В началото на 80-те зрителите и в четирите кина на Пазарджик започнали рязко да намаляват. Явно нещо ставало… Разтревоженият директор на ОУ „Кинефикация“ Васил Власов първо недоумявал, после дочул нещо, накрая разбрал какво става. В един окръжен град, заразен от епидемията на „нелегални“ видео-прожекции, тайната не може да остане дълго време тайна. Органите на МВР направили проверка и разкритията надхвърлили очакванията:
Пред къщата на Асен Асенов заварили над 50 души, които търпеливо чакали ред за следващата прожекция. Макар че предприемчивият собственик бил съборил стената между две от стаите в дома си, обзаведеният с пейки и столове „видеосалон“ пак бил тесен да побере желаещите.
Пред екрана в дома на Михаил и Мира Иванови заварили 29 зрители, осем от които — деца, с приготвени за плащане пари в ръцете си.
В няколко частни видеокина освен местната публика заварили и ценители на „изкуството“, специално пристигнали от Пловдив и Кърджали.
Претъпкан бил и „салонът“ в дома на Фанка Асенова, брат й Сашо Михайлов и зетят Ангел Андонов. Въпреки прескъпия вход и тази вечер както всяка друга на прожекцията присъствували над 30 „кинолюбители“. От тях узнали, че за порнографски филми тарифата е двойна, затова пък за малолетните входът бил с намаление … Самата собственичка, Фанка, не гледала сексифилмите — срам я било!
Разкритите махленски "видеоклубове" били общо над двадесет! Публиката – главно млада и невръстна, се тълпяла в тях. Учениците бягали от училище, за да си запазят ред, „екскурзианти“ от други окръзи се вмествали с предимство, собствениците печелили…
Каква е тази упойка, какво толкова невиждано може да се види в душните „салончета“? Ами наистина неща, които другаде не могат да се видят (за щастие, бихме казали ние). Ако човек се потруди да добие достъп до „закритите прожекции“ и да ги погледа, ще разбере, че продукцията, която е в обращение, се свежда до няколко потока:
Карате-филми — героите са от жълтата раса, боят не спира от първата до последната минута. Някакъв излинял полусюжет свързва отделните бойни сцени, озвучени от стенанията на падналите трупове, от характерните ъкания, с които се нанасят смъртоносните удари, и други звуци, които няма как да наречеш човешки. Кадрите са гросови като в учебен филм.
Шоупрограми, естрада, роксъстави — нищо общо с това, което телевизията ни е показвала. Като гледаш изпълнителите, напразно ще се питаш що за хора са това – певци, шутове или скитници, или привидения, или наемни убийци … Музиката е в тон с реквизита и мизансцена.
Серията „Джеймз Бонд“ — приключенията на кръвожадния агент 007, са канавата на съшити с бели конци уж сюжети, но пък „осмислени“ идеологически с борбата против „червената опасност“. И тук много бой от всякакъв вид — ръкопашен, стрелба, и, разбира се, трупове, кърви, стенания, гърчове и неизменният триумф на суперагента, който между боищата, пре-следванията и бягствата непременно среща и някоя блондинка, за да се убеди публиката с очите си, че е и супермъж.
Порнофилми — всичко, което едно разпалено и болно въображение може да измисли, е нищо в сравнение с това, което оргиите в порнофилмите ще му покажат. Сцените са предимно масови, действието не спира нито за миг, сюжет почти не съществува. И пак гросови кадри като в учебен филм. (Казват, че след една такава прожекция станало групово изнасилване.)
Има още и филми на ужаса, катастрофически, диаболични, каубойски и т. н. Въртели се дори няколко касети, в които главната роля изпълнява с колт в ръка младият Рейгън … Продукцията в обращение е много голяма, но съдържанието и качеството й, общо взето, са това. След шока на първото стъписване настъпва скуката. Тя идва много бързо. Но това го казваме ние, вие. Не тези, които се тъпчат или мечтаят да влязат в нелегалните салончета.
В Пазарджик първи в страната реагираха остро срещу епидемичното разпространение на доходоносните частни видеопрожекции. Осъдени са над 30 души, 20 уредби заедно с касетите към тях са конфискувани. Не трябва да премълчаваме, че на пазарджишкия районен съд не му е било много лесно в тези особени дела, за които няма никъде прецедент. Махленските видеобизнесмени са осъдени на основание чл. 324, ал. 1 от Наказателния кодекс — за това, че са упражнявали професия без съответна правоспособност и разрешение. Текст, по който биха били осъдени и ако са продавали семки без разрешително … По едно от делата четиримата подсъдими са оправдани, защото не е могло да бъде доказано по безспорен начин, че са събирали пари от над 600-те си зрители — т. е., че са упражнявали професия. И съответно уредбите и видеокасетите им са върнати. Нищо не пречи „културната революция“ в дома им, а и не само в техния, да продължи, стига да не носи или да не се докаже, че носи —неправомерни доходи!
Същата история в едър план
Тревогата е фалшива! може би ще каже някой. — Видеоманията не е масово явление.“ Няма как да го опровергаем само що се отнася до частните видеопрожекции срещу заплащане, защото за тях официални данни няма. Но пък няма и основание да вярваме, че тревогата е само пазарджишка, и че нещата другаде са съвсем различни.
За обществените заведения обаче можем да бъдем много по-точни. През пролетта на миналата година представители на Комитета за държавен и народен контрол и на Комитета за култура са направили проверка в 48 заведения, увеселителни и други, с цел да установят как се изпълнява решение № НК-8 от 8 юли 1982 г., с което Комисията за наука, култура и подготовка на кадри към Министерския съвет регламентира производството, вноса, износа, презаписа и разпространението на видеофилми и видеопрограми у нас. Какво се оказва?
Жейно Жейнов, главен инспектор в Комитета за държавен и народен контрол:
— Повечето от видеоапаратурите, ползувани на обществени места, са собственост на частни лица. Близо 90 процента от програмите са придобити и се разпространяват по частни пътища. От 80 касети в студиото за тиражиране на музика към Държавния комитет по туризъм само 6 са получени по официален път, а видеопрограми се излъчват редовно в повече от 100 подшефни на комитета заведения. В най-големия хотел на столицата „Витоша-Ню Отани“ има специално тон-студио за снабдяване на хотелските заведения с музикални и видеопрограми. Но от намерените 35 касети само 19 са на хотела и само 3 — с български записи. Безконтролно се излъчват и филми, доставяни от гости-чужденци. Подобно е положението и в Клуба на младия търговски работник „Астория“, видиотека „Орбита“, бар-дансинг „Ритъм“ в Клуба на моряка и в младежката дискотека към СП „Вода и канал“ — Варна, в дискотека „Балик“ — Толбухин… Намерени са 120 касети с над 250 часа видеопрограми, съдържащи насилие, еротика, екстремизъм…
През миналата година само в дискотеките има над 8 милиона посещения. В колко от дискотеките има видеоуредби, колко видеоуредби има на други обществени места не се знае!
Неосведомения читател сигурно вече се пита; по кой начин, по какви пътища и канали видеото е успяло да нахлуе у нас? В български магазин видеокасетофон не се е появявал, нито видеофилми. Откъде са се снабдили собствениците им, пък и обществените заведения?
До миналата година ВТО „Кореком“ е продало 1580 видеокасетофона, а за тази са договорирани нови 1220. По неофициални данни официално в страната са внесени над 10 000 видеоустройства. Не са малко и любителите на новости, които, за да имат видео, вършат закононарушения, а тенденциите сочат нагоре. Не можем да си представим, че някой ще държи такава скъпа техника само за украса или демонстрация на „в крак с модата“.
Видеофилми се продават официално само в системата на „Интерхотели“, и то само срещу валута и с беден асортимент — предимно анимационни, рядко игрални, нито един музикален. Затова пък имат филми-балети — за половин година не са продали нито, един и накрая се принудили да ги приберат с все балерините и оркестъра в склада … Специализирани ателиета за видеозаписи няма, да не говорим за магазини или щандове за даване на видеофилми под наем, както се прави по света.
Това са официалните източници за снабдяване. Явно не от тях са покрити нито реалният брой уредби в частни ръце, а още по-малко огромните количества филми и касети, които вървят от ръка на ръка между собствениците на частни колекции. Значи съществуват и други начини.
На изясняването на тази „загадка“ (загадка не и за въвлечените в нелегалния пазар) посветихме едно пътуване на автостоп с ТИР. Шофьорът се оказа словоохотлив:
— Кой носи видеофилми? Работниците в Либия, моряците, шофьорите от международните превози. А нашего брата не е аташе по културата. Той гони печалбата. На сезонната разпродажба във ФРГ можеш да купиш видеокасетофон за 400—500 марки и у нас да го продадеш за 5000 лв.
С касетите пък е съвсем лесно — скриваш ги на сума места в колата и тук ги продаваш със 100—150 лева печалба.
За купувачите важи правилото: който търси, намира. На бит-пазарите в София и Пловдив, на пристанищата, по магистралите… Добре снабдените по описаните начини продавачи фактически са монополизирали тази дейност и диктуват вида, качеството и цените на предлаганото. Трябва да признаем, че те показват завиден търговски нюх, проучили са добре конюнктурата, добре познават и се съобразяват с интересите и предпочитанията на платежоспособната публика.
А когато скъпо купената касета се върти, върти и накрая омръзне на собственика й? И това е уредено — този кръг хора пряко или чрез посредници имат безброй връзки помежду си и могат винаги да разчитат на приятелски услуги за нови записи, които се заплащат между 50 и 120 лв.
Нека сега отново се върнем в Пазарджик, откъдето започнахме да разплитаме нелегалното нахлуване на видеото — не за друго в Пазарджик, а защото в рамките на този окръг нещо е направено и се прави, за да се противодействува. Последната мярка е от март тази година — решение на ИК на общинския народен съвет, с което временно се забранява видеото в обществените заведения.
