Мирела е една от хилядите зрелостници тази година. На бала си обаче тя не приличаше на всички останали. Мими реши да облече на паметния за нея ден близо 100-годишна носия.
Красивата девойка успя да разтърси хиляди с вида си. Тя самата призна пред БЛИЦ, че е събирала 3 години всичко по облеклото си. "Дори аксесоарите са автентични", заяви Мирела.
Момичето събра погледите с облеклото си. Тя не спря да развява родното знаме и да играе хора през целия ден, а от модерния й джип звучеше само народна музика.


"Избрах да бъда с носия заради малкото хора които се занимават с автентични носии, оръжия и т.н. Надявам се повече млади хора да се вдъхновят от моя вид и моя избор и те да направят същото, защото това е българското и истинското", заяви пред БЛИЦ Мирела.

Момичето завърши Софийската гимназия по хлебни и сладкарски технологии в София и възнамерява да продължи да се занимава с това. Решила е да кандидатства в Университета по хранителни технологии в Пловдив. Красавицата от години събира носии и участва в различни възстановки.

Вероника МАРТИНОВА, БЛИЦ

„Сега ще ви разкажа за абитуриентските балове, тема, достойна за перото на Толстой. Веднъж гледам го едно момиче ­ направо по бельо. Другото изобилно облечено, заклало цял зоопарк.“ – Камен Донев Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст.

В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове…


По времето на социализма абитуриентските балове са били символ на съзряването. За по-младото поколение ще уточним, че то няма нищо общо със загубата на девствената ципа, а с дългите размишления за избора на път. Сякаш за една нощ животът на младежите се преобръщал и от бунтари с печати върху коленете, те са се превръщали в отговорни личности, които нямат търпения да се гмурнат в морето на живота.

Тогава се е зародила традицията на серенадите, които зрелостниците изпълнявали под звуците на китара (някога във всеки клас е имало поне един, който може да свири на китара) под прозорците на учителите си. Учителите от своя страна пък канели вече бившите си ученици на гости, за да ги изпратят по своя си начин.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

В ресторанта пристигали с велосипеди, а не с лимузини. Разговорите били за избраната специалност в университета, а не за кубиците на силикона, роклите били дълги, а не никакви. (Любопитен факт е, че след появата на филма „Сбогом приятели“ през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.) Пеели се песни за вричане във вечно приятелство, посвещавали се стихове на учителите, писани дълги нощи и прочетени с много емоция, сълзи и треперещ глас. Онова обаче, което най-много отличава зрелостниците някога и днешните, са спомените – първите ги пазят още, вторите нямат такива заради водката! След падането на социализма традицията почти не се променила, с изключение на това, че велосипедите били заменени с колата на родителите, а тоалетите станали малко по-разнообразни. В някои градове събитието се провеждало в Младежкия дом, където отново след полунощ зазвучавали китарите.

И така до днес! Когато Сърбия и Македония сравняват абитуриентките ни с последователки на Джена Джеймисън. Развяват се екстеншъни, обемшъни и две въжета, които в последствие осъзнаваш, че всъщност били роклята. Мама и тати подаряват силикон на щерката, задето някак е успяла да избута училището, тя пък се надява да влезе в НЯКАКЪВ университет, НЯКАКВА специалност, за да й подарят и джип.

Китари вече няма, почти никой не може да свири на тях… Нищо, нали си имат Азис! Имат си и цици, и ако утре в университета и работата не им върви, винаги могат да си сложат още по-големи цици.
Източник: lifebg


През 70-те години на миналия век в землището на с. Варвара, общ. Септември, обл. Пазарджик, върху площ от над 500 000 кв.м.започва изграждането на завода за спиралошевни тръби край град Септември.Завода  е построен с безкористната помощ на тогавашния голям брат Съветския Съюз и е пуснат в експлоатация през 1978 година.

С продукцията на този завод е изградена 70% от газовата мрежа на страната до 1990г. Листовата стомана за тръбите се е произвеждала от Кремиковци  по оригинална технология, създадена от научноизследователските институти на БАН и на завода.

Заводът за стоманени тръби е най-големият на Балканите и дава хляб на над 1500 трудови хора от региона.

Любопитен факт е, че на наша територия са положени 70 хил. т. газопроводни тръби. От тях 50 хил. т. са от българска стомана, произведени от Завода за спиралошевни тръби в гр. Септември. Другите 20 хил. т. са вносни правошевни тръби. От 13-те аварии с газови тръби у нас до 1990 г. всички са при вносните тръби и нито една от нашите. Няма нито една авария с наша тръба! Тръбите, произведени в Завода за стоманени тръби в гр. Септември, показват якостни свойства, надвишаващи изискванията на БДС 4880-79, респективно на американския Х 52 на API.  Въпреки това заводът ни бе разрушен под претекст, че бил с остаряла технология.

Предприятието натрупва дългове, които не може за покрие и е затворено. Обявено е за продажба от НАП няколко пъти, но купувач не е намерен.

Социалистическата гордост днес е разграден двор.

Заводът е закрит окончателно през 2012 г. Орди от роми го обезкостяват за нула време и го изравняват със земята.

Изминаха години от убийството на Васил Илиев и  от покушението на брат му Жоро.
С  упорството на единия и таланта на другия, те бяха призвани да покоряват спортните върхове и да прославят Родината си. Но триумфът се превърна в трагедия. Те бяха главните герои от едно пожертвано поколение спортисти, а имената им станаха символ на криминалния преход в България.
Борческата им история започва в годините на зрелия социализъм, когато спорта е бил сред главните приоритети на държавата.

ВАСИЛ, ЖОРО И СЕСТРА ИМ МАРИЯНА СЕ РАЖДАТ в семейството на Невена и Андрей Илиеви – отрудени хорица със семпло битие. Първите години на децата се търкулват в Кресна. Там са корените на рода им. В края на 60-те години Венка и Андрей нарамват бохчите и хващат автобусa за Кюстендил. Решили са да пробват късмета си в каймака на работническия град. Край тях топуркат хлапетата. Свиват гнездо във ведомствен блок на „стройрайона“ (днес ул. Людмил Янков 31). Бащата Андрей се цани за бачкатор в мина „Сажденик“. Трите дечурлига спят в една стая. Интериорът е спартански – кушетки, черджета и печка „циганска любов“. През 1976 г. Андрей умира тихо в компанията на бутилката. Леля Венка поема фамилията. Майката работи в шивашката фабрика „Марек“. Получава 60 лева на месец. Парите вечно не стигат.
Васко, Жоро и Марияна наследяват дрешки и обувки от съседските деца. Сантиментални лелки ги черпят с пасти и захарни петлета. Васил поема ролята на бащата, макар че е само с година по-голям от брат си. Раздава го настойник. По онова време братя Илиеви каляват юмруци в момчешки банди. Леля Венка записва децата да спортуват, за да канализира енергията им. Тогава трудолюбивият и разумен Васко е в пети, а талантливият и буен Жоро в четвърти клас. Треньорът Стойчо Иванов ги взима под крилото си. Храни ги в механата на Кюстендил. Дава им по 10 лева за спортните лагери. Обзавежда ги с екипи и маратонки. Още тогава забелязва, че и двамата искат да са номер 1. По-късно и двамата стават шампиони на България. Жънат титла след титла.

ВАСКО ИЛИЕВ СТАВА РЕПУБЛИКАНСКИ ШАМПИОН за пионери. Казва „чао“ на гетото и пристига в София. Школува се в „Олимпийски надежди“ при треньора Илия Печикамъков. Очаква го бляскава кариера в ЦСКА. Освен изключителен спортист, той е пълен отличник. Васко е класик в категория до 68 килограма. Четири пъти става републикански шампион за юноши и младежи. Стълбата към големите победи го очаква. Повечето борчета са пришълци от провинцията, отраснали в недоимък.

ПО-МАЛКИЯТ БРАТ ЖОРО ЗАПОЧВА В “ОЛИМПИЙСКИ надежди“ с летящ старт. Борецът в категория 74 килограма няма равен на тепиха. Див и талантлив – така го описват съученици и преподаватели от ковачницата за спортисти. Разчита на вродения си чар. Панта и половина, непримирим враг на дисциплината. Бяга от час. Репчи се на преподавателите. Пише красиво като момиче, но не се свърта над учебниците. Сдушва се с най-лудите глави – боксьора Христо Фурмилов-Фурната от Толбухин и Владимир Саръиванов. По онова време триото е в епицентъра на всеки „пожар“. Подозират го в разбиване на шкафчета и кокошкарски кражби.

Веднъж членът на Политбюро Венелин Коцев разпуска спокойно в сауната на „Дианабад“. Когато се облича, скача като ужилен. Часовникът му е изчезнал. Коцев пази трофея като зениците си, защото му е подарък лично от Тодор Живков. Скандалът е грандиозен. Цялата база на „Олимпийски надежди“ в „Дианабад“ е преровена до шушка. Отнасят го „обичайните“ заподозрени – Жоро Илиев, Христо Фурната и Владо Саръиванов. В шкафчетата им са открити крадени кожухчета и други дреболии. Татовият часовник не е намерен, но внася обрат в живота им. Така по средата на десети клас Жоро, Фурната и Владо изхвърчат с шут от „Олимпийски надежди“ по подозрение в кражби. Заклеймени са завинаги.
Дивият борец Илиев пуска котва безславно в Кюстендил. Къса отраз със спорта и училището. Става общ работник на строеж. Черната овца дори не сънува, че някой ден ще господства над империя с милиарди. Към гастербайтера Жоро проявява интерес именитият треньор на „Левски“ Стефан Кръстев, известен като бате Кефо. Открива опърничавия борец на строежа. Старият и младият борец си стискат ръцете.

