20:31
10 кг червени чушки
2 л доматено пюре
1 1/2 кг патладжани
500-600 мл олио
3 с. л. сол (добавя се на вкус)
5 с. л. захар (добавя се на вкус)
люти пиперки (пожелание)
магданоз (пожелание)
Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време
20:31
Admin
ЛЮБОПИТНО
No comments
10 кг червени чушки
2 л доматено пюре
1 1/2 кг патладжани
500-600 мл олио
3 с. л. сол (добавя се на вкус)
5 с. л. захар (добавя се на вкус)
люти пиперки (пожелание)
магданоз (пожелание)
Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време
- 18:04
- Admin
- СТАТИИ, СТУДИО Х
- 2 comments
Преди това бил сочен за бандит от средно ниво, който държал в страх целия Ловешки регион. Въпреки това разстрелът му се превръща в първото показно борческо убийство.С ликвидирането на Крушата мнозина от родния ъндърграунд предусещат, че идва и техният край, а атентатът срещу ловешкия гангстер е увековечен доста колоритно в романа на Христо Калчев „Нерон Вълка“.
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.
На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.
Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.
Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.
Днес от близките иа покойния гангстер са живи – майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.
„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.
Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.
На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче. Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.
После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.
Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.
Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.
Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.
През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.
Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.
На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.
Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.
Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.
Днес от близките иа покойния гангстер са живи – майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.
„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.
Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.
На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче. Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.
После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.
Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.
Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.
Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.
През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.
Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com
- 17:30
- Admin
- СТАТИИ, СТУДИО Х
- 2 comments
25 април, 1995 г.
Около 8 ч. сутринта
Васил Илиев излиза от гарсониерката си в „Дружба” и целува за довиждане приятелката си Кристина, която е болна от грип. „Как си мишленце, да ти донеса ли сокче” – са последните думи на императора към инфантата.
Последната делова среща на Васил Илиев е с Александър Маринов, шеф на градската организация на БСП. Пият уиски в панорамата на парк-хотел „Москва” близо час и разговарят.
20,15 ч.
Васил Илиев сяда в белия си мерцедес, купен предишния ден от Фатик, и потегля за ресторант „Мираж”. Пътува за среща със Слави Трифонов. В друга кола го следват двама охранители.20,50 ч.
Броячът на смъртта отмерва последните му секунди. Васил Илиев наближава „Мираж”. Белият му мерцедес преминава край незавършен строеж близо до заведението. Двамата убийци изскачат. Единият се прицелва във висаджията. Натиска спусъка на хърватски пистолет „Заги”. Изригва заря от куршуми. Дясното стъкло на мерцедеса става на сол. Стрелецът уцелва мишената си безпогрешно и Илиев издъхва за секунди. В последния си миг шофьорът е натиснал газта и колата продължава механично, докато се блъсне в тенекиена ограда. Гардовете също механично следват колата още 20-30 метра. Те изскачат и виждат, че Васил Илиев е бездиханен и тичат към „Мираж”, за да предадат лошата вест.
11,30 ч.
Към лобното място на Васил Илиев прииждат здравеняци със скъпи коли. Плачат като осиротели. В пристъп на истерия лошите момчета блъскат и ритат фотографи. Пристига вътрешният министър Любомир Начев. В типичния си екстравагантен стил той обявява, че полицията е щяла да арестува Васил Илиев, но убийците я изпреварили.
Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2
www.razkritia.com
- 9:20
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Най-масовите т.н.малотрайни основни марки са салам „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”, кренвирши, сарфалади, дебърцини и др. Колбасите от най-ниския ценови клас народът им дава името „Кучешка радост”. За деликатес се считат филе “Елена”, салам „България” – класически луканков салам, „Амбарица”, Деликатесният”, луканковия „Мусалла“, „Пражка шунка“ от бут, лебервурстът и др.
Вкусът и качеството на колбасите ни тогава кара поетът Орлин Орлинов да възпее бившия социалистически монополист ”Родопа” в грандиозна поема, която завършва с високопатриотичния въпрос „Такива салами да има в Маями?“
По времето на социализма страната ни се нарежда сред световните лидери по производство на кари.“ Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово.
Производството на кари в България е един от секторите на родната промишленост, който в историята си е имал значителни постижения. От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г. отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени, започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.
Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на 20 век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година, по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси. За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12“.
В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.
Може би най-известното предприятие от веригата – завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари. Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. След като България започва да изнася кари за запада, се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда, като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого. В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.
От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено, повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.
Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия. В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни, заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“ и др.
1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, докато в началото на 90-те години спада до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно.Тогава и в общественото пространство се появява твърдението, че японците купували нашите мотокари, единствено заради чугуна използван като баланс, за да го влагат в производството на техните “Тойота”. ” Явно там е имало голям глад за чугун, за да си позволят лукса да купуват нашите мотокари за скраб, които са имали осигурен огромен пазар.
Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина сред, които и почивни станции в Китен и Боровец. Днес транспортното машиностроене е разрушено. Производството на кари е намаляло в десетки пъти, а на мястото на столичния завод “Шести септември” зее огромно буренясало пространство.
Източник:bulgarianhistory.org
Абонамент за:
Публикации (Atom)