Само месец след забраната е минал, когато журналистическото проучване ме отвежда в крайпътен ресторант недалеч от града. Докато вечерям, на екрана на цветен монитор видеосуперменът Брюс Лий, окуражаван от възторжените възгласи на младежите, претъпкали ресторанта, просва десетина трупа. Как така след забраната? — интересувам се. Никой не крие нищо — видеото е на бармана, купил го на старо от шофьор в Международния автомобилен транспорт. Има и около 40 касети с най-различни записи. (Е, не чак толкова различни…) Държи го в заведението, защото персоналът тук е на процент, а видеото привлича клиентелата. За сравнение можем да надникнем в казиното, където има и добър оркестър, и магнетофон, а за разлика оттук винаги има доста празни маси. Спрели видеото, но в тази седмица, когато нямало прожекции, оборотът намалял наполовина. На бармана му плаща бюро „Естрада“ — Пловдив, по съвместителство за длъжност „звукооператор“ — все едно, че пуска магнетофон.
Особено интересно е признанието на управителя:
Цялата история е търгашеска. От 28 години работя в системата на търговията и виждам, че нещата не отиват на хубаво. Сам дори се чудя как обстоятелствата постепенно ни принуждават да отстъпваме. Позицията ни е пораженческа — правим пропуски за сметка на младото поколение.
Защо разказвам този дребен случай? Защото той доказва, че голата забрана няма да спре нахлуването на видеото — дори и там, където напълно са осъзнати злините и обществената опасност на явлението.
А и защо да го спираме? Защо да се действува по по-лекия, но неефикасен път на забраната? Само по себе си видеото е постижение на техническия прогрес, което може само да се адмирира. Единственият въпрос, целият въпрос се свежда до това кой, как и с каква цел го използува. И тук вече се вижда, че въпросът: „Защо се тръгва от най-ненадеждното в случая средство „забраната“ — е чисто реторичен. Няма алтернатива, няма какво друго да се предложи вместо тъпите, скудоумни, зловредни и опасни филми, които в момента държат в плен сърцата на масовата видеопублика. (Едно уточнение — има един малоброен слой сред нея, които са в истинския и добрия смисъл на думата кинолюбители, хора, които търсят — и намират — нашумял филм в чужбина или филмите на актьора X, или любим стар филм. Но тази публика е вън от явлението и от тревогата ни във връзка с него.)
Защо, защо, защо?
След като по принцип не се отричат достойнствата на видеото, дори напротив от години се набелязват конкретни мерки за внедряването му в бита на българина
Защо тогава срещу български пари не се предлагат нито видеокасетофони, нито видеофилми?
Защо няма българска забавна видеопродукция? Или вносна, но внесена официално, със съответния контрол и преценка?
Защо видеоуредбите за разлика от телевизионните приемници и радиоапаратите не се регистрират?
Защо няма утвърден видеорепертоар за обществените заведения, както например има за оркестрите? (И как практически да св утвърди, след като почти всичко, с което разполагат собствениците, е чуждо?)
Защо няма нормативен акт, уреждащ отношенията между собствениците на видеоапаратура и различните ведомства? (А няма и нормативен акт, позволяващ на предприятията да сключват договори със собствениците, затова всеки начин за заплащане, измислен намясто, върши работа…)
Времето върви бързо. Сякаш беше вчера, когато изразът „Включете видеото“, който чувахме във „Всяка неделя“, не ни говореше почти нищо. А днес сякаш изведнъж откриваме, че видеото е проникнало в живота ни — тихомълком, през задната врата, като вода под рогозка. Разбираме, че сме застрашени от тиха, но опасна агресия и че не можем да си позволим да отлагаме тревожния въпрос: докъде трябва да стигне водата, за да започнем да се браним?
На тоя етап предприемчивите собственици на частни „видеосалони“ просто попълват празнината, защото добре са оценили, че на всичките наши „Защо?“ липсват реални отговори. Иначе празнина не би имало. И не е най-голямата беда, че пълнят незаконно джобовете си за сметка на жадната за зрелища публика. По-голяма беда е нравственото и идеологическо въздействие от тези зрелища. А и законът е изпреварен от явлението: зараждащата се „професия“ видеобизнесмен е твърде далеч от безобидната професия на семкаджията …
Б. Р. На 2. 8. 1984 г., когато този брой на списанието вече беше под печат, Министерският съвет прие постановление 43 (Държавен вестник, бр. 64 от 14. 8. 1984 г.) за създаването и разпространяването на видеофилми и видеопрограми и производството на видеотехника. Постановлението предвижда да се образува творческо-производствено нестопанско сдружение „Българско видео“.
Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.
Оригинално заглавие: Тихата агресия на видеото
Автор: Росен Хубенов Източник www.socbg.com
18:36
