Предполага се, пивоварна Каменица е разположена на осмото тепе на града.
След Освобождението Пловдив тръгва по пътя към модерния свят. Наред с паркове, градини, градоустройство, започва да се говори и за бирата като едно от емблематичните питиета на Европа. Първата пивоварна е създадена от швейцарците Редолф Фрик и Фридрих Сулцер – техници в Барон-Хиршовата железница.

Тя е в „Тепеалтъ” при днешния Понеделник пазар и всъщност е домашна работилница с два казана за варене на бира. През 1882 година те регистрират акционерно дружество „Хрик и Сулцер” и издигат първата сграда на своята фабрика недалеч от източния край на града в местността, наречена Каменица.

Дълги години от тук са отломявани камъни за строеж, което предполага, че там е било осмото тепе на Пловдив. Постоянно блика студена подпочвена вода, като условие за производството на вкусно пиво, защото в града все още няма построен водопровод.

През следващите години са инсталирани нови машини, прокопани са изби за лагеруване на пивото и в двора е създадена бирария с няколкостотин седящи места. В цялата страна се утвърждава марката на пловдиското пиво „Каменица”.

През 1912 година производството достига 120 000 литра, през 1920 – 320 000 литра, по-късно надминава милион. В средата на ХХ век израстват корпусите и емблематичният комин на новата модерна фабрика. За поколения българи произвежданата в Пловдив бира „Каменица е един от символите на града. Създаваната 130 години традиция остава само спомен...

Автор: Валери Стоев- trafficnews.bg

Легендарният Бисер Христов Киров, който почина на 6 ноември 2016 г. в Берлин от инсулт, е дал последното си интервю за руския вестник "Комсомолская правда". Бисер Киров е заслужил артист и на Руската федерация. Има над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка.

Като композитор има записани над 300 свои песни на български, руски, немски, чешки, полски, испански и др. езици. Жури е на международните фестивали в Сочи, СССР, Хавана и Варадеро, Куба, Ялта-Москва - „Транзит“, Русия, „Златният шлагер“ и „Славянский базар“, Белорусия, „Бархатний сезон“, Украйна, „Гласовете на Азия“, Казахстан, Славянск, Краснодар. - Оказва се, че Русия заема важно място в живота ви. - И в душата! - В Русия пребивавате по-често, отколкото в родната България, така ли е? - Абсолютно вярно! Така се случи. Тук завърших ГИТИС (Руски институт по театрално изкуство – бел. ред.), тук беше първото ми участие на международен фестивал, това беше през 1967 г. А през 2007 г. Дмитрий Медведев издаде указ, с който провъзгласи Бисер Киров за заслужил артист на Руската федерация. Това ми даде лично самочувствие, но смятам, че е заслужено.

Аз съм българин по рождение, но вярвам, че за изкуството няма граници. - Много от вашите песни са по стихове на руски поети. Четете ги в оригинал? На руски език? - Да! Аз се изучавах тук в ГИТИС, бях длъжен да знам руската поезия не само защото имаше и такъв изпит. Завърших с пълно отличие. - Затова и отлично знаете руски... - Навярно го знам отлично, но с течение на времето хората започват да говорят с все по-свободен стил... Руският език е изключително богат, а руската поезия зашеметяваща.

В нея има дълбочина, самият език й придава чувство, и дух, и метафора, която е много трудно да изразите на друг език. В последните 10 години у нас в България изобщо не се учи руски език, няма руски училища, три-четири са в цялата страна... Искам да не забравяте, че България е дълбоко свързана с Русия. Навремето много от вашите момичета се омъжват за наши бригадири, които ги водят в България и създават семейства. А сега през последните години близо 250 хиляди руснаци си купуват недвижимо имущество в България.

Сега полека започват да възстановяват връзката между двете страни. - Наричат ви правителствен певец... - Може и така да се каже. Често ме включваха в правителствени концерти както в България, така и в СССР. Между другото, първоначално пеех само български песни. А руските романси се появиха в концертите ми благодарение на "леката ръка" на Брежнев. Преди време аз и оркестърът ми имахме изява в курорта Слънчев бряг. Тогава във Варна пристигна Брежнев и реши да дойде на нашия концерт. Обкръжението на Леонид Илич ни препоръча да подготвим изпълнения на руски език. Знаех само четири песни : "Калинка", "Очи черные", "Эх, раз, еще раз", "Под окном черемуха колышется".

Нямахме никакво време да разучаваме нов репертоар. Нашият пианист се включи и направихме бърз подбор от най-добрите изпълнения. Така за първи път изпълнихме руската си артистична проява, и то не пред кого да е, а пред самия Брежнев. Той остана доволен. Оттогава насам този "руски букет" изпълнявахме на всеки мой концерт. - ...На банкетите Бисер обръща няколко чашки, пуска шега след шега и е весел. - Аз не съм против разпускането след концерта. Обичам вино, коняк. Но си зная мярката. Обожавам руската кухня. А за гости с удоволствие приготвям българско национално ястие - шопска салата. - Вие сте строен, предполагам пазите диети? - Моята диета - ям възможно най-малко. Ако ми се прияде сладко, ям. Такава диета реално няма. Позволявам си от всичко по малко и живея според изградения си ритъм на живот. Лягам си около 3 часа през нощта и не ставам по-рано от девет. Не обичам, когато ме будят... -

Със съпругата ви Митка отпразнувахте златна сватба. Къде и как се запознахте? - Учих в технически институт, където във втори курс към нас се присъедини красиво момиче. Сега се шегувам, че всичко, което ми остана от института, е дипломата за завършване и Митка, моята съпруга. - Успявахте ли между непрестанните ви турнета да взимате участие във възпитанието на децата? - Много е относително. Но да кажа, че цялото възпитание е било толкова на плещите на жена ми, не мога. Когато децата ми бяха малки и ги разпитваха за това какъв е баща им, те отговаряха: "Татко е строг, но справедлив". Стараех се да ги отглеждам по християнските правила, така както ни учеше и нашият баща. В България той беше пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден.

Мама се занимаваше с нас, но по призвание беше художничка. Докато учех в института, не си и представях, че ще се кача на голямата сцена. В детството си аматьорски свирех на виола, китара, после попаднах в първата рок група в България. През 1956 година внимание ми обърна знаменитата певица Лили Иванова. Оркестър "Балкантон" си търсеше нов солист, някой ме препоръча. Така аз започнах да пея с най-известния оркестър в страната, тогава започнаха и моите турнета. - Бисер, кое ви крепи днес освен песните - старите и новите? - Честно? Миналата година на 9 май - Деня на победата, моите внучки - тогава бяха на 5 и 6 години - припяваха с мен на сцената „Алеша“.

Надявам се и тази година да мога да се докосна заедно с тях до публиката по случай великия празник... - Преди време се появи слух, че вие сте набили някакъв български журналист. Вярно ли е това? - Историята беше следната. Направих в цяла България 26 безплатни концерта за деца и безработни, които нямат пари да си купят билети - и самостоятелни, и сборни изяви с някои от най-добрите български звезди. Този журналист написа, че Бисер Киров от благотворителните си изяви събирал пари! Ако беше казал, че не мога да пея, щях да му простя. Но това беше много отдавна.

Този журналист се извини пред мен, въпросът беше приключен... - Ваш приятел е бил знаменитият певец, известен борец за свобода Дийн Рийд. - Ние наистина бяхме много близки с Дийн, правихме и съвместни концерти. Той беше удивително светъл, открит човек. Веднъж на участие той ми подари за спомен своята знаменита кожена шапка. Не я носих, а старателно я пазех като талисман. Когато ми се обадиха, че с Дийн се е случило нещастие (според официалната версия той се удавя, докато се къпе в езеро – бел. ред.), за първи път сложих тази шапка на неговото погребение.

Оттогава избрах за себе си съответния имидж: на концерти и светски мероприятия се появявах винаги с шапка. Започнах да ги колекционирам. Сега имам няколко десетки. Но аз не само ги събирам, с удоволствие ги подарявам и на приятели. Помните ли, имаше дует "Вовчик и Левчик" - Владимир Винокур и Лев Лещенко? Е, тези спретнати черни шапки на мъдрите им глави са от моята колекция. Отдавна се познавам с Лев, още от времето на съвместните ни появи на международни фестивали. Е, не му беше особено приятен подаръкът, който му направих. Освен това голямата, романтична, черна шапка, с която често Алла Борисовна се появяваше пред хора, също е от колекцията "Бисер Киров".

Интервюто бе разпространено от в. България днес

През 70-те и 80-те години на XX век играе главни роли в легендарните български филми "Момчето си отива" и "Оркестър без име". Репликата на неговия Ран към продавачката в сладкарницата Тинчето, брилянтно изиграна от Невена Коканова - "Една боза от 6 стотинки", стана култова за поколения наред зрители.

Роден е на 4 май 1947 година. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1969 - 1973) в класа на Апостол Карамитев. Още докато е студент, таланта му забелязва Георги Дюлгеров. Снима новелата "Изпит" по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази" и поверява главната роля на младия бъчвар Лию на Филип Трифонов. Актьорът сякаш играе себе си, временно се заселва в затънтеното родопско село.

Малко известен е фактът, че в средата на 60-те Трифонов е състезател по бокс. На градското първенство през 1965 година за юноши старша възраст заема първо място в категория до 67 кг.

След като завършва ВИТИЗ, играе е в Драматичен театър "Никола Й. Вапцаров" - Благоевград (1973). Следва Театър "София" (1976-1980). Съосновател е на Естествен театър "Трифоноф & Гундеров" (1992) заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов".


Има в кариерата си над 30 филма, между които "Момчето си отива" (1972), "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Оркестър без име" (1982), "Живот до поискване" (1987), "Адио, Рио" (1989), " Селцето", "Мадам Бовари от Сливен" (1991), "Бай Ганьо тръгва из Европа" (1991), "Иван и Александра", "Защитете дребните животни", "Силна вода", "Забравете този случай" и др.

Малко след демократичните промени заминава за Германия, където 2 години се препитава с дейности, далече от киното и театъра - работи като хамалин -бодро се заема да товари, разтоварва и транспортира мебели. Издига се до шофьор на камион и пътува из цяла Германия.


Радва се на задръстванията по аутобаните, защото се плаща почасово и времето прекарано в "тапа", също влизало в сметката. Искал да "извади" пари, но и да покаже на западняците, че българите не са мързеливи. Не издържа дълго гурбета. След като се връща в България пък става шофьор на такси. Клиентите често разпознават някогашната кинозвезда, той не се притеснява от това, но вижда, че на тях им става тъжно. Българското кино по това време го няма, не след дълго той се връща към театъра.

Валерия КАЛЧЕВА impressio.dir.bg

На 24 март 1961г. 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен и 380-волтов ток я убива на място. Завеждащият кабинета д-р Радуилска вика колеги на помощ и започват процедури по спасяването й. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул, но няма ефект. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. „Мъртва е“, отсича лекарят и закарват мъртвата в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. За неин късмет в моргата е имало персонал, който забелязва признаците на живот. Веднага я качват в операционната. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. „Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето – като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо – Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи…“, спомня си известният кардиохирург.

Медицинската сестра идва в съзнание на 20-ия ден и поднася втората голяма изненада – проговаря на руски. И няма спомени какво се е случило и къде се намира. „Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. – Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. Какво ти става, защо ядеш сапуна?, питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките…“. Шест месеца след инцидента Пенка е изписана от болница, а изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока.

74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев има почти аналогична съдба. Като млад тракторист той се отравя след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът бил насрещен и залепил отровните капчици върху кожата му. Вечерта се прибрал, но още на двора му призляло, пил вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: „Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!“

Закарали го направо в моргата. И тогава започва неговата одисея към връщане в живота, за която разказва по-късно: “Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено…По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: „Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!“ Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам – гол съм както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай започнах да чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди…“


Провъзгласена за морска столица на България по време на социализма, Варна става третият по големина град в България като населението и от около 75 000 души към 1945 г.,нараства до 300 000 към 1989 г.,въпреки ограниченията с т.нар. жителство. След 1944 г. Варна се развива като голям културно-икономически, образователен и туристически център.
От 1949 до 1956 година градът носи името "Сталин". Още през 1946 г. се създава държавен симфоничен оркестър, през 1947 се открива варненската опера, през 1953 е открит кукленият театър, а през 1955 Музеят на революционното движение.
Икономиката на града се гради основно на следните предприятия: Корабостроителен завод “Георги Димитров”, Кораборемонтен завод с плаващ док, Завод за дизелови двигатели, Завод "Елпром", Завод "Метал",
Завод за манометри "Черно море", Завод за радиолокационна апаратура, Завод за корабни механизми, завод “Дружба” и др.Създадени са НИИ по корабостроене, Институт по корабна хидродинамика за изпитание на корабни модели. 
Има ВУЗ по икономика(ВИНС“Д.Благоев”),технически (ВМЕИ),медицински (ВМИ) както и Висшето народно военно-морско училище "Н.Й. Вапцаров", основано още през 1881 г. 
Първата панелна сграда в града е реализирана през 1959, а масово започват да се строят панелни сгради от 1962. Най-големите квартали в града са:”Владислав Варненчик”,наричан още “Владиславово”,”Васил Левски”, “Чайка”,”Възраждане”. Един от най-късно построените комплекси по време на социалистическия период е „Кайсиева градина“ ,като част от кв.Владиславово. 