С ПОЯВАТА СИ В „ЛЕВСКИ“ ГЕОРГИ ИЛИЕВ СЕ НАЛАГА КАТО лидер. Всички му подражават. Около Жоро тутакси се заформя ядро от веселяци. Тайфата има ритуал – всяка неделя в „Магурата“. Борците си поръчват задължителната мелба „Дипломат“. В нея има всичко и струва само 2 лева и 5 стотинки. Момчетата от провинцията живеят в хотела на „Левски“ до басейн „Спартак“. По онова време Жоро Илиев има само един проблем – анархистичната си природа. Алергичен е към правилата и често го демонстрира. През 1983 г. дивият борец е разследван за кражба. Отървава присъдата. Но се откроява като честолюбив кибритлия с афинитет към битките. Треньорите го записват в механотехникума само и самода закърпи „средното“. За Жоро училището е отсвирена губерния. Бута го неглиже. С чар припечелва някоя и друга бележка. Останалото е мъчение…

С лекота на пеперуда лети към борческите върхове. Момчетата на бате Кефо стават хит през 1984 г. На спартакиадата в Плевен „отстрелват“ 5 златни, 4 сребърни и 2 бронзови медала. Изгрява звездата и на Жоро. Три пъти става шампион на България. Два пъти за юноши и веднъж за младежи. Златният медал на Балканиадата в Турция го прави герой. През 1984 г. „Левски“ има друга тръпка – МВР-адата в Будапеща. Там се стичат отборите от соцлагера. Жоро печели бронза. Жоро е едно от най-бедните момчета в отбора. Омагьосан е от витрините в Будапеща и мълви: „Кореком до Кореком!“.

През 1984 г. Жоро става войник в спортна рота. Георги Илиев е уреден да служи на стадион „Георги Аспарухов“ от треньора си по борба в спортния интернат „Олимпийски надежди“ Илия Печикамъков, който убеждава генералите, че талантливият състезател по борба трябва да тренира усилено дори когато е призван като войник. Юношата от Кюстендил оправдава доверието на наставника си, като в категория до 82 килограма на международно военно първенство във Франция завоюва златен медал .Съказарменици на Георги Илиев от спортната военна школа на стадион „Георги Аспарухов“ в София си спомнят, че бъдещият топ мафиот не се откроявал като престъпник в тийнейджърските си години. „Напротив, беше веселяк и добряк.“
Георги Илиев обаче не кара безоблачна казарма. Месеци преди да се уволни от служба, бъдещият бос на ВИС-2 отива на спортен лагер в Камчия. Борците се пръсват из десетината бунгала на „Левски“. Всяка вечер купонясват в първото барче край брега. Пият хитовия за времето коняк „Слънчев бряг“. Жоро е сърцето на купона.

Във врата на дивия състезател диша екшън, който ще завърти живота му като пумпал. Една вечер „Слънчевият удар“ омагьосва борците. Пръв сдава багажа техният съотборник Кирчо. Емва се към бунгалото с германка. Момичето е пламнало от няколко конячета. Двамата прекарват гореща нощ. Кирчо тръгва да я изпраща. Той и немкинята катерят стълбите на лагера. Срещат ги седем пияни „орунгели“, изразява се днес експресивно участник в екшъна. Сред тях е и Жоро, гушнал в обятията си девойка. Германката е „джапнала“ здраво. Вдъхновени от усмивката й, няколко борци я грабват на рамо. Примъкват я обратно към бунгалата. Забивачът Кирчо вдига ръце. Каквото има да става, ще става. Загорели борци нападат еуфоричната германка и си я прехвърлят един на друг. Упоената гедерейка се търкулва през обятията им. Стартира групово изпълнение. Немкинята е пасивна като надуваема кукла. Хили се механично в алкохолния си полусън.

През това време Жоро прави секс с родна хубавица, която е „ковнал“ същата нощ. Изпраща я и се връща в лагера. Минава през банята. Там е немкинята, която се къпе с леден душ. Двамата се заиграват. После се шмугват в стаята на Жоро. Границата между пиянска оргия и престъпление изглежда тънка като паяжина. По-късно целият съдебен процес се дирижира от свидетелски показания. Затова не е ясно доколко е обективен. И до днес участниците имат различни версии за случилото се в нощта на разгула. Повечето твърдят, че Жоро не е изнасилил германката. Той е само „черешката“ на нощното приключение. Търсачката на силни усещания доброволно се е отпуснала в лапите на мъжищата от борбата. Така твърдят треньорите. Но доколко са обективни?

Да надникнем и в тъмния вариант на случката. Изглежда грубовата, с нюанси на трилър: Кирчо и германката катерят стълбите на Камчия. Пресреща ги глутница пияни „кингконги“. Борците грабват немкинята като агне и я заклещват в бунгалото. Следва грозна щафета. Последното „включване“ е на Жоро.
НЕМКИНЯТА СЕ ПРИБИРА В КЪМПИНГ „РАЙ“ В ПЛАЧЕВЕН вид. Администраторката се шокира. Летовничката развързва език и обрисува оргията. „Това е изнасилване. Ако ги осъдиш, ще изкараш пари“, налива масло в огъня администраторката. Речено-сторено. Милиционерският на къмпинг „Рай“ си плюе на ръцете и изстрелва телеграма до МВР. После хуква към лагера. За момчетата отговаря майор Янко Шопов, бивш световен и европейски шампион по борба. Като чува за „инфекцията“, изтръпва от болка. Сякаш го бомбардират с топчета за пинг-понг. „Мачовците“ се строяват на плаца в базата на „Левски“. Вой на сирени. Милиция. Пристига и германката. Тя е запомнила, че първият „завоевател“ Киро има татуиран кръст между двата пръста. Милиционерите му заповядват да си покаже ръцете. Кръстът е налице. Туристката сочи с пръст и останалите.

„И аз бях!“ – намърдва се между шамарите Пламен Сираков-Пампо. Шаш и паника. Образцовият Пламен е брат на футболиста Наско Сираков и син на Петко Сираков –първи шампион по борба на България и близък приятел на Тодор Живков.
Заподозрените излизат пред строя. След по-малко от час ги качват в камионетка. „Момчетата потеглиха към ареста с вид на изпаднали германци. Едни бяха по шорти, други по джапанки – разказва свидетел на случката. – Най-нелепо изглеждаше Жоро. С наелектризирани къдрици, още мокър бански и набързо нахлузена тениска.” Дежурният победител е туширан за пръв път. Ударът го изстрелва от тепиха. Шампионът пада. Твърде безславно за славолюбивия Жоро. Той знае, че е аут. Травмата е завинаги. Ще разбие психиката, както и живота му.
„Ако не беше инцидентът, Жоро щеше да стане световен шампион – ядосва се бате Кефо. – Талантът на момчето обещаваше да покори света.“

ОРЕХЪТ СТАВА ОЩЕ ПО-КОСТЕЛИВ, КОГАТО ЛЪСВА, ЧЕ германката е дъщеря на шеф от ЩАЗИ. Озлочестената девойка е готова за отстъпление. Страхува се, че скандалът ще стане достояние на родителите й. Тя отказва да съди борците.
Късно е за заден ход. Военен съд разнищва екшъна. Консулът на ГДР лично наблюдава делото. То предизвиква бурни реакции. Най-много буйства старият Петко Сираков.
„От ярост заплашваше да застреля сина си – спомня си свидетел на събитията. – Беснееше, че е опозорил фамилната чест. Капката на позора преля с издънка на другия му син.“ По това време Наско Сираков е изключен от футбола. Заради нежеланието на стария Петко Боян Радев и други именити борци правят всичко възможно да спасят момчетата. Няма място за маневри. Късно е.
Очертават се неизбежни присъди. Боксовата круша в съдебната зала е Жоро. Накисват го като инициатор. Присъдата приклещва Жоро в менгеме: 11 години затвор при строг режим. За него времето спира. Пътят с белезниците е рамкиран. Отвежда го в Белене, после в Бобов дол. Дивият е в клетка. С нея започва и свършва хоризонтът му. Другото е статистика: двама борци отнасят по девет години затвор. Трима по седем. Още двама по шест. Братът на Наско Сираков – Пламен, лежи 8 месеца. Баща му го измъква от затвора, след като той и Наско Сираков подписват документи, че ще помагат на ДС.

ПРИСЪДАТА НА ЖОРО Е ВТОРИЯТ НОКАУТ ЗА ВАСКО СЛЕД смъртта на баща му. Борецът се усамотява в стаята на „Олимпийски надежди“. Изглежда психясал. Отстрани е необяснимо. Животът му е опънат като по конец. Изкарва шестица след шестица. Чете с жажда на приключенец. Наложил се е като един от добрите ни класици в категория до 68 килограма. Забива титли от воле. Веднъж е шампион за мъже на България. Четири пъти става победител за юноши.
Свижданията на Георги са рехави. Идват само най-близките му хора. Прави се на железен. В очите на бате Кефо изглежда така: „Отидох му на свиждане два-три пъти. Повтаряше едно и също като швейцарски часовник: „Няма проблем. Затворът е школа!“. Между Жоро и брат му прехвърчат искри. Треньорът Стойчо Иванов си спомня: „Гледаха се с мъка. Като зверчета в циркова клетка. Крепеше ги братството, но те не го осъзнаваха.“

ЖОРО СЕ РАЗВИХРЯ НА ЗАТВОРНИЧЕСКИЯ ТЕПИХ. Око за око, зъб за зъб. Смила всеки, който се изпречи на пътя му. Стоманеното круше мачка поголовно. Понякога тръшва по три-четири „парчета“ наведнъж. Мускулестият и необуздан мъжага става тартор на затвора. Престоят в затвора го прави агресивен и отмъстителен. Налита на бой. Никога не успява да се отърве от този си навик.
В този момент Васко е яхнал гребена на вълната. Борецът е шампион на България във всички възрасти. Сякаш е колекционер на трофеи. Втори на балканиада, трети на европейско и пети на световно. Жоро се радва. В това време Васко Илиев е авторитет в ЦСКА. „Нагиздил“ се е с чин офицер. Устремен е към поредното предизвикателство – олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Намесват се обаче „клубните интереси“. В последния момент Васко Илиев изпада от списъка с участниците. Мястото му попълва Георги Караманлиев – Шивача от „Академик“, сега треньор в Швейцария. „По ирония на съдбата Васко го побеждаваше във всички състезания – спомня си бате Кефо. – Шивача не можеше да му стъпи на малкия пръст. Времето беше такова, че конюнктурата надделя.“
Силният коз на Шивача е чичо по „върховете“. Новината на прецакания сервира треньорът Стойчо Иванов. „По това време Васко беше на лагер в Кюстендил.
Готвеше се за олимпиадата – разказва Иванов. – Поднесох му „сюрприза“ по най-фасулския начин: „Васе, преебаха те, щото на Шивача чичо му е по върховете.“ „Тренер, приключвам официално със спорта“ – отсича Васил Илиев. 12-годишната му кариера приключва за миг. После се жени за детската му любов от Кюстендил Мариета. Сватбата е комсомолска. Минава в тесен кръг. Треньори, роднини и учители са ВИП-ът на събитието. В снимките от семейния албум липсва само Жоро, който е в затвора.

„ВАСКО ИЛИЕВ ПРЕГОРЯ, СЛЕД КАТО НЕ ГО ПУСНАХА В СЕУЛ – щрихира го треньорът бате Кефо. – Идеализмът му беше съкрушен. Шампионът задраска миналото си и излезе на пътя. До момента беше живял със стипендия от 30-40 лева на месец. Тези пари се изкарваха за половин час на улицата.“ Преображението на 22-годишния терминатор от тепиха става за дни. Васил Илиев вече е Васко Бореца. Оформящият се ъндърграунд го лапва като топъл хляб. Лошото момче става „хъш“ в Будапеща. Занимава се с чейндж, измами и грабежи. Васко се прочува като виртуоз на крадените коли. Мозъкът е покойният гребец Иво Карамански. За всички тях медалите, имената и звездните мигове вече нямат значение. Славата е сянка от миналото. Сега са с качулки на анонимност и нямат нищо общо с Робин Худ. Настоящето е грубо и изпълнено с адреналин. Няма далечни победи. Има тук и сега.
В разгара на „турнето“ Васко и Карамански се скарват люто. Унгарското турне е затворена страница за Васил. Той яхва магистралата. Прощъпулникът на Илиев са измамите на турски гастербайтери, които минават през България.


ПО ТОВА ВРЕМЕ ЖОРО ИЛИЕВ ВОДИ БИТКА В ЗАТВОРА. Тoй е сред организаторите на стачката в Бобов дол. Качил се е на покрива и е развял българското знаме. С тази снимка цъфва на първите вестникарски страници. Затворниците искат амнистия. След бунта през 1990-та е приет Законът за амнистията. Според него се намаляват присъдите на всички, които са излежали повече от пет години. Жоро скача до тавана, като чува, че вече е свободен.

ЖОРО ИЛИЕВ ИЗЛИЗА ОТ ЗАТВОРА С МНОГО ПРИЯТЕЛИ. Нa някои от пандизчиите им е писано да се прочуят. Като лидера на ДПС Ахмед Доган например.
Жоро вижда, че нищо не е както преди. Борчетата са телепортирани на магистралата. Градът, дискотеките и гаджетата изглеждат по-нови и по-лачени. Бившият отличник на „Олимпийски надежди“ Васко е станал вълк в глутницата. Мени кожата, както и нрава си. Все по-рядко отсяда в ж.к. „Дружба“, където го очакват дискохвъргачката Мариета и невръстната му дъщеря Ивона. Бойната слава сервира на Васко първите си изкушения. Обливат го блажните погледи на дискотечните сексбомби. Кланят му се и всички спортни величия, отритнати от „Олимпийски надежди“. Вените на илюзиите са прерязани. Мускулите са впрегнати в каруцата на Дявола. Дивият Жоро е най-новото попълнение в нея.

В статията са използвани откъси от книгата на Надя Чолакова „Живей бързо“.
Други източници: http://skandalno.net, част от снимките- Фейсбук страница ВИС-2.Вижте още:Неизвестни килъри държат в страх пловдивските сарафи в продължение на една година през 90-те



Едно време нямаше надписи като „Пушенето вреди на вашето здраве”, „Пушенето убива” и т.н.
Опаковките на цигарите бяха семпли и стилни.
Мъжете дърпаха яко и бълваха облаци дим. Тарикатите пускаха дима на кръгчета.
Спомените ми са от времето, когато цигарената промишленост вече беше национализирана и се бяха появили нови марки. Социалистически.

Умираха кръчмарски песни като:
      Ти ги пушиш „Томасян”,
       Аз ги пуша муфтаджан.
„Муфтаджан” идва от „муфта”. Аванта – казано на чист български.
Филтърът още не беше измислен.
Цигарите бяха безбожно евтини – на цената на един хляб горе-долу.
Най-евтините бяха „Тютюнопроизводител”, мисля, че те не се пускаха официално в продажба, но можеха да се намерят на сергиите по пазарите.

По-бедните пушеха „Ударник” – по-серт, и „Бузлуджа” – по-яваш. Мисля, че бяха по 20 стотинки.
Постепенно интересът към тях намаля, но „Арда” –та пък си остана класическа народна цигара. В началото на 70-те години струваше 25 стотинки.

Биваше два вида –с бандерол и без бандерол. Без бандерол беше от по-лошокачествен тютюн, не че беше контрабанда.
Учениците пропушваха с „Малка Арда” – струваше 12 стотинки. Какво му плащаш.
От време на време пускаха малки серии кутийки с по 4 или малко повече цигари. Посветени на Международния панаир, примерно, или на друго събитие. Имаше ги само във фирмените магазини на „Булгартабак”.
Намираха се и марки, които не станаха популярни, но както се казва – за всеки влак си имаше пътници.
Имаше луксозни „Дипломат”, „Спорт” – по-дълги от обикновените, „Рила”, „Лукс”.
Че даже и „Девети септември”.

По стрелбищата класическа награда беше цигара „Фемина” – със златен станиол в единия край, доколкото си спомням.
В Пловдив май най-масовата цигара беше „Родопи”. По-късно „Слънце”.
„Слънце” – то струваше 32 стотинки.
Старшина Костов в казармата си купуваше от лавката три кутии с едно кибритче – правеше точно левче.
По-късно сложиха филтри на повечето цигари, „Родопи” се продаваха и в новия вариант, но „Арда”- та мисля, че не вървеше.
Отначало филтърът беше от нещо кат лигнин. Едни от първите ароматизирани цигари с филтър бяха „Ел Диабло” – по 55 стотинки.

Имаше и „Шипка” – ако не се лъжа.
Около 1967-а излезе модата на ароматизираните цигари в твърда кутия. Бяха три марки „Ком”, „Луна” и „Ропотамо”. Миришеха така, както си представяхме, че миришат западните цигари.
За броени дни новите цигари станаха най-търсени от младите пушачи.
Беше съвсем друго – седнеш на бара, извадиш бяло-червената кутия „Ком”, почнеш да я разопаковаш, отваряш капака, сваляш станиола, дърпаш червената лентичка…Поднесеш на останалите…Тарикатска работа.
Не след дълго се пусна мълвата, че и трите вида цигари са отровни – радиоактивни или нещо подобно. И за три дни интересът към тях секна така изведнъж, както се беше породил. Като с нож.

Лавката в казармата не можа да продаде един стек изостанала „Луна” за цяла година.
Войниците тогава пушеха „Арда” и „Слънце”. По-заможните – „БТ” от 60 стотинки.
Имаше поне три вида БТ-та – в пакет, в пакет с целофан и в кутия.
Всички твърдяха, че твърдото БТ е най-добрата българска цигара. За да се намери, трябваха връзки или късмет.
Да не забравим „Стюардесата”. Тя биваше малка и голяма. С целофан и без. Освен това имаше различни подвидове, които се познаваха по тайни знаци – примерно по цвета на филтъра.
Най-се търсеше „плевенската”.

По едно време пуснаха японски цигари. Държавата рядко отпускаше валута за покупка на вносни цигари, така че не знам каква беше причината за тази щедрост. Може би бяха плод на някакъв бартер.
Японските цигари струваха по 55 стотинки и бяха съвсем конкурентни. Бяха „Хоуп” – викахме им „Хопе”, „Хи Лайт” и – ако не се лъжа, „Чери”.

Суло и Пульо минаха на японски цигари, един ден те изчезнаха и лека-полека се забравиха.
В края на 70-те години имаше и „лицензни” цигари като „Астор”. Доста по-късно и „Марлборо”.
Когато след 10 ноември пазарът се насити с внесено кой знае откъде дълго „Боро”, познавачите въздишаха по българското късо, което си бе по-близко до оригинала от вносните.
Носеха се слухове, че още през 50-те години сме произвеждали „Честърфийлд”, но това си било истинска държавна тайна.
Цигарената ни промишленост бълваше огромни количества продукция за Съветския съюз”. За онзи необятен пазар беше предназначена марката „Ту 134”.
Работниците от пловдивската цигарен фабрика изнасяха такива цигари и ги раздаваха на близки и познати. А може би ги и продаваха.

Мисля, че имаше експортни „Опал”, но не помня дали бяха за съветския пазар.
Вносни цигари можеха да се купят най-вече от магазинчетата към хотелите и ресторантите на „Балкантурист”. Струваха 1,40, 1,60 – до два лева.
Имаше прекрасни цигари, но и тях ги развалиха. Някой преди няколко месеца ми беше пратил прекрасна и тъжна история за деградацията на старите световни марки, но не мога да я намеря – ще го моля да я изпрати отново, ако прочете тези редове, сега му е времето за допълване на цигарените спомени.
Вносни цигари имаше в изобилие и в Кореком.
През лятото на 1980-а бях семейно на море в Китен. Имахме десетина западни марки и с тях си купихме един стек „Ротманс”.
Ех, че беше хубаво. Картата 14 лева, кебапчетата и ракията – евтини, и накрая като палнеш една вносна думана – живот. Все едно, че си в Монте Карло.

Едни приятели, все още ергени, пък правеха следния номер на морето. Тръгваха с една кутия „Марлборо”, изпушваха я, след което я пълнеха с каквото попадне.
Черпеха щедро рускините, а те ахкаха от неземния аромат. Макар че той си беше от категорията „Ту 134”.
Най-шантави бяха румънците. Даваха мило и друго за „Кент”. Никаква друга марка не признаваха.
Един ден минах през Букурещ, бях си приготвил две-три кутии „Кент”, които продадох още на гарата, и с пълен джоб леи тръгнах да поразгледам града.

Открих някакво скъпо заведение надникнах вътре и какво да видя – седнали румънските пичове с понаправени мадами и на всяка маса без изключение – кутия „Кент”. Явно който няма Кент, не може да си намери мадама.
А сега – мадамите вече не се лъжат с лъскави кутии цигари. Искат сухо.

Източник:zaprehoda

Нейчо Попов с Невена Коканова в "Мъже в командировка"
 „Мъже в командировка“ е български игрален филм (комедия) от 1969 година на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Тодор Стоянов. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел.

Филмът се състои от три новели със самостоятелен сюжет – „Пуловерът“, „Гост“ и „Епизодът“. Обединяващата идея е любовта и взаимното уважение между партньорите.

Мария Нейкова и Георги Минчев изпяват песента на Петър Ступел към филма – „Закъснели срещи“, и по-късно печелят за нея първа награда на „Златния Орфей“.

Рецензия:
    „Пуловерът“ – Кирил казва, че заминава в командировка. Съпругата му Мария решава да го изненада като му изплете пуловер. Тръгва да носи прежда и попада на колата на мъжа си (с която би трябвало да е заминал), спряна пред непознат дом. Мария трябва да реши дали да премълчи изневярата и да запази семейството си.

    „Гост“ – Финансовият инспектор Кантарев, застаряващият вече мъж, е привлечен от красива млада сервитьорка (Данчето) и започва да мечтае за любовна авантюра с нея. Тя го поканва у дома си, където го запознава със съпруга си, и Кантарев осъзнава, че Данчето вижда в негово лице само бившия си учител, към когото изпитва най-добри чувства.

    „Епизодът“ – Главното действие се развива между млада актриса – Снежа, нейния приятел, войник, и директора на продукцията – Бижев. Момичето е на снимачната прощадка, а приятелят и е излязъл от казармата, само за да я види и не разполага с много време. Снежа и директорът флиртуват, но когато Бижев се запознава с приятеля и, решава да се отдръпне.


Нова година не идва, ако телевизията не я покаже. Заради този маркетингов закон на съвременната забавна индустрия съществуват и новогодишните програми.
ВИДЕО:
А когато телевизията у нас беше една, за тях ръководството не се скъпеше, даваше повече пари, обмисляше още от август кои най-големи звезди да излязат на малкия екран, а през ноември вече строеше декорите и снимаше.

Днес не е същото. В домовете ни вече влизат по 150 тв канала от цял свят, а интернет разширява многообразието до безкрайност. Затова и телевизиите отдавна не снимат толкова скъпи и лъскави програми. Онези обаче – направени с една-единствена цел за една-единствена телевизия, още се помнят. Те и не бяха толкова отдавна.

Само година-две след като стартира в ефира на 7 ноември 1959 г., Българската телевизия (БТ) започва да пуска приветствие на Тодор Живков навръх Нова година, както и забавна програма, която да развлича зрителите. Много хора са ги гледали и ги помнят, но малко са вече живите, участвали пряко в създаването им.

Баш скулпторът Величко Минеков измайсторил първия паметник на Тато в Правец и надгробните паметници на Мара Малеева и Людмила Живкова

На 9 август се навършват 12 години от смъртта на човека, управлявал България цели 35 години "со кротце, со благо и со малко кютек". Никой не вярваше, че Тодор Живков ще се пренесе толкова "рано" в отвъдното, защото приживе той обичаше да се фука с предците си, които често прехвърляли стоте. Според негови бивши приближени точно това му изяло главата... Ако се беше преструвал на болнав и немощен, той можел да изкара още няколко спокойни години на кормилото на държавата А така, пращящ от здраве, при това от сой на дълголетници, никой нямал търпение да го чака да умре, та чак тогава да сдаде властта. Бившият Първи издъхна месец преди да навърши 87 години. Преди това той се лекува 27 дни в Правителствена болница. В последния му път го изпратиха целият клан Живкови в пълен траур, бившият член на ЦК на БКП Йордан Йотов, негов земляк, както и част от тогавашните БСП лидери.

Тато бе погребан на "правителствения" 10-и парцел в Централните софийски гробища. 

Най-любопитното е, че родната къща на Тодор Живков, която си остава главната туристическа атракция в балканската паланка, е превърната в... кръчма. Постройката на бившата улица "Маруца Живкова" е скромна, с почти запазен възрожденски стил. Но около нея се шири луксозен туристически комплекс с претенциозното лого "Клуб "Правец". Преди години, когато Тато за пръв път напусна "Секвоя", за да посети родното си място навръх 24 май, култът към него беляза своя бум. Тогава портретите му се харчеха между 100 и 200 марки. А в лъскавия бар "Роко" в центъра на Правец над главата на барманчето висеше ликът на Първия, увеличен многократно. Между живите беше и бившата камериерка на Живков - баба Цоца, която преди 10 ноември въртяла цялото домакинство на станция "Чавдар". Там Тато пирувал със свитата си, за всяка трапеза се колели прасенца сукалчета, а пък животът в Правец бил "пей, сърце". Баба Цоца понякога даже... преспивала в покоите на Тато. По думите й той много обичал хубавите булки. "Па у това е убостта на живота", каза бившата ВИП икономка. Днес всичко това е вече история. На 10-и парцел в Орландовци, където са струпани покойниците от клана Живкови, положението е доста по-различно. Гробовете на Людмила и Тато бяха осквернени от вандали. И докато човекът, отчупил парченце от бронзовия нос на "дамата с тюрбана" в средата на 80-те, бе заловен и набързо осъден на смърт, то крадците, отмъкнали буквите от надгробната плоча на Първия, потънаха вдън земя. Впрочем автор на надгробията е "придворният" скулптор на височайшето семейство проф. Величко Минеков. Той си спомня, че когато починала Мара Малеева, Людмила Живкова му възложила лично да направи надгробен паметник на майка й. След нейната кончина го извикали в ЦК и Милко Балев му казал: "Величко, тъй като предстои годишнина от смъртта на Людмила, има решение да се направи паметник. Решихме на теб да го възложим". Маститият скулптор изработва и първия паметник на Тодор Живков в Правец. Тази задача също му била спусната "отгоре". А понеже предстояло и посещение на Брежнев у нас, неговият колега Валентин Старчев бил удостоен с височайшата поръчка да измайстори паметник на съветския генсек, който се кютна в алеята зад паметника на Съветската армия в София.

Малко след погребението на бившия Първи сред народа и в медиите плъзнаха куп слухове и легенди

О.з. полковник от УБО, пожелал анонимност, хвърли бомбата, че някой е "помогнал" на Тато да се пренесе на оня свят. "Дълбоко се съмнявам, че Тодор Живков си замина от естествена смърт", заяви бившият кадър на УБО. Дълги години той бил в близкото обкръжение на Първия и много добре познавал здравословното му състояние и дълголетния му правешки корен. "Някой, но това не е медицинско лице, е помогнал смъртта да настъпи по най-бързия начин. В лабораторията на УБО имаше суперефикасни медицински средства, които можеха за кратко време да ускорят до смърт иначе традиционни болести, с които може да се живее дълго. Така например едно нищо и никакво хапче, пуснато незабележимо в чашка кафе, само след 3-4 часа предизвиква стопроцентов инфаркт...", разкри човекът от "гвардията" на Тато. Ако се вярва пък на щатния сътрудник на Второ главно управление на МВР - някой си Д.М.,

Живков изобщо не е умирал през 1998 г., а се покрил в Швейцария. ДС служители го прехвърлили там в пълна секретност. Тато се настанил при брат си Христо и заживял като суперзаможен рентиер. Защото заедно с него към швейцарските банки "пътували" и авоарите му в размер на 270 млн. долара. Според тайнствения разузнавач в гроба на Първия лежал... неговият двойник. Той се казвал Павел Димитров. Бил роден през 1912 г. и работил като стоковед в СО "Технснаб" в Шумен. През 1981 г. бил вербуван от Шести отдел на ДС заради удивителната прилика с "първия партиен и държавен ръководител". На 24 април дубльорът на Тато "загива" при пътен инцидент в отсечката между Троян и Тетевен при загадъчни обстоятелства.

Автор и снимка :Виктор НАУМОВ /Блиц/


През 1877 г. на официална церемония до град Плоещ, Румъния, изработеното в руския град Самара знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение с командир подполковник Павел Калитин.

Създаденото от монахини знаме първоначално е било предназначено за Априлското въстание от 1876г., но по решение на местната власт в Самара е предадено година по-късно на Българското опълчение. На специална церемония в Плоещ на 6-ти май по стар стил (18-ти по нов) делегация от руския град тържествено връчва трикольора в червено, бяло и синьо на Трета опълченска рота с командир щабс-капитан Попов и Трета дружина, предвождана от подп. Калитин. За знаменосец на новия флаг е определен Антон Марчин. Знамето е заковано на дръжката със златни пирони, последният от които е поставен от старият поборник и войвода дядо Цеко Петков.

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ; Николай Дмитриев-Оренбургски
Знамето участва в сраженията край Стара Загора, където последователно загиват трима знаменосци. При риска флагът да бъде пленен, командирът подп. Калитин героично жертва живота си, за да не попадне знамето в ръцете на врага. Изнесено е от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група и в последствие участва в битките при Шипка и Шейново.

Днес оригиналното Самарско знаме може да бъде видяно в Националния военноисторически музей, където то се съхранява при специални условия от 1946г. насам.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив