моето момчешко вълнение.

Беше около три часът след обед. Децата от махалата се бяхме събрали на улицата пред дома на наше другарче. В един миг необикновено силен взрив разтърси всичко наоколо. Изплашихме се, но не бързахме да се прибираме. Настъпи необичайно оживление по улиците. Най-напред видях един млад комшия — не знаех името му, но го познавах по физиономия. Беше с окървавено лице и притискаше челото си с кърпа. (По-късно узнах, че този човек е художникът Александър Жендов) Минаваха уплашени, из прашени хора, някои с драскотини или рани, други — превързани с бинтове. Наблизо се намираше складът на търговците братя Паланкови. Забелягах,, че един младеж започна да лепи позиви върху дървената ограда. Дали беше налепил два-три, когато двама конни полицаи се доближиха с извадени шашки и буквално го притиснаха до оградата. Единият замахна и видяхме труп, разсечен на две. А те удряха и удряха. Насъбраха се хора, разпръсваха ги. След минути спря файтон. Свалиха торбата за зоб и напъхаха в нея насеченото тяло. Камшикът на кочияша изплюшя и файтонът изчезна по ул. „Цар Симеон“. Гледката беше страшна. И сега, след толкова години, тя е пред очите ми. Ужасен, побягнах да разкажа на мама. Никой не знаеше какво точно се е случило. След време татко се прибра — напуснал работа в печатницата. Каза, че е извършен атентат в църквата „ Св. Неделя“. Първото му предположение беше, че е провокация: „Сега ще обвинят комунистите и ще искат да се раз-
правят с нас. Положително ще ме арестуват.“ Мама го увещаваше да се укрие за няколко дни. Той решително отказваше: „Това означава, че се чувствувам виновен и че атентатът действително е дело на комунистите.“

Часовете минаваха бавно. Мълчаливо напрежение беше обхванало всички. Стояхме на тъмно. Изпратиха сестра ми и мен да си легнем, но сън не ни хващаше. Скоро тишината беше нарушена от стъпки на много хора по плочника.Скочихме. През перденцето, без да палим осветлението, видяхме, че  дворът е пълен с униформени и цивилни, а срещу прозореца е насочена картечница. Заблъскаха с приклади по вратата. Татко, привидно спокоен, отвори. Нахвърлиха се върху него. Ние заплакахме. Започна обиск. Извадиха и кюнците от печката. Книгите, без дори да ги поглеждат, пъхаха в един чувал. На масата беше „Клетниците“ — и тя отиде в чувала, който никога не се върна. Поведоха татко без всякакви обяснения. След два дни отведоха и брат му Славе, когото вече никога не видяхме. Страшни предчувствия се вселиха в дома ни. Научавахме за все нови и нови арести. Никой не знаеше къде са задържаните. Отпращаха ни от участък на участък с думите: „Тук няма такъв.“ Скоро се разбра, че по-голямата част от арестуваните са в "Обществена безопасност". Не допускаха до тях никого от близките. Събирахме се на отсрещната страна на реката по бул. „Сливница“. Взирахме се с надежда, че ще зърнем нечие познато лице зад решетките. Така — всеки ден, седмици наред. Дежурихме ту аз, ту майка ми, ту сестра ми, често и тримата. Случваше се, макар и рядко, някой от арестуваните да бъде освободен. Цялата тълпа се втурваше към него. Всеки питаше за „своя“ — жив ли е?

След около два месеца, през юни, бях „на пост“ и едва повярвах на очите си: на най-горния етаж, опрян на решетката, видях татко. Не мога да опиша какво ми стана. Помня, че изкрещях силно: „Татко-о-о“, и замахах с кърпа. Сред мно-
жеството той също ме видя и ми махна.

Учениците вече бяха във ваканция и нашето училище „Константин Фотинов“ беше превърнато в затвор. Той не беше така страшен — обикновено след него идваше освобождаване. Научихме, че татко е преместен тук. Сега можехме и по-често да го виждаме. Един ден чухме съседско момиче да вика: „Лельо Кико, чичо Йордан си идва!“

От разказите на татко след време научих какво се е случило. Започнали с разпит и инквизиции. След това го затворили в една стая, където арестуваните били наблъскани като хамсии в кутия. Прозорците нямали решетки, затова били обковани. Всички били нахвърляни върху голия под само с по едно одеяло. При физиологични нужди чукали продължително по вратата и дежурният полицай ги придружавал. Нощем, когато изгаряли трупове в пещите, парното пращяло, в стаите оставали без въздух. Лампите светели цяла нощ. Към един-два часа след полунощ се чувал зловещият вой на „черните камионетки“. В стаята влизали военни и цивилни, всички с домино на очите. Те почти не говорели, само с бича или сабята посочвали този, който трябва да ги последва. Това бил мигът на раздялата. Който излезел, не се връщал. Дошъл ред и на татко. Простил се с другарите си. Двама цивилни го повели. По стълбите към „мазето на смъртта“ срещу тях се задал някакъв полковник (татко разпознал пагоните), също с домино на очите. „Къде?“ Единият от агентите отговорил: „Там.“ Последвал зашеметяващ удар по лицето и кратко разпореждане: „Върнете това куче, искам лично да се разправя с него!“ Върнали го. Вече никой не го потърсил. Кой и защо е спасил татко по този начин — дълги години сме гадали. Явно, че е бил човек, който го е познавал, и то добре. Може би някой съгражданин. „Рано или късно ще разбера кой е. Той ще ме потърси, ще има нужда от мен“ — казваше татко. Но никой никога не го потърси. Може би спасителят му не е вече между живите. Но е спасил един живот.

Научете повече