Съдбата на паметника на Съветската армия в София от години буди обществени полемики дебати. Разположен върху площ от 2000 кв.м в бившата Княжевска градина, монументът повече от половин век символизира освобождението на български народ от фашизма и капитализма от Съветската армия. До края на 1989 г. паметникът е едно от най-емблематичните места на столицата. След това мястото около него запустява, а паметникът е поруган.
Малцина обаче знаят, а мнозина са забравили, че през 1993 г. след продължителни обществени дебати, Столичният общински съвет гласува решение за премахване на паметника, което остава неизпълнено, въпреки че около него е монтирано скеле, а от Кремиковци е докаран специален кран, с който трябвало да бъдат демонтирани фигурите от върха на монумента.
Предисторията:
През първата половина на 90-те години част от лидерите на СДС съвсем искрено и настоятелно искат премахването на такова позорно свидетелство за статута на България като най-верен сателит на Съветите, каквото продължава да бъде капището около т.нар. „паметник на Съветската армия“. През периода 17 октомври 1990 – 20 октомври 1991 г. това няма никакъв шанс да се случи, защото кмет на София е Александър Каракачанов. Едно от първите и големи разочарования на подмяната, която СДС носи, въпреки клетвите за промяна и декомунизация. И как да е другояче, след като Александър Каракачанов е от най-червените импланти в СДС. Баща му Панайот Каракачанов е комунист от партизанската бригада „Народен юмрук“, функционираща в района на Поморие. След 9 .IX. 1944 г. достига до поста зам.министър на МВР, ген.-лейтенант, военен аташе в Румъния до 1971 г.
През 1993 г. кмет на столицата е Александър Янчулев, а в общината тече усилена преписка за демонтирането на паметника на Съветската армия. На проведено заседание на Столичния общински съвет на 18 март 1993 г. по т.2 от дневния ред е прието Решение №2, т.2 по Протокол №24/18.III.1993 г., с което е възложено на кмета на Столична голяма община в срок до 1. V.1993 г. да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия. Тогавашният кмет Александър Янчулев издава Заповед №РД-09-168/7.IV.93 г., с която възлага на Христо Димов, зам.-кмет на СГО, „да ръководи и осигури извършването на всички необходими законни процедури по демонтажа, транспорта и опазването на фигурите и барелефите от паметника, в съответствие с действащата законова и подзаконова нормативна уредба, както и за подготвянето и устройването на подходящи места за тяхното съхранение на отговорно пазене. Извършените демонтажни дейности е трябвало да бъдат разплатени изцяло с дарения от юридически и физически лица, които вече са били събрани за тази цел.
Представяте ли си, през 1993 г има много български граждани, които отделят от своя залък, за да осигурят средства за демонтиране на просъветското капище насред центъра на столицата ни. Но както много често се е случвало тогава, а и днес, обществената подкрепа за една смела и последователна политика на отхвърляне на съветското „комунистическо робство“ чрез премахването на неговите символи на територията на България се сблъсква с животински страх, саботаж, нехайство и липса на ефективност.
Въпреки първоначалния устрем и плам, кметът на София от СДС Ал. Янчулев и двамата му заместници Христо Димов и инж. Стоян Груйчев, натоварени с прякото изпълнение на решението на Столичния общински съвет, не постигат нищо. На 12 април 1993 г. Димов уведомява с докладна записка общинските съветници за започването на демонтажа:
На 12 април т.г. започна изпълнението на заповедта. Създадена е организация и са взети са необходимите мерки за цивилизованото демонтиране на фигурите с оглед тяхното запазване като история на София по време на комунистическия режим.
Зам.-кметът предлага да се създаде музей на открито за паметниците на тоталитарния режим, като се възложи на главния архитект на София да определи подходящ терен за това. Започва издигане на скеле около паметника от общинска фирма „Сградостроител“.
В следващите дни обаче се случва нещо, което остава неизяснено и до днес. На 14 април 1993 г. кметът Янчулев уведомява с писмо премиера Любен Беров, че същия ден сутринта „въпреки съгласувания със СДВР план за навлизането на строителната техника в района на паметника, с устна заповед на министъра на вътрешните работи не е било разрешено на строителя да започне работа“. Вътрешен министър по това време е Виктор Михайлов, който провежда открита прокомунистическа реставраторска политика в МВР. Писмена заповед на министъра не е открита и досега, а мнозина от свидетелите на онези дни се съмняват, че е имало и устна заповед. Същия ден общинска фирма „Сградостроител“ получава заповед от Столична инспекция за териториално-устройствен и строителен контрол за спиране на изпълнението на всякакви работи по извършване, подготовка и демонтаж на паметника на Съветската армия.
Така един на пръв поглед лесен за реализация казус, който донякъде би измил срама ни на най-верен съветски сателит, не се случва – поради липса на кураж, последователност и умение да се постигат целите.
В статията е използаван авторски текст от книгата на Антон Тодоров „Задкулисието на прехода – Иван Костов – том 2“. Със съкращения. Издателство: „Изток-Запад“.
Източник:
socbg.com
7:21
