Бой последен при Милеви скали – 4. IX.1944 г. Неподправен разказ на очевидци

Всъщност това е част от по – голям цикъл от мемоари на реални участници в събития, засягащи спомените от създаването на Народна република България. Тук всяка дума е факт, зад който застава конкретна личност, пряк наблюдател на всеки един момент от разказа. Няма преразказване, няма слухове, няма тълкуване на документи. Имаме и уникалния шанс да съпоставим два източника на информация, което си е задочна очна ставка за всички мнителни читатели. Нашите разказвачи са Иван и Вера, запознали се през 1941 г. и по – късно станали семейство Алексови. С техните биографии няма да ви запознаваме. Те ще са предмет на други разкази, не по – малко интересни от настоящия. Все пак за вас ще е важно да знаете, че Иван е роден през 1922 г. в Чепино, а съпругата му Вера през 1925 г. в същото село, днес квартал на Велинград. Членове са на РМС дълго преди 9.9.1944 г. и участват в съпротивата срещу нацистите в десетки партизански акции. След 9 септември заминават за фронта. Вера като доброволка.Тя днес е на 89 години, прекарала голяма част от живота си сред книгите, любовта и към които определя и професията й – библиотекар. Дълги години е председател на Клуба на жените в кв. Чепино и организатор на много мероприятия в града. Иван Алексиев участва в развитието и разрастването на Държавното Земеделско Стопанство на Юндола и Куртово, където се отглеждат елитни породи животни и разсаждат сортови семена. В последствие е директор на Хлебозавода във Велинград. Умира със своя идеал няколко години преди Нежната революция.И двамата дълги години са активно заети в социалния и обществен живот на родния си град.Битката при връх Милеви скали е едно от най-големите сражения между партизани и правителствени сили по време на съпротивителното движение в България през 1941–1944. Битката се състоява на 4 септември 1944 година, когато войскови и жандармерийски части обкръжават Партизанска бригада „Чепинец“ и Партизански отряд „Ангел Кънчев“ .
Самата битка се предхожда от акцията в Сърница от август 1944 г.Акцията е успешна, а партизаните, без да дадат жертви, се снабдяват с храна и боеприпаси. Все пак силите на властта се организират и обграждат изтеглилите се в планината партизани в местността Милеви скали, намираща се близодо днешния Велинград.
Разказът на нашия свидетел започва от момента, в който двата отряда са се обединили след проведените акции по запасяване с продоволствия и укрепили на безопасно разстояние от населените места и военни поделения.
            „…Методи Шатеров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе слово. Между другото си спомням, каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4- ти септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници. Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.
            Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!”     Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. При слизането на долу, срещнахме М. Велев, който ни нареди веднага да се върнем обратно и да заемем позициите, на които сме били. В същото време някой стреляше зад нас и няколко куршума минаха около раницата на М. Велев, който беше залегнал. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Аз дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часа.Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в партизанска колона на запад от Милеви скали. Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля.  Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина.  Аз отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият.  Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на м. Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода.  Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов – Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на пети септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана.  Постарахме се горе-долу да го погребем.  Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона.  Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?”Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на Санаториума на 4-ти километър. Беше 7-ми септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари.
            Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през м. Паничките, през м. Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за м. Пъдарница. Там видяхме видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева,  Запрян Василев, сина ми и други партизани”.
            Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му),Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното място от Тодор Вецов намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и Вера.
Разказът продължава с това как партизаните се укриват до 9 септември и как заедно са мобилизирани за фронта. Нека обаче видим перипетиите на Вера, която по време на битката е разделена от съпруга си и се среща с него едва след няколко дни.
Разказва Вера:
Вера на 9 септември 1944 в Чепино. Женската суетност не и позволява да се снима с окъсаните и раздрани по време на сражението дрехи. За щастие брат й току що е получил чисто нови панталони, които, въпреки протестите си, е принуден да даде на заем за снимките.

   
„…Последната акция беше на връх Милеви скали. Тази акция остави голяма рана в душата ми, която и до днес ме боли.
            Денят беше 3 септември 1944 г. Немската армия беше разбита и остъпваше. Червената армия беше  вече при река Дунав. Отряд “Чепинец”, вече бригада, спадаше към ІІІ въстанническа оперативна зона. По заповед на ръководството на зоната  трябваше да заминем за Милеви скали. Там се събирахме всички отряди и чети от зоната, след което щяхме да пресечем пътя на немците.
            Нашият отряд се намираше в Баталач. Ръководството реши в лагера да останат по-младите и необучени партизани. Останалите да се стягат на път.
                        Тръгнахме надвечер в колона по един. Само ръководството знаеше къде отиваме. Надвечер – вече се беше стъмнило. Надвесихме се над Клептуза. Втренчихме очи към селото. Всеки от нас се взираше да открие по светлинките на прозорците бащината къща. И на никой не минаваше мисълта, че може да не се върне повече там. Минахме Чепинското поле. Скрихме се във високите избуяли царевици и слънчогледи. Цела нощ се движехме и осъмнахме  в подножието на Милеви скали. Когато се изкачихме на поляната, там бяха дошли няколко чети. Напалиха се бойни огньове. Викахме “Смърт на   фашизма!»  Цяла нощ  играхме и пеехме. Чак в Пазарджик са виждали нашите огньове.
Но когато звяра умира той е най-страшен. Герман Елинков , командир на 27 чепински полк  на своя глава организира акцията на Милеви скали. А вече бяха пуснати и амнистирани политическите затворници и в цялата страна бяха прекратени акциите против партизаните.
            На 4 септември 1944 г. към десет  часа, разузнаването докладва, че от всички страни ни обгражда войска. Веднага всички се стегнахме и заехме кръгова отбрана. Отделението ни беше  дежурно  горе на върха. Там сега  е паметника. Когато погледнахме надолу видяхме голям брой войници, жандармерия, въоръжени, вкл. с картечници. А ние имахме само пушки и няколко шмайзера. Когато  наближиха  Коце Йовчев (Спартак)   започна да вика на войниците: «Войници не стреляйте ние сме ваши братя!» Но думите му бяха заглушени от силна стрелба.
            Залегнали край буките ние стреляхме с пушките. Първата ни жертва беше Сюлейман Фасински, родом от смолянско село. Той работише в Селище и се присъедини към нас. Аз  бях санитарка, носих  превързочни  материали Трябваше да ида до него. Това  беше равносилно на смърт.Не се наложи –провикнаха се, че е убит.Боя продължи почти почти 2-3 часа. Ние почти виждахме войниците. Успехме да пробием обръча и в колона започнахме да се изтегляме. Но от тука вече започна трагедия ни. Целия връх Милеви скали беше осеян със засади. Най-напред вървеше Вълчан и след него Ванчо, аз и другите. Тогава ми казаха да мина назад; като  санитарка. Изчаках: минаха около 40 души. И точно тогава се обади една картечница и разкъса колоната. Тези четирийсет  партизани минаха напред, като голямата част-партизани се спуснаха надолу към едно дълбоко дере. Аз се заклещих в едни шикли. След като успях да сваля раницата започнах да викам, защото чувах че войниците наближават. Лесе Алексов се върна и ме измъкна.
Когато се спускахме надолу бяхме посрещнати със силна стрелба. Преминахме през много засади. Накрая се спряхме на едно закътано место. С нас беше и Методи Шатеров. Той ни говореше да не се паникьосвасваме и да остъпваме организирано. Ване Мавриков дойде при мен и ми каза, че е видял скала, в която можем да се скрием. Лесе Алексев го чу и каза: «Недейте, нека се изтеглим с другите». Ние виждахме, че войниците ни заграждат, чувахме командите на офицерите. Над нас се чуха псувни…Започнахме да се изтегляме. На едно открито сечище до мен Наско Мавриков  изохка. Видях, че част от главата му изхвръкна. Спуснах се към него, но Никола Грънчаров ми викна: “Наташа,  стой! Не виждаш ли, че Наско е мъртъв!”   Последното, което си спомням  – Камен Благов  хвърли една бомба и стана затишие. Когато се огледах бяхме само 12 души          заедно със стария партизанин Никола Грънчаров.
Започнахме да прибягваме като пазихме пълна тишина. На много места виждайки войници – залягахме. Успяхме да преминем доста встрани от мястото на сражението. Вече се пробелваше, когато  минахме на отсрещната страна на гара Цепина. Едва там забелязах изранените си крака. От здравите спортни обувки преди сражението бяха останали само капаците. Боса, цялата изподрана и наранена, без дрехи – само с панталон и някаква блуза! Три дена се движихме  успоредно и над жп линията Към 7 септември.бяхме в Чепинското поле. Скрихме се в  в гората над Бачовица. Една жена от Диваковите беше на нивата. Печеше царевица и ни донасяше. Не бяхме яли нищо.
Мисля си, че ако бяха стреляли  всички войници много от нас нямаше да останем живи. Много клони падаха по главите ни. Разбрах по-късно, че отделението на Борис Тодев, по негова команда, е стреляло високо,  по дърветата. Целото Чепинско корито е било огласено от  канонадата.
На 7 септември се бехме скрили в един гъсталак.  По едно време там ни намери Дине Мавриков. Той беше пуснат от затвора. Дине тръгнал да търси братята си. Диваковата жена го насочила към нас. На 8 септември ни намериха Ванчо, Георги Алексов и Георги Бандаков…
…Дойде победата. От всяка улица, от всеки дом ни срещаха хора с много цветя и поздрави. Баща ми ме прегърна и заплака. И аз се радвах на свободата, но когато майките питаха „Кога ще дойдат нашите…?” не ти е до радост.  Баба ПенкаМавриковaвикала „Да дойде Вера и тя да ми каже дали е вярно!” И отидох с разкъсано от болка сърце да u кажа: „Бабо Пенке, не ги чакай! Те няма да се върнат!”…
В резултат на сраженията загиват 12 партизани и неизвестен брой войници. Интересно е да се отбележи, че цялата акция е самоволно решение на полковник Герман Еленков, в разрез на политиката на правителството, което по това време вече е взело решение за излизане от войната като съюзник на Оста. Друга интересна подробност е, че войниците от 27 Чепински полк, стреляли по партизаните на 4 септември на Милеви скали, дни по-късно се сражават на фронта рамо до рамо с партизаните, този път обединени заедно срещу общия враг – германците.

 Споделеното от Иван Алексов е записано на 3 март 1972 г., а Вера написва своите спомени на 3 февруари 1997 г. Екипът на socbg.com и bgspomen.com, благодари на внучката им Вяра Алексиева за предоставените снимки и оригинални спомени.
Препечатано от  socbg.com

Научете повече

За времето когато фунийка със сладолед струваше 4 а хлябът 30 стотинки

В недалечното соцминало наистина имаше неща, които оправдават носталгията на по-възрастните към него. Това бяха цените на  стоките.
Вярно, ако изобщо за повечето от тях успеете да се вредите. Примерно за кренвирши. Често си беше истински шанс човек да ги занесе вкъщи, защото са малко и не стигат за всички. Или случайно уцелвате, когато ги стоварват от камиона, или ви е близка продавачката на щанда за колбаси. Затова пък струваха 3,60 лв. килото и бяха ОТ МЕСО. Като ги хапнете, устата ви се напълва не със соя и бъркоч от химикали, а с божествения сок на леко опушеното прясно телешко месо.Пак тогава нескафето се продаваше в кръгли кутийки за 2 лв. По същото време прекрасната водка – „Столичная” и „Московская” струваха по 1,73 лв. шишето. Имаше ги колкото искате по рафтовете на бакалиите. А т.нар. заводски типов хляб се продаваше за 15 ст. Той беше лъскав , вкусен, без химикали, без бои – да го гризеш дори без сирене или друго мезе. Като деца си събирахме стотинките за закуска, купувахме си един още горещ от фурната, ухаещ типов хляб и го излапвахме на улицата за нула време.Да, заплатите тогава бяха по-ниски от сегашните. Въпреки това сравнението с днешните цени на същите продукти не е некоректно. Откъдето и да ги погледнете – те са в пъти по-високи. Помня, че по същото време билетче за трамвай струваше 4 ст. и беше зелено на цвят, а за автобус – вярно, раздрънкан, очукан, мърляв, бълващ гъсти облаци  изгорели газове, едва 6 ст. и червено Като всички деца умирахме за сладолед. Той се продаваше на колички почти на всеки ъгъл. Беше млечен – от истинско мляко, а не забъркан с вредни бои и ароматизатори. Най-често майките ни даваха по 4 ст. – толкова струваше една хрупкава фунийка, пълна догоре със сладолед. Ближехме и ахкахме. А 6 ст. искаха за големия – две вафлени корички, между които продавачите щедро слагаха повече сладолед.
Децата умирахме в жегавите дни да пием сиропи на улицата, които струваха 8 ст. Сега си спомням и потрепервам от ужас – толкова рискове за хепатит и други болести е криело това удоволствие! Но кой ли тогава му обръщаше внимание. Зад гишетата на будки – имаше ги на всяка оживена улица, жена питаше: ягода или вишна? Втори въпрос: единичен или двоен? После гребеше от купа сироп с една лъжица и  го сипваше в груби стъклени чаши, на желаещите двоен – слагаше 2 лъжици.Пускаше водата от чешмата и допълваше чашата, като  разбъркваше течността с дървена бъркалка. „Обектът” разполагаше само с 2-3 чаши, така че следващите клиенти търпеливо чакаха предишните да си изпият сиропа, за да освободят чашата. Продавачката я изплакваше надве – натри на същата чешма и без да дочака да се изцеди, я пълнеше отново. Няма миещи препарати, няма дезинфекция и предпазни ръкавици, опашката просто напираше под  палещите слънчеви лъчи.
Но ще призная – по-сладки и ароматни сиропи никога не съм пила! Защото бяха направени от истински плодове, както и всички нектари в магазините на „Плод зеленчук”. И  бутилките с тях бяха неугледни – прашни и с разкъсани етикети. Но отвориш ли ги – знаеш, че  пиеш нектар от истински кайсии, праскови, ябълки. Да не говорим за детските пюренца в малките бурканчета. Те бяха безумно евтини – от 9 ст. до 24 ст. Само че предизвикаха война между майките на малчуганите и пенсионерите. Последните само чакаха да ги доставят в магазините и ги изкупуваха в промишлени количества – хем вкусни, хем евтини.
Автор: Антоанета Смилова

Научете повече

Убийството на Джон Кенеди-22 ноември 1963 г

22 ноември 1963 г.: американският президент е убит в официалния си автомобил в Далас, Тексас, консервативен щат, който той се опитва да спечели с оглед на предстоящите избори. Поразен в разцвета на славата, неговата смърт травматизира цяла една нация. Проведени са две официални разследвания, комисията "Уорън" през 1964 г., след това комисията "Стоукс" през 1979 г., като и двете приемат вината на Лий Харви Осуалд за убийството: той е стрелял три пъти по президента с карабина.

Съболезнователна телеграма от Димитър Ганев и Тодор Живков до президента на САЩ Линдън Джонсън по повод убийството на Джон Кенеди, 23 ноември 1963 г.

Научете повече

Разказ на първата стриптизьорка в България танцувала дори пред Тодор Живков

Мис Валенти е първата стриптизьорка в България. Кариерата и по вариететата обхваща времето преди и след социализма. Тя не е единствената еротична танцьорка по време на социализма, но първа е направила истински стриптийз, едва когато пада Тодор Живков, в ресторант „Лебеда” в Панчарево през 1990 г. Кариерата й започва през 1982 г., когато пълен стриптийз е невъзможен, а изпълнява т. нар. експресивен танц” – оскъдно облечена, но не гола.
Имала е изяви в най-реномираните заведения и вариетета за времето си, включително пред Тодор Живков, Иван Славков, а след социализма е танцувала пред „герои на новото време” като Иво Карамански и Фатик, когото е запомнила с връчването на най-големия бакшиш в живота й.
Родена в София, Валентина Илиева-Наумова учи първо художествена гимнастика в спортно училище „Олимпийски надежди”, но завършва със специалност джудо. След това започва работа в БСФС като секретарка, но въпреки протестите на семейство и приятели тръгва след мечтата си да стане артист. Започва да със сложна хореография, постепенно разбира, че й се удават и по-еротични, т. нар. експресивни танци.Днес Мис Валенти има малко кафене в Люлин, и живее в същия квартал с дъщеря си и младия си съпруг. Въпреки много по-спокойния начин на живот, който води, тя остава все така разкрепостена и в настоящето работи на еротична телефонна линия.
– Вие сте първата жена, която е танцувала стриптийз в България. Как стана всичко?
– Обади ми се Зефир Николов, тогава директор на Столична дирекция „Музика” и ми каза: „Валенти, ти понеже си винаги на границата, ти си родена стриптийзьорка, управителят на „Лебеда” ми се обади и иска нещо като стриптийз…”. И аз отидох и си изиграх експресивния танц пред него, след което се уточнихме. Казах, че за стриптийза трябват поне 7-8 минути, за да има развитие, кулминация и т.н. Тогава за първи път си махнах сутиена, преди това не съм правила стриптийз. В момента съм много по-разкрепостена и се събличам по нудистки плажове. Тогава имах собствена философия и например смятах, че има гърди с различна форма, но от кръста надолу всички са еднакви и не исках да излагам останалото на показ. Тогава така разсъждавах, сега мисля, че човек трябва да показва всичко хубаво и да не го крие.

– Как се прие представянето, първият стриптийз в България?
– На 26 години направих първия стриптийз, 11 февруари 1990 г., в „Лебеда”, Панчарево . Няма да забравя цял живот този вик, който последва, когато си махнах сутиена. Цялата зала каза: „Аах!”. И после управителят каза: „Искам всяка вечер да го правиш това!”. И така стана, продължи години наред. Започнаха интервюта, статии! Хората искаха да видят, защото всички жени имат гърди, но е интересно да ги покажеш публично. Първият ми танц беше „Секретарката”. Свалях всичко, оставах по корсаж, махах си кока, очилата, и вече ставах другата, страстната жена. Обаче българинът казва: „Хм, тази очилатата…!”. И тогава преминах към садо-мазо стил. С кожени дрехи, бич, вериги. Адски се харесваше. Пак имаше хореография, с музика, с всичко.
– Как се стигна до това да започнете въобще да танцувате на сцена?

Участия на Мис Валенти

– След като влязох със спортна гимнастика в „Олимпийски надежди” завърших джудо,  понеже претърпях операция за апендисит и загубих няколко месеца, което беше фатално за спортната гимнастика. В джудото станах републикански шампион за девойки. И кандидатствах във ВИФ (б.а. Висшия институт за физическа култура “Георги Димитров”, сега НСА), но заради други хора с връзки не ме приеха, въпреки че бях покрила нормите. И баща ми, Бог да го прости, също с връзки ме уреди – тогава негов селски беше Трендафил Мартински, шеф на БСФС. Даже откриха длъжност „секретарка”, която беше никому ненужна, но „детето трябва да бъде там”. Бях в секцията по спортна гимнастика, изготвях програми, ходих на събранията, това ми беше работата. И се учех да пиша на машина. Но ме потискаше, че бях с връзки. И ми се танцуваше, играеше ми се, това е енергия…не можеш да седиш на едно бюро! Ако бях останала, следващата година влизах във ВИФ без проблеми, защото носех кафетата на всички. Тогава реших да потърся себе си. Една треньорка ми каза: „Валенце, има прослушване в „Шератон”, ако искаш се яви”. Даже ми помогна за направа на костюма, който беше в персийски стил. Повика момиче, живяло в Близкия изток – изучихме движения, музика…И ми казаха, че директно ме изпращат в Пампорово. Когато съобщих, че напускам работа, шефът ми каза: „Ама, Валенце, моля те, недей! Там са пияници, простаци, идиоти… Ти къде отиваш в тинята?! Не си за там, ти си чисто дете…”.– Баща ви как реагира?
– И баща ми говореше същото. Така че аз буквално избягах от къщи. Взех пари назаем, направих си костюми. В Пампорово ми осигуряваха храна. Преди това вкъщи направихме семейно събрание, нашите бяха абсолютно против. Баща ми беше направил за мен е толкова неща и  смяташе, че го излагам пред хората. Той беше автомонтьор, но беше специализиран по западни коли, правеше колите на Лили Иванова, Гунди, футболистите, имаше два частни сервиза. После така се обърнаха нещата, че ги загуби.
– Значи въпреки всичко поехте този собствен път? Като на филм.
– Ами то много неща бяха като на филм (смее се). И трите ми брака са като на филм.
– В Пампорово какво се случи?
– Това беше първото ми участие, в бар-вариете„Рожен”, много елитно място. Аз се учудих, че директно ме изстреляха там, бях на 18 години тогава. Това беше абсолютно вариете на сцена. И усещането е невероятно. На дебюта ми присъстваше Иван Славков, както и чужденци. В този период треперех преди излизане. И стари колеги ми казваха: „Не се притеснявай, това значи, че си артист, и щом преди излизане имаш притеснение, в теб е тръпката, и ще си направиш номера”. Между другото, да играеш пред чужденци е много лесно. Те ти ръкопляскат, че си излязъл да им доставиш удоволствие. А пред българина ако направиш нещо, той казва: „А, ама това сме го гледали!”.Аз по това време много се притеснявах.
– А кога танцувахте пред Тодор Живков?
– На откриването през 1985 г. на хотел „Правец” до Шатрата, който сега не съществува. Там имаше страшно много артисти, които се бяха струпали в самата шатра, три-четири часа му танцуваха на човека, той се измори… А специално най-отбраните, където бях и аз, бяхме на панорамата на хотела. Аз се появих, танцувах. Тогава играех пластичен етюд. Бях си направила едно съчетание във вариететен вариант, като от филма „Флашданс”, да кажем. И много беше приятно, харесаха го. Но за него време бях с т. нар. прашки…Сега е нещо нормално, тогава беше абсолютна революция. Дори и програмният директор казваше: „Валентино, Валентино…Като  те гледам с тези прашки, как ще те пусна?!”. Но се прие много добре, определено…Бившият ми втори съпруг ми шиеше костюмите тогава, и имаше широко виждане, той ме посъветва, че за моето голямо дупе тези прашки са идеални (смее се).
– Какви са наблюденията ви за върхушката преди социализма?
– Имала съм много изяви, но не и лични контакти. Много съм доволна, защото за артистите имаше отделна зала. Те са си на едно място, ние на друго, при нас е охраната, хапваме, пийваме, танцуваме. А сега, когато сме играли за бизнесмените с белите якички, няма такова уважение.
– Имало ли е опит някой от тях да се добере до вас?
– Не. Може да не ми повярвате, но не съм имала проблеми. Аз съм играла и пред Владко Живков. Може би това е защото се омъжих на 22 години, мъжът ми беше плътно до мен и бяхме все двамата – той беше диско водещ, аз танцувах. Не знам защо хората си мислят, че тогава е имало кой знае какви оргии. На мен толкова ми е било хубаво тогава. На спортистите се даваше много тогава.
– А имате ли наблюдения за контакти между ваши колеги и някой от върхушката?
– Те ако са имали желание, сигурно е имало, но не съм знаела. Имала съм приятелки, които са имали връзка с посланици и политици, но това е друго. Аз по-късно дори пред Карамански съм танцувала, Фатик, но те също не са ме докоснали с пръст. Най-големият ми бакшиш е от Фатик, 700 германски марки. Тогава умряха от яд проститутките (смее се). Но аз не съм престъпвала границите. Цял живот спазвахте това?
– Бяха ми предложили 500 долара, за да отида да напляскам един дядо, порно продуцент, в замъка „Хранков” (б. р. – такъв е изразът за сексуални садо-мазо перверзии). И аз отказах. Ако бях влязла само да го напляскам, щях да вляза в системата. Всеки си избира начина на живот, никой не му го налага.
– Съпрузите ви са били спокойни, след като са знаели, че не залитате в други посоки?
– Първият ми съпруг остана с мен само три месеца. Той беше много ревнив и съответно го елиминирахме (смее се). Той беше непрекъснато с мен и ме потискаше по време на работа. Баща й (сочи към дъщеря си) ми беше голяма опора. Но явно всяка връзка си има начало и край. Ние и сега сме приятели, не сме спрели да се виждаме. С третия ми съпруг се запознахме чрез интернет обява. Той имаше нужда да говори, да споделя с някого. Тогава звъннах на приятелка, казах си, че е много малък, 14 години по-малък от мен. И тя ми каза: „Стига бе, Вале, кой бяга от агнешкото”! (смее се).
– На какво се дължи тази ваша разкрепостеност? Опит за свобода ли е или е вродено?
– Тази разкрепостеност съм я имала винаги. Например с мъжа ми ходехме на плаж, който по-рано беше нудистки. И се шегувах, че не сме нудисти, а направо ексхибиционисти. Мисля, че това трябва да ти е вродено като емоция. И тази свобода я носиш в себе си, тя идва от само себе си. Моето семейство беше много консервативно. В „Олимпийски надежди” нямаше униформи, но аз носех униформа. Баща ми си беше сталинист. След като започнах да танцувам, си купих първите дънки. Вкъщи си беше невероятна дисциплина. Баща ми щеше да получи втори удар, като разбра, че тръгнах да танцувам така. Някой психолог би казал, че съм била бунтарка от малка и съм търсила точно това. Спортът ме е учил на дисциплина, да контролирам себе си, да търся самостоятелна изява. Аз играех индивидуална спортна гимнастика, тя учи на невероятна дисциплина и умението да разчиташ на себе си. И дава усещането да владееш публиката. Затова обичам да ходя на театър, не на кино.И може би това бунтарство, което в пубертета е било потискано.– Имахте ли работа, добри доходи като цяло при социализма?
– Добрите вариететни артисти имаха работа, беше добре като заетост. Примерно, ако един инженер е взимал 200 лева, аз взимах около 300 лева. Но сега, като изгоря архивът на артистите, ми се изгубиха много години трудов стаж в София. Просто Бог да ми дава здраве, дълъг живот, ще работя още.
– Колко време продължи кариерата ви?
– Допреди десетина години. Аз продължавам все още да работя, сега съм в еротична телефонна линия. Продължавам и да си поддържам фигурата. Морето оформя много тялото ми, има движения, които оформят корем, натоварват се различни части от тялото. Може да не ми повярвате, но в момента имам много повече обожатели, отколкото тогава, но аз съм вярна на семейството си.
– В момента с какво се занимавате?
– С кафенето, което е семеен бизнес. И работя на еротични телефони, от много години е това.
– Добри ли са доходите от телефоните?
– Зависи. Ако ти вървят рекламите, ако имаш обаждания. Ако си със съпруг до себе си, стигат. Ако разчиташ само на тях, не стигат. При мен това е като хоби, мога да работя, мога да не работя, това ми е една глезотия.

– Отношението на съпруга ви към заниманията ви какво е?
– Мъжът ми ме е оставил да правя каквото си искам, да ми е приятно, да се чувствам по някакъв начин полезна.

– Защо продължавате да се занимавате с това и досега?
– Ами просто така се чувствам жива. Обичам да го правя. Важно е, че ме подкрепя мъжа ми, дъщеря ми. Надали някоя жена на тези години ще тръгне да се съблича и да има самочувствие, като няма вътрешната подкрепа на семейството си. Те ми казват например „Страхотна си!”. Дано да не ме лъжат (смее се).

– Дъщеря ви как израсна?
– Баща й ни остави, когато тя беше на три години. Аз я отгледах по баровете – в Слънчев бряг, Стара Загора, оставяла съм я на проститутки, докато танцувам на пилона.– Някои хора биха ви обвинили за този начин на отглеждане на дете?

– Аз не съм я оставяла сама за по-дълго, то е било за няколко минути, докато съм на сцената. Иначе тя е била плътно с мен. Нямаше кой да я гледа тогава. Израснала е с много любов. С нея много съм си споделяла, не съм я лъгала за абсолютно нищо. Тя е малко по-скромна. Има съвсем други заложби, обича да рисува, влече я психологията, фотографията.
– Не ви притеснява консервативността?

– Не, не ми пука кой какво ще каже, как ще каже. На мен никога не ми е пречил консерватизма, аз съм над тези неща. В крайна сметка хорската уста не е чувал, за да я зашиеш.
– В настоящето има ли хубави вариететни програми в България?

– Сега няма вариететни програми, единствено има нестинарски танци край морето, някакви програми в грандхотелите, това е. А за стриптийза… В България всичко е криворазбрано – криворазбрана демокрация, криворазбран стриптийз… Пилонът се мърда, момичето не се мърда (смее се). В един такъв случай момиче от улицата е избрало да изкара пари. А и стриптийз баровете вече са бардаци. Мен ме беше заболяла устата да обяснявам, че стриптийзът е изкуство, че трябва да се прави с желание, да се влага чувство, емоция. Че трябва да има музика, хореография, т.е. да е като театър.
e-vestnik.bg

Научете повече

София в 3 снимки от началото на 90-те

Научете повече

Първомайска манифестация в 3 снимки от 60-те

Научете повече

На бензиностанцията през 70-те

Каква беше цената на горивото през 70-те ?

Научете повече

Търси се съпруг за мама (1985)

Осемгодишният Алек живее с майка си. Той чувства, че след развода с баща му в нейния живот има празнота. Алек решава да й помогне, като й намери подходящ съпруг. Първият му избор е спортист. След това се спира на симпатичен шофьор на автобус, но и двамата се оказват неподходящи. Тогава случайността го среща с чичо Чони, когото харесва от пръв поглед. Детето се чуди какво да направи, за да срещне майка си с този човек. Алек мисли, че след това запознанство ще престанат срещите й с чичо Минчо, който му е несимпатичен, Но всички планове на Алек пропадат и той постепенно започва да разбира, че няма право да решава съдбата на майка си. я сама ще избере с кого да живее,

Втора награда "Сребърен медал", диплом на Министерството на просветата на СССР, награда на Детското жури на малкия актьор Веселин Прахов Москва '85, награда за детско кино на Съюза на българските филмови дейци '85, награда на ОС за духовно развитие на Фестивала на българския игрален филм Варна '86, една от двете главни награди на фестивала Алансон '87
Година: 1985
Времетраене: 88 минути
Режисьор: Мариана Евстатиева-Биолчева
Сценарист: Калина Ковачева
В ролите: Веселин Прахов, Цветана манева, Богдан Глишев, Емил Марков, Павел Папандов, Марио Петров, Огнян Симеонов и др.
Старото Кино

Научете повече