Вестник „Антени“ се появи, както сега е прието да се казва, на българския вестникарски пазар от началото на 1971 г. на миналия век, но през лятото на 1970 г.  се наливаха основите на бъдещата редакция. Тогава главния редактор на вестника – писателят Борис Крумов бе запретнал ръкави да окомплектова редакцията с творческите кадри и в такива моменти казваше, че му трябват хора с  име в журналистиката. 

Аз тогава бях „безименен“. „Хората с имена“ и без имена се вливаха в редакцията по два канала. Една тъничка, незабележима, тиха, скромна и срамежлива струйчица изтичаше от някои поделения на МВР. Това бяха хора препоръчани на Борис Крумов от странични фактори. Те биваха преназначавани в редакцията със заварените си в момента воински звания. Но и Борис Крумов

имаше право на собствена квота.

Втората струя той си бе заплюл да си я набави от българските медии, които оголи откъм „хората с имена“ и да ги приобщи към вестника предлагайки им съблазнителни офицерски чинове. Някои от тях в запаса не са имали офицерски звания, но кацнаха в редакцията като старши лейтенанти, капитани, майори, подполковници...
Тогава бяха назначени в редакцията наистина известни журналисти като Николай Никифоров, Евгени Михайлов и Иван Делчев от в. „Поглед“, поетът, публицистът и журналист Калин Донков от Българското национално радио, Стоян Петров, тогава главен редактор на вестник „Авто-мото свят“, с когото имах удоволствието да работя известно време в един отдел, Кольо Гергински и  Христо Гуцев, май от в. „Земеделско знаме“, Иван Бабуков от в. „Народна младеж“. Имаше и други, но дистанцията на времето ги е поизтрила от паметта ми...
Тези бъдещи мои колеги донесоха със себе си различен „професионален багаж“,

с което се допълваха един друг.

 Но между всички тях тях се открояваше харизматичната, не в църковния, а в светския смил на думата, спортния журналист Иван Делчев. Той се приземи в редакция с чин подполковник, като се вписа в аналите на министерството, че бе единствения по това време офицер от МВР с брада. Поради този му атрибут колежката Иванка Лазарова, която бе дошла в „Антени“ от „Народен страж“, бе кръстила Иван Делчев „Рицарят синята брада“. А заместник отговорният секретар на вестника и карикатурист – Иван Бабуков, му бе лепнал името „Иван Безделчев“.  Но така или иначе, той непоклатимо си остана харизматичната личност на редакцията...
Веднаж зевзекът Иван Делчев си обръснал брадата, влязъл  в редакцията на ул. „Хан Крум“ № 12 и попитал дежурния по това време портиер бай Димитър: „Иван Делчев тук ли е?“ Бай Димитър не можал да го познае без брата и му казал, че още не бил дошъл в редакцията...
Тъй като основателят на вестника

Борис Крумов „танцува само едно лято“ –

защото бе уволнен заради публикувано стихотворение във вестника, но това е предмет на друга тема и бе заместен от Веселин Йосифов, за да го подразни, като имаше предвид физическия, а не  като титан на устното и писано слово ръст на исполин, Иван Делчев  казваше, за Веселин Йосифов, че не признава за човек мъж, който не може да пикае прав в мивката.
Веднаж Иван Делчев на всеослушание каза, че за да уязви Веселен Йосифов му бил казал: „ Ти какво се правиш на шут, за да се харесаш на твоите покровители“... Тогава Йосифов го изгледал с лазерния си поглед през многодиоптровите си очила и го „изпепелил“ с убийстнената фраза: „Ако аз съм шут, ти си шутка“...
Друг път Иван Делчев ни разказа, че когато Веселин Йосифов трябвало да придружава Тодор Живков в състав на правителствена делегация в Северна Корея, някой му подхвърлил, имайки предвид прякора му „Весо Кучето“: „Абе, Весо, ти си куче, а корейците ядат кучета - ще те изядат!“. Тогава Йосифов приемайки дребния си ръст като даденост, отговорил смирено: „ Аз не съм куче, а пудел“...
А самия Веселин Йосифов ни разказа случай от времето на възродителния процес у нас. Когато наша делегация била на посещение в тогавашната Федерална република Германия, немски политик попитал Пенчо Кубадински: „Вярно ли е, че у вас сменяте имената на турските граждани с български?“ Тогава В. Йосифов, както той образно определи поведението на П. Кубадински, се обърнал тежко и тромаво към немския политик като хипопотам и го заптал: „Вие как се казвате?“. „Ханс“, отвърнал германецът. Тогава Кубадински назидателно, размахвайки пръст му казал: „Ако не беше България, да спре османското нашествие към Европа, щяхте да се казвате Хасан“...
Здраве му кажи, ако казаните тогава думи от Пенчо Кубадиски не звучат актуално и сега...

В Швейцария попитали Веселин Йосифов

вярно ли е, че продаваме нерегламентирано оръжие  на други страни. Тогава Йосифов разтворил безпомощно ръце и казал: „Ами искаме да продаваме, но от вас не можем да се вредим“...
Още тогава Иван Делчев ни беше дал урок как трябва да се отнасяме към американците - с достойнство, а не раболепно... От Иван Делчев ми остана и една житейска мъдрост. Той обичаше да казва: „Трагедията на мъжа е, че като се изпикае, колкото и да го тръска, все остава по една последна капчица в панталона“...
Та ето, това исках като начало да споделя за прощапулника на в. „Антени“. Надявам се други мои бивши колеги да ме допълнят.

Спас ДИМИТРОВ-Наборе.бг
Авторът е журналист от някогашният седмичник „Антени”.

14 октомври 1915 година остава една от най-черните дати в българската история. Руски кораби и самолети вероломно нападат Варна, бомбардират морската столица. Тези драматични събития обаче години наред се крият от комунистическия режим в България, който представя Русия и СССР като нашите единствени спасители и закрилници. Преди 101 години обаче българите изпитват реално силата на руската „любов“. От неочакваните бомбардировки жителите на Варна изпадат в стрес. Ужасени бягат по улиците, спасяват се по мазета и подземия. Грохотът от срутващи се къщи се смесва с викове и стенания на ранените,пише сайтът faktor.bg

Всъщност атаката има предистория – от две седмици  България и Русия са във война

На 1 октомври 1915 г. е обявено влизането на страната ни в Първата световна война на страната на Тройния съюз. „Братушките“ са гневни на Царство България заради опитите да води самостоятелна политика. Анти българската пропаганда е обхванала мощно руските медии, а омразата към всичко българско се насажда в руското общество. За да даде урок на непокорната млада държава, а и за да отговори на обществените настроения, руският флот получава заповед да бомбардира Варна, за да се даде урок на българите.

Във фаталния ден крайбрежната телефонно-телеграфна служба известява щаба на бреговата охрана, че на хоризонта се забелязват силуетите на морски съдове, които приближават Варненския залив. Става ясно, че руски военни кораби. Според изследвания на историци ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на ключовите обекти – пристанището, жп гарата, флотските помещения и др. В 7,30 часа един след друг към брега се насочват и два руски хидроплана. Те правят пълна обиколка на града, разузнават обстановката и пускат хаотично няколко бомби.

Час по-късно руската ескадра се разгръща в боен ред. Тя е съставена от 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда, и се командва от вицеадмирал Новицки.

Първите снаряди

падат в пристанището и извън града, в района на Галата и Евксиноград. Вниманието на армадата е съсредоточено изключително към централната градска част и гъсто населените жилищни квартали, тоест целта е била да се избива и поразява мирното население, за да бъде сплашено. Засегнати са и казармите на 8-и приморски полк. Руското нападение е просто демонстрация на сила.

Бреговата артилерия отговаря също с огън, но неприятелските кораби са на повече от 8 морски мили навътре в морето, и остават извън обсега на българската артилерия.

Обстрелването на града продължава един час и седем минути, а след това противникът се оттегля. Причината за неочаквания обрат е на две немски подводници U – 7 и U – 8.

Научавайки по телеграфа за бомбардировката, те се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби, изстрелвайки няколко торпеда. Торпилиран е гордостта на руския флот – броненосецът “Три Светители”. Той се накланя на една страна и по-късно потъва край нос Калиакра. На друг миноносец избухва пожар, но плавателният съд е спасен. Към руската армада се насочват и два крайцера, от турската флота, но остават далеч от зоната на конфликта.

Същата вечер немските подводници пристигат в пристанището на Варна и са посрещнати като

освободители,

с радостни възгласи и бурни ръкопляскания.

Последствията от нападението са тежки. Загиват девет души – петима мъже, едно момче и три жени. Ранените са 24, като сред тях са двама офицери и четирима войници, които изпълняват служебните си задължения. Значителни са материалните загуби за града, те се оценяват на 2 милиона лева. Най-голямото поражение обаче остава в съзнанието на българите, които недвусмислено разбират, че Русия е техен враг.

Източник:www.faktor.bg

Момчетата от КЕЙФОР бяха етични и не ни нападаха, довери служителка

През време на войната в Косово /1999 г./, колчем мина покрай столичния хотел „Плиска”, виждах да влизат- излизат млади мъже във военни униформи. Поинтересувах се какви са. Свързах се с камериерката И.Б. и тя ми разказа – били войници от натовските омиротворителни батальони за Косово. Пристигали със самолети у нас от различни държави, оттук ги разпределяли и докато чакали локация, пребивавали в „Плиска” /тогава хотелът беше част от авиокомпания „Балкан”/. Точно тогава бе избухнал скандалът с Доминик Строс Кан, ексдиректора на МВФ, когото обвиниха в изнасилвнане на камериерка – и това бе повод да попитам как се държат младите левенти, нахалстват ли, искат ли си любовни услуги. Камериерката най-подробно ми портретува категорията „хотелски свалячи”. При нас, каза, непрекъснато акостира богат набор похотливци. Повечето не харесват класическата платена любов. Не се задоволяват с елементарното съвокупляване, а работят „на тънката струна”. Понеже при обикновените проститутки липсва елементът на флирта, те го търсят в обладаването на „непрофесионалистка”, на работеща жена. Това им наподобява сърдечна връзка. А не им е нужен и терен, нали камериерките държат ключовете от цели етажи.
Много от похотливците били „международни”. Предимно дядки и чички, богаташи, рентиери, сърфират по звездните морски и планински хотели и си просят от сървис-дамите. За тези маниаци дебненето по стаи и коридори е възбуждащо занимание. Между другото И.Б. съобщи за едно свое качество – вече си е изградила способността да оцени посетителя по незабележими за обикновения човек детайли. Как си оставя леглото, изхвърля ли си пепелника, храни ли се в стаята, проветрява ли я, подрежда ли си нощното шкафче, закача ли си дрехите или ги хвърля по столовете, държи ли си куфарите затворени и, разбира се, най-важното – как е в тоалетната, мърси ли я, простира ли си кърпите, прибира ли шампоанчетата. Богатите свалячи си ароматизирали стаята, оставяли също „имиджови примамки” – на шкафчето ценен часовник, верижка, небрежно оставени пари. В банята – скъпа козметика, отворено марково уиски. Използват се и т.нар. „практики на повикването”, съчетани най-често с недоволство: защо в минибара няма примерно текила, защо водата не е гореща, защо няма арабски ТВ-канал, и пр. Опитва се и „атмосфера на стопляне”, напр. с поръчана услуга – четкане, гладене, лъскане, разбира се, с щедро заплащане. След такива контакти се постига известна близост, от която към атаката е само крачка… Яви ли ни се такъв хитрец, добави И.Б, ставаме внимателни, предупреждаваме рецепцията и пиколото че си имаме “специален гост” и че може да повикаме за помощ.
По основния въпрос – за поведението на войниците, И.Б. каза, че били много любезни и внимателни. Не нахалствали, не били претенциозни, дори правели на жените дребни подаръци… ние тайничко си ги харесвахме, добави тя със закачлива усмивка… Разбира се, питали къде има клубове за компаньонки, по този въпрос ги насочвали към рецепцията.
И.Б заключи, че когато имало опасност някой клиент да я атакува, поверявала стаята му на друга колежка. И спомена тя още нещо и широкоизвестно – в професията й също имало шмекерки-изнудвачки, създавали подходяща „любовна атмосфера” за да заплашат „насилника” с последващото изнудване на някой долар… Изслушах с огромно любопитство своята събеседница и на тръгване се натъжих, пък и размечтах – защо поне малко не си приличам по години и сила на младите натовчета…

Наско МАНДАДЖИЕВ
Вестник „Златна възраст”


В началото на 80-те зрителите и в четирите кина на Пазарджик започнали рязко да намаляват. Явно нещо ставало… Разтревоженият директор на ОУ „Кинефикация“ Васил Власов първо недоумявал, после дочул нещо, накрая разбрал какво става. В един окръжен град, заразен от епидемията на „нелегални“ видео-прожекции, тайната не може да остане дълго време тайна. Органите на МВР направили проверка и разкритията надхвърлили очакванията:

Пред къщата на Асен Асенов заварили над 50 души, които търпеливо чакали ред за следващата прожекция. Макар че предприемчивият собственик бил съборил стената между две от стаите в дома си, обзаведеният с пейки и столове „видеосалон“ пак бил тесен да побере желаещите.
Пред екрана в дома на Михаил и Мира Иванови заварили 29 зрители, осем от които — деца, с приготвени за плащане пари в ръцете си.
В няколко частни видеокина освен местната публика заварили и ценители на „изкуството“, специално пристигнали от Пловдив и Кърджали.
Претъпкан бил и „салонът“ в дома на Фанка Асенова, брат й Сашо Михайлов и зетят Ангел Андонов. Въпреки прескъпия вход и тази вечер както всяка друга на прожекцията присъствували над 30 „кинолюбители“. От тях узнали, че за порнографски филми тарифата е двойна, затова пък за малолетните входът бил с намаление … Самата собственичка, Фанка, не гледала сексифилмите — срам я било!

Разкритите махленски "видеоклубове" били общо над двадесет! Публиката – главно млада и невръстна, се тълпяла в тях. Учениците бягали от училище, за да си запазят ред, „екскурзианти“ от други окръзи се вмествали с предимство, собствениците печелили…
Каква е тази упойка, какво толкова невиждано може да се види в душните „салончета“? Ами наистина неща, които другаде не могат да се видят (за щастие, бихме казали ние). Ако човек се потруди да добие достъп до „закритите прожекции“ и да ги погледа, ще разбере, че продукцията, която е в обращение, се свежда до няколко потока:
Карате-филми — героите са от жълтата раса, боят не спира от първата до последната минута. Някакъв излинял полусюжет свързва отделните бойни сцени, озвучени от стенанията на падналите трупове, от характерните ъкания, с които се нанасят смъртоносните удари, и други звуци, които няма как да наречеш човешки. Кадрите са гросови като в учебен филм.

Шоупрограми, естрада, роксъстави — нищо общо с това, което телевизията ни е показвала. Като гледаш изпълнителите, напразно ще се питаш що за хора са това – певци, шутове или скитници, или привидения, или наемни убийци … Музиката е в тон с реквизита и мизансцена.
Серията „Джеймз Бонд“ — приключенията на кръвожадния агент 007, са канавата на съшити с бели конци уж сюжети, но пък „осмислени“ идеологически с борбата против „червената опасност“. И тук много бой от всякакъв вид — ръкопашен, стрелба, и, разбира се, трупове, кърви, стенания, гърчове и неизменният триумф на суперагента, който между боищата, пре-следванията и бягствата непременно среща и някоя блондинка, за да се убеди публиката с очите си, че е и супермъж.
Порнофилми — всичко, което едно разпалено и болно въображение може да измисли, е нищо в сравнение с това, което оргиите в порнофилмите ще му покажат. Сцените са предимно масови, действието не спира нито за миг, сюжет почти не съществува. И пак гросови кадри като в учебен филм. (Казват, че след една такава прожекция станало групово изнасилване.)

Има още и филми на ужаса, катастрофически, диаболични, каубойски и т. н. Въртели се дори няколко касети, в които главната роля изпълнява с колт в ръка младият Рейгън … Продукцията в обращение е много голяма, но съдържанието и качеството й, общо взето, са това. След шока на първото стъписване настъпва скуката. Тя идва много бързо. Но това го казваме ние, вие. Не тези, които се тъпчат или мечтаят да влязат в нелегалните салончета.
В Пазарджик първи в страната реагираха остро срещу епидемичното разпространение на доходоносните частни видеопрожекции. Осъдени са над 30 души, 20 уредби заедно с касетите към тях са конфискувани. Не трябва да премълчаваме, че на пазарджишкия районен съд не му е било много лесно в тези особени дела, за които няма никъде прецедент. Махленските видеобизнесмени са осъдени на основание чл. 324, ал. 1 от Наказателния кодекс — за това, че са упражнявали професия без съответна правоспособност и разрешение. Текст, по който биха били осъдени и ако са продавали семки без разрешително … По едно от делата четиримата подсъдими са оправдани, защото не е могло да бъде доказано по безспорен начин, че са събирали пари от над 600-те си зрители — т. е., че са упражнявали професия. И съответно уредбите и видеокасетите им са върнати. Нищо не пречи „културната революция“ в дома им, а и не само в техния, да продължи, стига да не носи или да не се докаже, че носи —неправомерни доходи!

Същата история в едър план

Тревогата е фалшива! може би ще каже някой. — Видеоманията не е масово явление.“ Няма как да го опровергаем само що се отнася до частните видеопрожекции срещу заплащане, защото за тях официални данни няма. Но пък няма и основание да вярваме, че тревогата е само пазарджишка, и че нещата другаде са съвсем различни.
За обществените заведения обаче можем да бъдем много по-точни. През пролетта на миналата година представители на Комитета за държавен и народен контрол и на Комитета за култура са направили проверка в 48 заведения, увеселителни и други, с цел да установят как се изпълнява решение № НК-8 от 8 юли 1982 г., с което Комисията за наука, култура и подготовка на кадри към Министерския съвет регламентира производството, вноса, износа, презаписа и разпространението на видеофилми и видеопрограми у нас. Какво се оказва?
Жейно Жейнов, главен инспектор в Комитета за държавен и народен контрол:
— Повечето от видеоапаратурите, ползувани на обществени места, са собственост на частни лица. Близо 90 процента от програмите са придобити и се разпространяват по частни пътища. От 80 касети в студиото за тиражиране на музика към Държавния комитет по туризъм само 6 са получени по официален път, а видеопрограми се излъчват редовно в повече от 100 подшефни на комитета заведения. В най-големия хотел на столицата „Витоша-Ню Отани“ има специално тон-студио за снабдяване на хотелските заведения с музикални и видеопрограми. Но от намерените 35 касети само 19 са на хотела и само 3 — с български записи. Безконтролно се излъчват и филми, доставяни от гости-чужденци. Подобно е положението и в Клуба на младия търговски работник „Астория“, видиотека „Орбита“, бар-дансинг „Ритъм“ в Клуба на моряка и в младежката дискотека към СП „Вода и канал“ — Варна, в дискотека „Балик“ — Толбухин… Намерени са 120 касети с над 250 часа видеопрограми, съдържащи насилие, еротика, екстремизъм…
През миналата година само в дискотеките има над 8 милиона посещения. В колко от дискотеките има видеоуредби, колко видеоуредби има на други обществени места не се знае!

Неосведомения читател сигурно вече се пита; по кой начин, по какви пътища и канали видеото е успяло да нахлуе у нас? В български магазин видеокасетофон не се е появявал, нито видеофилми. Откъде са се снабдили собствениците им, пък и обществените заведения?
До миналата година ВТО „Кореком“ е продало 1580 видеокасетофона, а за тази са договорирани нови 1220. По неофициални данни официално в страната са внесени над 10 000 видеоустройства. Не са малко и любителите на новости, които, за да имат видео, вършат закононарушения, а тенденциите сочат нагоре. Не можем да си представим, че някой ще държи такава скъпа техника само за украса или демонстрация на „в крак с модата“.
Видеофилми се продават официално само в системата на „Интерхотели“, и то само срещу валута и с беден асортимент — предимно анимационни, рядко игрални, нито един музикален. Затова пък имат филми-балети — за половин година не са продали нито, един и накрая се принудили да ги приберат с все балерините и оркестъра в склада … Специализирани ателиета за видеозаписи няма, да не говорим за магазини или щандове за даване на видеофилми под наем, както се прави по света.
Това са официалните източници за снабдяване. Явно не от тях са покрити нито реалният брой уредби в частни ръце, а още по-малко огромните количества филми и касети, които вървят от ръка на ръка между собствениците на частни колекции. Значи съществуват и други начини.

На изясняването на тази „загадка“ (загадка не и за въвлечените в нелегалния пазар) посветихме едно пътуване на автостоп с ТИР. Шофьорът се оказа словоохотлив:
— Кой носи видеофилми? Работниците в Либия, моряците, шофьорите от международните превози. А нашего брата не е аташе по културата. Той гони печалбата. На сезонната разпродажба във ФРГ можеш да купиш видеокасетофон за 400—500 марки и у нас да го продадеш за 5000 лв.
С касетите пък е съвсем лесно — скриваш ги на сума места в колата и тук ги продаваш със 100—150 лева печалба.
За купувачите важи правилото: който търси, намира. На бит-пазарите в София и Пловдив, на пристанищата, по магистралите… Добре снабдените по описаните начини продавачи фактически са монополизирали тази дейност и диктуват вида, качеството и цените на предлаганото. Трябва да признаем, че те показват завиден търговски нюх, проучили са добре конюнктурата, добре познават и се съобразяват с интересите и предпочитанията на платежоспособната публика.
А когато скъпо купената касета се върти, върти и накрая омръзне на собственика й? И това е уредено — този кръг хора пряко или чрез посредници имат безброй връзки помежду си и могат винаги да разчитат на приятелски услуги за нови записи, които се заплащат между 50 и 120 лв.

Нека сега отново се върнем в Пазарджик, откъдето започнахме да разплитаме нелегалното нахлуване на видеото — не за друго в Пазарджик, а защото в рамките на този окръг нещо е направено и се прави, за да се противодействува. Последната мярка е от март тази година — решение на ИК на общинския народен съвет, с което временно се забранява видеото в обществените заведения.
Само месец след забраната е минал, когато журналистическото проучване ме отвежда в крайпътен ресторант недалеч от града. Докато вечерям, на екрана на цветен монитор видеосуперменът Брюс Лий, окуражаван от възторжените възгласи на младежите, претъпкали ресторанта, просва десетина трупа. Как така след забраната? — интересувам се. Никой не крие нищо — видеото е на бармана, купил го на старо от шофьор в Международния автомобилен транспорт. Има и около 40 касети с най-различни записи. (Е, не чак толкова различни…) Държи го в заведението, защото персоналът тук е на процент, а видеото привлича клиентелата. За сравнение можем да надникнем в казиното, където има и добър оркестър, и магнетофон, а за разлика оттук винаги има доста празни маси. Спрели видеото, но в тази седмица, когато нямало прожекции, оборотът намалял наполовина. На бармана му плаща бюро „Естрада“ — Пловдив, по съвместителство за длъжност „звукооператор“ — все едно, че пуска магнетофон.

Особено интересно е признанието на управителя:

Цялата история е търгашеска. От 28 години работя в системата на търговията и виждам, че нещата не отиват на хубаво. Сам дори се чудя как обстоятелствата постепенно ни принуждават да отстъпваме. Позицията ни е пораженческа — правим пропуски за сметка на младото поколение.
Защо разказвам този дребен случай? Защото той доказва, че голата забрана няма да спре нахлуването на видеото — дори и там, където напълно са осъзнати злините и обществената опасност на явлението.
А и защо да го спираме? Защо да се действува по по-лекия, но неефикасен път на забраната? Само по себе си видеото е постижение на техническия прогрес, което може само да се адмирира. Единственият въпрос, целият въпрос се свежда до това кой, как и с каква цел го използува. И тук вече се вижда, че въпросът: „Защо се тръгва от най-ненадеждното в случая средство „забраната“ — е чисто реторичен. Няма алтернатива, няма какво друго да се предложи вместо тъпите, скудоумни, зловредни и опасни филми, които в момента държат в плен сърцата на масовата видеопублика. (Едно уточнение — има един малоброен слой сред нея, които са в истинския и добрия смисъл на думата кинолюбители, хора, които търсят — и намират — нашумял филм в чужбина или филмите на актьора X, или любим стар филм. Но тази публика е вън от явлението и от тревогата ни във връзка с него.)
Защо, защо, защо?
След като по принцип не се отричат достойнствата на видеото, дори напротив от години се набелязват конкретни мерки за внедряването му в бита на българина
Защо тогава срещу български пари не се предлагат нито видеокасетофони, нито видеофилми?
Защо няма българска забавна видеопродукция? Или вносна, но внесена официално, със съответния контрол и преценка?
Защо видеоуредбите за разлика от телевизионните приемници и радиоапаратите не се регистрират?
Защо няма утвърден видеорепертоар за обществените заведения, както например има за оркестрите? (И как практически да св утвърди, след като почти всичко, с което разполагат собствениците, е чуждо?)
Защо няма нормативен акт, уреждащ отношенията между собствениците на видеоапаратура и различните ведомства? (А няма и нормативен акт, позволяващ на предприятията да сключват договори със собствениците, затова всеки начин за заплащане, измислен намясто, върши работа…)
Времето върви бързо. Сякаш беше вчера, когато изразът „Включете видеото“, който чувахме във „Всяка неделя“, не ни говореше почти нищо. А днес сякаш изведнъж откриваме, че видеото е проникнало в живота ни — тихомълком, през задната врата, като вода под рогозка. Разбираме, че сме застрашени от тиха, но опасна агресия и че не можем да си позволим да отлагаме тревожния въпрос: докъде трябва да стигне водата, за да започнем да се браним?
На тоя етап предприемчивите собственици на частни „видеосалони“ просто попълват празнината, защото добре са оценили, че на всичките наши „Защо?“ липсват реални отговори. Иначе празнина не би имало. И не е най-голямата беда, че пълнят незаконно джобовете си за сметка на жадната за зрелища публика. По-голяма беда е нравственото и идеологическо въздействие от тези зрелища. А и законът е изпреварен от явлението: зараждащата се „професия“ видеобизнесмен е твърде далеч от безобидната професия на семкаджията …
Б. Р. На 2. 8. 1984 г., когато този брой на списанието вече беше под печат, Министерският съвет прие постановление 43 (Държавен вестник, бр. 64 от 14. 8. 1984 г.) за създаването и разпространяването на видеофилми и видеопрограми и производството на видеотехника. Постановлението предвижда да се образува творческо-производствено нестопанско сдружение „Българско видео“.

Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.
Оригинално заглавие: Тихата агресия на видеото
Автор: Росен Хубенов Източник www.socbg.com

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече 13 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.
Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 30 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

Какво е специална ракия? Преди години винпромите правеха ракия само от остатъци от виненото производство – изцедени джибри, винени утайки и др. Впрочем и домашните ракии се правят точно така – предимно от изцедени първо за вино джибри. И сега евтините ракии във винпромите продължават да ги правят така.
Такива са ни ракиите по традиция, и домашни, и винпромски. По времето на соца масовата гроздова, 3,70 лв. бутилката, беше с етикет с един грозд и надпис „Гроздова ракия”. Няма марка, няма име. Различни винпроми правеха такава гроздова, а съдържанието се различаваше. Зависи кой винпром какъв виноматериал имал, какви остатъци от какво грозде, какво вино. И някои партиди се случваха много хубави, по-ароматни, с по-мек вкус. Като попадне такава партида някъде из магазините в някой град, квартал на София, ценителите си купуваха по няколко бутилки, че като свърши – няма.

Бутилката на “Сливенска перла” след 1980, чак до началото на 90-те. Снимка: архив e-vestnik
Като най-добри гроздови се славеха от няколко винпрома – от сливенския, Сунгурларе (Славянци), бургаския. (Бургаският вече го няма, бургаската се прави в Поморие, а майсторът й почина пред 2 години).
През 1979 г. във винпрома в Сливен решили да направят ракия от цяло грозде. Първо от него се прави вино, от което пък се дестилира ракията. Това вино се прави специално за ракията, без да се слагат консерванти като за бяло вино. И избрали сортовете Перла и Мускат отонел – най-ароматните сортове грозде в България. Ракията има феноменален успех по онова време – невероятен аромат, леко тяло, ефирна, вкусна.
Ракията е толкова добра, че започват да я продават в тогавашните валутни магазини „Кореком”, наред с уискита и само няколко български питиета – представителните български коняци „Плиска” и „Преслав”. И парадоксът е, че от „Кореком” си я купуват българи, които иначе не могат да я намерят по магазините – дефицитна е, свършва веднага.
В Сливен започва голямо производство години наред, но по някое време през 80-те по-голямата част от лозята с перла са изкоренени планово, заради борбата с алкохолизма в Русия и намаленият износ на вина и напитки за там.  Винпромът започва да прави ракията предимно от Мускат отонел и Тамянка (друг ароматен сорт). Но това променя донякъде вкуса, ракията не е с толкова леко тяло. Въпреки всичко тя остава елитна ракия и докъм края на 90-те години. После се загубва в конкуренцията сред множеството нови специални ракии на различни винпроми, правени от най-различни сортове и рецепти.

Етикетитет на новата “Сливенска перла”, която е с ретро съдържание. Снимка: архив e-vestnik
Днес „Вини Сливен”, в стария винпром, са възродили старата „Сливенска перла”, защото са посадили нови лозя със сорта Перла. Пълното му име е „Перл дьо Ксаба”, селектиран е в Унгария преди повече от 100 години и разпространен у нас през 20-те години на миналия век именно в Сливенско от тогавашната кооперация „Шевка”, чийто наследник е „Вини Сливен”.
От това лято „Сливенска перла” – се появи по магазините с нов етикет и бутилка. Съдържанието на бутилката е в тон с ретро вълната при напитките – възвръщане към някогашната „Сливенска перла” от времето на соца, с леко тяло, специфичен аромат.
Има още една разновидност – „Сливенска перла – барел”, която е отлежала 6 месеца в дъбови бъчви. А „Сливенска перла – 12-годишна” е подбор от специални дестилати, предимно от сортовете Мускат отонел и Тамянка, отлежали при определени условия.

Автор: Иван Бакалов e-vestnik.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив