Мъглите над родопските махали започнаха да се вдигат с особена тържественост. Гънките на планината засияха на фона на едва прокрадващите се слънчеви лъчи. Сякаш не бе януари. Тази магическа феерия от светлини, сенки, изпарения и похотливи ветрове по-скоро напомняше за някоя внезапно разразила се майска буря, която оставя след себе си единствено спомена за мимолетното си съществуване. Е да, липсващите листа в голяма степен издаваха тайната на природата, че всъщност се намирахме в разгара на зимата. И още повече - в окото на поредния зимен тайфун.
Сякаш изведнъж някой чу молбите ни за хубаво време и само няколко километра от мястото, където щяхме да оставим колата и да тръгнем пеша, вече си имахме истинска пролет - с разцъфнали минзухари и диви кокичета. Какъв по-сигурен знак от това за приближаващата гибел на зимата!?
Липсата на приключения е онази движеща сила, която кара мислите ми да раждат все по-нестандартни, а според някои - дори граничещи с лудостта, идеи за приятно прекарване на всеки свободен миг. Пътеките ли свършиха, та ще ходите по релсите? Така ме попитаха няколко приятели, с които имах неблагоразумието да споделя поредната си идея. В напразни спорове да ги убедя, че авантюрата ще си струва, не ми се влизаше. Просто махнах с ръка, а усмивката ми, колкото и да се опитвах да я прикрия, се изплъзна от хватката на съзнанието ми и прерастна в смях. Продължих със събирането на багажа, нужен ми за приключението...
Въпреки добрите ми познания за язовир Студен кладенец и за природните красоти по крайбрежието, останали непотопени във водите му, имах все още бегла представа как ще премине денят ни и колко духовно обогатени ще бъдем в края му. Дори не предполагах, че ще заспя с усмивка. Въпреки неволите и студа.
Закрепили добре раниците си с всички възможни каишки и колани по тях, даващи ни значителен комфорт по време на дълго ходене, поемаме пеша по релсите от гара "Звезделина", част от една от най-живописните железопътни линии в България - Русе-Подкова. Защитена местност "Средна Арда" - царството на лешоядите, вълците, сърните, елените и лисиците, както и на едни от най-върховните, запомнящи се и вдъхновяващи пейзажи в цялата страна, а защо не и на Балканите, започва точно от тук. Вече се намираме в границите й. Вдясно от нас са красивите заливи и полуострови на язовира, а вляво - недокоснатите от човешка ръка вулканични скали с всевъзможни причудливи форми. Като казвам недокоснати, имам предвид недокоснати в съвремието, но не и в древността. По времето, когато Родопите са населявани от летящите хора - прототраките и тракийските племена, дошли след тях, тук е кипял живот. Меките и лесни за обработка скали били изпъстрени със скални светилища, трапецовидни ниши, гробници и цели скални некрополи. Днес, многобройните дупки, ниши и подмоли в скалите на "Средна Арда" са се превърнали в спокоен дом за големи популации от вълци и лисици.Железните пътища са чудесна възможност за едно нестандартно пътешествие, за поглед от един по-различен ъгъл към чудната природа на България. Понякога носят и доза носталгия. С мириса на отработеното масло, с което са намазани дървените стълбове и траверсите. Със старите жълти гари с бели дантелени перденца. И саксиите с мушкато по первазите на малките им прозорчета. С изтерзаните червени стрелки, които висят уморено, но все още вършат работата си съвестно. С кантонерите, които сверяват часовника си, чувайки в далечината шума от забързалия се локомотив. Затова не се притеснявайте, ако ви мислят за луди, че предпочитате вашето приключение да бъде "вкарано в релси". Емоцията ще си струва.
Скоро след като сме тръгнали, достигаме до първия от четирите тунела, построени в тази част от железопътната линия. Въпреки че знаем, че в денонощието тук минават едва три-четири влака, тръпката при мисълта, че шансът да видим светлините на локомотив срещу себе си все пак съществува, е голяма. Може би да тичаме пред бързо движещ се влак в опит да се спасим, е едно от малкото неща, които все още не сме преживявали.
Тунелът не е много дълъг. Преминаването през него трае около пет минути. Време, напълно достатъчно да излезем чисто мокри - от тавана на съоръжението текат прилични количества вода, които няма как да бъдат избегнати. Сложили качулките си, успяваме да предпазим сухи единствено главите си.
Отново сме на "горната земя". Слънцето започва да грее все по-ярко, карайки ни да събличаме якета и полари. Над главите ни се реят няколко лешояда - господари на небесния простор тук. Вляво забелязваме интересен отвор в скалите. Най-вероятно е скална гробница, но за да не гадаем, оставяме раниците и се изкачваме до него. Да, пещерна гробница, която днес е обиталище единствено на малка колония прилепи. На метри над нея погледът ни е привлечен от причудлив скален мост с неголяма височина, но също така внушителен като по-големите си събратя.Спускайки се обратно, се заглеждам в земята. Скалите са наистина уникални. Всеки камък е неповторим. Пълно е с минерали. Докато се изправям след поредната находка, ниско до земята, изпод голям камък, забелязвам отвор на бърлога с разхвърляни пред нея кости от изядено наскоро неголямо животно. Лисица или вълк живее тук. Може би ме гледа с притеснен поглед от дълбините на дома си.Спираме за кратко, за да се насладим на панорамата от високо. Неописуема красота. Голяма част от язовира, селцата на отсрещния бряг и меките гънки на Бойник планина се разстилат пред очите ни като на тепсия.
Ето го и вторият тунел. Този път изваждаме челниците си, защото дължината му е по-голяма. Отново се сещаме за риска от потенциална среща с влак в тъмнината, но забелязваме, че в дългите тунели има специално изградени ниши, в които човек би могъл да се скрие при непредвидено преминаване на композиция в момента.
Навън сякаш е станало по-топло. Или това чувство е породено от комбинацията от адреналина и студа в тунела. Прекарал последните дни преди началото на пътешествието във фанатично проучване на топографски карти, зная, че тук някъде се намират две интересни забележителности - скала с трапецовидни ниши и едно безименно дере с водопади и дълбоки казанообразни вирове под тях.Дори дочувам грохот на падаща от високо вода. Ето го! Удивително красив водопад или по-скоро каскада от няколко водопада, които в момента са доста пълноводни. На пръв поглед теренът над тях е непристъпен, но откривателският ни дух се оказва по-силен и успяваме да си проправим път в скалите, срещу течението на рекичката. Там попадаме в един друг свят. Отново навсякъде е пълно с минерали. А скалните исполини над главите ни за пореден път ни припомнят колко незначителни сме.
Връщаме се под водопадите, за да разгледаме и скалата с нишите. Преди хиляди години някой я е обработвал усърдно. По-мека е и това си личи по начина на обработката й. Едно нещо ме озадачава много. В непосредствена близост до групата от десетина ниши има една, която е самотно издълбана. Това не е толкова странно. Странното е, че цветът на скалата около изсичането подсказва, че нишата е много по-нова от останалите. Дори е незавършена. Каква е била причината за изоставянето й си остава загадка, която съвременният човек никога няма да разбере!
Достигаме до спирка "Средна Арда". Да се чуди човек защо тук спира влак. Няма населени места в близост, а между скалите и водата от двете страни на релсите са останали едва няколко метра ничия земя. Кучешкият лай изкарва от малката жълта гара човек около шейсетте години, а след него излиза и съпругата му - симпатична и добра беззъба баба.
-Къде сте тръгнали, деца? - започва бабата.
-На разходка, бабо! Искаме да се изкачим ей там и да спим на палатки довечера! - обяснявам разпалено, посочвайки с пръст величествената Юмрук кая.
-Ооо, баба, ми то там е пълно с вълци! Внимавайте!
Жената ни пожелава добър път и остава да се взира в нас дълго, седнала върху купчина изгнили траверси и подпирайки брадичката си с ръка. Докато не се изгубваме зад поредния завой. Дали в нас не припозна децата си, отдавна напуснали родния дом?!
Посоката на линията внезапно поема на север към с. Калоянци. Застудява. Вятърът също променя посоката си и започва да блъска в лицата ни. Скалите над нас ни действат подтискащо. Вече сме изминали повече от пет километра. А ходенето по релси не би могло да се сравни с ходене по асфалта. Краката ни са подбити и започват да болят, а имаме още толкова път. При това досега сме се движили по равно, а скоро ще започне сериозното изкачване.
Заобикаляме от ляво дълбокия ръкав на язовира, който в края си завършва с живописен мост. Ако човек е търпелив и има късмет, по моста може да премине и влак, което прави гледката още по-неповторима. Дотук добре, преминаваме по моста с треперещи крайници и присядаме за кратка почивка край релсите, опирайки на чакъла големите раници. От тук нагоре следва километър и половина ходене без пътека и преодоляване на 400-метрова денивелация. Изяждаме по шоколад за да се заредим с енергийни запаси. Нагоре ще са ни нужни.Още с изминаването на първите метри по северозападния билен ръб на Юмрук кая, осъзнаваме, че това място е своеобразен оазис насред пустиня. Мястото кипи от живот. Мократа земя е изрисувана от отпечатъците на сърни, елени, диви прасета и вълци. Огромни тревни площи са изровени от глиганите, търсещи храна през зимните нощи, а вълчите и еленски изпражнения са навсякъде по склона.
Налага ни се да преодолеем голяма скала, което, с тежките раници, си е предизвикателство. Един погрешен ход, едно неправилно балансиране и последващо залюляване биха били пагубни за нас. Бонус в момента е мократа и хлъзгава скала.
Набрали сме сериозна височина, а гледката с всеки следващ метър става все по-завладяваща. На неголяма поляна в ниското фиксирам три силуета. Вариообективът потвърждава доброто ми зрение - три почиващи си на спокойствие сърни. Нападнати от внезапния прилив на емоция и адреналин, започваме да говорим на по-висок тон. Гората от келяв габър, която се простира под скалата, на която сме стъпили, сякаш оживява. Странното шумолене прераства в силен шум от чупене на клони и само след секунда измежду разсъблечените дървета се стрелка огромен нерез. В основата на скалата под нас се намира лежанката му, а ние, без да искаме, сме нарушили спокойствието му.Усещането, че се намираме в недокосната от човека гора се затвърждава с всяко наше дихание. Решаваме да сме изключително тихи и внимателни, за да не нарушаваме спокойствието на обитателите тук. След като изкачваме поредната скала, излизаме на огромна поляна, която дивите прасета не са пощадили. Сякаш през нощта тук е орал трактор. Следващите двеста метра представляват изключително стръмен и противно на законите на физиката - ужасно мочурлив терен, по чиято повърхност сърните и прасетата са образували истински малки кратери с копитата си. Придвижването ни става кошмарно. Стремежите ни отново са по-силни и преодоляваме и това изпитание.
Следва преминаване през огромен каменопад. Скалните отломки са толкова мащабни, че мозъкът ми не успява да проумее гледката пред себе си. В центъра на гигантския сипей каменните блокове са обрасли с мъх и преминаването по тях крие риск от пропадане, счупване на крайници и заклещване. В краищата на каменното поле големите камъни са изтласкали най-малките, като преминаването по тях пък може да стане причина за подхлъзване и нараняване. И въпреки всичко, дори тук личи къде обикновено преминават животните. Оформили са добре забележима пътечка, придвижването през която е една идея по-лесно.Изкачвайки се над сипея, спираме за почивка. Вече наближава 17 часа и неизвестността започва да поражда известни притеснения в нас - ще има ли къде да спим на върха, ще духа ли силен вятър и пр. Явно сме близо до най-високата билна точка, защото теренът става много по-равен, но за сметка на това - ужасно мочурлив. Два пъти нагазвам в туфи, под които има вода, и кракът ми потъва до глезена. Разделям се с идеята за сухи крака и този път. Пред нас пробягва лисица. Простата логика ме навежда на мисълта, че сигурно има и зайци, но не успяваме да видим нито един дългоушко.
В търсене нa по-сухо място, през което да преминем, постепенно се изместваме по североизточния ръб. Късметът е с нас, защото на изток се разкрива велика гледка - островът на лопатарите гори, облян от последните слънчеви лъчи. Слънчевият диск потъва на запад и скоро всичко притихва в очакване на нощта. Влизаме в гора - безспорно това е гората на самия връх, която сме видели по-рано днес. Въпреки вятъра, измежду дърветата е завет. Равно е. Сухо е. Ще спим тук. Обнадеждени сме, че ще изкараме нощта спокойно въпреки липсата на огън. Дървата са в изобилие, но решаваме, че няма да нарушаваме правилата, които важат в защитените територии, и ще се топлим и готвим на примуса. Целият връх е разоран от иманяри. Огромни късове керамика се валят насред тревата, а теренът е осеян с кратери от набезите на тези псевдоархеолози.Разпъваме палатките само на 5 метра от скалния ръб и пропастта от южната страна на Юмрук кая. Долу в ниското, един срещу друг кръстосват шпаги заливите на река Перперек и река Големица. Става тъмно и нямаме време да разгледаме платото, но това ще бъде задачата ни през идния ден. Гледката, която виждаме за кратко преди мръкване, ни е предостатъчна.
Не е студено. Температурата е около един градус. Показателно за приятното време е нежеланието ни да влезнем в палатките. А часът подминава 22. Кърджали свети впечатляващо. Някъде над града проблясва заря, а гърмежите достигат до нас едва след няколко минути.
След дни като днешния се вмъквам в спалния чувал с усмивка. В приятен унес мислено благодаря на Бог за волята, която ни даваше през целия ден, за да успеем да достигнем до тук. Благодаря му и за гледките, които ни подари. Това е най-ценното от всичко.
Когато се намираш на място като Юмрук скала, няма как да пропуснеш изгрева. Ставаме рано, но облачното небе ни намеква, че днес няма да успеем да видим слънцето. За сметка на това стелещите се в ниското мъгли са достатъчна причина да те изкарат от топлия спален чувал във влажното и студено утро.
Денят е пред нас. След закуска обхождаме цялото скално плато. Гледката е неповторима. Трудно можеш да откъснеш поглед и да си тръгнеш от тук. Три часа сме прекарали в съзерцание. Разделили сме се дори, за да има всеки от нас време да бъде само със себе си.Връщаме се при палатковия лагер, събираме багажа си и поемаме по обратния път. Някак си с неохота се разделяме с духовната чистота на това прекрасно място. Но ни чака път. Всеки от нас трябва да продължи по него.
Приключението ни обратно до Звезделина преминава по същия ръждясал, но прекрасен железен път. Днес обаче ни се случват нови малки чудеса, които правят прехода ни не по-малко пълноценен. Слизайки по големия каменопад, след поредното подхлъзване и свличането на няколко камъка, изпод калните ни обувки грейват три чудни минерала. По-надолу забелязваме пет сърни, които са ни видели първи и препускат в луд галоп по поляните. Виждаме отново и същия нерез, който стреснахме вчера. При една от почивките чуваме свирката на приближаващ се влак. Оказва се товарен и го улавяме в точния момент - когато пресича моста. Срещаме интересен кантонер, който чисти паднали върху релсите камъни. Помагаме му, докато той ни разказва за живота си. Тъкмо сме излезли от последния тунел, когато насреща ни се задава влак. За пореден път късметът ни не ни е изневерил. Машинистите ни махат приятелски. Вече се чувстваме така, сякаш сме част от тази линия.
В небето над нас прелита лешояд. Господарят на небесата тук. Приплясва с криле и поредната термика го издига във висините. Може би ни желае "До нови срещи!"..
Автор: Александър Караджов
alexanderkaradzhov.blogspot.bg
22:05
