Командирът погледна часовника си и многозначително ги изгледа. Четиримата разбраха погледа му. Трябваше да осигурят свръзка с подразделениятана офицерите Мариников, Барбов и Стоянов.

 Бързо свалиха имуществото и се заеха с работата. Младши сержантите Маргаритов и Георгиев се заеха с телефонните апарати. Трябваше всичко да се провери и поправи. Нарамил катушката, редник Говедаров с устремна крачка се отправи в указаната посока и черния кабел показваше пътя. На стотина метра от подразделението на капитан Барбов кабела свърши.

След малко с донесената катушка редник Говедаров стигна определеното място. Сега обратно. Времето е малко, а има още много работа. В друга посока редник Петров размотаваше телефонния кабел. Когато редник Говедаров се върна, погледнах краката му. Панталоните му бяха мокри и кални до колене от нощната роса. Гърдите му още се повдигаха от бързото ходене. А ръцете трепереха от преживяното напрежение.


След малко клапаните паднаха. Обаждаха се абонатите. Няколко минути оставаха до определеното от командира време. Четиримата свързочници младши сержантите Маргаритов и Георгиев, редниците Говедаров и Петров изпълниха поставената задача.

Редник Стефчо КИРИН
(Публикацията е от едновремешния военен вестник  „Бойно знаме”)

През 1967 г. новият автомобилен завод под тепетата започва производството на бързите коли по френски лиценз. Мнозина са чували, но малцина са виждали легендарния български спортен автомобил „Булгаралпин“. Преди половин век – през 1967 г., новопостроеният завод в Пловдив пуска първите бройки. Производството започна след като България купува лиценз от основателя на „Алпин“ Жен Ределе, който посещава нашата страна.

Към този момент френско-българското сътрудничество вече е набрало скорост с производството на два други модела – „Булгарено 8“ и „Булгарено 10“.

Ефектната спортна кола с 1100-кубиков двигател става хит на Международния панаир в Пловдив през 1967 г. Малко по-късно автомобилният състезател Илия Чубриков с „Булгаралпин“ успява да спечели първо място на рали „Трансбалкания“. Два български екипажа пък участват с автомобила на престижното рали „Монте Карло“.

Известният български режисьор Васил Мирчев един от малцината притежатели на  спортния звяр, достъпен за цена от 8200 лв. на ограничен кръг купувачи.  Той тръгва с „Булгаралпин“ за филмовия фестивал в Кан е успява да вземе разстоянието от София до френското градче само за 16 часа.

За съжаление заводът, който се е намирал на ул. „Асеновградско шосе“ в Пловдив, произвежда колите  само две години. По неофициални данни са произведени 120 автомобила, повечето от които за износ. Няколко „Булгаралпин“ и до днес са в движение благодарение на усилията на търпеливите си собственици и представляват антикварна рядкост.

Армии от съсипани българи остават без апартаменти и коли!


82-годишната баба Севда, с треперещи от старост ръце, пита на гише на банката Х: „Извинявай, леля,  ама видях че ми няма един лев в картата, по която си получавам пенсията от 206 лева и 87 ст. Защо сте ми го взели?”  А служителката й отговаря: „Как защо, ма бабо? Вече имаш нова функционалност по картата, която включва разплащателна сметка. Така че можеш онлайн да банкираш (тежкарско, нали!) твоите 206 лв. и 87 ст….”. Баба Севда гледа с неразбиращи и сълзливи очи. И извинително промънква: „…Ама аз не искам такава сметка, бе леля…”.


 Кой те пита, бабо Севде, какво искаш! Теб са ти натресли „отгоре” банка Х чрез която, а не чрез пощата, вече ще си получаваш пенсията с дебитна карта. И толкова. Не за да те отърват от дългите опашки, на никой не му пука за баба Севда. А за да ти отмъкнат и последното левче. Така както правят с всички останали милиони дребни като атоми на молекули жертви на порочната, крадливата и алчната/ на първо място в света!/  банкова система в България.
В случая на баба Севда банка Х, следвайки челния опит на друга банка У прилага прясно измислената форма от ръководните си служители /с месечни заплати от 80 000 до 120 000 лв./. А именно  – от всеки клиент с дебитна карта да се изсмуче по още 1 лев по т.нар. ненужна за хората разплащателна сметка.


