21:15
21:15
Admin
1945-1989 ГОДИНА
No comments
- 21:03
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
........................................
- Астор, преди време един от учениците на Орфи постави под въпрос, че имате „Оскар” за магии?
- Чувал съм това многократно. Понеже аз съм много откровен човек, показах на един колега статуетката и без да ме пита никой, казах: „Ама диплома не ми дадоха”. И веднага - той няма диплома, той... Следващата година хората от „Оскар”-а ме канят на шоу като човек, печелил наградата и най-официално ми връчват дипломата - тя е много красива, с восъчен печат. Сега мисля да направя по едно хубаво копие и да ги изпратя на тези колеги, които говорят, че нямам „Оскар”. Вече имам диплома, но аз не съм я показал почти на никого. Нямам желание да доказвам нищо пред никого. Ако искат да вярват, ако искат да не вярват.
- Кои са най-опасните номера, които сте правил?
- Един номер с 8 топки. Най-обикновени пинг-понг топки. Щях да умра при него по време на репетиция. И то защо? В желанието си да вкарам още една топка в устата си, натискам навътре, за да видя дали няма възможност още и още... И като се залепва в гърлото ми –
не мога да дишам...
Натискал съм гръкляна си, беше посинял целият, бърках си с пръст в гърлото, въобще не искам да си спомням за този случай. Бях сам в апартамента, в който живеех, и нямаше на кого да кажа. Направо си отивах. То беше опасно, ако аз още малко бях натиснал с тъпата си глава, защото ако влезе по-навътре, щях да умра, да остана без въздух. И аз го намразих този номер.
- Колко ще ви струва номерът с летенето на Дейвид Копърфилд, ако решите вие да го изпълните?
- Гонеше половин милион, аз дори не попитах, за да не ми стане лошо. Но аз не искам да го правя, дори се шегувам, че за мен ще излезе по-скъп номер, защото аз съм много по-тежък от Дейвид Копърфилд. Той е примерно 80 кила,
аз съм стигал до 135 кг,
но сега съм 115.
- За колко пари купихте къщата на мистър Сенко?
- Много малко. В смисъл тогава бяха нормални цените. Аз я купих на 28 февруари 1983 г. Никой не допускаше, че може да се продава къщата. Аз бях в Италия и написах писмо на сина и на третата съпруга на Сенко, двамата бяха собственици: „Чух, че продавате къщата...”, което не беше вярно, откъде да чуя - и продължавам: „Ако това е истина, аз съм потенциален кандидат, готов съм – замяна на къща с апартамент, с нещо друго, с кола, левове, валута, каквото кажете, както кажете”. Никакво обаждане. Чаках един, два, три месеца и в Италия видях един мой приятел, който му разказвам това и той вика: „А, те я продадоха къщата на един автотенекеджия”. Викам –
Сенко като чуе, ще се обърне в гроба.
Защото беше голямо място, за гараж ставаше. И вече като знам, че е продадено, от Италия отивам в Египет, работя 6 месеца там, свършва ми турнето и в края на есента се прибирам. Идвам си с такси в жк „Люлин”, тогава живеех там с майка ми и дъщеря ми, и както свалям багажа, майка ми казва: „Андро, жената на Сенко те търси”. И аз веднага тръгвам със същото такси към къщата, сякаш ще изтърва разговора. Пристигам, звъня на вратата, отваря Елена и казва: „Айде, бе Асторе, къде беше, с Ицо решихме да ти дадем на теб къщата”. И аз като го чух това, щях да припадна. С Ицо се разбрахме да му дам пари, а жена му поиска апартамент и пари. Нормално едно такова нещо би се разминало с 25-30 000 долара по онова време, при мене стана много повече от тройните замени. Айде на този пари, на онзи пари, на нея й направих основен ремонт на апартамента. При мене може би двойно излезе – към 55-60 000 долара, много пари бяха тогава.
Една от причините аз да се върна от Америка беше, защото един мой приятел каза: „Ти знаеш ли, че в момента тази къща може да струва към 300 000 лв.?”. Аз имах едно кафене в САЩ, имах къща, зарязах всичко и се върнах. В Лас Вегас работих на хонорар, даваха ми пътни, храна, хотел и 1500 долара седмично. С мои пари отидох в Америка, доста пари спечелих и се върнах оттам без пари.
- Е, поне къща сте си купил в Америка…
- Аз я оставих на дъщеря ми. Тя се ожени, след това нещо не можаха да си плащат вноските за къщата и банката им я взе. Говоря за преди 15 години. Аз бях взел кредит от американска банка с туристическия паспорт, нали съм голям магьосник?
- По време на социализма как гледаха на вашите илюзии другарите?
- Много по-добре от сегашните „другари”. Тогава се обръщаше внимание на културата много повече.
Един от близките хора на Тодор Живков беше Мистър Сенко.
- Казвате, че сте пътували многократно до Америка, имахте ли проблеми с пътуванията?
- Имах забрана. Страхотен като финанси договор за Италия – не ме пуснаха; страхотен договор за Турция – не ме пуснаха. Не можах да отида в Бейрут, изтървавам страхотни договори. От 1970 г. до 1974 г. не ми дават паспорт. Отидох в милицията и дори един ми каза: „Много е писано за тебе”. Не можах да отида във фестивала във Виена и като капак не ме пуснаха на фестивала в Карлови Вари, по времето, в което аз съм председател на магьосниците у нас!? На „Лъвов мост”, дето е МВР, там беше паспортен отдел, много учтиво ми казват, че имам отказ. Направих си среща, помолих ги да ми обяснят и те ми казаха – изчистете си това, което е писано за вас.
- Сега в по-ново време ходихте ли да прочетете кой какво е „пял” за вас от познатите ви?
- Не. Не искам да видя нищо, може да ми е приятел. Нямам желание, но си имам своите съмнения…
- Не се ли опитаха и вас да ви вербуват?
- Аз съм с много дебела глава, не става. Те знаят, че няма да стане. Единственият човек, пред когото съм бил с наведена глава, беше баща ми. Никой друг! На 68 г. съм и в моя живот нито на един човек не съм направил нещо лошо.
Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА www.blitz.bg
- 13:16
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
В България е погребана най-голямата тайна на Русия! Кои всъщност са мистериозните Нора и Жорж от село Гъбарево.Според мнозина тайната се прикрива с цел да се прекратят веднъж завинаги претенциите към съкровищата на Романови
Принцеса Анастасия - повечето българи свързват това име с хитовия американски филм, който разказва приказната легенда, според която Анастасия - най-малката дъщеря на Николай II (последния монарх на Руската империя), е оцеляла след разстрела на нейното семейство и свита.
Според мнозина тайната се прикрива от руските власти с цел да се прекратят веднъж завинаги претенциите към съкровищата на Романови, съхранявани в европейски банки, над които Русия ще има права след изтичане на давностния срок.Мистерията, свързана със съдбата на две от децата на руското царско семейство Романови, които избягват разстрела на неговите членове в Екатеринбург на 18 юли 1918 г., започва да се разлиства страница след страница през 1991 г. Тогава са извадени скелетите от Ганина яма на двайсетина километра от Екатеринбург и започва тяхното идентифициране. По данни тогава на френското списание „Експрес“ чрез сравнителни генетични изследвания са разпознати останките на царя, царицата и на три от дъщерите им.
Не са намерени скелетите на две от царските деца – Алексей и Анастасия. Анастасия е родена през 1901 г., а Алексей – през 1904 г.
След дълго премълчавана догадка в българското село Габарево, Казанлъшко, след това известие пръв д-р Димитър Няголов изказа предположението, че две от децата на последната руска царска фамилия Романови е възможно да са завършили живота си в Габарево.
Знае се, че през 1922 г. в селото пристигат, предполага се от Турция, трима белогвардейци с войнишки шинели. Това са д-р Пьотр Александрович Алексеев, роден през 1884 г., който е назначен за участъков лекар в Габарево, млада жена на име Елеонора Албертова Крюгер, 24-годишна, от Петербург (била облечена също във войнишки шинел), и един войник – Митрофан. След две години при тях идва и Георгий (Жорж) Павлович Жудин. Въпреки строго пазената тайна, габаревци постепенно стигат до извода, че г-жа Нора, както са я наричали хората от селото, е дъщеря на руския цар Николай II, а момчето, което живее при тях, е негов син.
Ето какво пише Донка Йотова nbp.bg:
Разказаното от д-р Димитър Няголов в казанлъшкия вестник „Седмични вести“ бе тиражирано и в централния печат. Вестник „Дума“ преразказва накратко версията на д-р Няголов. Много скоро след това в редакцията се получава писмо от Петър Христов Петров от Каварна, което бе публикувано във в. „Днес“, издаван в Стара Загора. В това писмо авторът разказва интересна история, която му е била доверена през 1953 г. Тогава 16-годишен ученик в гимназията в Каварна, той лежи в хирургическото отделение на Районната болница в Балчик. В болничната стая имало един възрастен болен, руски белогвардеец. Една вечер той извикал момчето при себе си и му доверява една история, като го предупреждава да не я споделя с никого, докато порасне. Името му било Пьотр Замяткин (по-късно споменаван като Замятин). Служил някога като кавалерийски подпоручик в ескадрона за охрана на руското царско семейство.Левент бил и бил забелязан от началниците си. Като се издигнал, прибрал и по-малката си сестра в двореца за прислужничка, защото родителите им били убити.
През 1917 г. бил извикан при царя и след дълъг разговор бил натоварен с най-секретната мисия – да изведе две от царските деца и да се укрият в родния му уезд, близо до Одеса. Заклел се на царя, на духовното лице, което присъствало, и на военния министър, че по-скоро ще умре, отколкото да не изпълни мисията . По-късно – това е времето на принудителното пребиваване на царското семейство в Тоболск, след ареста в Царско село от 22 март 1917 г.В Тоболск свитата и прислугата, които пристигат със семейството, са повече от четиридесет души.
В началото няма засилена караулна служба и със съдействието на Е. С. Кобилински, началник на отряда с особено назначение, можело да опитат да изведат семейството не само през нощта, но и през деня. Друг, който може да помогне две от децата да бъдат отведени от Тоболск, дори само да си затвори очите, е самият комисар по охраната на бившия цар и неговото семейство Василий Панкратов. В своята книга „С царя в Тоболск“ той разказва за една всенощната служба в губернаторския дом, където пребивава царското семейство.
Залата била подготвена за богослужението лично от царицата. Панкратов споделя, че за първи път присъства на такава всенощна служба, в която участвали свитата и прислугата. В 8 часа вечерта пристигнали свещеникът от Благовещенската църква в Тоболск и четири монахини от близкия Ивановски манастир.
И друг път монахини са влизали в тоболския дом на царското семейство, донасяйки разни провизии на арестуваните. Царските деца, преболедували още в Царско село морбили, са остригани от царския лекар д-р Боткин до кожа. Панкратов отбелязва в книгата си, че местните хора били поразени, че княгините са подстригани като момчета. Има снимки, на които остриганите момичета са без шапки и са неразличими. Ако двойниците пристигнат, облечени като монахини, защо на връщане да не бъдат заменени с трима души от обитателите на губернаторския дом – двете деца и придружител?
Едуард Радзински се натъква на интересен случай, подготвяйки за печат своята книга „Последният цар“. Писателят получава много писма от читатели. Едно от тях е от племенницата на Елизавета Ексберг, камериерката на царското семейство.Получила помощничка, също камериерка, на име Анна Стефанова Демидова
Тя се сближила с Елизавета и нейното семейство и както пише в писмото си тази жена, Анна Демидова станала годеница на баща й. Описва я по снимките със среден ръст, пълна, с простовато кръгло лице, с прибрани около слепоочията коси и накит на темето… След време тя установява, че снимките с Демидова ги няма вече в албума на лелите й или са заличени. Случва се така, че по-късно тази жена среща в предприятието, където работи, техник, който приличал много на Анна Демидова. Оказва се, че Анна е по-голямата сестра на баща му. Пиела, пушела и не излизала от вкъщи, бягала от племенника си, нощем бълнувала, викала. Тя помолила Демидов да напише за леля си, а той:
„Ще ме окачиш на бесилото“Но разстреляната под името Демидова по всички описания била висока…
Мит или загадка? – пита авторът Едуард Радзински. Откъдето и да извеждат преоблечените деца – Алексей и Анастасия, накъдето и да ги водят, задължително е бил предвиден и човек от най-близкото обкръжение. И ако бягството е станало в Тоболск, това означава – от кръга на прислугата. Изборът явно е паднал върху Анна Демидова, която тръгва заедно с децата. Твърде вероятно е тя да ги е съпровождала в дългия път до Одеса, след което да се е върнала в Санкт Петербург при близките си и да не излиза от дома си двайсет години.Кое всъщност кара Анна Демидова да се крие цял живот, без да излиза никъде, доведена до психически срив? Отговор на този въпрос ни дава моментът, когато двете царски деца, заедно с придружаващия ги екип, се качват на един от последните кораби, които отплават от Одеското пристанище. На юношата от Каварна Замятин казва, че когато параходът потеглял, на пристанището
дошла кавалерия и стреляли по пътниците
Куршум уцелва плешката на кучето, което княгинята държала в ръцете си, а нея ранява. Нора носи белег на бузата от куршум, с който е трябвало да бъде пронизана в гърдите. Това е била задачата на пристигналата кавалерия на Одеското пристанище.
Откъде стрелците имат информация, че царските деца са на парахода? Откъде знаят как да разпознаят в множеството на палубата княгинята. Отговорът е ясен: естествено от най-близкия човек до децата – Анна Демидова. Тя изведнъж изчезва от групата и не се появява.
Вероятно е извоювала свободата си с доносничество
за това къде се намират царските деца. Годината е 1920. Останалата част от царското семейство вече го няма. Остава белегът на бузата на княгинята – „вдлъбнато, сбръчкано“, според габаревци…
Известно е, че царевичът Алексей носи по наследство от прабаба си, английската кралица Виктория, опасната болест хемофилия. Тя се предава от майките само на мъжете от рода, при нея кръвта не може да се съсирва. Неслучайно по-късно габаревци казват за Жорж, че е
слабичък младеж, „жълт като стъкло“
Когато Алексей навършва пет години, двама матроси трябвало да охраняват детето денем и нощем и когато болестта се обостряла, са го носили на ръце. Това продължава до десетата година на момчето и е запечатано на много фотографии. Палачите казват, че когато са подкарали за екзекуцията царя, семейството му и прислугата, Николай II е носел на ръце малко момченце. На снимките 14-годишният Алексей съвсем не изглежда като малко дете.
Сравнявайки снимка на Жорж с тази на Алексей
всеки път се уверяваме, че става въпрос за едно и също лице в различни възрасти. Приликата е очевидна. Вдясно, под долната устна, на снимката на Жорж и тази на Алексей ясно се виждат подкожни бучици на едно и също място. Това са характерни образувания при хемофилите. За известния антрополог проф. Йордан Йорданов решаващо в сравнението между снимки на Алексей и на Жорж е формата на ушите, която е една и съща, което означава, че на снимките е един и същ индивид.
След раняването на княгинята на кораба Замятин разказва, че са помолили капитана да спре на първото турско пристанище – Текирдаг. Всъщност корабът е бил с курс към Египет. Те остават тук известно време, като хората от групата, която ги охранява, работят в болницата.
Една друга история обяснява защо те, след като се стабилизира състоянието на Анастасия, са тръгнали за Сърбия. Още на кораба сестрата на Замятин, която пътува с тях, се запознава с някакъв сърбин, който слиза с тях на Текирдаг. Негов познат аптекар му помага да замине със сестрата на Замятин в Белград.
По-късно, под страх от смъртно наказание, аптекарят признава пред Замятин, че сестра му и сърбинът са живи и здрави и живеят в Белград, а на главната улица имат кафене „Замятин“.
По това време командването на белогвардейската армия се намира в Белград и групата тръгва натам. Облечени са във войнишки шинели, плитката на княгинята е отрязана. Но не успяват, тъй като била в ход забраната да се минава през сръбско-българската граница. Били са принудени да се върнат назад в София. Причината е и лошото здравословно състояние на Алексей. Той е в болницата, а по това време Замятин се върти в двора. Там завързва разговор с
човек, болен от опасната болест синя пъпка
Замятин му казал как най-бързо може да оздравее. Познанията имал като санитар в пристанищната болница в Текирдаг. Другият бил богат човек от Казанлък. След няколко дни този човек го намира в двора на болницата и им помага да се устроят в Казанлък. По ред причини те са пребивавали и на други места в този район, но се установяват до края на дните си в с. Габарево, близо до Павел баня.
За г-жа Нора, както я наричат габаревци, може да се напише отделна книга – за нейния фиктивен брак с д-р Пьотр Алексиев, за нейните габаревски ученици, които обсаждат дома й, търсейки помощ по един или друг предмет. Отплащат й се с продукти, които носят от вкъщи. Или по-скоро търсейки контакт с тази необикновена жена, която оставя трайни следи в тях.
В Казанлъшката гимназия габаревските ученици са били най-добре
подготвени не само по математика и френски, но и по български език. Г-жа Нора е всестранно развита личност – великолепно свири на пиано, рисува, помага на самодейците в читалището за декорите, костюмите, театралните постановки. Възрастни габаревци доскоро можеха да ви изпеят песните от детската оперетка „Балът на цветята“ – постановка на „графинята“, както я наричат в Габарево. Тя обучава габаревки в изработването на бяла бродерия, а това е любимо занимание на императрица Александра.
Жорж-Алексей умира през декември 1930 г. на 26 години. Пътят от Тоболск до Габарево свършва с живота на неговите странници. За да бъде жив споменът, и като знак на преклонение пред тези невероятни хора, габаревци пренесоха една морена в центъра на селото и там на метални таблички сложиха ликовете на Елеонора Албертова Крюгер и д-р Пьотр Алексиев.
НБП, Донка ЙОТОВА
Не забравят трагедията от 16 юли 1918 година
На 3 юли старозагорската публика се срещна с изкуството на артистите Елена Маленких и Иля Баланчук. В НЧ „Св. Климент Охридски 1858“ те изнесоха концерт от популярни руски песни от войната, цигански романси, песни от филми, естрадата и пр. Заедно с тях в част от концерта участва и десетокласникът от НУМСИ „Хр. Морфова“ Антонио Дачевски.
В разговор с Елена и Иля се оказа, че са от Екатеринбург. И тъй като наближаваше 16 юли с нощта, в която са застреляни в приземния етаж на Ипатиевия дом в Екатеринбург част от царското семейство, хора от прислугата и свитата на Романови, помолихме Елена да ни разкаже как отбелязват там този ден.
По времето на Елцин и по негова заповед Ипатиевият дом е разрушен. С усилията на гражданството в Екатеринбург днес на това място е построен Храмът върху кръвта. Всеки път артисти пресъздават кървавия акт на убийството на царското семейство. Оказа се, че нашата гостенка участва във възстановката в ролята на една от сестрите – Татяна.
След като се върна в Екатеринбург, Елена веднага ни изпрати снимки на паметните места, свързани с този варварски акт, снимки на участниците във възстановката на убийството, на скулптурната група на царските деца, както и материали, свързани със строителството на Храма върху кръвта и храмовия комплекс до Ганина яма, мястото, където са били зарити костните останки. Заедно с това – и снимки на човешкия поток, който всяка година тръгва в поход и изминава онези 21 км от Храма върху кръвта до Ганина яма.
Началото на Царските дни в Екатеринбург по повод годишнината от разстрела на руското царско семейство в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. е поставено на 16 юли 1989 г. Тогава на празното място на съборения вече Ипатиев дом, където е извършена екзекуцията, се събират хора, за да почетат паметта на Светото царско семейство. Оттогава досега на тази дата пристигат поклонници от всички краища на света.
В края на богослужението от Храма върху кръвта, построен на мястото на Ипатиевия дом, започва Кръстният поход. Преодолявайки 21-километровия път, поклонниците идват на мястото, където са унищожени останките от царското семейство и неговите верни слуги в манастира при Ганина яма, посветен на тяхната мъченическа смърт.
През август 1990 г. на това място бил поставен дървен кръст. Около него започнали да се събират за молитва вярващи. Кръстът става и място на поклонение на младоженци. Имало и недоброжелатели, които режели, чупели и осквернявали кръста. На 4 октомври 1990 г. дървеният кръст заменили с метален. През февруари 1998 г. неизвестни лица се опитали да го взривят, но металът устоял.
През 1994 г. започва строителството на временен дървен Храм върху кръвта. Но строителството било замразено в течение на две години. Храмът стоял без покрив, подложен на всички ветрове. Но в него редовно са извършвани Божествени литургии.
През август 2000 г. членовете на царското семейство са прославени в образа на светци. На 16 юли 2003 г. е осветен Храм-паметникът върху кръвта в името на вси светии.
Днес участниците в кръстните походи по Царския път са много. Те с молитва извървяват този път, по който през 1918 г. са пренесли телата на царското семейство и убитите заедно с тях слуги. Потоците от хора са огромни, през 2012 г. участниците са над 50 000 души. На Ганина яма с попечителството на писателя В. О. Солоухин е издигнат поклоннически кръст. Манастирският комплекс на това място има седем храма, колкото са светите царски мъченици.
Елеонора Крюгер от Габарево или принцеса Анастасия от Екатеринбург?
През 2007 г. властите в Русия официално оповестиха, че са открили липсващите тленни останки на двамата най-млади престолонаследници Романови. Следователят от Казанлък Благой Емануилов, издал две книги за Елеонора Крюгер, обаче е категоричен, че става дума за манипулация. Така мислят и габаревци. А и не само те …
Според мнозина тайната се прикрива от руските власти с цел да се прекратят веднъж завинаги претенциите към съкровищата на Романови, съхранявани в европейски банки. С изтичането на банковия срок за давност те ще станат собственост на руската държава. И въобще … кой им вярва на руските власти ?
Леля ми Кръстина е на 94 години и е сред малкото живи хора, познавали загадъчната г-жа Нора, установила се в село Габарево през 20-те години. От леля Тинче за пръв път научих за появилата се от нищото ексцентрична чуждоземна аристократка, преобразила живота в подбалканското селце. Оше докато била жива хората шушукали, че е царска особа. Години след смъртта й около магнетичната й личност продължават да се носят легенди. Коя е Елеонора Крюгер?
Едва ли някога ще разберем истината, но нищо не ни пречи да пофантазираме…
В далечната 1918 г. канонада от изстрели в околностиите на гр. Екатеринбург поставя край на живота на последния руски цар Николай II и на неговото семейство. Експертизата на изровените след десетилетия кости обаче установява, че липсват останките на една от дъщерите му и на престонаследника принц Алексей. По какъв начин са избегнали злокобната си участ и къде са прекарали последните си дни остава една от загадките на 20 –и век. Българският следовател Благой Емануилов твърди, че отговорът се крие в село Габарево. Според него в началото на 20-те години изгубеното сред полите на Стара планина селище е приютило оцелелите от кървавия разстрел царски деца. До този извод следователят стига след дългогодишни проучвания на поредица от улики, факти и свидетелства на очевидци.През годините десетки мними Анастасии и Алексеевци по света безуспешно са се опитвали да се представят като преки наследници на Николай ІІ–ри.
Докато фалшификаторите шумно са оповестявали “знатния” си произход, двама души, чиито личности удивително съвпадат с тези на царските деца, тихо и спокойно са дочакали края на дните си в разположеното недалеч от гр. Казанлък селце. Старите хора от Габарево още си спомнят за загадъчните руснаци, които се установяват там около 1922-23 г. По това време, незнайно откъде, пристига млада жена с аристократична осанка, представяща се като графиня Елеонора Албертова Крюгер, наричана от всички Нора. Тя заживява заедно с появилия се месец преди това руски лекар, за когото впоследствие се омъжва. Бракът им обаче е фиктивен, а взаимоотношенията им са като между господарка и слуга – твърдят техните съвременници.Близо година по-късно в дома им се настанява висок, болнав младеж, вписан в общината като Георги Жудин, известен повече като Жорж.
Покрай тях в Габарево се установяват и други руснаци. Общото между всички е, че никога не споменават за миналото си, за своя произход или защо са тук. Жорж не общува с никого, движи се сам по улиците, облечен в прилепнала плътно до тялото военна куртка. Умира през 1930 година. Хората говорят, че Нора и Жорж са брат и сестра и са от царско коляно. Младата жена има изискани маниери, владее няколко езика, свири на пиано, бродира бяла и цветна руска бродерия. Чете много и пуши непрекъснато. Употребява опиум. На границата между шията и дясната буза има белег от огнестрелна рана. Ранявана е и в гърдите.
Умира на 20.7.1954 г. на 55 години, отнасяйки своята тайна със себе си. Погребана е в старите селски гробища от лявата страна на Жорж. “Много от данните, които са известни за живота на Анастасия, съвпадат с живота на Нора в Габарево” – казва следователят Благой Емануилов и добавя: “Към края на живота си тя самата споменава, че била къпана в златно корито, ресана и обличана от слуги. Говори за собствена царска стая и за рисунки, които е рисувала в нея. Има и други улики. В началото на 50-те години, в българския черноморски град Балчик, руснак белогвардеец, описващ подробно живота на разстреляното царско семейство, говори за Нора и Жорж от Габарево. Пред свидетели той разкрива, че Николай II лично му е възложил да изведе двете деца Анастасия и Алексей от двореца и да ги скрие в провинцията. След много премеждия те се качват на кораб в град Одеса, където във всеобщата суматоха Анастасия е ранена с огнестрелно оръжие от червената кавалерия. Слизат на турското пристанище Тегердаг. Белогвардеецът твърди, че по-късно съдбата отвежда царските деца в едно село край гр. Казанлък. В края на 50-те години друг руснак, установил се в гр. Чирпан, говори пред свидетели, че в Габарево ще дойдат хора от Русия, за да се поклонят на важни за страната им гробове. Руснакът обаче умира скоропостижно, без да ги назове. Сравнявайки снимката на 17-годишната Анастасия Романова с тази на 35–годишната Елеонора Крюгер от Габарево, специалистите установяват съществени прилики. Има съвпадение и в рожденните им години. Съвременниците на Жорж пък твърдят, че бил болен от туберкулоза. Описват го като висок, слаб и жълт като стъкло. По същия начин руските автори описват и принц Алексей, който боледувал от хемофилия. Според лекарите обаче признаците на двете болести съвпадат ”- разказва Емануилов.
“Нора ни преподаваше уроци по френски, английски, латински, рисуваше декорите на театралните ни постановки, беше гримьорка, включително и суфльорка, въпреки че куршумът бе засегнал гласните й струни и имаше приглушен, гъгнив глас.” – спомня си Кръстина Чомакова от Габарево. Според нея с появата си младата аристократка изцяло преобразила живота на изгубеното сред дебрите на Балканите селце.Всички шушукали, че е руска принцеса.
“В далечната 1930г., когато още не знаехме какво е балет, по нейна идея представихме балетен спектакъл в селското училище – разказва Кръстина. – За целта Нора уши от разтегателна хартия фантастични разноцветни костюми. Успехът беше огромен! На другата година представихме оперетата “Балът на цветята”. Напролет в кръчмарския салон на селото тя организираше тържество, което прерастваше в голям дворцов бал, с много изработени от нея костюми на ескимоси, африканци и всякакви странни неща, за които не бяхме и чували.”
Село Габарево в наши дни
През 1995 г. костите на Нора и Жорж са изровени от старото селско гробище в присъствието на съдебен лекар и антрополог. В гроба на Жорж е намерена ладанка – иконка на Христос, с която се погребвали само представители на най-висшите слоеве на руската аристокрация. Специалистите обаче смятат, че единствено ДНК-експертизата на костите може да даде окончателен отговор дали двете най-малки деца на Николай II наистина са завършили живота си тук, в с. Габарево, отстоящо на хиляди километри от Екатеринбург.Експертизата обаче е изключително скъпа и до момента, по ред знайни и незнайни причини, никой не се наема да я финансира.
Благой Емануилов е роден на 1 април 1934 г. в казанлъшкото село Габарево. Завършил е юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Зад гърба си има над 30 г. юридически стаж, от които 20 като следовател в Пловдив и Карлово. Със загадката, свързана с гибелта на руското царско семейство в Екатеринбург, се занимава активно от средата на 90-те години на миналия век. Да припомним, че през 1993 г. за пръв път бе огласена публично версията, че две от царските деца (престолонаследникът Алексей и сестра му принцеса Анастасия) са оцелели и са завършили дните си в с. Габарево. На 13 и 21 юли 1995 г. в казанлъшкото село са разкопани два гроба на едно от предполагаемите места от екипа на проф. Йордан Йорданов, директор на Института по експериментална морфология и антропология при БАН-София, и доц. Мария Грозева, ръководител катедра “Съдебна медицина и деонтология” при ВМИ-Стара Загора. Те откриват останки от три скелета - два женски и един мъжки, за жалост в много лошо състояние вследствие на заравняването на старото гробище с булдозери. Благой Емануилов използва свои свидетели и прави нови разкопки на друго място. Попада на два гроба, в които намира два скелета - на мъж и на жена, като при мъжкото погребение намира и останки от руска икона. Прави опит да изследва чрез ДНК метод тленните останки във Великобритания, но екипът на д-р Питър Гил от съдебномедицинската служба на Англия му иска непосилна за него сума. През 1996 г. излиза от печат първата му книга „Тайната на Николай II". По-късно книгата е преведена на руски. През 2009 г. излиза втората му книга „Император Николай II и конспирацията на XX век". През тази година Благой Емануилов нашумя с ново сензационно твърдение, че не Николай II е последният император на Русия.
- Какво ви дава право да твърдите, че престолонаследникът Алексей всъщност е последният руски император, г-н Емануилов?
- Общоприето е, че последният руски цар е Николай Втори. От юридическа гледна точка обаче не е така. През 1721 г. цар Петър Първи Велики издава указ, с който обявява Русия за империя, а себе си за първи император всерусийски. Това, което нас ни интересува, е алинеята от указа, че императорът сам избира своя наследник! Той, разбира се, трябва да е член на императорската фамилия. Първа прилага този указ Екатерина I. Тя завещава престола на своя внук Петър. След нейната смърт той става император Петър Втори. Втори път указът е приложен от Елизабета Петровна. Тя определя за свой заместник на престола племенника си, сина на сестра си Ана - Петър. Той е император Петър Трети. Александър Първи е третият руски император, който ползва указа на Петър Велики. Още приживе той определил за свой заместник по-малкия си брат Николай, който става император Николай I. И последният, който прилага разпоредбите на въпросния указ, е император Николай Втори. На 2 март 1917 г. в 15 ч в щаба на командващия Северния фронт генерал Рузски в град Псков Николай Втори заявява: “Реших да се откажа от престола в полза на своя син Алексей.” И подписва указ със следния текст: “Отказвам се от престола в полза на сина си.” Вярно е, че късно вечерта на 2 март в Псков стават някои събития. Николай II прави нов отказ в полза на брат си Михаил. Но това не е последно. На 3 март 1917 г. към 20 ч Николай Втори пристига в Главната квартира на Генералния щаб на руската армия в град Могильов. Там той предава на началника на Генералния щаб ген. Алексеев телеграма и го моли да я предаде в Петроград. Текстът на телеграмата е: “Отказвам се от престола в полза на своя син Алексей.” Генерал Алексеев обаче не изпратил телеграмата. Когато в края на май напуснал Генералния щаб, той я предал на генерал Антон Деникин. Той от своя страна я съхранил в секретния пакет на Генералния щаб. Така става ясно, че последната воля на Николай Втори е, че той се отказва от престола в полза на сина си Алексей. И от този момент нататък върховната власт в Русия е вече в ръцете на Алексей Романов.
- Не е ли проблем обстоятелството, че през 1917 г. Алексей Романов е бил едва 13-годишен?
- Вярно е, че към тази дата Алексей е малолетен, но това е без значение. До навършване на пълнолетие върховната власт е трябвало да бъде в ръцете на майка му Александра Фьодоровна като негов регент.
- Но царевичът не е бил коронясан никога!
- Това е без значение! Коронацията не е юридически, а ритуален акт. Без значение е и това, че върховната власт не е била упражнена от Алексей. Настъпилите известни на всички ни политически събития в Русия са попречили да стане това. Така че в юридически смисъл последният император на Русия е Алексей Николаевич Романов. При нормални условия той щеше да бъде титулован Алексей Втори.
- Болшевикът Ленин ли е основната заплаха за руската монархия?
- Положението на руското императорско семейство става несигурно доста преди завръщането на Владимир Улянов. През февруари 1917 г. в Русия стават сериозни политически събития. Враждебните отношения към монархията се засилват и разширяват. На 27 февруари са арестувани царските министри и генерали. С това фактически е ликвидирана монархическата институция. На тази дата е създадено републиканско правителство. За Николай Романов и за Александра Фьодоровна е ясно, че за руския цар и техен син Алексей става опасно. И решават да го скрият. Марк Касвинов в книгата си “Двадесет и три стъпала надолу” пише, че Александра Фьодоровна желаела “да скрие сина си в някое безопасно скривалище, най-добре в немския фатерланд”.
Още по-ясни данни в тази насока ни дава Пиер Жиляр. Той е швейцарец и пребивава в царското семейство като учител на царските деца по френски език. В своята книга “Император Николай II и его семья” швейцарецът споменава, че на 28 февруари 1917 г. сутринта се срещнал в коридора с Александра Фьодоровна и тя му кимнала да я последва. Влезли в една зала и императрицата му подала току-що получената телеграма от Николай Втори от Могильов. И той прочел: “Утре съм при Вас. Заповядайте да се приготви всичко във връзка с отпътуването на Алексей.” Но на следващия ден станало ясно, че болшевиките са завзели железните пътища и така спасяването на царевича било осуетено. Но нещата не спират дотук - в своите мемоари Татяна Боткина, дъщеря на разстреляния с царското семейство д-р Боткин, свидетелства за следното. Че монархистите от Тоболск са организирали спасяването на царевич Алексей Николаевич.
- Но има ли сериозни доказателства, че Алексей и неговата сестра Анастасия наистина са избегнали разстрела в Ипатиевия дом?
- Да, в по-ново време се появиха нови и по-сериозни доказателства. През юли 1953 г. 16-годишният ученик Петър Христов Петров от Каварна се лекувал в хирургическото отделение на болницата в гр. Балчик. На другото легло в болничната стая лежал опериран от херния руснак. Петър Петров запомнил името му - Петър Замяткин. Запомнил също, че работел в Околийския промишлен комбинат в града като свинар. Една вечер руснакът повикал Петров до леглото си и му казал, че се съмнява, че ще излезе от болницата жив, затова поискал да му разкрие една тайна за руския цар, но той трябвало да я пази и да я разкрие чак когато пораснел. И наистина, Петър Петров мълчал цели 40 г. Едва когато през 1993 г. прочел във вестниците, че при разкопаването на масовия царски гроб край Екатеринбург в Русия не са намерени останки от двете деца на цар Николай II - Алексей и Анастасия, тогава се сетил за разказа на Петър Замяткин. И описал чутото в писмо, което се появи през 1995 г. на страниците на един от юлските броеве на в. “Днес”, излизащ в Стара Загора.
- Вие убеден ли сте в автентичността на тази вестникарска история?
- Това читателско писмо ме заинтригува силно и аз веднага тръгнах за Каварна. На 24 август 1995 г. намерих въпросния Петър Хр. Петров на лозето му край града. В сянката на беседката той ми преразказа чутото от Петър Замяткин. В Русия преди революцията Замяткин работел в “Охраната”. По-късно установих, че така се е наричала Тайната царска полиция. Когато през 1917 г. в Русия нещата се усложнили, един ден той бил повикан при царя. Там заварил военния министър и едно духовно лице. Духовникът поискал от него да се закълне, че ще запази в пълна тайна това, което ще чуе и което ще направи. Замяткин се заклел. След това царят му възложил секретна мисия: да изведе от двореца двете му деца Алексей и Анастасия и да ги укрие в родното си село близо до Одеса. И там да чакат царски пратеник, когато нещата в Русия се оправят. П. Замяткин взел за придружител своята сестра; заедно с царските деца се преоблекли като селяни и заминали. Стигайки в селото, негов вуйчо му казал, че болшевиките са убили родителите му и търсят и него да го убият. Посъветвал го веднага да отидат на пристанището в Одеса, да се качат на кораб и да напуснат Русия. Така и направили. На пристанището била голяма блъсканица. Всеки се стремял да се качи на някой от корабите там. Да се качат на един параход им помогнал някакъв сърбин. В момента, когато той потеглял, на пристанището дошла червена кавалерия и болшевиките започнали да стрелят по кораба. Ако не е било кучето, което Анастасия притискала до гърдите си, сигурно е щяла да бъде убита. Тя била ранена в шията, а един куршум вероятно засегнал и гръбнака ?. Само присъствието на придворния лекар д-р Алексеев спасило живота на княгинята. Когато стигнали до Турция, руснаците слезли на пристанището на Текирдаг. Там настанили Анастасия в болница. Лечението продължило дълго. През това време сърбинът, който им помогнал в Одеса да се качат на кораба, отвлякъл сестрата на Замяткин и заминал за Белград. След изписването на принцесата от болницата решили да заминат за Сърбия. При преминаване на турско-българската граница косите на Анастасия били отрязани, защото била облечена като войник. Стигнали с влака до София. И там се разболял младежът, т.е. царевичът Алексей. Наложило се да бъде приет в болница. Там се запознали с един казанлъчанин. Той им предложил да тръгнат с него след изписването. Имал приятел, който притежавал празна къща в село, близо до Казанлък. И те щели да се настанят в нея. Замяткин не споменал името на селото. Без съмнение от съображения за сигурност. В селото заживели мирно и тихо, без да парадират с аристократичния си произход. Но след няколко години младежът починал. С тези думи приключи срещата ми с Петър Петров в оня августовски ден край Каварна…
- Г-н Емануилов, вие сте следовател и сте наясно, че без доказателства разказът на каварненеца П. Петров остава само една интересна хипотеза…
- Прав сте. Поради тази причина аз се опитах да открия някакви документални доказателства за съществуването на това лице - руснака Петър Замяткин. Успях да получа достъп до архива на вече несъществуващия Промкомбинат и така попаднах на ведомостите за заплатите на работниците. В тези ведомости за 1952 и 1953 г. има работник свинар с име Петър Иванов Замятин. Направи ми обаче впечатление, че за разлика от подписите на останалите свинари, този срещу това име бе доста интелигентно обработен. След добре изписаното ръкописно “П” имаше точка. След това също ръкописно бе изписано “Замят” и след него следваха йероглифните елементи на подписа. От тези ведомости аз установих, че точното име на руснака е “Замятин”, а не - както го произнася Петър Петров - “Замяткин”.
- Каквото и да си говорим, ключът към тази вълнуваща загадка се намира в Габарево. За жалост хората, които са общували по-отблизо с г-жа Нора, с Жорж Жудин и с д-р Алексеев, вече не са между живите…
- Наистина, повечето от хората, които са били допуснати по-близо до г-жа Нора и д-р Алексеев, вече са покойници. Но аз успях своевременно да събера някои особено ценни свидетелства от местните габаревци. В общи линии хронологията на събитията е следната. През август 1922 г. в Габарево при Ангел Бурмов пристига един руснак. Той се записва с името д-р Пьотр Александрович Алексеев. Но то скоро е побългарено на Петър Алексиев. Кой го е довел в тази къща - никой днес не помни. След около месец при д-р Алексеев пристига млада, около 20-22-годишна жена. Тя е записана с името Елеонора Албертова Крюгер. Но габаревци я наричат само г-жа Нора. След няколко месеца, вече през 1923-та, в Габарево идва и един млад руснак. Той е записан с името Георгий Павлович Жудин. Наричан от габаревци Жорж. Той е слаб и с болнав вид. Тримата руснаци живеят заедно в празната къща на Шиневи. След 7 г. Жорж умира. Това съвпада с разказа на П. Петров Замятин. А ето и още едно потвърждение на един друг факт - г-жа Нора е споделяла пред габаревката Донка Русинова, че имала дълга коса, но когато минавали границата, я облекли като войник и се наложило да подстриже косата си… Освен това Елеонора е разказвала пред Георги Тодоров и Лалка Трендафилова, че като била на кораба, е стреляно в гърдите ? и по-късно ? е правена операция. Очевидци от Габарево си спомнят, че Нора не е могла да лежи напълно в хоризонтално положение. Спяла е полулегнала и подпряна от възглавници. Лекари хирурзи обясняват, че това е последица от травматично увреждане. Най-вероятно куршумът е преминал през гръдния кош и е засегнал гръбнака, поясняват те. По този начин и г-жа Нора потвърждава казаното от П. Замятин...
- Всичко това звучи твърде убедително…
- Искам да добавя и още нещо. За стрелба по отпътуващ кораб на пристанището в Одеса свидетелствува и писателят Константин Паустовски, който по онова време работел като журналист. В документалния си шесттомник “Повест за живота” (том трети) Паустовски описва стрелбата на кавалеристите червеноармейци по напускащ пристанището параход. Така се изключва всякакво съмнение относно достоверността на събитията, описани от Пьотър Замятин на Петър Петров.
И това не е всичко - аз попаднах и на една многозначителна публикация на Петър Попдимитров, отпечатана на страниците на в. “Чирпански новини”. В нея той разказва за дружбата си с живеещия в Чирпан белогвардеец - бай Сашо Руснака, който работел в местното читалище. Руснакът твърдял, че навремето бил офицер от царската армия и обещал, когато момчето порасне, да му разкрие една тайна, свързана с руския цар. Когато Петър Попдимитров бил вече на 19 г., бай Сашо му споменал, че очаква от Русия двама гости и помолил Петър да ги закара в с. Габарево с колата си. Било около 1967-1968 г. В Габарево имало два важни за Русия гроба, казал бай Сашо Руснака, и руснаците искали да се поклонят пред тях. И там той щял да му каже на кого са тези гробове. Но руснаците не дошли и ходенето до Габарево се провалило. Скоро бай Сашо Руснака починал и отнесъл тайната си в гроба.
- Признавам, нашият разговор ми е безкрайно интересен, г-н Емануилов, но все пак трябва да привършваме…
- Позволете ми да завърша така. Въз основа на моите проучвания аз мога да направя следните категорични заключения. Първо - слухът, който се носел из Екатеринбург още на следния ден след разстрела, че две от царските деца не са сред убитите, е верен. Второ - написаното от палача болшевик Яков Юровски в неговата “Записка”, че труповете на Алексей и Анастасия са изгорени, е едно конспиративно твърдение. Което има за цел да оправдае липсата на тези два трупа в общия гроб при едно евентуално разкопаване. Третият извод е, че в Русия знаят, че гробовете на Алексей и Анастасия Романови са в България, в с. Габарево.
- А как реагират Русия и руснаците на “габаревската следа”?
- Аз имах публикация по темата в “Седмичен Труд” и след това ми се обадиха от руското посолство в София. Но само толкова… Цялостното ми впечатление е, че Русия не иска да се шуми около екзекуцията на Романови. Според мен по отношение на императорското семейство руснаците страдат от гузна съвест. Ще спомена само, че преди години, когато бяха препогребани костите на Романови, там не присъства нито представител на руската Дума, нито на правителството. Единствено Елцин беше там и изказването му беше в същия дух - леко гузно…
Източник: Труд
- 13:00
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Народният съд издава 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт са осъдени 2618 души, без съд са убити 35 000
В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е изпълнена смъртната присъда, издадена от Първи състав на “Народния съд” срещу регентите княз Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов - министър-председател, и ген. Никола Михов, министър-председателите Иван Багрянов и Добри Божилов, 22 министри, 67 народни представители (вместо първоначално предвидените 25) и 8 царски съветници.
Те са осъдени въз основа на приетата от правителството на Отечествения фронт Наредба-закон за създаването на Народен съд на 6 октомври 1944 г.
Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и управлявалите от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. 60-те областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души.
Арестуваните регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, министри и висши военни, заедно с архиви от Министерския съвет, МВнР и МВР са откарани в Москва, където се провежда тяхното следствие, и са върнати в началото на януари 1945 г.
Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт са осъдени 2618 души, сред които са регентите, повечето от министрите и народните представители от периода след 1941 г.
Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи.
Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души
Повечето изследователи и историци приемат, че през първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд около 30 000 души.
През февруари 1991 г. министърът на вътрешните работи Христо Данов обявява пред парламента цифрата от
25 000 за безследно изчезнали
Мащабите на комунистическите репресии се илюстрират най-добре при паралел с броя на жертвите от периода 1923-1944 г. по време на предишното управление. Според проучване, извършено от избраното през 1945 г. Народно събрание, жертвите са 5632 души - убити, екзекутирани, починали в затворите или вследствие на престоя им там.
Между 1941 и 1944 г. 357 души (не само участници в съпротивата) са осъдени на смърт и екзекутирани. Изследвания на броя на жертвите до 9 септември 1944 г. са правени и от Музея на революционното движение в България, създаден и ръководен от БКП.
На 4 февруари 1945 г. се открива Ялтенската конференция с участието на ръководителите на СССР, Великобритания и САЩ Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт.
Съветският ръководител успява да наложи искането си британската и американската страни да репатрират 2,8 млн. съветски бежанци от окупираните от тях територии. От тях 800 000 са избити от съветските власти още при пристигане на съветска територия, а около 1,5 млн. са изпратени в лагерите в Сибир.
14 февруари 1945 г. - в Съдебната палата в София започва първият процес на Четвърти върховен състав на Народния съд. Подсъдимите са 142 души - членовете на Висшия военен съвет, щаба на войската, Разузнавателния отдел към министерството на войната и други офицери.
Обвинени са в насаждане на прогермански настроения във войската,
поощряване на правителството за обвързване с Германия и използване на армията срещу партизанските групи.
19 февруари 1945 г. - започва процесът на Трети върховен състав на Народния съд срещу българските участници в Международната анкетна комисия за масовите убийства на пленени полски офицери в Катин и край Виница през септември 1939 г. В клането загиват много полски войници, офицери, представители на интелигенцията, едри собственици - “цветът“ на полската нация. Сред жертвите са общо 16 генерали, 1 адмирал, 24 полковници, 79 подполковници, 258 майори, 654 капитани, 3420 подофицери, 7 армейски свещеници, 3 едри земевладелци, 1 принц, 43 служители, 85 редници, 131 бежанци; 20 университетски професори, 300 физици, няколко хиляди адвокати, инженери и учители; повече от 100 писатели и журналисти и над 200 пилоти.Въпреки че според данните на Сталин разстреляните са 25 700, на 3 март 1959 г. в доклад на председателя на КГБ Александър Шелепин се казва, че всъщност са разстреляни 21 857 поляци.
Процесът има “международно значение” - трябва да оневини съветските власти за избиването на полските военнопленници. Подсъдими са д-р Марко Марков - доцент по съдебна медицина от Софийския университет, д-р Георги Михайлов - асистент по съдебна медицина от Софийския университет, архимандрит Йосиф - бивш началник на културно-просветното отделение при Светия Синод, архимандрит Стефан - Скопски митрополит, архимандрит Николай - бивш ректор на Духовната семинария, Борис Коцев - бивш директор на националната пропаганда. Не са привлечени като обвиняеми разстреляният по първия процес д-р Александър Станишев и митрополит Кирил, бъдещ патриарх. Д-р Марков и д-р Михайлов се признават за виновни и са оправдани; останалите получават малки присъди затвор.
28 февруари 1946 г. - Държавна сигурност арестува Кръстьо Пастухов, лидер на БРСДП, и главния редактор на “Свободен народ” Коста Лулчев. Вестникът на социалдемократите е спрян. Британската Лейбъристка партия се обявява в защита на Кръстьо Пастухов.
Арестът на Пастухов е отговор на комунистическата власт на публикуваната на 22 февруари 1946 г. негова статия в “Свободен народ” под заглавие “Не ме изкушавайте, лицемери!”
Тя е реакция на речта на Георги Димитров във военното училище и обвинява комунистите, че са назначили във войската политкомисари и “народни генерали” и са разрушили “една високо морална, дисциплинирана и храбра първоразредна армия, която ни издигна в очите на света”, за да я превърнат в оръдие на еднопартийната диктатура срещу народа.
През същата 1946 г. е осъден на пет години затвор. Впоследствие е убит в Сливенския затвор от осъден за криминални престъпления затворник.
Паулина БОЯНОВА -БЛИЦ
- 9:17
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
На 5 годишна възраст започва да играе балет. Учи в хореографското училище в София. Дебютът и в киното е във филма „Етюд“, когато е още малко момиче. Ненавършила 15 години първо става „Мис Слънчев бряг“, след това „Мис София“ и накрая „Мис България“. Това открива за нея пътя към игралното кино. Три пъти е избирана за жена на годината.
- 13:47
- Admin
- ЛЮБОПИТНО
- No comments
Днес "Старозагорски новини" не успя да установи, кой е разпоредил изрязването на винкелите, крепящи 60 сантиметровите букви, които навремето светеха в червено и се виждаха от всички краища на областния град. Бившият вече областен управител инж. Ранов от Реформаторския блок категорично отрече, че махането на надписа е закъсняло изпълнение на негово решение.
Той обаче изрази мнение, че надписът е махнат от съображния за сигурност.
Сградата на Синдикалния дом на културата, известна на времето като Профсъюзния дом, е въведена в експлоатация през 1979 г. От тогава датира и внушителният надпис, чийто букви са били изпълнени от бял плексиглас, облепени отвътре с червено тиксо, в унисон с цвета на партията - държава БКП.
Служители в някогашния Профсъюзен дом, строен с пари от членския внос, бяха категорични, че откакто е бил монтиран, надписът никога не е бил укрепван, защото навремето е бил направен по всички правила на строителните изисквания.
Така в продължение на десетилетия, той осветявал делата на профсюзните и партийни лидери, а 15 етажа по-надолу в сградата са се събирали героите на сциалистическия труд, за които е била обособена специална зала.
В първите години на демократичните промени местни профсюзни деятели направили предложение символът на социализма да бъде премахнат, а винкелът продаден на вторични суровини, но тогавашният им председател Кръстьо Петков категорично отказал. По-късно никой не се сетил за червения надпис и така той устоя на капризите на времето (политически и климатични) цели 38 години... до петък, 24 февруари 2017 г., когато беше демонтиран. Вероятно по стечение на обстоятелствата, на същия ден пък стартира предизборната кампания за 44-то Народно събрание.
Йовка НИКОЛОВА
starozagorskinovini.com
- 12:35
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Живеем в свят, в който изкуственото преобладава. Онова, което консумираме обаче дори когато спазваме здравословен хранителен режим, не винаги се оказва полезно за нас. Освен, че ни бърка в джоба, често ни бърка и в здравето! В този случай разчитайте на „Инспектор „ШОУ”, който с безпогрешния си усет, ще ви ориентира кое е ментето и кое – оригиналът! Продължаваме полезната поредица с един изключително обичан и прославящ страната ни по цял свят продукт – киселото мляко
Лактобацилус булгарикус
Според информациите киселото мляко води началото си от млечнокиселата напитка „кумис”, която прабългарите приготвяли от кобилешко мляко. След като се заселили на Балканския полуостров и възприели отглеждането на овце, започнали да правят „кумис” и от овче мляко. Произвеждали и кисело мляко под името „катък”, като подквасвали прясно овче мляко с „размивка” от сирене. Този продукт обикновено се приготвял в края на лятото, когато млякото е с по-високо съдържание на сухо вещество. Уйгурите, живеещи в областта Синджан в Северозападен Китай пък, и днес наричат киселото мляко „кътхък”.
Чингиз хан пък, използвал киселото мляко за храна в армията и като средство за консервиране на месото. Млякото било запазвано в овчи стомаси. Под действието на наличната микрофлора в млякото протичала млечнокисела ферментация, в резултат на което се получавало киселото мляко. След като го изгребвали, напълвали стомасите отново с прясно мляко, а останалото кисело мляко служело за закваска.
В Западна Европа киселото мляко става известно благодарение на френския крал Франсоа I. Той страдал от тежка и нелечима диария. По съвет на своя съюзник османския султан Сюлейман Великолепни се доверява на лекар, който успява да го изцери с диета от кисело мляко. В знак на благодарност френският крал разпространил информацията из Европа за храната, която успяла да го излекува.
В началото на XX век в най-известния за това време институт „Пастьор” в Париж постъпил на работа големият руски биолог Иля Мечников, който допуснал, че стареенето на човек е болест като всяка друга. Мечников приел, че белтъчните вещества в дебелите черва загниват, при което се получават токсични амини, вредни за човека. Те се абсорбират от организма, предизвиквайки промени в тъканите на артериалните стени. В резултат настъпват старчески изменения при хората, които водят към прекомерно ранна смърт. Мечников смятал, че вредното действие на тези микроорганизми може да се намали чрез подходящи лактобацили. Затова и неслучайно отдал големия брой столетници в България на редовното консумиране на кисело мляко.
Пръв микрофлората на кисело мляко обаче проучил студентът по медицина в Женева Стамен Григоров. През 1905 г. той я описал като състояща се от една пръчковидна и една кълбовидна млечнокисела бактерия. Две години по-късно пръчковидната бактерия е наречена Lactobacillus bulgaricus.Българското кисело мляко е уникален продукт, чийто качества не могат да бъдат имитирани извън пределите на страната ни – защото освен специфичната закваска с Lactobacterium bulgaricum, роля играе и климатът. Извън пределите на България тази бактерия мутира. Въпреки това през последните години млякото, продавано в магазините, е далеч от вкуса от нашето детство. Будят съмнение мекия вкус, нежната консистенция и най-вече дългата трайност.
Трябва да съдържа само мляко и закваска
Киселото мляко се получава в резултат на протичането на млечнокисела ферментация. Основните микроорганизми, участващи в процеса на ферментация – Lactobacillus bulgaricus и Streptococcus thermophilus –подобряват чревната флора, повишават имунитета, предотвратяват алергиите, спомагат за усвояването на хранителните вещества и изхвърляне на токсините от тялото. Предотвратяват още чревни разстройства и запек, понижават лошия холестерол в тялото. Неслучайно мнозина определят киселото мляко като една от българските суперхрани!
Не е тайна, че за приготвянето на киселото мляко, някои производители използват не само консерванти, но и нишесте, както и други немлечни съставки. Разбира се, този продукт отстъпва по качество на направеното от истинско сурово мляко, в което присъства традиционната българска закваска. Истинското българско кисело мляко съдържа само мляко и закваска. В него не трябва да има абсолютно никакво нишесте и растителни мазнини!
Избягвайте подсладените продукти
В тях се добавят захари, консерванти и овкусители. Особено популярни са и продуктите с добавени плодове и ядки – но в повечето случаи това не са истински плодове, а изкуствени вещества с цвят и вкус на истински плодове. Щом вътре има плодове или подобни на тях, трябва да има и консерванти! Ако има консерванти, значи няма полезни бактерии.
Преди години бурканче кисело мляко съдържаше отгоре плътен слой каймак, който днес не виждаме в нито един продукт. Това обаче, според производителите, не е гаранция за висока масленост. Липсата на каймак не може да определя качеството на едно кисело мляко. При съвременните технологии се използват модерни машини, които хомогенизират сместа. Така каймакът се смесва със самото кисело мляко и маслеността му се разпределя в целия продукт.
Цвикът е гарант за оригинал
Цвикът (или млечна суроватка) е още един показател, по който да познаем истинското кисело мляко. Всъщност тя е и най-естествената напитка за подсилване на организма – има не само хранителни, но и целебни свойства. В миналото е била използвана и за лечение на туберкулоза. Суроватката притежава и кръвотворно действие. Препоръчва се на пациенти в оздравителен стадий, след тежки инфекциозни и други заболявания. Внася в организма минерални вещества, витамини, ускорява растежа на костната система. Подходяща е за бременни за кърмачки, защото усилва отделянето на мляко, подобрявайки хранителните качества на кърмата.
До 10 минути, след като гребнем с лъжица от повърхността на млякото, в празното място леко се събира водичка – така нареченият цвик. Ако обаче течността не се отдели, то това значи, че продуктът съдържа нишесте!
Срокът на годност
Друг показател, по които можем да познаем истинското кисело мляко, е трайността. Тя не трябва да е с по-голям срок на годност от 20 дни от датата на производство. Киселото мляко е най-полезно през първите няколко дни след производството. За домашно кисело мляко обаче срокът е едва няколко дни – заради липсата на стерилност при заквасването.Най-добрият тест за това съдържа ли купеното кисело мляко полезни бактерии, е – като го използваме за подквасване на домашно. Ако в него се съдържат двата микроорганизма, ще успеем да си подквасим домашното кисело мляко. А ако няма – получаваме сладникава пихтиеста маса.
Трайността зависи и от закваската. Тя се състои от Лактобактериум булгарикум и от стрептококус термофилус. Първата, грубо казано, е кисела, защото лесно разгражда млечната захар, натрупва се млечна киселина, от което идва и киселият вкус на млякото, както и бързото му разваляне. А втората – стрептококусът – е мечта на производителя. На нея дължим сладникавия вкус и дългата трайност. Знайте, че много недобросъвестни производители произвеждат мляко предимно със стрептококус, за да е трайно, лишавайки ни от уникалната лактобактерия, която е с доказани за здравето качества.
Добавка на нишесте – мит или реалност
За щастие това е мит! Мекият вкус на киселото мляко се дължи на подбора на закваската – колкото по-малко лактобактерии има, толкова по-мек и сладникав е вкусът. В киселото мляко не се слага нишесте, единствено допустимо е влагането на сухо мляко, особено през лятото, когато кравите са на паша с по-водниста храна (трева) и дават по-рядко мляко. По стандарт обаче сухото мляко не може да е повече от 20 % - и това трябва да е задължително упоменато на етикета.
Затова купувайте мляко, на чиято опаковка пише „Българско кисело мляко”, произведено по БДС (Български държавен стандарт). Това е актуализираният стандарт за кисело мляко, което отговаря на следните изисквания – произведено от сурово краве, биволско, овче мляко без консерванти, без нишесте, желатин, пектин и други добавки.
Лицензът за оригиналната българска закваска държи „Ел Би Булгарикум”, единствената държавна фирма в млекопреработването, която е и наследник на бившата „Млечна промишленост”, основана през 1965 година. Разбира се, 100 % истинско мляко се получава, само ако си намерите мляко от крава, подходяща закваска и си го приготвите сами.
Подготви: Анелия ПОПОВА, в."ШОУ"-Блиц
Абонамент за:
Публикации (Atom)
