Спомен за вкусният и топъл някогашен хляб от селската фурна

Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.
Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

Научете повече

Етрополе в снимки от 80-те

Шепа керемиденочервено, пръснато в зеления скут на долината, заобиколена от могъщите плещи на Балкана — така изглежда от високото Етрополе. Долу, в ниското, градът добива своите реални очертания:

Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.

На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.

Научете повече

Машиностроителен завод "1 май"-Полски Тръмбеш,80-те

Произвежда до 1990 година:

МАШИНИ И СЪОРЪЖЕНИЯ

ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ

НА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО

И ДРУГИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ

МАШИНИ:

•ТРАНСПОРТЬОР ЗА ОБОРСКИ ТОР •ЕДНОЩАНГОВ ТРАНСПОРТЬОР • ЗЪРНОСУШИЛНИ ЗСЛ-100 •САМОХРАНИЛКИ ЗА ПОДРАСТВАЩИ ПРАСЕТА •САМОХРАНИЛКИ ЗА УГОЯВАНЕ НА СВИНЕ •ВЕРИЖНО-ТРАНСПОРТНИ ХРАНИЛКИ ЗА ПТИЦИ.

Научете повече

Моделът и фотографът за историята на една снимка, направена преди повече от 40 години, и която...всички сме държали в ръце

Какво е Сухиндол без грозде, слънце и вино? Отколе, та до днес е така. И всичко започва от сухин-долската гъмза. На улицата с таково име живее Кина Гърбова. Убедена е — шансът променя живота на човека из основи. Вярвам й — срещала го е два пъти. Първо, родена е на 9 септември 1944 година. Второ, връстничката на свободата олицетворява свободния труд върху банкнотата от два лева, която края до 80-те години беше в обръщение

Девойката от двулевката разказва:

— Бях шестнадесетгодишна, ученичка в гимназия. Дойде фотографът Льчемир Чаръкчиев, избра мен и още три момичета. Беше по гроздобер, прави ни снимки в лозята. На следващата година през февруари се омъжих, а когато смениха парите през януари 1962 година, дъщеря ми беше на десетина дена. Върна се свекърът, носи няколко двулевки, хвърли ги в кошчето и вика: ..Вземи, да имаш майка си за спомен.“ Колкото го разбра малката, толкова и аз! Събра се целият род, гледат двулевката, гледат мене, гледат снимката на стената. Едните викат: „Бе тя ще да е“, другите не вярват: „А-а, не е.“ Пък то съм си аз, само дето снимката ретуширана. После научи целият град, даже и име ми измислиха „Кина— двата лева", някои пък завиждаха:

 „Че защо да е тя, друга няма ли?", но то без това не може. Всичко това щеше да си остане нашенска, сухиндолска история, но към 1975—1976 година градът взе да позамира, младите почнаха да бягат. По-рано гимназията — тясна за учениците, грозде — за износ, стотици хора из лозята по гроздобер. Сега гимназията я закриха, гроздето само за промишлени технологии, а между две преброявания градът намаля с 1000 души. Нашите хора решиха пак да се заговори за града, обадиха се тук-там и журналистите дойдоха. Тогава работех във Винпрома. За търговски сделки идваха французи, германци, англичани, американци. Като разбраха, че съм изобразена на банкнотата, много се чудиха. „При нас на парите политически личности и крале, а у вас — работничка!" Започнаха да прииждат писма от цяла България, някои не вярваха, други искаха срещи.

Цялата тази шумотевица нито ме е потискала, нито ме е издигала. Работих във Винпрома, в РПК, в детската градина. Знам едно — всичко се изменя, не съм вече на 16 години и внуци имам, животът си върви и трябва да го живееш достойно с труда си. Двата лева са само епизод, вярно, хубав, но със спомени не се живее.

В семейството, на работа, покрай внуците — така минават делниците  на момичето от двата лева.



След доста години години на Зарезан в Сухиндол отиушъл фотографът Любомир Чаръкчиев, видял Кина Гърбова и не можал да я познае. Посочили му я негови приятели. Той е автор на 26 изложби,неговата снимка „Златен дъжд" е отличена със златен медал през 1970 година в България, със сребърен в Гърция и Япония, участвува в Лондонския салон на фотографията. През 1967-а печели първа награда на фотоконкурса на вестник „Правда“. Има над 50 фотографски години зад гърба си. Вероятно затова смята снимката на гроздоберачката също за епизод и казва: „Снимка със снимка не си приличат.“

Фотографът:

— Аз съм доайен сред фотографите, които се свързаха със земята и селското стопанство. Когато постъпих в Държавния фотоархив, бях най-младият. Другите се определиха — кой към театър, кой към балет, кой към художествената фотография. За мен остана селското стопанство. И все тичах — къде има най-едри домати, коя е героинята на социалистическия труд, къде ще започне най-напред жътвата. Сухиндол го знаех отдавна, имах много приятели там, често съм бивал по Зарезан. Не е като сегашния! Тогава излизала по 600 души, всеки с бъклица заница, а отгоре печена кокошка, каруците се строяваха като на парад, всяко семейство изобразяваше някаква сцена от лозарския живот, после започваше ръченицата — от Върбака, та чак до града — шест километра. Запомних завинаги този празник и реших да направя снимка на „богинята на Сухиндол“. Помогна ми директорът на гимназията. Една сутрин в осем часа сред лозята докарахме ученичките от горните класове. Строихме ги като войници, над 200 човека. На първи преглед останаха 50, после 20, накрая 4. Сред тях беше и Кина. Чарът й е в усмивката и тези трапчкнки на бузите. После с тази снимка спечелих първо място на фотоизложбата в ГДР. На следващата година представителна комисия от Българската народна банка прегледа снимки от всички фото центрове в страната. Така моята снимка послужи за образ на двата лева — защо точно на тях? Открай време сухиндолчанинът е казвал: „Грозд, дето е два да стане, лев, дето е — на два да се обърне.“

Научете повече

Там, където почиваше елитът..

Бляскавият днес хотел „Империал“  част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ „Дом № 7“. Ваканционната постройка приютяваща най-висшият ешелон на властта е завършен през 1976 г. Там са почивали само най-висшите служители на Министерския съвет и техните семейства, както и високопоставени чуждестранни гости на БКП. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта Свети Константин /преди Дружба/ и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“(белият хотел вдясно на снимката). През социализма се води Дом № 6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП. В останалите 3 почивни дома та,м са имали достъп всички служители на ЦК, вкл. готвачи, чистачи и шофьори. 

Научете повече

Спомен в снимки за втората българо-съветска космонавтска мисия

Екипажът на „Союз ТМ—5": от ляво на дясно българският космонавт-изследовател Александър Александров, командирът на кораба Анатолий Соловъов и борд-инженерът Виктор Савиних

Свидетели сме на втората българо-съветска космонавтска мисия през последното десетилетие. Любителите на статистиката ще отбележат още един факт: 18-ата космическа страна в списъка на ООН, шестата в света със свой космонавт и третата, която изработва храни за Космоса.България пета поред (след СССР, САЩ, Франция и ФРГ) изпрати в около-земното пространство своя втори представител. За ентусиастите от програмата ИНТЕРКОСМОС полетът на новия съвместен екипаж А. Соловьов, В. Савиних и А. Александров е не само поредният етап от осъществените през последните две десетилетия множество изследвания и експерименти на непило-тирани и пилотирани космически апарати.

Проектът „Шипка“  е и достоен пример за международно обединение на идеи, възможности и умения в мирното изследване и използване на космическото пространство, за решаването на отговорни задачи с общочовешко значение.Както вече знаем, комплексната, богата и разнообразна научно-техническа програма на полета предвижда изпълнението на 46 експеримента в областта на космическата физика, дистанционните методи за изследване на Земята от Космоса, космическото материа-лознание и космическата биология и медицина* За тяхното осъществяване са изработени 9 оригинални български апаратури. Дело на учени от академични институти и от висши учебни заведения, на специалисти от различни научни и практични области от цялата страна, тези уреди са и своеобразен залог за сегашните и бъдещите възможности на нашата съвременна електроника и машиностроене.

Научете повече

Драма с бременна и окована в вериги родилка !Началникът на видинската болница отсича "за комунисти място в моята болница няма"

Златка със съпруга си Евстати

Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — лом-чанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противо-държавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.


След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. . Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“... Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,
значи раждането е забранено!...

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в ... изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце... Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси""...

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Научете повече

Някога към всеки завод имаше детска градина.Как беше в Текстилен Завод "Петко Енев" в Нова Загора през 80-те

Заводската детска градина

Разказва Денка Петрова,тогавашен директор на завода:

И в трите ни цеха има стаи за функционален отдих. Снабдени са с домакинска техника и в тях се сервира чай, кафе, айран и други разхладителни напитки. Поставени са касички, в които работниците, неконтролирани от никого, заплащат минимални суми. Трябва да кажа, че досега не е липсвала дори една стотинка.

През 1981 година построихме битов комплекс. Магазините за хранителни стоки и галантерия се зареждат много добре — има всичко, което е нужно и за най-капризните клиентки,в крояческото ателие работи добър специалист, а от козметичния и фризьорския салон жените излизат винаги доволни.

Денка Петрова

В здравната служба имаме лекар и двама медицински техници. Стоматологичният кабинет е оборудван с най-нова апаратура, а в клиничната лаборатория се правят всички изследвания. Обзаведохме стаи за лична хигиена на жената, баня.

Столът в завода е с 250 места, цената на храната е с 60 пр. процента отстъпка.

Лавките в цеховете предлагат богат асортимент закуски, автоматите за газирана вода се ползват напълно безплатно. Младежкото общежитие е с 250 легла. На всяко младо семейство се предоставят по три стаи. В общежитието има клуб за естетическо възпитание, стаи за почивка, кухненски боксове, зали за шах, за тенис на маса, телевизори.

Образцовите детски ясли и детската градина работят по режима на завода, а има и места за нощуващи групи. Предстоящо е разширяването им.

Богата и разнообразна е дейността на работническия Дом на културата. Естрадният ни оркестър „Стоп“ и
битовият хор са лауреати на IV републикански фестивал. Танцовият състав и кръжокът „Художествено слово“ спечелиха сребърни медали. Клубът „Приятели на книгата“ зае първо място в окръга за 1984 година. Председател на този клуб е тъкачката Мария Мирчева, която има обещаващи изяви в поезията.

Клубът „Приятели на изобразителното изкуство“ организира изложби на изтъкнати творци, гостува ни Окръжната художествена галерия. Показани бяха картини и на младите заводски художници-самодейци.

Домът провежда срещи с дългогодишни работници, челници в производството и наставници, разговори за качеството на продукцията,насрещното планиране и дисциплината. Тук се извършват ритуалите за приемане на патрони на бригадите, вечери на младото семейство.

Тъкачният ни цех е младежки. Там се роди инициативата „Дни на комсомолското управление“. Заводският комсомолски секретар за определено време става директор, активисти заемат другите длъжности. Всеки млад човек в тези дни може да провери способностите си да ръководи.

Много още неща могат да се разказват за богатите дни на нашия работнически колектив. Но нали в живота е така — думите са слаби, когато има значими дела.

Използван е текст от списание "Работничка" бр.10,1985 година

Научете повече