Само че това е най-малкият и най-белият кахър за българите, мачкани и безжалостно ограбвани от банковата ни система. Да вземем ЛИХВИТЕ по кредитите, които ние плащаме на 22-те банки в страната /от тях само 3 са български, останалите са чужди).
Справка на Световната банка показва, че ако един българин и един немец вземат еднакъв банков кредит от 100 000 лв., който да изплащат 20 години, лихвата на българина ще бъде 18%, а на немеца – 1,5 %. Така в края на периода нашенецът ще  е внесъл в трезорите на банката 370 395 лева, докато немецът – 115 811 лв. Казано иначе – българинът ще е броил на банката само за безогледни, непознати никъде в света, лихви….270 395 лева, докато германският гражданин, пак за лихви  – само 15 811 лв.


Е, ако това не е грабежът на века, какво друго е? Още повече че безобразието се случва в най-бедната страна на Европа – България. И какво става?
Армия от съсипани хора, които не могат да си платят кредитите, притискани и от фирмите за бързи кредити, буквално изпадат на дъното на социалното блато
Без дом, без  работа, без пари да нахранят семействата си. Защото банките са им отнели жилищата, колите, нивите. Какъв  е механизмът на грабежа? Тъй като липсва контрол и защита на интересите на хората, банките непрекъснато надуват дълговете им, като ги натоварват с всякакви несъществуващи задължения – безумни лихви, измислени разноски, и допълнителни плащания.


Един от видните банкери тези дни призна: „Банките съществуват, за да печелят акционерите!”
Та, причината за огромната им печалба – само за първото полугодие на м.г. тя е над 504 млн. лв., се корени в приетия през 2007 г. Гражданско процесуален кодекс. И по-специално в неговия член 407, който напълно и законно развързва ръцете на банкерите. В този текст банките по права са приравнени на държавата и общините без да са обвързани с каквито  и да са задължения. И понеже те се стремят единствено към непрекъснати високи печалби, благославят липсата на всякаква държавна регулация на тяхната дейност. Започва масово роене на т.нар. дъщерни фирми на банките – това е уродливо явление, което съсипва обществото ни. Тези дъщерни фирми по правило се управляват от същите лица, които са в ръководството на банките и това може да се провери в Търговския регистър. Най-малкото те са на поставени от банките лица. И се занимават със застрахователна дейност и събиране на дългове. Става дума тъкмо за тези фирми, които заплашват и изнудват хората. Още: дават консултации, купуват и продават имоти.


Стоп! Ето тук се крие разковничето. Става дума за купените на безценица от съдия изпълнителите къщи и апартаменти по дела на съответната банка. Примерно, Петър С. от Харманли има задължение към банка Z. Тя надува нарочно неговия дълг , натоварвайки го с несъществуващи и измислени такси. В случая потребителят на кредита Петър С. не разбира от финанси, както повечето хора,  и не знае как да се защити. Човекът е отчаян, защото докато се усети съдия-изпълнител е обявил къщата му в Харманли за продажба. И пак докато се усети тя вече е продадена на символично малка цена. Ама Петър не е казал колко струва имота му? Никой не го пита. Според нашите „хуманни” закони оценката на съдия-изпълнителя не подлежи на съдебен контрол. Така къщата на Петър бързо е грабната. Познайте от кой – от фирма, близка до банката, срещу поне 10-15 пъти по-малко пари от действителната й стойност.
Пак пъргаво същата, приближена до шефове на банката фирма, я предлага на Петър да си я откупи  обратно , разбира се  на 10 пъти по-висока цена. И понеже той не може да го стори – банката вади от задължението на Петър към нея получените мизерни пари, за които уж я е „продала” и му напомня, че горкият човек продължава да й дължи  поне 20 000-30 000 лв. от взетия кредит.  Щом той не може да ги брои, това трябва да сторят децата или внуците му. Ще плащат до гроб, тъй като лихвите растат в геометрична прогресия! Или ще им вземат и техните къщи.


    Жестоката истина е, че законодателят в България съзнателно остави без защита потребителите на банкови услуги. В същото време се толерира  монополното поведение на банките, поставяйки българина и бизнеса на колене. Стотици хиляди работници са уволнени, те заедно с работодателите остават без доходи и препитание. Така се източва  и човешкият капитал.


Е, жертвата на банковата ни система може да подаде жалба в съда срещу действията на съдия-изпълнителя. Но какво от това, дори да спечели такова дело, на „длъжника” вече му е продаден имотът, банката му е присвоила всичко, за него остава само един лист хартия – съдебно решение, че не дължи пари. И отчаянието. Защото живее в такава държава, която не иска да си отвори очите. И която води самоубийствена политика за България. Дала е огромни права в ръцете на нечестиви банкери, които разполагат с живота на българите. Мнозина вече се питат – дали пък банките в родината ни един ден няма да поискат да се разплащаме с дарени органи? И дали щеше да се стигне до тази финансова и лична трагедия на милиони българи, ако Народното събрание не беше гласувало държавна регулация и пряка намеса в определянето на лихвите на банките в България?

 Източник: nabore.bg

Старозагорските минерални бани се намират на 15 км северозападно от град Стара Загора и на 240 км от София. Курортът е разположен в южната част на Средна гора, на 360 м надморска височина. Местността е покрита с дъбови, габърови, лескови и борови гори. Старозагорските бани като селище е възникнало 5 хил. години преди Христа. Първите хора, заселили се тук,  дошли от областта на днешните Иран и Ирак. Заселили се в този район най-вече заради топлите минерални извори, бликащи от земните недра. Техният поминък бил добиването на медна руда, която разменяли за необходимите им стоки.


Курортът Старозагорски минерални бани е привлекателен с възможностите за климатолечение и балнеолечение, както и с обновената база за отдих, която включва почивни станции и балнеохотели. В близост е местността *"Богородична стъпка", добила известност като считана за свято място с изграден малък параклис "Рождество Богородично".
Минералните извори са разположени в района на Старозагорските минерални бани. Водата излиза на повърхността от 1600 м дълбочина с температура около 40°С и дебит 12 л/сек.
Минералната вода е леко минерализирана, хипертермална, с неутрална реакция. Съдържа хидрокарбонати, сулфати, калций, магнезий, силиций, флуор и други микроелементи. Има лечебни свойства при заболявания на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, гинекологични, бъбречно-урологични, стомашно-чревни и чернодробно-жлъчни болести.

 В ресторанта са се предлагали традиционно български гозби по стари  изпитани рецепти от всички региони на България


За нея изписали от странство и дървета, и цветя, и градинар 

Зелената площ пред Народния театър някога била единствената обществена градина на София, любимо място за разходки, събирания и клюки на софийския “хайлайф”. Тази малка градина съществувала още пред някогашния турски конак. След Освобождението, по инициатива на губернатора П. В. Алабин и под ръководството на градския архитект Антон Колар тя претърпява цялостна промяна - засажда се нова растителност, правят се алеи, строи се кафене-кьошк за музикантите, както и ограда, която има врати от четирите страни, заключвани нощно време. Наречена е “Градина “Александър II” в чест на руския император. Открита е официално в 1878 г. В сградата, наричана тогава “Казиното” (днес Софийската градска галерия), имало зала за балове, концерти, градски тържества. Казиното, в което има и ресторант, и кафе-сладкарница, всъщност е по-скоро нещо като клуб на софийската интелигенция, която след вечерното представление в театъра се чувствала задължена да приседне на чаша подходящо питие и одумки около пиесата, актьорите, висшестоящите гости в ложата и пр. През деня в страничните крила на ресторанта и в сепаретата дигали аларма любителите на таблата, картите, моникса, а в късните часове тук присядали като приятели или като врагове политици, артисти, поети, художници. Клюки, новини и прогнози се носели в силно задимения въздух, плюс женски кикот - защото заведението си имало и постоянен екип леконравни дами. Казиното работело до два след полунощ, а официалният му вход бил откъм Двореца.


При внимателно вглеждане може да се видят някои от “голите” статуи

На 15 март 1891 г. в тази градина е убит министърът на финансите Христо Белчев - млад, красив, съпруг на Мара Белчева, впоследствие близка приятелка на Пенчо Славейков. Всъщност четиримата атентатори искали да убият Стамболов, причаквайки го да излезе от сладкарница “Панах” на бул. “Цар Освободител”, където се отбивал често, връщайки се от Министерския съвет. Стефан Стамболов обаче е с Христо Белчев, двамата са долу-горе на един ръст, а улицата е лошо осветена. В момента на спречкването и суматохата от разменените удари и изстрели Христо Белчев побягва в градината и там, близо до източния вход, го застига куршумът на 18-годишния Денчо Тюфекчиев. През това време Стамболов, силно изплашен, се скрива в една месарница и едва по-късно отива до полицейския участък и се връща в градината със стражари. Но вече е късно - Христо Белчев е издъхнал в локва кръв. И пак тук, в Казиното, на 13 срещу 14 февруари 1915 г.

в един след полунощ е взривена бомба, от която четирима души умират, а осем са ранени

По това време в Казиното имало благотворителен “бал с маски”, по случай Заговезни, организиран по традиция от актьорите на Народния театър. Атентатът навярно е дело на правителството на Османската империя и цели да бъдат компрометирани привържениците на Антантата в българските политически кръгове. Когато в България пристигнал прочутият мексикански певец и американски киноактьор Хосе Мохика, именно Казиното му предоставя своята зала и сцена. Името на мургавия хубавец е свързано с една и смешна, и срамна ситуация - щом той стъпил на софийската гара, към него се втурнали тълпа от почитателки и всяка искала да го пипне.

Мохика едва се добрал до автомобила, но... почти без дрехи

Дълго време след това софийските дами се хвалели една на друга с трофеите си - парченца плат от дрехите на Хосе Мохика. По време на концерта били изпочупени вратите и някои от прозорците на Казиното, защото напливът на желаещи надхвърлял възможностите. На другия ден д-р Захариев излиза с обръщение към певеца във в. “Зора”, в което се извинява и подчертава, че българките далеч не са така разюздани и безсрамни, че случилото се е по вина на малка общност охолни, разглезени и необуздани жени.

 Градската градина е свързана и с рождението на българския организиран туризъм.

Тук на 27 март 1895 г. се събрали, за да тръгнат към Черни връх, около 300 души възторжени туристи, предвождани от Алеко Константинов Не можем да отминем и първото велосипедно състезание, при което спортистите, по-малко от две дузини, просто обиколили осем пъти околовръстната алея на Градската градина, показвайки “маймунджилъци” (според един вестник) - каране без ръце, без седло или покачени само на един педал. Всичко това - в последната година на XIX век.


Турският мраморен фонтан

Казиното е свързано и със спомена за първия конкурс “Мис България”, спечелен от Люба Йоцова, дъщеря на известен търговец от Враца. В журито участвали видни български мъже и ценители на женската красота: проф. Асен Златаров, скулпторът Андрей Николов, художникът Никола Маринов, портретистът Стефан Иванов. Момата спечелила овациите главно с тоалета си, включващ български шевици. През годините Градската градина претърпява няколко преустройства. Първите професионални грижи за нея полага немският градинар Карл Бенц, заменен през 1882 г. от Даниел Неф. В началото на м. в. градината отново се преустройва от градския градинар Йосиф Фрай. Основен декоративен елемент е чугуненият фонтан. Дали е работел по-редовно от днешния? Кой да ти каже. По едно време на някого му хрумва да сложи в градината статуи - имитация на тези, изобразяващи древногръцки богове и богини пред Двореца във Версай.

Но софиянци не погледнали с добро око на тези “голотии” 

След време тихомълком били махнати. В историята на градината има и една загадка - турският мраморен фонтан. В софийския общински вестник от 4 август 1917 г. се казва, че фонтанът е открит наскоро с най-високо присъствие - министър-председателят, министри, кметът, дипломати... И че занапред той ще се осветява... три пъти в седмицата! Явно и тогава са правили икономии с електричеството. Пак в този вестник има пояснение от директора на народния музей г-н Филов, според когото фонтанът е правен в 1577 г. при царуването на Селим II и със своите “отлични скулптурни украшения” представлява достойна творба от най-бляскавия период от развитието на турското изкуство. Споменават се ажурените орнаменти, композицията, напомняща сграда с пет купола, красивите цветни спирали върху плочките на басейна... Как е попаднал в София? Не се казва нищо по този въпрос, но специалистите по-късно изказват предположение, че е военен трофей от парка на Ниш. През 1924 г. фонтанът се връща в Ниш, а през 1935 г. отпътува за Белград и за кратко става украшение в парка пред конака на княгиня Любица. Днес е един от ефектните експонати на музея в Ниш. Градската градина съвсем се променя, смалява и обезличава, когато се построява мавзолеят. Маха се оградата, Казиното става художествена галерия, а новата композиция се “отваря” към Народния театър, загърбвайки Двореца. Петя АЛЕКСАНДРОВА

Автор: Петя АЛЕКСАНДРОВА  blitz

Тъжна гледка посреща поклонници и туристи край "Колелото на живота" на Захари Зограф


Легендарният Преображенски манастир е четвърти по големина в България. Строена от майстор Кольо Фичето и зографисвана от феноменалния Захарий Зограф манастирската църква посреща миряните със стенописания на южната й фасада шедьовър „Колелото на живота", изобразяващо със смайваща символика жизнения път на човека.

Безценните стенописи във вътрешността на храма са реставрирани и греят със своите пищни и омайващи багри. Дъхът спира и великолепният ажурен иконостас, изработен от група майстори от Тревненската резбарска школа, със стилизирани изображения на приказно красиви птици, градински цветя и слънчогледи, позлатени от тревненеца поп Генко.

В началото на 90-те години на миналия век огромни каменни блокове се откъртват от близките скали и като по чудо пощадяват църквата, но полуразрушават част от монашеските килии, в които преди години редели съзяклятия Матей Миткалото и Левски. Свлачището засяга и други манастирски постройки.

Оттогава са минали години. Възстановена и укрепена е камбанарията с часовника, както и трапезарията. Но останалите сгради продължават да се рушат.

Екип на desant.net посещава мястото и е потресен от разрухата. Едното крило е изцяло оставено на прищевките на климата и годините. Прозорците са счупени, вратите зеят безпомощно, а по пода на одаите се въргалят стари документи, богослужбени книги и захвърлени някогашни епархийски одежди.

Тонове стари свещи са вкаменени от времето в жалка безформена восъчна скулптура и изпълват изоставените стаи като неми свидетели на безстопанствеността.

По-страшното е, че някои от сградите в комплекса са пред самосрутване и като нищо може да се стигне до нещастен случай - все пак това е едно от най-посещаваното от поклонници и туристи място около старопрестолно Велико Търново. А дори входът му вече видимо се руши и посреща посетителите с изкривени прозорчета и провиснал покрив.

Всичките ни опити да разберем каква ще е по-нататъшната съдба на светинята удариха на камък. От Българската патриаршия ни напътиха да потърсим секретаря на Великотърновската митрополия отец Михаил. Повече от месец звъняхме на стационарния, и на мобилния му телефон, но никой не отговаря.

Свързахме се с протосингела на епархията свещеноиконом Славчо Иванов, но ужасен от нашите въпроси за състоянието на манастира, той упорито се завайка, че нищо не знае по въпроса – да сме питали игумена. Но и с него също не можахме да влезем във връзка.

А светата обител е национален паметник на архитектурата и изкуството. Вече има европейски програми, по които може да се кандидатства за финансиране на евентуални възстановителни дейности. Стига да има кой да поиска помощ.

Ще е грехота и проява на престъпна небрежност и бездушие, ако не се предприемат стъпки за възстановяването на този шедьовър на православните ни градежи с вълнуваща летопис и значимо място в славната ни църковна и отечествена история.

Автор: Диана Славчева desant.net

Първият музей в Копривщица е уреден през 1930 г. в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т. н. През 1935 г. музеят, значително обогатен вече, е разположен на първия етаж в Каблешковата къща, назначен е и първият "щатен“ музеен работник.
По време на съпротивата (1923 – 1944) в града и района действат Копривщенската анархо-комунистическа чета[, организирала атентатът в Арабаконак и Партизанска бригада "Георги Бенковски".
Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град-музей през 1952 г. През 1971 г. той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов.
През 1956 г. в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града.
През 1970-те години е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 г. от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 млн. лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение е този на Георги Бенковски.

















Легендата  разказва:

Млада жена се заселва  на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността и се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин (днешна Турция), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица Авраталан – „женска поляна“, название, което след това често се използвало от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови.
Възможно е тези две версии за създаването на Копривщица да са свързани. В началния период след заселването на старата жупа родствените връзки били много близки. Поради тази причина копривщенци не са се женели помежду си, а си търсели жени от другаде. Възможно е някой от членовете на жупата с благороден произход и благосъстояние да е взел за жена момиче от болярски род.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив