Федел Кастро с Добри Джуров и Тодор Живков
Бившият кубински лидер издъхнал в дома си

Легендарният кубински лидер Фидел Кастро почина на 90-годишна възраст, предава AFP.

Кастро е издъхнал в петък вечер в дома си в столицата Хавана.

"Командирът на кубинската революция почина в 22:29 тази вечер" (местно време), заяви в ефира на националната телевизия Раул Кастро, негов брат и президент на карибската държава.

Кастро беше министър-председател на Куба от февруари 1959 г. до декември 1976 г., а след това председател на Държавния съвет на Куба.

Той беше и първи секретар на Кубинската комунистическа партия, пише Wikipedia.

Свидетелства от археологическо естество за наличието на поселищен живот в околностите на днешния град Харманли са регистрирани през различни години. През 2004 г. археолозите Крум Бъчваров, Венцислав Божков, Виктория Петрова и екип от 5 студенти-стажанти извършват проучване на праисторическо селище, намиращо се на 3 km северно от града. То е датирано към късния неолит и ранния халколит (меднокаменна епоха). От времето на късна бронзова и ранна желязна епоха се слага началото на малко селище, намирало се в близост до днешния град, в местността, позната на харманлийци като „Чортлене“. То продължава битуването си и през по-късни епохи. Съществуващата могила в района на местния парк за отдих, наречен Градска градина, както и намерената при строителни работи в града украса за колесница, са свидетелства за съществувало в района на самия град антично селище. За това говори и откритата от предримска епоха керамика от разкопките в района на днешния парк „Изворът на белоногата“. От времето на Средновековието са намиращите се над Харманли останки от крепост и керамични фрагменти, открити при разкопки в околностите на днешния парк „Изворът на белоногата“. В днешния си вид и на днешното място обаче гр. Харманли се появява едва около 1510 г. Ето защо тази година се счита за начало на съществуването на съвременния град – наследник на живяло в предишни епохи население с богата материална и духовна култура.






















В последно време хората често си спомнят за Карл Маркс – от Раш Лимбо, който обвини римския папа Франциск, че е „чист марксист”, до автора от Washington Times, който нарече „упорит марксист” кмета на Ню Йорк (Бил де Блазио). Но много, както и до сега, не съвсем разбират идеите на Маркс – най-острият критик на капитализма, пише Шон Макелви в Rolling stone.
 Мнозинството от нас някога са чували, че този радикален икономист предсказва неизбежната смяна на капитализма с комунизма, но ние често не разбираме защо Маркс е смятал, че това неизбежно ще се случи. В произведенията на Карл Маркс (много от които той написал още преди Гражданската война в САЩ), се съдържат описания на някои аспекти от съвременния капитализъм – от великата рецесия, започнала през 2008 г., до iPhone 5S , намиращ се в джоба ни.

По-долу, предоставяме няколко факти от живота през 2014., които са предсказани от Маркс, преди повече от век, при анализа на капитализма.


1. Великата рецесия (хаотичната природа на капитализма)

Ключовият аспект в учението на Маркс е тъкмо хаотичната, склонна към кризи, природа на капитализма. Маркс твърди, че неограниченият стремеж към печалба, рано или късно, ще застави компаниите да автоматизират работните места и да започнат все по-голямо и по-голямо производство на стоки, като едновременно с това занижават работната заплата, докато, в края на краищата, работниците няма да са в състояние да закупят продукта на труда си. Без всякакво съмнение, в нашата съвременната история, от Великата рецесия, до икономическия балон на интернет-компаниите, можем да открием признаци на това, което Маркс нарича „фиктивен капитализъм”, т.е. такива финансови инструменти като облигациите или сделки с кредитни неустойки. Ние произвеждаме ли произвеждаме, докато не остане никой, който да може да купи продукцията ни. Развитието на този цикъл наблюдаваме и до момента: Простичко казано - именно това и стана причина за краха на пазара на недвижимостта през 2008 г. Нарастващото през десетилетията неравенство доведе до съкращаване на доходите, което застави много от бедните американци още по-дълбоко да потънат в дългове. Когато същите тези ипотечни длъжници масово престанаха да погасяват задълженията си по изплащане на кредитите, фасадата на двореца рухна както и предсказваше Маркс.


2. iPhone 5S (мними потребности)

Маркс предупреждаваше за склонността на капиталистите да внушават, че стоките, които хората следва да закупят, са особено ценни, въпреки че това могат да са по същество ненужни стоки и услуги, така че с времето ще се стигне до следното: потребителят ще стане „изобретателен и пресметлив роб на нечовешки, изтънчени, неестествени и измислени желания”. Това е твърде язвителна, но точна характеристика на съвременните американци, които се наслаждават на невероятен разкош и постояно изпитват потребност да придобиват нови и нови вещи. Да вземем, например, iPhone 5S, който си купихте. Нима той е наистина по-добър от iPhone 5, който си купихте миналата година, или iPhone 4S, който си купихте по-миналата година? Помислете над това, каква е тази ваша потребност – истинска или мнима ? В същото време, докато много китайци се разболяват от рак, заради електронните отпадъци, глобалните корпорации разгръщат мащабни рекламни кампании, призоваващи ни към унищожаване на напълно годните за употреба стоки, без каквито и да са причини. Ако Маркс би видял всичко това, със сигурност би кимнал снизходително с глава и би се подсмихнал.


3. МВФ (глобалният капитализъм)

Размислите на Маркс за свръхпроизводството, го довеждат до предсказване на явлението, което сега наричаме глобализация , т.е. разпространение на капитализма по целия свят в търсене на нови пазари. „Постоянната потребност към разширяване на пазара, за да се продаде продукцията, принуждава буржоазита да плъзне по цялото земно кълбо.” - пише Маркс. – „Навсякъде тя е длъжна да се внедри, навсякъде се разполага, навсякъде прави връзки помежду си.” Макар днес тези идеи да изглеждат очевидна истина, Маркс ги изрича още през 1848 г., т.е. 100 години преди началото на глобализацията. Той не само точно предсказва това, което ще се случи през 20 век, но обяснява също и причините за явлението: непрестанното търсене на нови пазари и евтина работна сила, а също и постоянната потребност за придобиване на нови ресурси – това са чудовищата, който трябва непрекъснато да бъдат хранени.

4. Walmart (монополите)

Класическата икономическа теория твърди, че конкуренцията е естествена и способна на самозапазващо се съществуване. Но Маркс предсказва, че цялата икономическа власт, в края на краищата се стреми да се съсредоточи в ръцете на малък брой корпорации-монополи, които са готови да се бият помежду си. Това, вероятно, е звучало твърде странно в края на 19 век. Както пише историкът Ричард Хофщадтер, „тогава американците смятаха за естествено имуществото да се разпредели между всички, а политическата власт да се децентрализира”. Но вече през 20 век, посочената от Маркс тенденция започна стремително да се засилва и да се утвърждава. Семейните магазинчета започнаха да се изтласкват от хипермаркетите-монополисти, (такива като Walmart), на мястото на местните малки банки дойдоха световните банки, - такива като J.P. Morgan Chase, а малките фермерски стопанства изчезнаха под натиска на селскостопански корпорации като Archer Daniels Midland. Техническият свят също се превръщаше все повече и повече в един централизиран свят: големите компании поглъщаха малките фирми толкова бързо, че свят да ти се завие. Политиците вече твърдят, че са останали само трохи от малкия бизнес. Някои от политиците продължават да приемат твърди антимонополни закони. Но всички разбираме, че големият бизнес ще остане редом до нас, при това - по всяка вероятност завинаги.

5. Ниските заплати, високите доходи (резервната армия на промишления труд)

Маркс твърди, че работната заплата ще бъде държана ниска от „резервната армия на труда”, което се обяснява от класическите икономически закони: капиталистът винаги ще иска да плаща за труд колкото се може по-малко, което е най-лесно да се направи, когато има твърде много незаети работници. Тогава, според анализа на Маркс, може да се каже, че при рецесия, високото равнище на безработица няма да позволи нарастване на заплатите, независимо от резкия ръст на печалбите: хората ще бъдат толкова притеснени от безработицата, че просто няма да искат да напуснат работата си, колкото и да са ужасни условията на труд. Дори авторитетният Wall Street Journal предупреждава: „В последно време, в американската икономика се промъкват някои марксистки идеи. Корпоративната печалба стремително се увеличава, ръстът на производителността позволява на компаниите да укрепват, но това не помага по никакъв начин за намаляване на гигантската армия от безработни”. Явлението се обяснява с факта, че работниците се страхуват да изгубят работните си места и затова не могат да диктуват условията си пред работодателите-капиталисти. Без съмнение, най-подходящото време за справедлив ръст би настъпил само когато имаме „пълна заетост” , т.е. безработицата да падне толкова, че работниците да могат да заплашват работодателите с напускане на работното място и намиране на нова работа.

Заключение

Маркс не е бил прав за много неща. Но повечето от творчеството му се фокусира върху критика на капитализма, а не върху предложение за това с какво да го замени, което го остави отворено за неправилно тълкуване от безумци като Сталин през 20-ти век. Но трудовете му все още обясняват нашия свят по адекватен начин. Когато Карл Маркс в „Манифест на Комунистическата партия” призовава за прогресивно подоходно облагане, в света няма все още нито една държава, която би могла да направи това. Сега, в света, практически не останаха държави, в които да не се прилага прогресивно подоходно облагане. То се превърна в един от инструментите, с които САЩ се борят срещу неравенството на доходите. Така Маркс и неговата критика на моралните принципи на капитализма, а също и ярките прозрения за последствията от капитализма в исторически контекст, са достатъчно актуални и днес, за да се върнем отново към него, или за да решим най-накрая да го прочетем.

Както пише Робърт Хайлброунър: „Ние се обръщаме към Маркс не защото той е непогрешим, а защото е неизбежен”. Днес в света има главозамайващо богатство и безнадеждна нищета. В ръцете на 85-те най-богати хора на земята има повече пари, отколкото в ръцете на 3-милиардната армия от бедняци.

Т.е. знаменитият лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Вие няма какво да загубите, освен оковите си.”, и до днес не е загубил актуалността си.Вижте още:Над 30 години след 1989 г.: Какво имахме и какво нямаме?

Препечатано от blitz.bg
Източник: antipropaganda.eu

ВЕРСИИ МНОГО, ПРИЧИНАТА И ДО ДНЕС НЕИЗВЕСТНА
На 24 ноември 1966 г. самолет ИЛ-18 на българската държавна авиокомпания ТАБСО катастрофира край Братислава. Загиват всички 82-ма души на борда – 74 пътници и 8-членен екипаж. Сред пътниците са оперната певица Катя Попова и бившият началник на Генералния щаб на БНА ген. Иван Бъчваров, който по това време е посланик в ГДР. Сред жертвите са и членове на делегации на братски партии, присъствали на приключилия преди това ІХ конгрес на БКП.Когато пада самолетът, се образува Правителствена комисия, която да разследва причините за катастрофата. Неин председател е членът на ЦК на БКП Нинко Стефанов, а в състава й са и генерал Август Кабакчиев, изявен авиационен специалист, експерти инженери по авиоконструкции, шефът на ТАБСО ген. Лазар Белухов и др. Има и следовател от ДС – полк. Иван Охридски.
Членовете й заминават с два самолета за Братислава. Според международните норми нашата комисия няма право да разследва и да прави огледи на място – това се прави от чехословашките специалисти, а българите са само странични наблюдатели. Нинко Стефанов нарежда на нашия лекар д-р Йордан Пейчев, който е съдебномедицински експерт при Дирекцията на Народната милиция при МВР, да помогне на техния съдебен лекар и той участва в огледа на мястото, в аутопсиите и идентификациите.Установява се, че в самолета е имало и два контейнера с радиоактивни изотопи
за медицински цели, които не са отваряни. Комисията обаче се интересува дали екипажът и стюардесите са консумирали алкохол и къде са се намирали. Тази дейност продължава близо месец.Съдебният медик д-р Пейчев и представителят на ТАБСО в Прага Даскалов остават в Чехословакия, за да се идентифицират и запечатят ковчезите и да се изпратят в България. От София получават нареждане да се кремират чужденците, а заместник-министърът на МВР Григор Шопов заповядва труповете на българите да се върнат в България.
Основните веществени доказателства са части от вътрешностите на загиналите
В Прага изследват веществените доказателства, взети при аутопсията. Това са части от сърце, от черен дроб и т.н. Изследват ги за гликоза, гликозени и мравчена киселина, дали има от тях в парченца от труповете на нашите пътници и стюардесите. Това става по методика на НАСА, за да се покаже мускулната работа на първия и втория пилот и психическото напрежение. Дали са знаели предварително за катастрофата или не са знаели.Това се прави, защото свидетели от Братислава казали, че нашите пилоти и екипажът отишли в специалната стая, където е трябвало да си почиват, докато се махне мъглата. Според тях през това време са консумирали алкохол. Съдебните медици трябва да докажат дали това е вярно или не. Изследването доказва, че екипажът не е консумирал алкохол.
Впоследствие се появяват най-различни версии за катастрофата:
Най-разпространяваната е, че инцидентът е предизвикан от специалните служби. Мишената уж бил генерал-полковник Иван Бъчваров, когото Тодор Живков искал да отстрани заради несъгласие на висшия военен с неговата политика. Други подозират едва ли не поръчка от Москва, която имала за цел да ликвидира някои от ръководителите на леви партии и движения от арабския свят и Латинска Америка.
Не бе подминато и наличието на радиоактивни изотопи на борда на самолета.
В края на краищата нито една от тези версии не издържа проверката на времето, а и никакви документи и доказателства по случая не бяха открити.
Лично мнение
Съдебният лекар д-р Йордан ПЕЙЧЕВ:
ПРИЧИНА ЗА КАТАСТРОФАТА Е САМОНАДЕЯНОСТ НА ПИЛОТИТЕ

Чехословашката комисия казва в доклада си, че те не могат да установят причината за катастрофата и за смъртта на пътниците. Знае се със сигурност, че екипажът е бил добре подготвен, че пилотите са били едни от най-добрите, с голям опит. Моето лично мнение за катастрофата е самонадеяност на екипажа. Но това никой не може да докаже. Намери се и черната кутия. Но след разчитането на записаното в нея допълнителна информация не се получи и нищо не можа да се докаже.
blitz.bg

Споровете за и против социализма са превзели и Фейсбук. Ако преди 10-15 години по въпроса можеше да се чете полемика между вестници, сега тя е директен сблъсък в интернет.
В социалната мрежа няма много пенсионери, които преобладаващо харесват онзи период, но соца си има поддръжници и сред по-младите. Същевременно основни разобличители на социализма в интернет се оформиха писатели, блогъри и журналисти на възраст около 40-45, които имат бегла представа за онова време, но се отдават на публицистична страст и теоретични разсъждения. Така се оформят две противоположни фронтови позиции, еднакво изкривени откъм истината за онзи период.
Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н.
Другата отговаря: тогава страната е била затвор, ДС, лагери, оградена с телени мрежи, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.
Сигурно трябва да минат десетилетия, докато бъде оценен обективно 40-годишният период на социиализъм в България.

И в двете позиции има верни неща
Но носталгията по соца не е само политически сблъсък. Рекламите на хранителни продукти отчетоха този феномен. Рекламата на кремвирши „Оооо, Пепи…“ се базира на убеждението, че тогава колбасите са били истински, от месо, а сега са боклуци. В рекламата се вижда щанд от социализма, отрупан с колбаси. Това е идеализация. При социализма щандовете за колбаси бяха полупразни, с изложени само 2-3 вида, а не отрупани с луканки и салами. Хубавите луканки и салами бяха дефицитни и скъпи, изобилие предлагаха само отделни ведомствени барчета и представителни магазини.
Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици от онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане.
Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ. Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и изнасяше лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма.
Тази борба между двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.
Разобличителите на социализма от онова време, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.
Социализмът в България рухна също отвътре. Падането на Живков, с негласна подкрепа отвън, само логично ознаменува края му.

„Кореком“ събори социализма още години по-рано
Сега малцина знаяк какво е „Кореком“ и ролята му в българския живот тогава. Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки.

Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с огромни обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчиславаха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак като падна комунизмът скочи рязко до 6-7 лв.
Преди края на 70-те в „Кореком“ пазаруваха само чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“. А средната класа беше доста по-широка от сега.

Всички ходеха с дънки, дори като официално облекло,
въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 8-10 долара, а работещите по чужбина мъкнеха и оттам. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит…
Към края на комунизма минималната заплата достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист – 155 лв., в някои случаи 165 лв. Заплатите в средната класа, чиновници, служители се въртяха около 300-350 лв. през 80-те години. Заплати от 500 лв. и нагоре се смятаха за „директорски“. Заплатите под 200 лв. не стигаха, цените през 80-те на хранителни продукти баха сравнително високи.
Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати. Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха избраните жилищни райони и блокове. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци.
Имаше пенсии и по 250 лв., добри при онези цени. Но и тогава имаше бедност. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите започва именно от соца. Те, заедно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и милиционери взимаха повече от тях. И досега е така. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, независимо от смяната на правителства и концепции. Но при соца преподавателите със сигурност не бяха унижавани толкова и поради по-ниските разходи за живот, ако питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре.
Ясно и просто го каза пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра“.
Човекът цял живот е живял на село, не е бил партиен член, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си.
А след 10 ноември отвратените от соцализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото…

Ето и малко цени от социализма
Истински ниски, за които най-много жали средният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкова и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно как селяни през 70-те са живели с по 30-60 лв. пенсия. Тя (както и сега) е отивала основно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…
Парното в градовете рядко превишаваше 20 лева на месец за среден апартамент. Сега цените в София са непосилни, почти една трета от софиянци не плащат парно с години, държавата замазва положението като натрупва загуби в Топлофикация и дълговете й към Булгаргаз.
Енергията не се плащаше по реални цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лв., ако не се топлиш с радиатор.Там, където нямаше парно, много на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не използва сега такива разточителни печки за отопление.
За коли е ставало дума неведнъж при безкрайните сравнения тогава и сега. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лв. в ДСК и чакаш – за „Лада” – от 13-14 до 17 години. За „Москвич” и „Трабант” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на разпределение по окръзи и др.). Нова „Лада 1300“ струваше 6100 лв., „Лада 1500“ – 7300 лв., но поради дефицита на втора ръка двата модела струваха 8-10 хил. лева.
Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му правят вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на практика беше забранен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – независимо на колко е години. И същевременно тогавашното Управление за безопасност и охрана доставяше на семейството на Живков и на висшата номенклатура вносни западни автомобили.
Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои семейства имат по 2-3, повечето втора ръка, разбира се.
Сега много се говори, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е точно. Има периоди, в които са били много евтини. Но Брежнев позатвори кранчето в началото на 80-те години, после Горбачов го врътна съвсем. Още към 1985 г. бензинът поскъпна до 78 ст. литъра за обикновения, а за супер А96 – 98 ст. Един резервоар на Лада 1300 – 40 лева, една трета минимална заплата, горе-долу както е и сега.
Дизелът беше по-евтин, но нямаше дизелови коли.  Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, ако си бяха купили чрез „Кореком” „Пежо”-дизел или „Мерцедес”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, около 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с различен цвят, за да се предотвратят кражбите.

Социализмът беше един енергиен разгул
България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищение – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „Всичко на 6”.
Никой не санираше, не търсеше енергийна ефективност. Първа атомна в Козлодуй бумти до пръсване, печките – на 6, а от некачествената дограма подухва.
И дойде моментът всичко да се плаща… Сега, който е свикнал да плаща по няколко лева за отопление, иска пак държавата да поеме дълговете на топлофикация, да държи ниски цени…
При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижна длъжност. Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки.
За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха слухове, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лв. Но имаше система за привилегии за висшата номеклатура. Специално снабдяване, специален внос.
В края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг.
Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени.
Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.

Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?
Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет.
България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари. Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове.
Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило е по плана „Ран – Ът“. Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, за да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение.

Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство
Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има внос на агнешко и от Нова Зеландия. И ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та.
И за това е писано в плана „Ран – Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти на реформи на собствеността, като предупреждават, че споровете ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с храсти и бурени.
За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.
Източник: biographbg.wordpress.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив