Емил Василев с боен прякор Драката /и Пещерата/ е най-известният „валутен спекулант“, както ги наричаха преди, по времето на соца. Роден е в София преди 62 години, но заради многобройните си присъди е принуден да се засели /но само по паспорт!/ в село на Искърското дефиле. Иначе „ударите“ са му позволявали да си наема огромни луксозни квартири на най-тузарските столични улици.
Женен, съпругата му е рускиня, има син и дъщеря. Признава, че му се събират общо 8 години трудов стаж. Останалото е „частпром“ и врътки с вносни стоки, алкохол, цигари и валута, купувани основно от чужденци и препродавани на бармани и ресторантьори, които по негови думи били едни от най-платежоспособните му клиенти. Днес Драката разтваря само незначителна част от „огнеупорната каса“ със спомените за колоритния си живот под прицела на милицията, ДС и „конкуренцията“, доколкото тогава я е имало.
Повечето журналисти вероятно биха го оприличили на Пантуди, най-вече защото и той като него е предпочитал тръпката и лайфа пред дипленето на пачки за старини. Предпочел е да пръсне по купони и красиви момичета колосалния всекидневен „оборот“, който е правил поединично или със свои авери през 70-те и 80-те години на миналия век.
– Емиле, вие сте от породата на старите столични тарикати – използвам израза на вашия събрат Атанас Панайотов – Наско Краставицата. Не сте излизали досега на светло… поне у нас, с изключение на това, че преди около 7 месеца ви обвиниха в участие в някаква група около врачанския кримигерой Йордан Тонов – Данчо Пръча, която била пласирала фалшиви евро. Но за това ще говорим следващия път, защото проблематиката е доста сериозна. И така… как станахте „валутен спекулант“, както ги наричаха по времето на соца?
Не ми отговаряйте обаче като във вица – „провървя ми!“
– Още като ученик започнах да се занимавам с нерегламентирана според тогавашните закони дейност. Запознах се с хора, които тогава ги наричаха „чейнджаджии“. От чужденците директно купувахме валута. Създавахме си познати по корекомите, като тогава там беше забранено за българи и кучета Само на партийни величия синчетата можеха да пазаруват.
– За кои години говорим?
– След като се уволних от казармата – 1972 -ра. Тогава започнах работа към „Софстрой“ с много голямо нежелание. Милицията ни принуждаваше да работим, иначе ни изселваше от София. Там се задържах някъде около година и два-три месеца, като същевременно получих първата си присъда. Пийнал, в един автобус ме събуждат две контрольорки късно вечерта и аз дори не знаех дали имам билет, или не. Разбутах ги и успях да скоча, но през шофьорската врата. Закараха ме в Четвърто районно, където ми образуваха дело за едро хулиганство.
– Но нали не сте нанесли щети на „социалистическа собственост“, не сте набили някого? Защо – „едро хулиганство“?
– Не, не съм ги бил. Просто разбутах контрольорките и се опитах зад гърба на шофьора да скоча от автобуса. Тогава бях млад, буен, силен, спортист… Там, в Четвърто районно, един милиционер почна да ме удря и аз го напсувах на „твойта мамка полицайска“. Той озверя и ме преби от бой Оттогава, като чуя думата „полицай“, почват да ме болят кокалите. Затова ги наричам „милиционери“. За това ми деяние ме осъдиха на 8 месеца с 30 процента удръжки от заплатата. След като изтърпях тази присъда, се зарекох, че оттук насетне ще работя, но не за 120 лв. на месец, а на ден. И с един мой приятел – Геле Дебелия, започнахме да се занимаваме активно с търговия. От сърбите взимахме едни жилетки с големи копчета, тогава бяха актуални, дънки, дънкови якета, докарваха ни ги на консигнация по 100-200 бройки. Разпродавайки ги, отчитахме парите и си заделяхме нашата печалба. Тогава се работеше много коректно. По-късно, когато излязоха т.нар. магураджии, започнаха врътки, „калинки“, водят някой човек ужким нещо да купи, а те двамата партия и те измамят.
Втората ми присъда беше за сладолед на морето. Като ме вербува един мой псевдоприятел – Атанас Бозов, който предната година беше работил там на сергия. Каза, че ще изкарам добри пари. Той беше взел барчето на Външнотърговска банка, мен ме уреди да продавам на плажа сладолед. И аз бях атракцията, защото бях с бръсната глава и брада. По това време беше забранено бради да се носят, но аз успях чрез Концертна дирекция и покрай спелеологията, а и имах един познат в Своге по ДС- линия, който срещу подаръци ми правеше услуги и ме прикриваше. И аз срещу един скромен подарък – „Сейко“, който бях купил от „Кореком“ за 30 долара, но му занесох касова бележка, в която се посочваше, че струва 120 долара, и той много се зарадва, че такъв скъп подарък съм му направил, ме уреди да си изкарам паспорт с брада. До този момент милиционерите побесняваха, че не могат да ме накарат да си обръсна брадата. Там, на плажа в Созопол, където отидох да продавам сладолед, Стопанска милиция си имали някакви квоти, че този сезон трябва еди-колко си да влязат по линия на стопанско престъпление в затвора. Аз бях една от тези жертви.
Атанас Бозов всъщност ме подложи, защото той ме заведе в Созопол, понеже вече трета година работеше там. Още преди да тръгна за морето, една моя приятелка фризьорка – хубавица, ми каза: „Този човек не ми харесва, недей да ходиш!“ Тя просто имаше чувство, че нещо ще стане. Аз обаче не обръщах внимание на тези неща.
Но трябва да се върна малко назад за една друга присъда, която имах. За чейндж.
– Къде се въртеше този чейндж обикновено?
– Църквата „Свети Александър Невски“, Вазовата градинка, която наричахме „Храста“, кафенето „Шапките“… тези места най-вече. Някъде през 1976 г. живеехме с моя приятел Ангел в една квартира. Той обичаше да спи до късно, до обяд. Бяхме събрали пари за един мастербокс „Кент“, хванах един арабин от подлеза на ЦУМ, разбира се, срещу някакъв процент, и го заведох в дипломатическия кореком до турското посолство. Оттам купувам един мастербокс „Кент“, виждам, че ме преследват милиционери, 15 минути им бягах, вместо да хвърля кашона и да им се изскубна. Но това са все пак 300 долара с толкова труд и страх събирани, че не ми се хвърляше. Впоследствие ме хванаха. 27 дни ме държаха в Първо районно. Междувременно отиват на обиск в квартирата, намират Геле Дебелия, че спи, и без никакви доказателства го арестуват и него. Аз им казвам: „Доларите са мои, цигарите са мои…“ В крайна сметка бяхме осъдени условно на 6 месеца с 3 години изпитателен срок.
– А какво се случи в Созопол? Как успяха да ви накиснат и за какво?
– Вече бях с условна присъда и ето как ми направиха постановката милиционерите. Изпращат контрольори, сладоледът се продаваше в пластмасови чашки с пластмасови лъжички и струваше 21 стотинки. На мен ми идва клиент подставено лице, който взима сладоледа, хапва няколко лъжички, обръща се и контрольорът застава до него, взима сладоледа, за да го провери, и се оказва, че тежи 80 грама. Направиха ми акт за малограмажност. Използваха дори едно дете. „Момченце, ето ти 50 стотинки да си купиш два…“ Това впоследствие го разбирам. Имах човек в управлението на търговията. Взимат този сладолед, мерят го, пак излиза някъде около 85 грама. Правят ми втори акт за малограмажност. Сезонът приключва, аз се прибирам в София, пращат ми призовка да се явя като свидетел в Бургас, във Второ районно. Но все в последния момент идват призовките…
– … и е трябвало да се явите на разпит с довеждане?
– Да, с довеждане. Но пак мой близък милиционер, който се водеше квартален, ме пита: „Обещаваш ли да отидеш?“ Казвам: „Да!“ Влакът тръгваше рано сутринта. Това се случи на моя 26-и рожден ден, през 1977 г. Имах билети за опера, вечерта трябваше да ходя с моята приятелка. Викам: пристигам за справка сутринта, ловя обедния влак и за представлението ще се върна! Но в Бургас ме арестуват и на базата на тези два акта за малограмажност, по които вече са ми били повдигнали обвинение, ме държаха 15 дни следствен в милицията понеже съм се бил укривал от следствието! След това ме прехвърлиха в самия затвор. По това време той беше един от най-гладните. Впоследствие ме осъдиха на 8 месеца строг режим за тези два пъти по 15 грама, които съм продал по-малко. Имах условна 6-месечна присъда за валутно престъпление и така трябваше да изтърпя присъда от 14 месеца в този гладен затвор. Освен това, преди да излезе делото, ни държаха в първи следствен салон, който го наричаха „тежкия“. Там се ходеше по нужда в една кофа вътре в килията Там бях с един циганин за убийство. Два месеца бях в тази килия. Банята – на 10 дни един път. Почти студена вода, и докато се натъркаш, ако имаш сапун, те гонят да излизаш.
– Кой ви беше адвокат?
– Имах служебен адвокат, защото не можех да си позволя друг. Бяха ме оставили без пари. При обиска направиха така, че изобщо не фигурираха в описа за изземване парите.
– Къде отидоха?
– В джобовете на милиционерите.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно! Впрочем те ми казаха, че ако призная сумата, която съм присвоил, и я възстановя, ще взема много лека присъда. И аз признах за 400 лв. Родителите ми бяха учители и с техните учителски заплати събраха тази сума и я внесоха.
Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
Източник: Blitz.bg
8:48
