6:57
Основни медийни герои – както навсякъде в държавата, бяха емблематичните абревиатури СИК и ВИС.
Местните им шефове нямаха романтичния ореол на босовете от столичните си централи, но също като тях имаха амбициите да сложат ръка на лъвския пай от бизнеса край морето – независимо дали става въпрос за законна търговия с алкохол, цигари, зърно, за туризъм, международен транспорт и охрана, или за контрабанда на стоки, наркотици, женска плът и неприкрит рекет. Улисани в надпреварата да се надцакват, и едните, и другите сякаш пропуснаха да забележат, че някак тихомълком в периметъра им се намести една нова, абсолютно провинциална абревиатура. Без легендарен имидж и без софийски покровители – ТИМ.
Също като момчетата от ВИС и СИК, те излязоха на ринга, парадирайки със спортната си закваска. Е, нямаха чак борческата слава от ранга на „Олимпийски надежди“, но пък умееха да раздават шамари. С крака. И да носят – на бой, на студ, на глад, на оцеляване в екстремни ситуации. Най-просто казано, носеха школовката на секретното поделение „Тихина“.
За „Тихина“ преди 1989 г. се говореше само под сурдинка.
Воалът на секретността раждаше в общественото пространство цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава. Факт е обаче, че обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, създадено през 1970 г., нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните. Митът за американските „тюлени“ – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.
В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.
Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. „Всички матроси, старшини и офицери минаваха през специална учебно-тренировъчна програма, която включваше детайлна леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева практика, стрелба по мишени „на сляпо“ и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Родните „тюлени“ бяха калявани да преодоляват стотици килиметри почти на един дъх. Методично бяха подготвяни да оцеляват в екстремни условия през всички сезони на годината, при пълна липса на провизии“, твърдят не един и двама морски офицери. Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. „Черноморските акули“, както преди време наричаха бойците от „Тихина“, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.
Е, точно тези момчета изгряха изневиделица на хоризонта във Варна, докато борческите бригади на СИК и ВИС кръстосваха юмруци и пищови по улиците на морската столица.
На прага на 1994 г. групировката на командосите стана факт и в съдебните регистри.
На 29 декември 1993 г. „ТИМ“ ООД получи „кръщелното си свидетелство“ като дружество, развиващо дейности, свързани с търговията, охраната и услугите. Напук на здравата логика и природните закони обаче, прощъпалникът на екипа бе изпреварил раждането. Още преди основаването на фирмата, ядрото на ТИМ бе успяло да стъпи на краката си.
Може би днес малцина си спомнят, но в самото начало на 90-те години, непосредствено след „избухването“ на демокрацията, мераклиите за бърза печалба край морето, които можеха да се държат над водата и им се беше случвало да се гмуркат, за да впечатлят поредното гадже на плажа, хукнаха да събират рапани. За разлика от кулинарния интерес към мидите, у нас тогава никой не мислеше, че хищният охлюв става за нещо друго, освен за залъгалка на туристите под формата на сувенири. Оказа се обаче, че японците са готови да плащат скъпо и прескъпо, за да го видят в чиниите си. Това изкуши стотици варненци да се отправят на лов за деликатесната мръвка. Сред тях бяха и част от командосите на „Тихина“.
„Тюлените“ зарязаха антитерористичната мисия и се впуснаха в нова.
Работата им пак беше под водата, на моменти дните им пак нямаха начало и край, но рапаните им даваха шанс не просто да оцелеят, а да натрупат пари. Всеки от водолазите се гмуркаше сам за себе си и сам калкулираше приходите си. След 2-3 усилни лета, успешен улов и късмет с изкупните цени на източния деликатес, те пак заедно решиха какво да правят с печалбата си.
„Спестиха си парите и ги похарчиха умно“,
коментира техен бивш колега от секретното поделение, докато си спомняше как, след като приключили с рапаните, тимаджии наели залата за фитнес в Медицинския университет, накупили модерни уреди и дали старт на бизнеса си. В гласа му имаше само признание, че са успели да се справят. Липсваше завист, че не е един от тях – нито в началото, когато са се наливали основите на силовата групировка, нито сега, когато икономическата империя бере плодовете на победата.
Лирическо отклонение за Чичко Гугъл
Ако потърсиш в интернет информация за ТИМ, ще те засипе порой от статии, журналистически „разследвания“ и емблематични „разкрития“. Авторите им са стотици, но и маститите пера, и редовите занаятчии си приличат в едно – тиражират под индиго. Някои залагат на творческата интерпретация, други не се церемонят много и действат на принципа copy-paste, но като краен резултат 90% от информацията се препокрива, барабар с грешките.
Според най-популярната търсачка – „Гугъл“, групировката ТИМ е конгломерат от фирми и контролира Варна, Добрич, Шумен и почти цяла Североизточна България. Името й е абревиатура от първите букви на нейните основатели Тихомир (Митев), Иво (Каменов) и Марин (Митев) – бивши военни от секретното поделение край Варна „Тихина“.
Всъщност кракът на Иво Каменов никога не е стъпвал в „Тихина“ –
поне в качеството на служещ в поделението. Там са карали казармата си, а после са останали на свръхсрочна служба, само другите двама от варненската триада – Марин и Тихомир. А по-добрият командос от двамата – Марин, е попаднал сред морските тюлени заради… дарбата си на художник. И бил включен в отбора на пехотинците случайно. По негови думи.
Разказът, който излиза от устата на Марин Митев –
в един есенен следобед, в офиса му в централата на ЦКБ във Варна, докато пием кафе, което сам е направил, звучи като приказка… За Пепеляшка на развития социализъм.
Винаги го е привличало рисуването. Като завършил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато заедно с другите деца се потял над скиците, се извила буря. Вятърът бил толкова силен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „За компенсация шефовете на училището решиха да приемат с предимство тези, чиито близки бяха пострадали. Така аз останах извън класацията, а за да не губя годината, се записах в Корабостроенето“, твърди босът на ТИМ.
А после, като завършил СТУК-а – Средното техническо училище по корабостроене, и дошъл ред да влиза в казармата, го пратили в „Тихина“ – да поддържа нагледната агитация. За пръв път го включили в акция, когато негови колеги си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно вече бил сред титулярите. След това останал на свръхсрочна служба и влязъл в листата на командосите от най-висша класа.
И в Чичко Гугъл пише, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал благодарение на резервния. Негови колеги от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните мисии. „Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора“, споделят те лаконично.
И досега в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели снимки, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров
– при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след мисия. В ъгъла под тях, небрежно са подпряни няколко саби и „самурайски“ мечове. „Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да правя – ако не ги взема, ще се обидят“, подхвърля Марин, докато грижливо смъква от стената архивните снимки, с неподозирана нежност ги слага на бюрото и започва да ми разказва къде и по какъв повод са правени.
Господ има странно чувство за хумор…
Тънка червена линия…
Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ започва да гради „къщурката“ си. Той дори не е наследена инерция от войнишките години на бившите морски пехотинци, а своеобразна визитка, с която бащите на абревиатурата сякаш опитваха да разграничат хората си от класическия образ на „мутрата“. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които тренираха мускулите си само докато прибираха рекета от поредния длъжник, тимаджии се поддържаха във форма не само по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че повечето от основателите на формацията са бивши състезатели по карате – и то участвали в националния отбор по киокушин кай, печелили не една и две титли в международни турнири. Логично е да се предположи, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „Тихина“, плюс каузата, в която са се клели, наречена най-шаблонно родина, би трябвало да се роди перфектният борец за справедливост – своеобразен колективен Батман на посттоталитарна България. Само че, както обикновено става у нас, добрите намерения твърде често кривват по пътя към ада.
Първоначалният замисъл ТИМ
да развива не само спортния клуб, а и учебен център, в който да се четат лекции, съчетани с практически курсове за обучение по фирмена сигурност, някакси остана в рамките на добрите намерения. Целта, с която бе регистрирана „ТИМ“ ООД – да продава охраната като ноу хау, постепенно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, но и тогава, както и днес, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите.
За никого не е тайна, че край морето пъпът на чорбаджиите винаги е бил хвърлен в курортите – дори по Тодорживково време, когато всички хотели и ресторанти бяха държавни. А когато някой харчи пари на държавата, особено в мътилката на прохождащата демокрация, едва ли ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, след като може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен.
През 1994 г. във Варна основната битка за клиенти беше между „пазачите“ от местните поделения на СИК и ВИС – „Секюрити груп“ и „Марс 93“.
Тарторите им – взривеният през ноември 1996 г. в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и бившата „олимпийска надежда“ в борбата Христо Асенов-Бацата имаха легендарна слава. Бригадите им жужаха като пчелички между магазини и кръчми, кандърдисвайки собствениците им да ги „пазят от лошите“. Естествено, срещу добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – търговските обекти в града, дори гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „Марс“ и „Секюрити“, а кражбите и разбитите витрини подминаваха „белязаните“ като бързия влак.
Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „удари бингото“ малко по на север.
Никой не разбра как фирмата сключи договор да охранява държавния още курорт „Св. Константин“, и то чак до 2002 г. На фона на „жълтите стотинки“, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „Плащаше им се месечно възнаграждение, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На практика из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкова“, беше обявил пред журналисти по онова време бившият шеф на Регионалното звено за борба с организираната престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна дейност с ТИМ е бил крайно неизгоден за курорта, но в онези години, „когато се наливаха основите“ на пазарната икономика, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно дружество, което трябваше да изпълни мисията си на дойна крава, изцедена докрай, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният шеф на „Св. Константин“ Иван Иванов, популярен сред медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му ръст и слабото му телосложение, бе останал изключително доволен от сделката…
Носталгично
Погледнати от камбанарията на днешната глобална криза, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият местен управник, излъчен след реална изборна надпревара, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни парцели в „Св. Константин“ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да превърнат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, ако спастрят някой и друг лев, за да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, за да се нахрани“. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „Трабант“. Частната инициатива беше на почит, алъш-веришът със стоки от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а проектът „Красива България“ – начин да пребоядисаш на аванта фасадата на реституирания си имот на пъпа на Варна, благодарение на който си се уредил с мечтаната „професия“ рентиер.
Журналистическата гилдия също не бе подмината от ентусиазма на времето.
Умирахме да си врем носа навсякъде, надавахме уши щом някой покрай нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински чиновници, партийни централи, национални агенции или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от сделките се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат мъката. Ама, ако може, хем да ревнат с пълно гърло срещу „мръсниците“, хем да не се споменава кой точно реве.
Познайте от един път за кого беше отредена странната роля на изповедника глашатай – на журналистите, разбира се. Само че вестникарските разкрития, дори и да бяха абсолютно достоверни, обикновено вървяха в комплект с писмени обяснения за материала, източниците и проверките на публикуваната информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква вина – разпитваха ни, защото „засегнатата страна“ опитваше да заведе дело за клевета срещу автора, а в зависимост от „показанията“, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „сгазил лука“, или не.
Отплеснах се. Всъщност исках да кажа само, че в един момент автоцензурата отново излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално прецизен изказ, за да си спестиш интервютата с Темида. В подобни случаи лично аз завиждах на колегите от радиа и телевизии. Не защото съм си въобразявала, че им е по-лесно, а заради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора как са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, пак няма проблем – ей ти я библиотеката, не само ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят…
Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 г., точно когато управлението на СДС бе започнало яко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия.
И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – споменатата вече Юлия Кунева и популярната напоследък Веселина Томова. Един час седмично, на живо, с помощта на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничения на темите, без чадър над когото и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си.
Експериментът на МСАТ бе наречен „Спешно отделение“.
Честно казано, и трите имахме резерви към името – покрай успешния сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „главният преговарящ“ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал точно това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и идеята за „отделението“, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „медсестри“, били лично определени от Марин. Поне така твърдеше Любо…
В месеците, през които се вихрехме в „Спешно отделение“, постепенно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, дори да не си велик колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема авантюра, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, за да чуят поредната порция новини, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в тайни сметки на СДС за предизборни или други цели, за скритите клаузи от договора за приватизация на „Златни пясъци“, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както казваше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)…
Странно, но чисто варненската тематика, тиражирана от местната кабеларка, намери отзвук и в доста други градове от страната. Мои познати, в това число дори от Пазарджик ?!?, ми звъняха да ме питат как са ни пуснали на екран, и как така още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, но се утешавахме, че докато зад нас стои ТИМ, бой няма да ядем.
Досега не съм признавала, но хонорарите от „Спешно отделение“ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми досега. Факт е, че
за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, при това, като давахме воля на най-съкровеното си желание да казваме истината, само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината…
Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която журналистите кътат в мозъка, тефтерите и компютрите си, прилича на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза само надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „Титаник“ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „Спешно отделение“ за долната част на айсберга нямаше параван. Сигурно затова животът на предаването бе кратък.
Че привнесеният от София шеф на РДВР – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкова активно е задирял своя колежка в почивната станция на МВР на „Св. Константин“, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, след като „отделението“ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „Криминална полиция“, дори ако не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да докладва за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш докоснат от Blaze Of Glory след всичко това…
Краят на „Спешно отделение“ дойде, като всички реформи, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „Труд“ в София изведнъж решиха, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на доходи от друга медия, при това – „О, ужас, частна!“ (Сякаш вестникът ни, който вече имаше най-големия тираж в държавата, се издържаше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно мисията беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските страсти – умиротворени, рекламните договори на МСАТ – вързани в кърпа, подписани и предплатени.
У нас остана горчивият привкус на нещо започнато и недовършено – хубаво, ама със срок на годност.
Дето го определя не качеството на продукта, а чорбаджията. Както впрочем повечето от нещата в България…
Да споделям ли колко мило ми стана близо 10 години, след като „Спешно отделение“ вече не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми?“ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, ако някъде покрай тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението…
Марин Митев храни тигрови акули някъде в Индийския океан. Уникалната снимка е сред малкото фотоси в профила му във „Фейсбук“, запечатали лицето на „бащата“ на ТИМ.
„Ако някой все още изпитва вълнуващо удивление защо никога, никъде и по никое време не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще трябва да се сблъска с очевидното: групировката старателно се грижи името й да бъде употребявано като в гробищен парк – или за добро, или за нищо.“
Тези думи не са мои, макар че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната формулировка е направена в Скай форум. За съжаление, не мога да цитирам от кого, защото единствен ориентир е датата – 14/2/2003 г., 11:05 ч., и безадресното „анонимен автор 79“.
Информацията обаче е като водата –
изтървеш ли я, плъзва навсякъде, покрива неравностите, запълва кухините, докато не изравни пейзажа и не започне бавно да се разсейва в пространството. И дори когато се изпари, пак остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш…
Още пазя една разпечатка от средата на 90-те години на миналия век за наблюдаваните от МВР структури, разработвани като рискови и потенциално опасни за нормалния живот в града. Оперативен работник ни я беше дал, след като му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД.
Бяхме предупредени, че писаното няма доказателствена стойност, и че ако го публикуваме 1:1, не само ще си имаме неприятности, но и няма да се намери кой да потвърди информацията. Изкушавам се обаче да го цитирам:
„Дружеството е регистрирано на 29.12.1993 г. с цел развиване на дейности, свързани с търговията, охраната, услугите.
Дружеството има сключен договор за охрана на курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ до 2002 г., отделни питейни заведения в курортния комплекс; множество магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като охраната се осъществява чрез изградена собствена система на СОТ; експлоатират съвместно с „Мустанг видео“ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат под наем представителна сграда в кв. „Чайка“ – общинска собственост, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез създадено съвместно дружество със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на региона имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. главен прокурор на въоръжените сили, кметската управа на града. Имат лиценз за охранителна дейност.
Седалището на дружеството е гр. Варна, ул. „Марин Дринов“ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като управители на дружеството се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата структура вътре в дружеството се ръководи от Иво Каменов Георгиев ЕГН…
31 юли 2004 г. – Иво Каменов (на заден план) и Марин Митев, пременени в бяло, се готвят да прережат лентата на новия хотел в курорта „Св. Константин“ – „Азалия“.
Структурният състав на ТИМ
в охранителната и силова структура се състои от около 50 млади мъже, подбрани най-вече от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), бивши полицаи от СПООР – Варна, неосъждани, активно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по подобие на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна служба в горепосоченото военно поделение.
През последния месец отнеха бизнеса с проституцията от другите групировки
и настъпват във всички техни сфери на влияние. За бизнеса с проститутките отговарят Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този етап представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противодействие на ТИМ и вероятно в бъдеще е възможно да се стигне до сблъскване на интересите. Към ТИМ гравитират представителите на „Корона инс“, които нямат големи позиции в региона, „Секюрити глобъл – ЕООД“ гр. Пловдив.“
Край на цитата.
Всъщност, ако попитате някой варненец от средното поколение как ТИМ са започнали бизнеса си, той едва ли ще се ограничи само в рамките на проституцията, спомената в оперативната разработка. И ще бъде далеч по-словоохотлив в подробностите за „всички техни сфери на влияние“, отнети от „другите групировки“. Автоджамбазлъкът е само една от тях. И макар стотици жители на морската столица, станали по неволя пешеходци, да са убедени, че колите им са били задигнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали ненадейно и върнати обратно срещу тлъст откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато заради авторекета е имало опасност да лумне международен скандал и полицията се захващала сериозно да издирва крадената кола, джамбазите от ТИМ пак са успявали да заметат следите си. Въпреки че преговорите се водели лично между хората на реда и бащите на групировката.
Това не е художествена измислица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – легендарният шеф на РЗБОП,
както наричаха накратко Регионалното звено за борба с организираната престъпност. Предавам ги така, както ми ги разказа близо 17 години след „застрахователните събития“.
„Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки отношения с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „Албион кар“ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дена изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца.
През април 1994 г. в хотел „Мусала“ отсядат две семейства руснаци, за една вечер. Всички бяха от „Мосфилм“. Жените – от старата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, големи и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги слагат едно до друго. Двете жени и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да ползва тоалетна и да се измие, а след това да се приготвят да тръгват.
След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма.
За второто не са имали време да го задигнат. Или не са искали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха пълни. В тази, която бе открадната, имаше резервен двигател и много скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер…
Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв познат – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дена, докато се намери колата, за да може да я върне в Русия, а другите си тръгнаха.
Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им иска среща, като започва приказки за откуп. И тогава прехвърлиха случая към РЗБОП.
Понеже съм учил и горе-долу го знам руския, аз контактувах с колегите. Е, започна една игра, която продължи 2-3 дена, докато излезе на светло този, който иска парите. И дойде един строителен техник – здравословно не беше добре човекът.
Отначало го подхванахме: „Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва?“ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да присъства на разговора, за да му обясни – ако не вярва на мене, на нея поне да повярва.
И тогава тоя човек каза:
– Аз съм само посредник. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, защото нямам пари за лекарства.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го каза. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво дотогава само бях го чувал, но не бях го виждал…
И за отрицателно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък вече бяхме изяснили кръга кои са.
И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно управление – Тихомир, Иво и Марин.
И още един имаше, но го забравих кой е. Аз настоявах, исках да ги задържим, обаче прокуратурата…
Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е.“ „Няма значение, викам, поне я върнете. Този човек стои тука, чужденец е.“ И в един момент – вече стана към 5 часа следобед, прокурорите си грабнаха шапките и се прибраха. Не подписаха постановление за задържане…
Няма какво да правя – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., колегите трябва да си ходят, а тях трябва да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния момент не им казах, че ще излязат. Викам: „На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме вкъщи.“
Това ни беше и най-силното оръжие.
Казаха: „До два дни колата ще я докараме, пуснете ни.“
В неделя, спомням си, имаше някакво състезание по кикбокс в Пловдив. Викат: „Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, трябва да сме там, моля ти се…“, пак почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им казах: „Добре, хайде, споразумяваме се – пускам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата искам да е тук.“
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се показа. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте пак да ви приберем…“
Същия ден се обадиха. По магистралата, срещу Провадия, до отклонението за Ветрино, онзи, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се колегите – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, двигател резервен няма, даже бяха изкарали и касетофона.
Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи!
Качил се там един старшина – докато я запали, докато я закара в Провадия… Там експертът започнал да търси следи, вика: „Те са я окъкали отвсякъде.“ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за около 10 000 долара…
След 1-2 месеца подхванаха „Дружба“ (по-младите го знаят като курорта „Св. Константин“). И се показаха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „Черноморец“, че ги рекетират да сключват договори за охрана. Викам: „Кои са тия?“ „Ами, една фирма, тук договори са сключили с директора, фирма ТИМ.“
Като ми казаха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им прехвърли 3-4 от малките хотелчета около Гранда, и т.н. Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предложението в София. Обадих се там и прекратиха работата…“
Скандалът с охраната на „Св. Константин“, макар и косвено, даде старт на една вендета, която преобърна живота на полк. Стамов, разби здравето му и го пресели в отвъдното едва на 66 г.
Спряганият за идеолог и покровител на ТИМ шеф на Прократурата на въоръжените сили полк. Николай Колев тогава го взе на мушка и не миряса, докато не отстрани полк. Стамов от пътя си.
Антимафиот №1 на Варна бе арестуван на 25 август 1995 г. В петък, в 17 ч. Постановлението за задържането му бе подписано лично от Николай Колев, още преди са бъде повдигнато обвинение срещу полицая-арестант. Нито абсурдността на основното обвинение срещу полк. Стамов – че е „баща“ на финансовите пирамиди, нито обостреният му диабет и високото му кръвно обаче успяха да го извадят от ареста. Той остана зад решетките 10 месеца, един от които – в Плевенския затвор. През януари 1998 г. обаче Военната колегия го оправда по всички обвинения, а полк. Стамов осъди държавата за незаконния си арест.
„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.
Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“
Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.
Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове.
Източник: uniconbg.com