Ето какво споделя Марина:

"Майка ти е безработна, затова е проститутка, а баща ти алкохолик" - това изречение и куп други обиди слушам почти всеки, ден след като седна на училищната скамейка. Не мога повече. Всички ме тормозят. Целият клас. Когато свърши училищната ваканция и разбрах, че отново трябва да започвам училище, буквално се почувствах зле. Мъчно ми е и всяка сутрин повръщам... Не знам какво ще правя. Страх ме е от това, че всичко което се случваше преди ще се повтори.

Всичките обиди ми станаха непоносими. Вероятно пак ще трябва да сменя училището, защото изобщо не мога да се концентрирам върху учението - казва 12-годишната Марина, чийто глас трепери, докато разказва за изолацията и психическото малтретиране, на които ежедневно е подложена от всички свои 28 съученици в шести клас, в начално училище в Загреб. "Истина е", казва, "че класната ми ръководителка и училищният педагог още миналата година се опитаха да решат проблема, но това не е лесно. След родителска среща обикновено малко се успокояват нещата, но скоро всичко започва отново. "А как започна всичко това?

- Главната причина е, че съм бедна. Ние сме бедни, а в моя клас няма никой, който е по-беден от мен. Затова нямам ни маратонки Nike, нито дънки Diesel. Обикновено нося това, което е останало от сестра ми. Нямам нито Айфон. Моят мобилен телефон вече не е актуален. Толкова стар телефон, разбира се, няма никой в училище. `Носи парцали, виж колко си дебела`, чувам всеки ден от съученичките в класа, а това е само малка част от обидите, които чувам за своя сметка. Не ми е ясно защо това, че съм бедна би било причина за такова отношение към мен, нежеланието на децата да дружат с мен и защо непрекъснато ме обиждат. Истина е, баща ми е обикновен работник, не носи костюм и вратовръзка, и затова, когато дойде на училище за родителска среща, го обявиха за алкохолик - продължава Марина своята тъжна история за психическото й малтретиране.

Не й е ясно и защо са обявили майка й за проститутка, знаейки, че по този начин ще разплачат. С подигравки и присмех е единственият начин, по който съучениците общуват с нея. Бидейки от брутални по-брутални, всеки ден държат Марина в пълна изолация. Когато повече не могла да издържи на тормоза, тя в един миг поискала помощ от своята класна ръководителка. "Не мога да кажа, че никой не иска да ми помогне, но засега всичко е без успех", казва Марина. В момента ходя на психолог и ми се струва, че докато съм бедна, нищо не може да се промени. Бедността е белег, от който всички странят.

- Докато трае междучасието, аз седя на мястото си в класната стая. Така е по-добре, отколкото да стоя сама в училищния коридор, при условие, че никой не иска да ме приближи, освен това, минавайки ще говорят: - Какво, какво виждаш? Искаш и ти такъв мобилен телефон? Ще те нарисуваме в тези парцали, за да видиш колко си хубава!

- Най-зле ми е, когато ме тормозят по време на час. Учителката ме посочи да отговарям, а те се подсмиват, правят се, че ме снимат с мобилни. Когато учителката не гледа, ме замерят с хартии. Веднъж трябваше да покажа домашното си на учителката, но никъде ми нямаше бележника. Били са го скрили в другия клас. След няколко дни случайно го намерила една учителка. Не мога да се концентрирам върху отговорите, защото постоянно нещо се прави зад гърба ми, шушукат си и ме сочат с пръст, разказва момичето.


Ако сменя училището, може би ще мога да се запиша в класа, в който учат две приятелки от моята улица, така че ще ми бъде по-лесно, защото ще имам с кого да говоря. Преди началото на учебната година мислех повече изобщо да не ходя на училище, защото ми е тежко и нетърпимо. Знам, че началното училище е задължително, но така никога няма да го завърша. Тези 28 деца в класа ми, всеки ден измислят нещо ново, с което да ме обидят и тормозят, а аз все по-трудно понасям това - с треперещ глас Марина завършва тъжната си история


Историята е на Марина от Хърватия, споделена пред МКnews.mk. Огледайте се и вижте има ли "Марина" покрай вас? И дали някой заслужава това? Ако някой разпознава подобно дете в училище, то нека се обади в Struma.com. Заедно можем да помогнем! Нека няма деца като Марина!

Виктория Топалска lichna-drama

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив